СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК в брой 38

СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК
Категория: История

СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК - част 1

За средноазиатските и за скитските народи Сиявуш освен с ореола на легендарен царски син, покровител и защитник на правдата, е увенчан с блясъка на соларен бог, родеещ се с индуисткия огнен бог Махасена и с волжко-българския тангристки бог Субаш /Сабан – Мардукан - Карга/. Но Сиявуш принадлежи към ново поколение богове, той е земен царски син човекобог, подобно на Буда и на Исус. Буда също е царски син. На Исус Христос се приписва произход от библейския цар Давидов род, а когато го разпъват, на кръста римляните поставят табела с надпис „цар на юдеите” /оттам идва сакралната абревиатура ИНЦИ – Исус от Назарет, цар на иудеите/. Така че през 7 век надали има по-подходящ от сияйния конник Сиявуш за божествен спасител на скито-зороастрийския свят, Скитски Христос, последна надежда на зороастрийските народи, особено след падане на Персия под арабско владичество през 651 г. /АЙ ЧъРъ - небесен цар, Христос, Ахура, Куриос (гр.)/. И тъй като Сиявуш се ражда и израства в зороастрийска среда, а не в юдейска или в индуистка, без съмнение негов бог-повелител ще бъде Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост. Разбира се, иконографската представа за човекобога Сиявуш - Скитския Христос, съвсем не се оформя с еднократен акт, а в резултат на продължителен духовен синтез.

За божество-великан, почитано през 7 век от жителите на предкавказкия „великолепен град” Варачан /Баланджар, Булкар-балк/ в „страната на хуните”, научаваме от разказа на арменския летописец Мойсей Каганкатваци /Мовсес Каланкатуаци/ (между 7 и 10 век) в книгата му „История на страната Алуанк (Кавказка Албания, Агвания)”. Мойсей Каганкатваци описва покръстването на варачаните и на техния велик княз Алп-Илитвер /Илитуер/ по време на мисията на агванския епископ Израел през 682 година. Няма никакво съмнение, че „хуните” от Варачан са всъщност кавказките българи хоногури /оногури/, които първи отблъскват арабските пълчища, опитващи се да нахлуят в Скития през Дербентския проход. Затова арабите наричат всички българи „бурджани”, по името на град Варачан /предполагам името му идва от „врата”, каквото е едно от названията на Дербентския проход; подобно на името на днешния български град Враца/. Арменската география от 7 век „Ашхарацуйц” посочва, че на север от Дербентския проход живеят „хоните” в „техния град Варачан” и в други градове „като него”. Според „Ашхарацуйц” тези градове се намират в обширната страна „Велика Азия”, чиито граници, дадени пак там, съвпадат с географските очертания на Велика България, известна от документалните извори. От разказа на Мойсей Каганкатваци става ясно, че варачаните почитат бог Куара, бог на гръмотевиците и на светкавиците, съвпадащ с добре познатия волжко-български бог Кубар, но централно място в тяхната религия заема идола на огромен бог - „колосален богатир” Тангри-кан, когото „персите наричат Ашандиат” /на някои места е записан като Аспандиат/ и на когото принасят в жертва коне на огнени клади. Поданиците на великия княз Алп-Илитвер, също както българите от Дунавска България по това време, принасят жертви на огъня и на водата, покланят се на слънцето, на луната и на някакъв „бог на пътищата”. Пребивавайки в двореца на „благоверния и богочестив” княз Алп-Илитвер, „святият” епископ Израел става свидетел на „адско зрелище”, каквото според него са жертвоприношенията, конните състезания и военните игри, танците и всенародното веселие по време на празничен събор на езичниците от Варачан, съвпадащ с описаните в „Джагфар тарихи” тържества по време на празника на алп Субаш, в началото на есента, след прибиране на реколтата. Епископ Израел заповядва да изгорят огромния свещен дъб, посветен на „скверния идол” Ашандиат, а от изсечените дървета на свещената гора нарежда да направят „прекрасен кръст”. Езичниците вярват, че исполинският свещен дъб с „пищна корона”, посветен на бог Ашандиат, е „спасител на боговете, дарител на живот и на всички блага”. Очевидно епитетите на божеството Ашандиат съвпадат с тези на бог Субаш /Сабан-Мардукан-Карга/ - митологичен герой - спасител на богове и хора, бог на светлината, на плодородието и на изобилието. Фактът, че местното население нарича божеството Ашандиат с името Тангри-кан, а не само Тангра, който е върховен бог в тангризма, може би се дължи на желанието в Тангри-кан да се вложи различен смисъл от този на Тангра. Тук под „Тангри-кан” би трябвало да се разбира „Небесен кон” или дори „Божествен конник”, защото още в Шумер, а по-късно в Персия, думата „дингир” /тенгери/ служи за универсално понятие за бог. Предполагам „дингир” идва от Тъ АЙ(Нъ) ГРъ – баща небе земя – баща на вселената, тъй като под „небе-земя” древните шумери са разбирали понятието „вселена”. „Кан” се извежда от КъУНъ – юзда, кон, конник, водач. Китайските документални източници осведомяват за широко разпространен култ към „небесните коне” сред народите на Средна Азия през „кангюйско-кушанския” период (3 в. пр.н.е. – 1 в.). От друга страна, името Ашан-диат /Аспан-диат/ би могло да носи „светлинен” смисъл, подобно на Субаш /Сабан-Мардукан-Карга/. В българската история царското име Азан /Асен/ съответства на Саин-Сабин-Звиница-Сабанша, със значение „светъл”, „сияен” /вж. стат. „Царско име”/. А „deus” е фундаментална дума за „бог”, получена от Тъ АЙ – баща небе – небесен баща. Така прочитът на Ашан-диат като „Сияен бог” изглежда буквално идентичен с името на Сиявуш – „Сияен бог”. Двузначността и дори тризначността в името на бога не би трябвало да ни смущава, защото както е известно, многозначната семантика, заложена в съкровените древнобългарски символи, засилва тяхната сакралност /вж. кн. „Прабългарска съдбовност”/.

