СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК част 2
В митологията на „Авеста” Сияваршан /Сиявуш/ е владетел на „свещената Кангха”, източната страна на вечната младост. „Сияйното” звучение на името Сияваршан-Сиявуш, името Кангха, напомнящо за Канг Римпоче - оригиналното тибетско название на планината Кайласа - дом на Шива и на Коледа, „източната посока” и „вечната младост” - обичайни епитети за прераждащото се слънце, не оставят място за съмнение, че зороастрийският Сияваршан-Сиявуш персонифицира образа на Слънцето в „Авеста”. Между впрочем, страните от Средна Азия винаги са почитали Сиявуш като соларен бог и Герой-Слънце - родоначалник на царски династии. Според по-късните легенди, той вече е първороден царски син от рода на великаните Кеяниди, а като литературен герой е възпят в поемата „Шах-наме” от 11век. Божественият соларен герой Сиявуш на средноазиатските скити /саки и масагети/ напълно се вписва в типологията на Герой-Слънце - родоначалник на скитите от цяла индоиранска Мегаскития, простираща се от Атлантическия океан до Китай и до Индийския океан. Героят-Слънце, на когото скитите възлагат надеждите си за щастлива и плодородна година, е млад и безстрашен богатир с царско или с божествено потекло, който загива, предаден /дори убит/ от най-близките си роднини – Колаксай - от братята си, Мардукан-Гарван - от синовете си, Сиявуш - от мащехата си и от баща си. Но по волята на Всевишния Бог получава възкресение и безсмъртие като награда за саможертвения си подвиг. Така обожествен, скитският Герой-Слънце се идентифицира със Слънцето и се превръща в най-почитан соларен Бог. Неговите празници съвпадат с календарните дни на сезонния слънцеповрат. Разбира се, подобен сюжет отразява най-древните митологеми за годишното умиране и прераждане на слънцето /също открадване и намиране, заспиване и събуждане/ и съответно на цялата природа. Интересно, че християнската доктрина по отношение на човекобога Исус Христос копира в голяма степен схемата на скитския мит за Героя-Слънце: празнично рождество в началото на слънчевата астрономическа година, предателство от най-близък ученик, клеветническо обвинение, несправедлива присъда и екзекуция, невинна смърт, възкресение и обожествяване в сияйно-соларен облик. Това говори за силно скитско влияние при формирането на култа към Исус Христос, по всичко изглежда, дължащо се на значителния брой скитско население в Римската империя по онова време – готи, келти, сармати, траки и други войнствени безкнижовни народи, към които в най-голяма степен ще бъде насочена новата универсална книжовна религия.
В култа към Сиявуш нравствената вяра залага по-висше философско измерение. Освен божество на умиращата и възкръсващата природа, той се превръща в бог на умиращата и възкръсващата справедливост. Защото за човешкото общество, възстановяването на моралния порядък има не по-малко значение от природния цикъл. В иконографията Сиявуш винаги язди на кон. Конят е неразделна част от неговото божествено излъчване, защото конят също e обожествяван от конните народи, сред които са българите. За атрибути на Сиявуш служат най-древните соларни знаци – огнена прическа, стрели и копие – символизиращи слънчевите лъчи, кръст – символизиращ четирите посоки на света, определяни по слънцето, както и гарван, петел, орел, грифон – емблематични птици на слънцето. На фиг. 1, върху дъното на средновековна чаша от Хорезам в Средна Азия, е изобразен конникът Сиявуш с ореол около главата. Горитът – калъф за скитския рефлексен лък и за стрелите, издава неговата соларна мисия. Фигурите на Сиявуш и на коня от чашата в значителна степен съвпадат с изображението на Мадарския конник от скалния релеф и това само потвърждава съществуването на универсална иконография на конника Сиявуш в изкуството.
Исторически погледнато, човекобогът Исус Христос става мъченик заради намерението си да реформира книжовния Юдаизъм. Установените по-горе митологични прилики между Исус Христос и скитския Герой-Слънце Сиявуш дават достатъчно основание да наречем кеянидския принц Сиявуш Скитски Христос, още повече, че в историята неговото мъченическо възсияване се свързва с реформирането на некнижовния Зороастризъм /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Но докато с ипостаза си на София /Мъдрост/ Исус Христос се слива и дори „изземва” духовното върховенство на своя Бог-Отец, то Сиявуш не нарушава зороастрийската божествена йерархия, където смъртният Кеянид, макар и общопризнат Герой-Слънце, би могъл да заеме място единствено на човешки дух-фраваши /равносилно на светец при християните/, вдъхновител и защитник на праведните срещу силите на злото, но никога не придобива еманация на абсолютен Върховен бог. Защото в небесното царство на Духа, престолът вече е зает от Върховния Цар Мъдрост – Ахура Мазда. Рангът на човешки дух-фраваши съвсем не обезсилва божествените достойнства на Сиявуш, дори напротив, в Зороастризма със статут на дух-фраваши е удостоен самият пророк Зороастър. Единствено като човешки дух-фраваши Сиявуш би успял да измести от соларния пиедестал древното предзороастрийско индоиранско божество Митра и това несъмнено представлява значима крачка към реформиране на вярата, напълно според изискването на тогавашната епоха, когато небесната власт се поема от богове с човешки произход – Буда, Исус, Мани. Християнските светци също имат човешки жития и напълно съответстват на зороастрийските духове-фраваши.
