Според западни хронисти през Ранното Средновековие булгарски племенни групи неколкократно се заселвали в Италия по мирен път още от 568 г. Известни са и данни, които косвено свидетелстват, че вероятно малочислени групи са прониквали в нея и в по- ранен период. Например бъдещият кардинал Пиетро Булгаро се е родил в градчето Салусола, северно от Торино, още през 560 г. , т. е. осем години преди 568 г. Заселването на последните групи датира от 632 г. и 663 г. Писмен извор свидетелства, че в Италия булгарите били запазили своя народностен облик и език и през VІІІ век.
Като използва подобни достоверни данни от писмени източници, така и значителната продуктивност на етнонима булгар, оставил следи и днес в италианската топонимика и ономастика, проф. Винченцо д’Амико определя в своя статия три милиона италианци за потомци на булгарски фамилии в Италия към 1941 г. и призовава за разкриване значението на булгарското присъствие в средновековното италианско общество. Настоящата статия би могла да се разглежда и като отклик на призива на В. д’Амико.
Арабски средновековни източници наричат булгарите „борджани”. По това време (9-13 в. ) Дунавска България включва и територията на съвременна Румъния, с наименование в средновековни географски карти „Борджан” – име, от което някои учени извеждат макротопонима Добруджа.
Като фамилни имената Бурджев, Борджиев се срещат и днес в България, но сродни на тях са, по наше мнение, италианските Борджио, Борджини, Борджоли, Барджоли и др. под. , както и техни производни. Макар глава на Римокатолическата църква да е бил най-често италианец, то „папи от други народности също са нормално явление поне до ХVІ в”. Срещат се французи, гърци, сирийци, немци, африканци (копти), испанци и др. Сред издирените италиански имена с вероятен произход от етнонима „Борджани” спада и това от рода Борджия (Борджа). Макар и да произхожда от булгарите борджани в Испания (Арагон), за нас е важно, че той дава на Светия престол в Рим през ХV век двама папи – Калист ІІІ и Александро VІ. За нас представлява интерес и обстоятелството, че последният и близките му са били радетели и за обединяване на част от политически разпокъсаната по негово време Италия.
Етнонимите „булгари” и „борджани” са оставили съхранили се и днес следи в Централна Азия: народите Булгати и Булагати, област, град и река Булган (език=Булгар), етнографски групи Борджигини. По време на експанзията им на изток в Средна до Централна Азия към VІІ-VІІІ век арабите вероятно са получили сведения, позволяващи им да свързват като родствени или близки, булгари, борджани и монголите борджани. По всичко личи, че и част от последните са се разселвали, както и булгарите, в Западна Европа.
Съществуват свидетелства, че някои от първите имена в „Именника. . . ” – Авитохол-Атила, Ирник, Курт-Кубрат, са получили разпространение в много европески страни. Без да е споменато в Именника, името Кубер на предводителя през VІІ век на Керамисийските булгари в земите южно от р. Аксиос (на която те дават новото име Вардар – от Вар-даря) е показателно в това отношение. Началното му гърлено К е звучало близо до Х. В Централна Азия се среща топоним Хубер – отправният пункт на поклонниците към Лхаса в Гоби се нарича Хубер. Във формите Хубер, Хуберт, Хоберт, Хувър, Юбер, то се среща в цяла Европа (впоследствие и извън нея): Австрия, Швейцария, Швеция, Англия и във Франция, където фамилното име Кубертен (сравни с името на възстановителя на олимпийските игри – барон Пиер дьо Кубертен) е съхранило най-добре оригинала му. Заедно с името на кан Кардам (VІІІ век) то се среща в индуистката митология и е от множеството свидетелства за влияние от субконтинента в старобългарската материална и духовна култура. Във формите Уберто, Умберто името е обичайно в Италия.
Българското народно обръщение или приложение към име Бай (вероятно основна форма?) се среща и във вариациите Байо, Байно, Байчо, Бачо, Баче. Във формата Бачи то се е съхранило, за щастие, в Унгария – територия още на Атиловите хунобулгари през ІV-V век, впоследствие на Аварския каганат, с масовото присъствие в него на булгарски племенни групи, и от ІХ век – на Първото българско царство. В Италия група имена, като Бачо д’Аньоло, Бачо Бандинели, Бачо Биджио, Бачо де ла Порта и др. , съдържат като лично местоимение частицата Бачо, и загатват, по наше мнение, за родство на техните носители с булгари или за булгарско обкръжение около тях.