Покръстването на жителите на град Варачан се извършва с нечувано насилие, достигащо до религиозни изстъпления. По кръстовищата на страната епископ Израел заповядва да бъдат изгорени на клади жреците, несъгласни да се отрекат от старата вяра. Кой обаче е великият княз Алп-Илитвер, предприел съдбоносната стъпка да покръсти българите хоногури от Предкавказието. Никой не оспорва, че авторът на хрониката използва за име на княза неговата титла „алп-ил-тебер” – велик княз, явно идваща от тюркското „ел-тебер” – княз, емир, и също от грузинското „мтебер” – княз, принц. Мойсей Каганкатваци дори изрично отбелязва, че Алп-Илитвер е удостоен в сан „илитуерство” от хазарския хаган, при което получава за жена една от дъщерите на хагана. Това означава, че Алп-Илитвер официално се ползва със статут на хазарски васален владетел на Велика Азия – Велика България, попаднала под хазарско господство след военното поражение на българите от хазарите. От историята се знае, че именно такъв хазарски васал през 682 г. е Бат-Боян (род. 617 г., 653-683 г.), най-големият син и наследник на кан Кубрат (593–653 г.) на престола на Велика България. Бат-Боян разбива арабите при град Саркел през 654 г., за което получава прозвището Халиб Илятбир, означаващо на хазаро-тюркски „Победител ел-тебер” или „Велик княз победител”. Според „Джагфар тарихи”, Бат-Боян приема християнската вяра през 682 година, съвпадаща с годината на описаните от Мойсей Каганкатваци събития по покръстването на варачанските хоногури от епископ Израел. Без съмнение, Великият княз Алп-Илитвер всъщност е кан Бат-Боян – Халиб Илятбир, хазарски васален владетел на останките от Кубратова Велика България, след нейното разпадане. От „Джагфар тарихи” научаваме, че има още един известен български княз, който се сражава с нахлуващите араби при Кавказ, това е най-големият син на кан Аспарух (род. 634, 677–692 г.) кан Аяр Бурджански (719-727 г.) /или Авар Бурджански/. Името Аяр /Авар/ най-вероятно се дължи на аварски произход на майка му /вж. стат. „Царско име”/. Кан Аспарух изрично определя Аяр Бурджански да бъде съвладетел на Дунавска България, заедно с по-малкия си брат кан Тервел (692-719 г.), за да не възникне между тях спор за престола /вж. „Джагфар тарихи”/. Докато кан Тервел царува в Плиска, Аяр Бурджански изпълнява по-важна мисия, той заминава начело на войска да се сражава срещу нахлуващите през Кавказ арабски пълчища, застрашаващи Скития и цяла Европа. Изворите потвърждават, че българи и хазари през този период живеят в мир, нещо повече, сключват военен съюз за отбрана срещу арабската инвазия. След смъртта на кан Тервел, кан Аяр Бурджански заема мястото му на престола в столицата Плиска и е записан в „Именника” на Дунавско-българските канове под името Товирем. Изненадващо близкото звучение на името Товирем с титлата „тебер” - „мтебер”, потвърждава, че Аяр Бурджански също се прочува с тюрко-хазарска титла „ел-тебер”, получена за победите му над арабите при Кавказ. Ако се задълбочим малко повече, ще видим в „алп-тебер” директна тюркска транскрипция на българското БъЛъ Тъ МъИРъ - велик баща син – Баламир, Владимир, най-често срещаното име-титла на първородния владетелски син при българите /вж. статията „Царско име” от кн. „Поклонници на светлината”/. Защото „Владимир” просто означава „владетелски син”, „велик принц”, „велик княз” или „алп-тебер”. Преходът от буквения звук „б” в „м” е много често срещано езиково явление, и до днес на някои места в Предкавказието наричат българите „малкари”. Ето защо Бат-Боян - Халиб Илятбир, влиза в скитския епос с името Будимир, близък вариант на името Владимир. Няма нищо чудно в това, че за арабите, нахлуващи през Кавказ, българите са бурджани, т.е. варачани, защото крепостта на „прекрасния град” Варачан първа се изправя срещу тях след преминаване на Кавказ по пътя към вътрешността на Скития. В персийски извори българите също са известни като варачани. В „История на страната Алуанк” Мойсей Каганкатваци отбелязва, че „великият княз на хуните” Алп-Илитвер „бил прославен в пределите на три страни”, имайки навярно предвид България, Хазария и Византия, които напълно съвпадат с географския ареал, в който прославя името си победителят над арабите кан Бат-Боян – Халиб Илятбир – Будимир. Обаче жестокостта, с която Алп-Илитвер – Бат-Боян, и агванският епископ Израел покръстват езическото население на Предкавказ, едва ли допринася за утвърждаване на християнството по тези земи. Нищо чудно, че малко преди да умре, Бат-Боян се връща към старата си вяра и е погребан като езичник в гр. Киев.

