Началото на новото в брой 125

Началото на новото
Категория: История

Днес повечето от съвременниците ни знаят може би две неща за 3 март – първо, че това е денят на Освобождението на България и второ, че всяка година го отбелязваме като национален празник. Има обаче и един друг поглед за този ден – и той е, че това е датата, която бележи началото на новото. България получава възможността да започне отново и да се доближи до Европа. Мнението е на декана на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ доц. Пламен Митев. Известният историк припомня, че мечтата на българина и преди двеста години, описана в ръкопис на Софроний Врачански, е била „и ние българите да бъдем като другите европейски народи“.

Малко известни исторически факти, свързани с 3-ти март:

На 3 март Цар Освободител се възкачва престола. Подписването на Санстефанския прелиминарен договор на 19 февруари/3 март 1878 г. е осъществено като своеобразен подарък от страна на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 19 февруари 1855 г., а през 1861 г. на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.

У нас той е известен като Цар Освободител. Преговорите по сключването на договора започват на 1/13 февруари в главната квартира на руската армия в Одрин, като от 12 февруари се водят в Сан Стефано. Русия е представена от Николай Игнатиев и Александър Нелидов, а Турция от Савфет паша и Садък паша. Заседанията се провеждат два пъти дневно, като всеки пункт, по който се постига договаряне, е потвърждаван с подписите на двете страни. За основа на преговорите служи проект, разработен от Н. Игнатиев, чиито основни положения са одобрени от императора Александър II. На войниците са раздадени по 100 патрона и всички очакват или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. Напрежението нараства и след дълги часове на очакване едва около 17 ч сред официалните лица настъпва раздвижване, а над тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнася вестта за подписания мирен договор.

В Сан Стефано спират руските войски

В къщата на семейството на Симеоноглу в Сан Стефано е подписан мирният договор. Сан Стефано днес е квартал в Истанбул, разположен е на Мраморно море, на около 10 километра западно от историческия център на турския мегаполис. До преди бързото разрастване на Истанбул през 70-те години на ХХ в. Йешилкьой е малко рибарско селище. Сан Стефано е населеният пункт, при който руснаците спират настъплението си по време на Руско-турската война (1877-1878) и е мястото, където Русия и Османската империя подписват на 19 февруари (стар стил)/3 март (нов стил) Санстефанския мирен договор. През 1912 г., по време на Балканската война, хиляди войници се разболяват от холера и са доведени в Сан Стефано. Около 3000 от тях умират и са погребани близо до гарата. В началото на ХХ век селото има предимно християнско население – гърци и арменци, което се изселва в Гърция след Гръцко-турската война (1919-1922). Селото получава настоящото си име Йешилкьой (Зелено село) през 1926 г. съгласно тогавашното законодателство, изискващо всеки населен пункт в Турция да има турско име.

Ген. Обручев подготвил плана на бойните действия

Предварителният план на руското командване за войната срещу Турция е разработен от ген. Николай Обручев (1830-1904), който е представител на по-младото поколение висши офицери, подкрепящи реформите на император Александър. През лятото на 1876 г. по поръчение на военния министър ген. Обручев изготвя 4 записки до императора, в които обосновава основните идеи за една бъдеща война с Турция. За да се избегнат продължителни и кръвопролитни сражения в района на Североизточна България (където се намирали четирите най-мощни укрепителни съоръжения на турската отбрана – Силистра, Русе, Шумен и Варна), се предвиждало в началото на бойните действия да се предприеме демонстративно настъпление през Добруджа, което трябвало да заблуди турското командване, че руската армия ще насочи ударите си към Източна България. Цялата кампания, разчитаща на изненадата и бързото настъпление, можела да завърши за около 3 до 4 месеца. За съжаление княз Горчаков, който се колебаел и се опитвал да ограничи военните ангажименти на Русия, коригирал плана на ген. Обручев, ограничавайки зоната на бойните действия само до Стара планина, надявайки се, че след първите си неуспехи Портата бързо ще склони да преговаря. В резултат на интриги пък самият ген. Обручев не получил назначение като началник-щаб на Дунавската армия и до края на войната бил само неофициален военен съветник на императора.

Паренсов разузнавач № 1 на короната

Полковник Пьотър Паренсов (1843-1914) е един от ръководителите на руското военно разузнаване на Балканите по време на Освободителната война. През есента на 1876 г. е изпратен с разузнавателна мисия на Балканите. Основната му задача била да събере информация за състоянието на турските крепости в Северна България и да подготви агентурна мрежа от доверени лица измежду местното население. Преоблечен като цивилен и с чужд паспорт, Паренсов успял да се промъкне в русенската крепост и да получи ценни сведения за отбранителните съоръжения на града. По-късно с помощта на Евлоги Георгиев създал нелегални канали за набиране и прехвърляне на разузнавателни данни за дислокацията на турските части. Сред една от най-успешните операции на руското разузнаване е и въвеждането в заблуда на турското командване за мястото, където руската армия предвиждала да осъществи форсирането на р. Дунав. След Освобождението той става военен министър на Княжество България в правителствата на Тодор Бурмов и на митрополит Климент. Има сериозен принос за организирането на българската войска в редовна армия, а не в милиция, както предвиждат клаузите на Берлинския договор. Полага грижи за попълването на армията с опитни кадри, за нейното въоръжаване и за подготовката на млади български офицери.

