доклад на Атанас Панчев, изнесен на Международна научна конференция “Проф. Марин Стоянов Дринов - учен, общественик, държавник”, 19-20.10.2018 г., гр. Панагюрище
Проф. Марин Стоянов Дринов е роден през далечната 1838 г., на 20 октомври, в китното балканско градче Панагюрище. Той е известен възрожденски историк и филолог, един от основоположниците на българската историография, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
В много ранна възраст започва да учи в духовната семинария в гр. Киев, а впоследствие в Московския университет, където се дипломира през 1865 г. През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е доцент в Харковския университет.
В края на 1876 г. е признат за редовен професор. Между 1878 и 1879 г. Дринов завежда отдела за народно просвещение и духовни дела в рамките на Временното руско управление в България. През този период участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска държава. Той е един от съставителите на Търновската конституция.
Успехът на руските войски в България през 1877/78 г. изтъква на преден план и въпроса за столицата на бъдещата свободна държава. Още през време на войната се явяват мнения за Търново, Пловдив, Одрин и София, поддържани от различни лица. Обаче скоро надделява схващането, че София трябва да стане столица на България.
В това отношение голяма роля изиграва софийският вицегубернатор и по-късно управляващ отдела на просвещението, проф. Марин Дринов. Той поддържа, че София се намира в центъра на българските етнографски предели (Македония, Моравско, Тракия, Северна България и Добруджа), затова, естествено е тя да бъде определена за столица. Дори и след Берлинския договор, когато България беше окастрена, мнението за София придобива нови поддръжници — така столицата ще бъде по-близо до поробените български краища.
Схващането на Дринов надделява. С него са съгласни, в своите писма до Дринов, видните тогавашни дейци Драган Цанков, Христо Стоянов, Григор Начович, Марко Балабанов, Петко Каравелов, митрополит Милетий и т.н.
Така още на 19 април 1878 г. Начович пише от Пловдив на Дринов: „Ако има град, който да заслужава най-малко да бъде столица на българското княжество, то е Пловдив. Такъв град, без патриотизъм у българите, на когото повече от половината жители се гърчеят и са явно наши неприятели, може ли да бъде столица на нашето пеленаче княжество? София — направете я красива, посъбудете й жителите, които поне не са неприятели на отечеството си, ако и да казват, че са останали назад, и нека стане София българска столица. Пловдив, на който половината от жителите са турски шпиони, не трябва да е сърдцето на нашето отечество!“
А търновският вицегубернатор Драган Цанков пише на 15 март 1878 г. до Дринов: „Дано Бог вразуми българите да не поддържат да стане Търново столица. Аз ти казах и други път, че ти си честит да си при едно население, което не е като търновското“.
На 7 август 1878 г. Петко Каравелов пише на Дринов: „Аз се радвам, че сте избрали София, а не Търново, за бъдеща столица на България“.
Как става самият избор? Заедно с руските войски се движи и един щаб от граждански лица, който ще организира административно страната. Началник на гражданското управление е княз Черкаски, но той умира внезапно и бива заместен през май 1878 г. от княз Дондуков Корсаков.
И двамата в началото определят за своя резиденция Пловдив, но още княз Черкаски вижда в София бъдещата столица на България, която, според както той пише, има в очите на българите първостепенно политическо значение. Скоро в това се убеждава и княз Дондуков, главно под влияние на проф. Дринов.
Според Берлинския договор Търново било определено за място, гдето да се съберат по-видните българи, за да изработят конституция и изберат княз. Там смятали да пренесат и резиденцията на императорския комисар. Обаче княз Дондуков се противопоставя и в едно дълго писмо от 24 юли 1878 г. до военния министър Милютинъ в Петербург моли да му бъде разрешено да остави за своя резиденция София.
Той излага обширно своите доводи: близостта на София до Македония и Източна Румелия, удобство на железните пътища и сношенията със Западна Европа, Цариград и Русия, изгодно стратегическо положение, удобни помещения за правителствените учреждения, казарми, болници, магазини, складове и т.н.
На 4 август същата година военният министър отговаря, че е докладвал на императора и че предложението на княз Дондуков е прието с една бележка: преместването на резиденцията да има временен характер, за да не се предрешава въпросът за бъдещата столица, която трябва да бъде избрана не от русите, а от самите българи и Учредителното народно събрание.
В случая предпазливостта обаче е била излишна, защото българите са били убедени в предимствата на София като столица.