Кан Аяр Бурджански – Товирем, най-вероятно взима дейно участие в историческия разгром на арабските армии от българите при обсадата на Константинопол от арабите през 718 г. В последната си битка срещу арабите през 727 г. кан Аяр Бурджански получава парализа и загива. Кан Тервел приема християнската вяра и християнското име Теоктист, църквата го канонизира за светец под името св. Тривелий Теоктист. И докато историята отдава на кесаря Тервел заслужена почит на „спасител на Европа”, то името на неговия по-голям брат кан Аяр Бурджански – Товирем, сражавал се до последния си дъх срещу арабските нашественици, потъва в забрава през вековете. Колко влиятелен е бил Аяр Бурджански – Товирем, сред българите, показва отделният династически клон на дунавско българските владетели, който започва от него. Но този династически род не е Дуло, защото се предава по женска линия от старшата му дъщеря Бозок, омъжена за Уран от рода Вокил, и от нейната дъщеря Зухра, омъжена за Урус от рода Бугу /Угаин/. Най-малката дъщеря Чакчак на кан Аяр Бурджански се омъжва за кан Сулаби (700–727 г.), внука на Бат-Боян (род. 617 г., 653-683 г.) на скитския престол в Батавил, столицата на Черна България /вж. „Джагфар тарихи” и кн. „Неунищожимата история”/. Което означава, че руските князе, волжко-българските царе и някои хазарски хагани също са потомци на кан Аяр Бурджански.