Пръв вдига Самарското знаме ген. Столетов

Добре известно е, че Самарското знаме (превърнало се в един от символите на българското опълчение и на българската бойна слава) е изработено по инициатива на жителите на гр. Самара като израз на тяхната морална подкрепа за справедливата борба на българите. То е трицветно (червено, бяло и синьо), като червената и синята ивица са широки по 40 см, а бялата (средната) – 60 см. И от двете страни в средата са вшити златни кръстове. На лицевата страна е избродиран образът на Иверската света Богородица, а на обратната страна се намират ликовете на светите Кирил и Методий. Бродерията на знамето е дело на монахини от Самарския манастир, а живописните работи са изпълнени от художника Симаков. Към дръжката на знамето са прикачени две червени и две сини ленти, като на едната червена лента е изписано: „Самара – Болгарскому народу вь 1876 году“. Върху една от сините ленти има надпис: „Да воскреснеть Богь и разтучаться враги его“. Тържественото връчване на знамето става на специална церемония на 6 май 1877 г. в лагера на българското опълчение. Знамето е издигнато от ген. Столетов и е връчено на унтерофицер Антон Марченко от ІІІ опълченска дружина.

Цветя в Одрин за Белия генерал

Генерал-майор Михаил Скобелев (1843-1882) е сред най-популярните герои на Руско-турската освободителна война. През март 1877 г. е привлечен на разпореждане на главнокомандващия на Дунавската армия великия княз Николай Николаевич. Включва се активно в битката за Плевен, когато си спечелва и прозвището Белия генерал. Ръководените от него части допринасят съществено за успешната обсада на Плевен, в боевете при Шипка-Шейново, както и за устремното настъпление към Одрин и Цариград. Освен безспорните си качества на военачалник ген. Михаил Скобелев притежавал и умението да печели доверието на своите войници и подчинени, заради което бил сред най-обичаните руски генерали. Военният кореспондент В. Немирович-Данченко разказва как при придвижването на отряда на ген. Скобелев от Одрин към Чаталджа в едно село по пътя свитата му била спряна от група жени, които му поднесли „невиждано хубав букет от свежи цветя, каквито в околностите нямало“, защото войските запазили честта им.

Капитан Петко войвода

Капитан Петко Киряков (1844-1900) е един от многото български войводи, действали в тила на турската армия и дали своя принос за окончателната победа над Високата порта. Първата си чета Петко войвода събира още през 1861 г. През 1866 г. е в Италия, където се среща с Гарибалди. Участва в Критското въстание (1866-1869 г.), по-късно създава дружина, начело на която действа в Източните Родопи и Беломорска Тракия. Дружината на Петко войвода има най-голямата заслуга при потушаване на метежа, организиран от английския наемник Сенклер (февр.-март 1878 г.). След паническото бягство на Сюлейман паша от Одрин остатъци от неговата разбита армия са привлечени от Сенклер с цел обособяването на Родопите като самостоятелна област извън пределите на бъдещото българско княжество. В знак на благодарност за оказаната помощ руското правителство награждава през 1879 г. Петко Киряков с офицерски чин (капитан) и с голямо имение в Киевска губерния, което той продава, за да се завърне в родината. Включва се в защитата на Съединението (1885 г.), но по-късно става жертва на политическите борби в Княжеството.

На Берлинския конгрес решенията се взимат без България

Решенията на свикания в Берлин международен конгрес (1/13 юни-1/13 юли 1878 г.) се вземат единствено от шестте велики сили: Англия, Австро-Унгария, Германия, Италия, Русия и Франция. Както е известно, заседанията се ръководят от германския канцлер Ото фон Бисмарк. Любопитно е да се отбележи, че екзарх Антим (свален от поста си и заточен в Мала Азия по решение на Високата порта още на 14 април 1877 г.) още преди началото на конгреса отправя молба към руското правителство за изпращане в Берлин и на български делегат, но лично канцлерът княз Горчаков отхвърля тази молба, поради което в германската столица има представители на Румъния, Гърция, Черна гора и Сърбия. Така България остава без представител на този съдбоносен конгрес.

Статията е прочетена 1294 пъти
Назад към брой 125Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017