БОГ СИЯЕН КОННИК (част 4) в брой 54

БОГ СИЯЕН КОННИК (част 4)
Категория: История

БОГ СИЯЕН КОННИК (част 3)

Простонародна рисунка върху камък, намерена при Мадара (7 - 8 век) /вж. фиг. 3/, предлага своеобразен вариант на конника от скалите на Мадара. Тук конникът е със шлем и с насочено напред дълго копие. Копието и огромният му кръгъл щит, напомнящ за слънчевия диск, указват неговата соларна природа. За съжаление гръцкият надпис над конника е силно повреден и не дава никакви гаранции за точно разчитане. Един възможен прочит на текста над конника, според мен, би могъл да бъде „КАN ПОЛАОY АГIОС” с превод близък до „Конник много светъл” или дори „Конник най-светъл”, „Конник светлейши”. При условие, че така направеното разчитане е достоверно, то явно тук се прави опит за гръцки превод на официалната титла на българския владетел „кан сюбиги”, означаваща „кан сияйно божествен” или „кан Сиявуш”, защото българските владетели са се считали за потомци на скитския Герой-Слънце, сияйния конник Сиявуш /титлата „кан” означава “водач”, но и „конник”/.

Простонародна рисунка върху камък, намерена при Мадара (7 - 8 век) фиг.3

За българските ни предци слънчево-огненият човеко-бог Сиявуш олицетворява най-висшите зороастрийски нравствени ценности. Яхнал своя свещен боен кон, той е победоносен войн на правдата в битката със силите на мрака. Огънят и правдата са отличителни проявления на Аша Вахища – Най-добрата истина, една от седемте безсмъртни същности на Ахура Мазда – Небесния цар на Мъдростта. Точно по тази причина богатирът Сиявуш достига до нас в образа на юнака-великан Крали Марко, защитник на онеправданите в народните приказки и песни. Името Марко също е синоним на „слънце” /вж. кн. „Следи от светлина”/, а прозвището Марко Кралевити по-скоро визира царски син, какъвто е Сиявуш. С престъпна лековерност се тиражират в публичното пространство лъжливи твърдения, изтъкващи за първообраз на Крали Марко някой си сръбски велможа от 14 век Марко Мърнявчевич. Защото абсурдно е личност от Средновековието, дори и цар, да заеме толкова централно място в народния епос, който има много по-дълбоки корени във времето. Марко е Слънцето в българския фолклор, Мар е слънцето и във волжко-българската митология, Мардукан – Гарван е соларният герой на волжките българи, да не говорим за соларната природа на вавилонския бог Мардук и дори на римския бог на войната Марс. Нито пък Мария случайно е името на майката на Исус Христос, а Мара е Луната, най-често майка на Слънцето в българската митология. А още по-абсурдно е да се приписва сръбски патент на владетелската титла „крал”, защото тя има западноевропейски произход и се среща често в българския фолклор. Според мен, „крал” етимологически произтича от „цар” /ЧъРъ – първи – цар/, от където следват царските имена Чарлз, Шарл, Карл, а от тях и титлата ”крал”.