Зороастрийците считат огъня за „най-красивото тяло на бога”. В зороастризма „огънят”, или „огнената същност” на Ахура Мазда, се олицетворява от божеството Аша Вахишта – „Най-добрата истина”. Според мен, името Аша Вахишта би могло да се преведе също „Божествената истина” или дори „Бог на истината”, защото етимологически следва от авестийските „asha” – „истина” и „bakha” - „бог”. Зороастрийското божество Аша Вахишта - огнената същност на Ахура Мазда, в нравствен смисъл се възприема за „Бог на истината” /„Бог на правдата”/, тъй като любовта към истината е тази, която разпалва пламъка на вярата в човешката душа. Затова „Истината е най-доброто благо” за огнепоклонниците зороастрийци. Защитникът на правдата Сиявуш се представя в образа на Махасена, син на огнената същност на Шива /Шива е Оешо на кушански език/, а Аша Вахища – „Най-добрата истина” олицетворява огнената същност на Ахура Мазда. Тогава варачанският бог-великан Ашан-диат /някъде записан Аспан-диат/ също може да бъде причислен към групата на „огнените” богове, ако разчетем името му във вида „Аша(н) – диат” - „Бог на истината”. За централното положение на истината в ценностната система на българите най-красноречиво говори надписът на кан Пресиян (836-852 г.) при Филипи от 837 г. „Ако някой говори истината – Бог вижда. И ако някой лъже – Бог вижда”. Дали обаче фигурата на идола „колосален богатир” Ашандиат доближава до иконографската представа за конника Сиявуш в образа на бога на войната Махасена, син на огнената същност на Шива, изсечен върху скалите на Мадара. Да не забравяме, че от кушано-индуисткия бог Махасена от 2 век в Средна Азия до Мадарския конник и до идола Тангри-кан - Ашандиат от хоногурския град Варачан при Кавказ от 7 век, ни делят 5 века и хиляди километри разстояние. А през тези векове, в Средна Азия и в Предкавказ, политическото и културно влияние на Персийската империя налага за доминиращ Върховен бог Ахура Мазда. Това доказват намерените монети на хунски владетели от тази епоха, копиращи знаците на персийската държавност. И тъй като Ахура Мазда е всевишният бог на легендарния богатир Сиявуш, следователно в края на 7 век божеството Тангри-кан – Ашандиат, на прикавказките българи хоногури, начело с княз Алп-Илитвер – Бат-Боян – Халиб Илятбир, не би трябвало да се различава съществено от Мадарския конник на българите от Дунавска България, начело на които стои кан Аспарух, брат на Бат-Боян. Навярно арменският летописец Мойсей Каганкатваци подчертава върховенството на Ахура Мазда в култа на варачанските българи, посочвайки „персийското” име Ашандиан /Аспандиат/ на идола им Тангри-кан. Във вида си „Аспандиат” името на Тангри-кан определено дава информация за „конната” същност на божеството, защото на персийски „аспа” означава кон, а „ашвамедха” са известни древноиндийски ритуали с жертвоприношения на коне.

