Рязка промяна на страха от съприкосновение
I есе от поредицата МАСИ И ВЛАСТ на Елиас КАНЕТИ
Човек от нищо не се страхува така, както от съприкосновението с непознатото.Той иска да види,да разбере какво е това,което внезапно се спуска към него,или поне да определи мястото му в реда на нещата. Човек навсякъде избягва съприкосновение с непознатото. Нощем, или изобщо в мрака, ужасът от неочакваното съприкосновение може да прерасне в паника. Дори дрехите не осигуряват достатъчна безопасност: колко лесно могат да бъдат разкъсани,колко лесно е да се проникне до голата,гладка,беззащитна плът на нападнатия.
Страхът от съприкосновение е продиктувал дистанциите,които хората създават помежду си.
Те се заключват в жилища, чийто праг никой не бива да прекрачва – само там се чувстват донякъде вън от опасност. Страхът от крадеца, който може да нахлуе с взлом, не е само страх от разбойническите намерения, това е страх от внезапния, неочакван досег в тъмното. Ръката с грабливи нокти на хищник непрекъснато се използва като символ на този страх. В нея се съдържат едновременно и безобидното докосване, и опасната атака.
Тази неприязън към съприкосновението не ни напуска дори когато сме сред хора. Начинът, по който се движим по улицата, в ресторанти, трамваи и автобуси, е продиктуван от този страх. Дори там, където стоим съвсем близо до други и можем внимателно да ги наблюдаваме и оглеждаме, тръгнат ли към нас, ако е възможно избягваме съприкосновение. Ако правим обратното, то е защото някой ни е допаднал и доближаването става по наша собствена воля.
Бързината на извинението, появило се при непреднамерено докосване, напрежението, с което то се очаква, бурната и понякога нападателна реакция, ако то не последва, отвращението и омразата, които човек изпитва към „злосторника” дори когато не е сигурен, че е бил тъкмо той – целият този възел от душевни реакции, свързани с допира до чуждото, крайната ни лабилност и раздразнителност, доказват, че тук става дума за нещо много дълбоко, винаги живо и винаги неясно – нещо, което никога не напуска човека, щом веднъж вече се е определил като личност. Дори сънят, в който човек се чувства много по-беззащитен, може твърде лесно да бъде нарушен от този страх.
Масата е единствената среда, в която човек може да отхвърли страха от съприкосновението.
Единствено в масата този страх рязко преминава в своята противоположност. Онова, което е потребно за целта, е плътнатамаса, в която хората се притискат тяло до тяло, плътни и в своето душевно състояние, и то така, че никой не обръща внимание на това кой точно го „притиска”. Щом човек веднъж се е оставил в ръцете на масата, той вече не се страхува от съприкосновението с други. В този идеален случай всички са равни. Не се забелязват никакви различия, дори между половете. Всеки, който е притиснат от някого, знае, че сам притиска другиго. И усеща другия така, както усеща самия себе си. Сетне всичко внезапно протича както процесите в един организъм. Вероятно това е една от причините, поради които масата се стреми да се сгъсти толкова плътно: тя иска колкото е възможно по-пълно да избави отделния индивид от страха от съприкосновението. Колкото по-силно хората се притискат един към друг, толкова по-осезаемо усещат, че не изпитват страх един от друг. Тази рязка промяна на страха от съприкосновение е присъща на масата. Облекчението, което си предават един на друг и за което ще стане дума по-късно, достига невероятно висока степен, когато масата е най-плътна.
Подготвил: Цветан АНДРЕЕВ