Логиката изисква конят на Героят-Слънце също да притежава „огнени” способности, за да не бъде изпепелен от огнения си ездач. Затова би трябвало да приемем „Жарколия” за автентично име на кралимарковия кон Шарколия. Защото само жарко огнен кон може да пренесе невредим Сиявуш през изгарящите пламъци на изпитанието, описано в „Шах-наме”, което той преодолява, за да докаже честността си. Балх, градът на великаните Кеяниди, столица на средноазиатска Балхара /Бактрия/, е известен още като Зариаспа, по името на протичащата през него река. Зариаспа на авестийски означава „Златен кон”, с близки семантични вариации „Огнен кон”, „Слънчев кон”, „Блестящ кон”, произтичащи от Зъ Ръ – огън много – заря, жар, сур, зора, заран и пр. в азбучно мотивирания език на „Говорещата азбука”. Прославеният ирански герой-великан Рустам, близък аналог на Сиявуш /в „Шах-наме” учител на младия Сиявуш/, язди огромен риж /жълто-червен/ кон с тъмни петна на име Рахш, символ на заранта /разсъмването/. Суркойон /Сур кон?/ се нарича конят на легендарен герой от киргизкия епос „Манас”. Жертвоприношението на коне при конните народи показва почитта към бог-конник, както и централното положение на „небесния кон” в техния култ. И днес българите празнуват Конски Великден на Тодоровден с организиране на конни състезания /кушии/. „Авеста” възхвалява душата на коня - Друваспа /на кушански Дрооаспо/, така както възхвалява душата на бика - Геушурван. „Друваспа” се превежда на авестийски „Здрав кон”, „Корав кон”. Според мен в името се влага преносното значение „Солиден кон”, „Надежден кон”, „Сигурен кон” и дори „Кон на истината”, на който може да се разчита и който няма да изневери в трудна ситуация. Навярно поради това „Авеста” говори за Друваспа като за епитет на Аша Вахища – Най-добрата истина /Яшт 9. 33 и Яшт 17. 27-52/. В огненото изпитание на Сиявуш конят му също се явява „Кон на истината”, защото от него зависи доказването на правдата и спасяването на живота на Сиявуш. Християнската иконография обикновено изобразява конете в умален мащаб спрямо фигурата на ездача-светец, тъй като конете нямат култова стойност за християните. Величествените размери на конете от монументалния релеф на Мадарския конник и от скалните рисунки при Мадара доказват сакралното отношение на българите както към божествения ездач, така и към неговия „небесен кон”. Конят и ездачът са свързани в исполински тандем, притежаващ свръхбожествена мощ, резултат от хармонично взаимодействие на антропоморфни и зооморфни божествени сили, така характерни за скитския религиозен светоглед.

Подобно на Исус Христос кеянидският принц Сиявуш загива, осъден на смърт от силните на деня, набеден за враг на царя. Докато за възнесението на Исус Христос се е писало много, то за небесното въздигане на Сиявуш няма директни сведения, но то би трябвало да наподобява възнесението на неговия син Кей Хосров – отмъстил за невинната му смърт, както и несполучливия опит за възнесение на баща му Кей Каус /Кей Кавус, Кави Уса/. Абсолютно идентичният полет с колесница, теглена от два грифона, извършен от „царя на царете” Александър, става много популярен литературен и изобразителен сюжет през Ранното Средновековие и чак до 14 век заема видно място в скитската християнска живопис. Този изумителен случай на открито поклонение пред езически цар въпреки строгите догми на канона, поражда основателни предположения за възможно митологическо обединяване на „царя на царете” Александър и на кеянидския принц Сиявуш в образа на Скитски Христос (вж. фиг. 4 – златен медалион от 3 век с изображение на Александър Велики на кон, пронизващ с копие лъв).

златен медалион от 3 век с изображение на Александър Велики на кон, пронизващ с копие лъв фиг.4

Легендата за възнесението на Александър III Велики (336 – 323 г. пр. н.е.) се появява едва през 6 век, защото до 4 век саркофагът с тялото му представлява  световна забележителност на египетския град Александрия и всеки може да го види с очите си. Въпреки че приживе Александър Велики е боготворен от своите войници, едва ли би могло да се мисли, че обожествяването му се е състояло през далечния 6 век, със закъснение от около хиляда години след неговата смърт, когато на бял свят излиза литературното описание на полета му към небето. Но кой тогава се явява първообраз на обожествения скитски Александър, когото почитат българите от времето на Хазарската мисия (860 – 861 г.) на светите братя Кирил и Методий и който повтаря до най-малка подробност възнесението на легендарните Кеяниди, с колесница, теглена от два грифона? Грифоните само потвърждават соларната визия на Александър в култа, съвпадаща с представата за Героя-Слънце Сиявуш.