Значението на българското богомилство за появата на дуалистични “еретически” учения и движения в Западна Европа е отдавна установено. То се приема чрез проповедници богомили от България и чрез носената от тях книжнина, чрез стопански връзки или по време на кръстоносните походи през ХІІ век. Идеи, присъщи на старобългарите богомили са намерили достъп до бъдещите патарени, катари, албигойци и др. еретици. В последно време обаче нараства увереността ни, че подобни идеи са могли да проникнат сред населението на някои европейски държави както много по-рано, така и по друг път. Техни носители са могли да бъдат: първо, заселвали се направо от Панония или от Приазовието в Италия булгари дуалисти (но не богомили) към 632 и 663 г. , и второ, старобългари, вече богомили, повечето, както ще проличи по-долу, от булгарски произход, които на немалко на брой и значителни по численост групи са емигрирали от България още през Х, ХІ век като носители и на антифеодални идеи и стремежи. Какво подкрепя тази ни увереност?
Още в Централна Азия булгари и боржани са били тенгристи-дуалисти. Възприемали, както съседите им китайци, две начала на видимия свят: небето – светло, мъжко и земята – тъмно, женско, които, за разлика от зороастрийските, са в хармония. Според сирийски и арменски писмени извори булгари се появяват в Европа – Предкавказието, в „земята на булгарите”, още в края на ІІ в. пр. н. е. , откъдето част от тях, водени от кан Вунд, се преселили на юг в Армения през 114 г. пр. н. е. По-късно, в самото начало на VІ в. , от числото на събралите се тогава в Предкавказието „13 хунски народа” мнозина били покръстени по тяхно желание от сирийски и арменски свещеници. Арменските свещеници изучили „хунски език” и им превели на него „Писанието” – Евангелието, записвайки го, както се предполага, със сирийско-манихейско писмо. Тъй като покръстителите им останали сред тях повече от десетилетие, не е изключено те да са превели за новопокръстените и някои по-известни апокрифи. Малко по-късно кан Курт – Кубрат основа Приазовската „Велика Булгария”, обединявайки булгари и част от споменатите „13 хунски народа” (които му дават и прозвището Кубрат – Обединител). Населението на Велика Булгария изпитало влиянието и на павликянството чрез завърнали се обратно в Приазовието потомци на кан Вундовите Огхонторблкар – „преселнци” от Армения, в която живели дотогава векове наред сред обществото, създало павликянството – най-близкото дуалистично учение на крайното богомилство по- късно в България.
Такива булгари и техни потомци, главни разпространители, по наше мнение, на дуалистични идеи сред старобългарите, се заселили с кановете Исперих и Кубер на Балканския полуостров и били мирни и лоялни граждани на страната си до налагането за държавна религия през 865 г. на гръко-ортодоксалното, византийско направление на християнството, което ги обявило за „еретици”. Протестирайки срещу този акт и по верски, и по политически причини (някои изследвачи говорят за „спонтанни антивизантийски реакции”) в резултат на последвалите го трагични събития, те започнали да напускат България и да странстват на малки и големи групи по близки и далечни страни – от Русия до Испания, и от Византия до Англия, известни като стриголници.
Според писмен извор от ХІ век в Западна Европа различавали дуалистите еретици по бръснатите им глави с перчем – доказан булгарски обичай. Павел Дякон ни осведомява, че в Италия булгарите знаели и през VІІІ век своя език и обичаи. Това вероятно е продължило и по-късно, тъй като даже и в края на ХVІ-ХVІІ век в утопията си „Градът на слънцето” Томазо Кампанела (1568-1639 г. ) очевидно е имал предвид особености именно на техния бит, за да опише мъжете в “идеалното” му общество отново с бръснати глави и перчем. Важно е също, че музиковеди и органолози разсъждават дали българските богомили не са разпространили в Европа и музикалните струнни лъкови инструменти – нещо, което днес вече може да се смята за доказано. (Виж статията на автора към настоящата книга за струнните лъкови музикални инструменти). Към ХІV век богомилството е било ликвидирано, както в България, така и в останалата част на Европа. То не дочакало предреформационните движения и самата Реформация един-два века по-късно, но като се приема, че е подело борбата срещу средновековната схоластика, “признава му се заслуга” за развитие на религиозната, философската и социалната мисъл в средновековна Европа, което има съществено значение за предренесансовата епоха и в Италия. Последователното споменаване на богомилите като патарени, албигойци, катори завършвав във Франция с името “бугри”, о. е. “булгари” и като “бугри-булгари” и качват и горят на клади като еретици. Качвани са били на клади по 200-300 и в присъствието на държавната и Ватиканска власт изгаряни. (Следва)