Булгари и богомили в Италия и епохата, предшествала Ренесанса - част 1
Споменахме по-горе, че сирийските и арменските покръстители на булгарите са останали в Предкавказието десетилетие-две, и допуснахме те да са им превели на „хунски език” след Евангелието и някои известни по това време апокрифи. От известните през епохата за нас представляват интерес “Видение на апостол Павел”, разпространен сред арменските павликяни (които се смятали негови последователи) и “Апокриф” с името на пророк Исай, който, както се смята, е бил известен на ранните християни (следователно и сред сирийците). В случая е важно, че “Видение Исаево” е бил любимо четиво на българските богомили. Според известен изследвач, текстологичният и сравнителен анализи сочат, че латинското Visio Isaiae е превод от старобългарското Видение Исаево, а не от гръцки. Известно е освен това, че в „Кирило-Методиевата традиция по нашите родни земи съществуват не само следи, но и свидетелства от положително въздействие на апокрифната книжнина”. Оказва се възможно в настоящия случай “Видение Исаево” да е старобългарска творба на основата на донесен от булгарите апокриф, както и други подобни, за които се предполага, „че са създадени (или най- малко основно редактирани) в славянска среда”.
Гореизложеното би имало стойност във връзка с мненията на различни изследвачи относно възможни влияния в работата на Данте Алигери (1256-1321 г.) по известната Божествена комедия. Едни от тях предполагат, че тя е била внушена от апокрифа “Видение на апостол Павел”. Други, също без да оспорват нейната оригиналност, са озадачени от „външното сюжетно сходство” между детайли при описанието на ада и рая”. Още през ХІХ век е било установено, че пътешествието в отвъдния свят е било отдавна разработвана в източната литература тема, свързвана обикновено със зороастрийската традиция (според някои и със северния шаманизъм). Като по-известни произведения в тази връзка се посочват: “Арда-Вираз наме” от VІ-VІІ век, поемата на персиеца Синай от ХІ-ХІІ век и, като най- ранен пример, текстът от надписа върху камък (Сар-Мешхед, Иран) на живелия през ІІІ век сасанидски жрец Картир. И в трите случая се говори за пътешествие на благочестиви и праведни избраници в отвъдния свят. Там те виждат тържеството на праведните в рая и мъките на грешните в ада.
Като една от възможностите да се установи евентуален посредник в горния случай, бихме предположили, че вероятен превод на апокрифа “Видение Исаево” от сирийските или арменските покръстители също на „хунски език” за булгарите в Предкавказието, е достигнал до последните в Дунавска България. Преведен тук на старобългарски, той впоследствие е бил пренесен от тях, или вече от богомили в Италия към Х-ХІ век, и там преведен вече на латински език. Не е изключено предполагаемият „хунски” превод на “Видение Исаево” да е попаднал в Италия и пряко, с късно заселилите се там панонски или приазовски булгари още през VІІ век, и разказът да е бил известен на заобикалялото ги тогава местно население няколко века по-рано.
В прародината си булгарите знаят различни орнаменти – плетеници – част от т. нар тамги, един от които – символ на дълголетие (вечност, безкрайност), е бил известен и на старобългарите, заедно със берингския символ “дълголетие”.
Без неговите текстилни варианти и без магическото значение на тяхното втъкаване, българските котленски, чипровски и пиротски килими са немислими. Оригиналът и вариантите на символа са известни в цяла Европа. Под влияние на споменатия дуалистичен светоглед той придобива у булгарите още в Централна Азия и вариант от две отделни, сплетени в едно звена, срещан и в средновековното българско изкуство.
С пълно основание бихме нарекли този символ „богомилски”. Любопитно е дали такъв символ ще се открие в италианското ренесансово изкуство, тъй като засега такъв срещаме само в българското, монголското и в японското изкуства двете костенурки.
След проучването на значителен материал установяваме, че именно въз основа на този символ в средновековното европейско изкуство се появява декоративен стил – плетеница, богато засвидетелстван и в дърворезбата на вратите шедьоври от Хрельовата кула в Рилския манастир, и от манастири в старите югозападни предели на България (Слепчански, Трескавец и др.), притежаващи прекрасни паралели в подобни резбовани врати и скулптирани каменни стели – „хачкари”, отново в Армения.
В Италия символът е познат на художници, архитекти, лютиери, резбари по дърво и кост, фалеристи, оръжейници, тъкачи. Българска изкуствоведка ( Братанова) установи, че оригиналът му е единственият орнаментален мотив, използван от Леонардо да Винчи. Оригиналът краси и огърлицата на висок ватикански орден. Вероятно чрез художници или висши духовници булгари (като кардинал Булгаро) символът е проникнал и в скрипториите на Ватикана, тъй като украсата на заглавни листове и различни миниатюри в множество католически евангелия и псалтири от VІІ век насам съдържа оригинала и вариантите му.
Към традиционните за булгарите в Централна Азия символи и емблеми отнасяме и особен вид трилистник, свързван там отрано с култа към прадедите и украсяващ по правило неговите маски, музикалните струнни лъкови инструменти, знамето с конска опашка (каквото и старобългарите имали). В Европа трилистникът се среща в България най- рано края на VІІ век, по коланните накрайници в находката на с. Акалан, почти във формата на известната по-късно в европейската хералдика лилия – Fleur de lis, при това върху едва ли не истински гербов щит. Тук следва да припомним голямото значение на колана и неговата украса и емблеми за булгарите: белег за посвещение – инициация на младите и за ранга и длъжността на възрастните.
(Следва)