монета с изображение на Александър IVЕдинственият лигитимен наследник на необятното царство, простиращо се от Балканите до Индия, след смъртта на Александър Велики е Александър IV Македонски (323 – 309 г. пр.н.е.), негов син от балхарската /бактрийската/ принцеса Роксана. Вж. фиг. 5 – монета с изображение на Александър IV. Но пълководците на Александър Велики, така наречените диадохи, не изчакват невръстният принц да навърши пълнолетие и започват войни помежду си за разпределяне на империята. Малкият Александър и майка му Роксана са държани затворени в крепостта на град Амфиполис, намиращ се близо до устието на река Струма. В крайна сметка, след третата диадохска война се стига до споразумение, според което след навършване на пълнолетие Александър IV да бъде обявен за единствен владетел на империята. Когато обаче през 309 г. пр.н.е. този момент най-после настъпва, за да запази властта си, македонският военоначалник Касандър, определен да се грижи за младия цар, нарежда на охранителя му Главкиас тайно да убие четиринадесетгодишния Александър и майка му Роксана и да ги погребе на неизвестно място. Така смъртта на младия цар задълго остава забулена в мистика и предполагам, подхранва световна легенда за неговото кеянидско възнесение. Защото по майчина линия Александър IV произлиза от рода на балхарските /бактрийските/ царе, потомци на легендарните Кеяниди. В Египет Александър IV е почитан за фараон и летоброенето се води по неговото име чак до 305 г., когато за фараон на Египет е обявен Птолемей I (323 – 283 г. пр.н.е.). Съдбата на младия Александър IV повтаря съдбата на неговия далечен кеянидски предшественик Сиявуш, престолонаследник в Балх – древната столица на арийците. Дори крепостта, в която е затворен и убит Александър, силно напомня за митичната крепост Кангдиз, в която е убит Сиявуш. Смъртта на Александър IV погребва мечтата на човечеството за установяване на световно царство на мир и разбирателство между народите, управлявано от кеянидски наследник на Александър Велики. Между впрочем, изглежда това е била заветната цел на самия Александър Велики.

Царското прозвище „Aigos” на Александър IV /възможно на гръцки да е звучало и като „Егос”/, въпреки че се правят опити да бъде изведено от гръцката дума „aiks” - коза, според мен има много повече основания да бъде свързано с гръцкото понятие „aigle” – блясък, великолепие, а защо не и с „agios” – свят, свещен, светец. „Агиари” е зороастрийската дума за „светилище”. Защото титлата „Aigos” на Александър IV би трябвало да подхожда като за първороден син на самия Александър Велики и съвсем логично да изразява подобаващо светлинно значение – сияен, светлейши, августейши /augustus (лат.) – свещен, възвишен, почитан/....каквото е името Сиявуш – „Сияйно божествен”. След 6-ти век съвсем естествено избледнелият спомен на съвременниците за исторически събития от преди хиляда години приписва сагата за възнесението на сина Александър на още по-легендарния му баща Александър Велики, действителния “Василеос Василеон”, на гръцки „Цар на Царете”. Изображенията на възнасящия се Александър Василеос, както езически, така и християнски, свидетелстват, че средновековните скити-българи отправят към Александър надеждите си за появата на царски син месия, който да възстанови справедливостта и мира в света, така както към Сиявуш /Коледа, Мардукан, Марко, Сур/ - божествения Герой-Слънце, отправят очакванията си за плодородие и благоденствие през годината. От Александър човекобогът Сиявуш – Скитският Христос придобива славата на „цар на царете”, явно задължителна титла при тогавашните обстоятелства, защото епитети на Исус Христос също са „Началник на земните царе”, „Цар на царете”, „Господар на господарите”. (Вж. фиг. 6 – сребърно блюдо от 12 - 13 век от Северна Волжка България, в центъра релеф с възнесението на Александър Василеос, отстрани митологични сцени с подвизите на младия Сиявуш.).

сребърно блюдо от 12 - 13 век от Северна Волжка България фиг.6

 следва

Статията е прочетена 628 пъти
Назад към брой 54Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017