Булгари и богомили в Италия и епохата, предшествала Ренесанса - част 3 в брой 59

Булгари и богомили в Италия и епохата, предшествала Ренесанса - част 2

Лилията е преоблада­ващ елемент в архитек­турната скулптурна укра­са по останките от дворе­ца и от Кръглата църква във Велики Преслав (края на ІХ век – нач. на Х век). Тя е често срещан елемент в европейската хералдика, вкл. и в гер­бовете на редица знат­ни италиански фамилии през Ренесанса.

Установено е, че евро­пейската късна античност не е познавала музикал­ни струнни лъкови ин­струменти. В съгласие с насоки, дадени от извест­ни органолози, издирихме свидетелства, според ко­ито лъкът и първите таки­ва са създадени именно от централноазиатските народи – коневъди, сред които формират култура­та си до Великото пресе­ление и булгарите. Спо­менатият вече по-горе техен дуалистичен све­тоглед – мъжко, светло и женско, тъмно начало на видимия свят, е повли­ял и на устройството на инструментите, поради което те имат само две струни: „мъжка”, сплете­на от бял конски косъм и „женска” – от черен. 6. M. Ragib Gazimihal. Asia de Anadolu Kainaklarinda Iklig Ankara, 1958. Цит. По W. Bachman. OP. cit. s. 21. На същата стра­ница вж. и мненията на К. Закс и Н. Бесарабов за централноазиатския произход на лъка.

Езиковед обоснова хипотезата за „уйгурски” произход на лъка и за пренасянето му в Европа „от хуните”. Освен с ма­ска – прадед и лилия, по правило тези инструмен­ти са били украсявани, както монголския струнен лъков инструмент „морин хур” и днес, със спомена­тия символ дълголетие. Прегледът на множество ранни лъкови инструмен­ти от европейски музейни колекции показва, че не­малка част от тях имат за украса оригинала, или ва­рианти на символа. Ита­лиански художници (като Тинторето – 1518-1594 г.) рисуват в картините си по­добни инструменти “Музи­циращи девойки”.

По време на доказа­но присъствие с векове на територия на древния Кушан (Средна Азия, с приблизителен център съвременен Афганистан) със своите лък и лъкови инструменти, преди да до­гони сънародниците си в Предкавказието към края на V – нач. на VІ век, клон на булгарите има етно­културни контакти и с на­селение на завладени от кушаните североиндий­ски области, които свирят на три- и четириструнни крушообразни, дрънкови лютни. Булгарите с успех свирят и на тях с лък (ма­кар те да не са пригодени за такова изпълнение) и даже ги предпочитат, тъй като са многострунни и имат по-добри акустич­ни качества. Този имен­но нов тип, многостру­нен лъков инструмент, с крушообразна форма и с високи акустични възмож­ности, е известната в Ев­ропа българска гъдулка – част от синтеза, довел според органолозите до шедьоврите на ломбард­ските лютиери в Италия през Ренесанса – съвре­менната цигулка. Някои от старобългарите-булга­ри са продължили да из­ползват гъдулката-лютня и като дрънков инстру­мент, свидетелство за ко­ето е бронзовата фигурка на булгарин лютнист от Плиска. (Археолози, из­дирващи свидетелства за древна руска писменост в Новгород са учудени да открият и “българска” гъдулка – както самите те я описват!) Като дрънков инструмент внесената от булгарите гъдулка-лютня вероятно лежи в основа­та на развитието и на по­явилите са през ХІІ-ХІІІ век също в Италия ман­доли, мандолини ребек, притежаващи подобна на нейната форма на кор­пуса. Неопровержимо свидетелство за централ­ноазиатския произход на прототипите на ранните италиански струнни лъко­ви инструменти е и лирата „Да Брачо” от 1511 г.

Същата има за кор­пус женски торс с талия и ключова планка маска- прадед, коронована с ли­лия. По долната й дека са врязани бюст, венерин хълм, вариант на симво­ла дълголетие, и мъжка, коронована с палмета, ли­цева маска, сходна с ма­ските-прадед от амулети, съхранявани в музея Ве­лики Преслав. Надлъжни­те успоредни бяла и черна ивица по грифа и струнни­ка на лирата са очевидно спомен от „мъжката” бяла и „женската” черна струна на далечния й прототип, чиято обща символика тя е съхранила.

Едно задълбочено из­следване на гореизложе­ното, включително и от езиковеди, вероятно би позволило:

1. Значително да за­вишим статистическите данни в работата на В. д’Амико.
2. В светлината и на досега известното по про­блема да заговорим в бъдеще по-уверено за ма­кар и скромно, но съще­ствено участие на булгари и старобългари в подго­товката на европейското движение, познато в кул­турната история на чове­чеството като Италиански ренесанс.

(Край)