В качеството си на царски син и непобедим войн, богатирът Сиявуш се сражава със слугите на мрака, които застрашават светлия и щастлив живот на хората. Въпреки че произхожда от царския Давидов род, на Исус не му се налага да бъде войн - царски син и да влиза в битки със злите сили. На онеправданите той предлага пътя на покорството, стратегията за „непротиворечене на злото с насилие”. Според него злото е заложено в човешката природа по рождение и поради това е неизтребимо, а праведната душа може да намери спасение единствено след смъртта, в небесния Рай, далеч от земната материална греховност. Точно затова неговото учение, проповядащо смирение и покорство, изглежда така приемливо за римо-византийската имперска доктрина в нейния стремеж да подчини народите по света. С призивите си за примирение с господството на злото, християнската идеология се оказва най-подходяща за следващите две хилядолетия от рождението на Исус, доминирани от властта на анонимните парични знаци без информационен еквивалент, чак до епохата на развитите компютърно-информационни и комуникационни технологии през 21 век.
Широко разпространеният в древността класически култов модел, при който божествените структури се оглавяват от Върховен бог-баща и от негов соларен бог-син, явно отразява наложилите се династически тенденции в човешкото общество за наследствено предаване на царската власт от баща на син, а не например от брат на брат или по някакви други критерии /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Сходен религиозен вариант бихме могли да потърсим в езическите държави на скито-българите преди приемане на Християнството, защото в центъра техния култ стоят Върховен Бог творец – всеблагия, добър и светъл бог Ахура Мазда, и соларното божество, човекобога-конник Сиявуш – Скитския Христос, дух-фраваши на победоносен воин от царския род на Кеянидите от град Балх, столица на средноазиатска Балхара /Бактрия/. Според мен абстрактното „синовно” родство на Сиявуш спрямо Всевишния бог произтича от факта, че човекът е считан за най-висше творение на Ахура Мазда от зороастрийците. Подобна конфигурация, само че на Бог-Отец и на Бог-Син със соларни черти, се наблюдава на божествения връх в Християнството, с тази разлика, че там „добрият бог” е човекобогът Исус Христос, а този, който наказва е Бог Отец - юдейският Бог Саваот. Митологически пресъздаден в некнижовна и следователно в неканонична среда, Сияйният конник Сиявуш, освен соларния си облик, обединява в себе си черти на различни легендарни герои - защитници и спасители на човечеството – Махасена, Спентодата, Субаш, Мардукан-Гарван, Саошянт.
От високите скали Мадарският конник охранява небето над България от нашествие на зли сили, което го доближава до мисията на зороастрийското божество-язат Ашман, пазител на небесния път към Рая. И най-вече, защото Ашман напълно отговяря на небесната характеристика на Тангри-кан /Небесен конник/ и на името Ашан-диат /Бог на справедливостта/ на главното варачанско /бурджанско, българско/ божество, описано в „История на страната Алуанк” от арменския летописец от 7-ми век Мойсей Каганкатваци. Летописецът изрично посочва, че „хуните” от предкавказкия „великолепен град Варачан” почитат слънцето и луната, „принасят жертви на огъня и на водата” и се „покланят на някакъв бог на пътищата”. В така очертания зороастрийски контекст, въпросният „бог на пътищата” може да бъде само Ашман – пазачът на пътя към небесния Рай. Почитта към небесните светила слънцето, луната и звездите е в пълно съзвучие със зороастрийската традиция, изповядаща в божествени нравствени категории светлинната ипостаза /същност/ на Истината и на Духа. Не случайно средновековните християнски писатели често използват в трудовете си клишето „вяра в слънцето, луната и звездите” като нарицателно определение на Зороастризма. Съвсем закономерно конникът Сиявуш от мадарския скален релф, в проявлението си на Небесен конник – Тангри-кан и на Бог на справедливостта – Ашан-диат /наричан също Аспандиат/ при кавказките българи варачани /бурджани/, би могъл да изпълнява функциите на Ашман като пазач на небесния път към Рая. Още повече, че в митологията Сиявуш винаги бива свързван със свещената Кангха /страна, град или крепост/, синоним на Зороастрийския рай.
Един друг гравиран релеф на Сиявуш върху ефталитска сребърна купа от Пакистан от 5-6 век /вж. фиг. 2/, представя младия конник Сиявуш със слънчево-огнена прическа, обърнат надясно, с характерен персийски царски меч и с персийски шалчета-мартеници, вързани на ботушите, но без корона /защото кеянидът Сиявуш не е цар, а само царски син/, който прострелва с лъка си връхлитащите отдясно лъвове – дайвове, сили на злото. От лявата му страна овните, символизиращи доброто и земните блага, съвсем не бягат в обратна посока на „ловеца”, както е в ловните сцени на персийските царе, а доближени плътно с лице към него, сякаш разчитат на защита и спасение от хищните зверове. Тази картина показва Сиявуш в ролята на защитник на зороастрийските ценности и на зороастрийския свят от нападението на жестоки врагове. Идеята, заложена в Мадарския конник, е абсолютно същата, божественият конник-богатир и кучето му са верни стражи срещу враговете на Дунавска България. Явно закрилата на Мадарския конник успява да ни опази повече от 1300 години на този плодороден стратегически кръстопът, цел на безброй нашественици. Пред лицето на Сиявуш от фиг. 2, е изписана звезда - * - универсален знак за божественост, отговарящ на буквата от „Говорещата азбука” АЙ – небе, най-, висш. Добавяйки гръцките букви, намиращи се отляво на главата на конника, за целия надпис от фиг. 2, от дясно на ляво би се получило „ай ф у х ш” или „ай ф у х о”, което съответства на българското „ювиги” и на азиатската титла „ябгу”, означаващи „небесен бог”, „божествен”. Според мен, „ябгу” се явява по-късна тюркска производна на „сювиги” – „сияйно божествен” – каквото е името на Сиявуш /ЗъАЙ БъГъО – сияен бог/, легендарния кеянидски принц от Балх.
СЛЕДВА
Книгата на Борислав Иванов - "Сиявуш - Бог сияен конник" можете да намерите в нашата онлайн книжарница.