При приемане на конституцията във Великото народно събрание в Търново, в заседанието на 22 март 1879 г., се повдига и въпросът за столицата.
Предложението за София се възприема с пълно единодушие, без всякакви разисквания. Народните представители стават на крака с издигнати ръце и силно въодушевление и цепят въздуха с виковете: София, София, София!
Наскоро бе отбелязана юбилейната годишнина от избора на София за столица на България. Всеизвестен е фактът, че за този избор най-голяма е заслугата на академик Марин Дринов, един от първите български историци, основател на Българското книжовно дружество. След неговата смърт проф. Иван Шишманов дебело подчертава това пред тогавашния български княз Фердинанд. „Господарят навярно знае, че Дринов има между друго и тая заслуга, че по негово настояване се избра за столица на България София, като средище на целия Балкански полуостров.“ Призивът на акад. Шишманов е и към Столичната община, която не трябва да забравя заслугите на големия български и руски учен проф. М. Дринов.
Историческата наука разполага с две издания на съчиненията на проф. Марин Дринов - едното, тритомно, под редакцията на проф. Васил Златарски(1) и второто, двутомно, под редакцията на проф. Иван Дуйчев(2), които отдавна са библиографска рядкост. Българската академия на науките и Харковският университет издадоха и сборници в чест и в памет на големия български и руски учен(3). Българската научна общественост в Харков и до днес продължава делото на видния български учен и започнаха да издават поредица от „Дриновски сборници“ на изключително високо научно ниво, определено представляващи гордост на българистиката.
Личният архив на проф. Марин Дринов в Българския исторически архив към Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ пази ценна документация за живота и научното творчество на учения. В него има информация и за първите стъпки на възстановената българска държава, в устройството и управлението на която участва и той(4). Марин Дриновата библиотека се съхранява също в Народната библиотека(5). Документи за живота и дейността му се пазят и в Научния архив към Българската академия на науките, Централния държавен архив, ДА-София и на други места.
Макар че досега многократно са публикувани отделни документи на проф. М. Дринов, както от неговия, така и от други лични и учрежденски архиви, все още не разполагаме с пълното издание на неговия изключително богат и ценен за науката архив. Сред тях са публикациите на кореспонденцията на проф. Марин Дринов с проф. Константин Иречек, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов, Петко Р. Славейков, Григор Д. Начович, Васил Д. Стоянов, Васил Друмев (Митрополит Климент), Тодор Пеев и др.(6) Въпреки направеното, определено може да се каже, че цялостното му документално наследство все още не е напълно познато и пред историци и архивисти стои отговорната задача за публикуването му.
Литература:
(1) М. Дринов, Съчинения. Т. I-III. Под редакцията на В. Златарски, София, 1909-1911.
(2) М. Дринов, Избрани съчинения. Т. I-II. Под редакцията на Ив. Дуйчев, София, 1971.
(3) Сборниче за юбилея на професора Марин С. Дринов (1869 - 1899), София, 1900; Сборник статей по славяноведению, посвященный професору М. С. Дринову его учениками и почитателями, Харьков, 1908; Изследвания в чест на Марин С. Дринов, София, 1960.
(4) Вж. Б. Петкова, В. Тилева, Здр. Нонева, Архивът на Марин Дринов в сб. Изследвания в чест на Марин С. Дринов, София, 1960, с. 181-203.
(5) Вж. Каталог на библиотеката на Марин С. Дринов (с кратък биографичен очерк от проф. В. Н. Златарски), София, 1914.
(6) Вл. Сис, Кореспонденцията на д-р К. Иречек с Марин Дринов, в Годишник на Народна библиотека - София за 1923 г. София, 1924, с. 121-281; Ив. Д. Шишманов, Кузман Шапкарев и Марин Дринов, сп. Македонски преглед, г. I, кн. 3, София, 1925, с. 51-80; П. Динеков, Писма на Кузман Шапкарев до проф. Марин Дринов, сп. Македонски преглед, г. IX, кн. 2, София, 1934, с. 25-56 и кн. 3-4, София, 1935, с. 158-169; П. Динеков, Из историята на българската книга. Хр. Г. Данов и Марин Дринов в една интересна преписка. В. Родна книга, брой единствен, София, 27 април 1937 г., с. 7-8; П. Р. Славейков. Литературен архив. Т. I, София, 1959...