Персийското име Аспандиат на божеството Тангри-кан, напомня много за древноиранския легендарен герой Спентодата /Спанддат, Исфендиад, Исфандиар/, ,„бронзовотелия” Спентодата, роден в ризница /броня/ и поради това неуязвим за обикновени оръжия, воин-защитник на нравствената вяра, името на когото на авестийски означава „Създаден от благочестието” /навярно идва от ЗъБъ НъТъ ТъТъ – светлина давам създавам; тук отново наблюдаваме случай на припокриване в лексикален и в нравствен смисъл на понятията „чист(светъл)-честен-истина”/. В „Шах-наме” Спентодата е главен предводител на иранците срещу нашествието на туранците - вж. фиг. 6 - сцена върху златна кана от Наги Сент Миклош от 9 век. „Огненият” Сиявуш – Скитският Христос, в образа на героя Спентодата, се сражава със силите на злото, представени в образа на хищен звяр. Спентодата язди крилат лъв с човешко лице, характерен фантастичен персонаж в зороастрийската изобразителна традиция.

Пространното житие на Константин Философ (826–869 г.) описва случай по време на Хазарската мисия (860–861 г.), когато светецът отсича с трийсет и три удара на брадвата огромен свещен дъб, под който езичниците принасяли жертви на божество с име Александър. Няма съмнение, че този епизод от 9 век е заимстван от летописа на Мойсей Каганкатваци, отразяващ покръстването на варачанските българи на княз Алп-Илитвер през 7 век. Действието и в двата случая се развива в Хазария, в земите на бившата Стара Велика България, в които и през 9 век продължава да живее значително на брой българско население. Именно затова Константинополските управници изпращат там светите братя Кирил и Методий /Банджа и Баксан/, за да покръстят след два века повторно своите сънародници. Явно покръстителската акция на агванския епископ Израел през 682 г. не е довела до очаквания резултат и старият култ е останал непокътнат сред много от българите. Регионалното съвпадение на местонахождението на свещения дъб, унищожен от епископ Израел през 682 г., и на свещения дъб, отсечен от св. Кирил през 860-861 г., навежда на извода, че през изминалите два века името на почитаното божество Тангри-кан - Ашандиат се е придвижило към римо-византийската ономастична форма Александър, което го прави значително по-лесно за асимилиране от настъпващата в Скития Християнска църква. И наистина, чак до 13-14 век картинният сюжет за възнесението на Александър на колесница, теглена от два грифона, присъства често върху християнски паметници от Скития, включително и върху стенописи на храмове. Така че Скитският Христос не си отива изведнъж от умовете на вярващите, той просто бива погълнат, присвоен и постепенно омаловажен до пълна забрава от господстващата книжовна римо-византийска християнска църква, каквато е съдбата на много други езически божества. Потвърждение на подобни мисли откриваме на фиг. 7 – миниатюра от златното Преславско съкровище от 9 век показва въздигащия се към небето Александър – Скитския Христос, с божествен ореол и с царски одежди, върху колесница, теглена от два грифона.

Когато в началото на 4 век Ранното Средновековие настъпва в Европа, Митра и Сабазий са вече забравени богове на отминали епохи, а на религиозния небосклон изгрява звездата на богочовеците Буда, Исус, Мани - еднолични месии и духовни пастири на човечеството. Ето защо на Скитския Христос Сиявуш съвсем не приляга сходство с архаичните чисто небесни богове Митра и Сабазий, най-малко поради неговата човешка биография на принц герой-мъченик. Но победоносният войн Сиявуш не може да се приравни с Буда и с Исус, а още по-малко с добрия бог Ахура Мазда или с пророка Зороастър, защото всичките те не познават оръжието. Защитник на потъпканата правда, предводител на армиите на истината срещу силите на злото, по-скоро той би могъл да постигне универсална идентичност чрез славата на някой световно прочут цар на царете, а няма по-подходящ от Александър Велики (336–323 г. пр.н.е.) за тази роля, неговото име също се отличава със „светлинна” семантика и означава „най-блестящ мъж”, получено от латинската дума „luxus” за „светлина”, „блясък”. Александър Велики е родом от бившата персийска провинция Скудра на Балканите, включваща Тракия и Македония /персите наричат траките „саки парадрая” - скити зад морето/, което указва неговия скитски произход /легендарният праотец на азите българи - Азак (Иджик) и на скитите - Скит са тъждествени в документалните извори/. Александър не само се облича в персийски дрехи, главна цел на неговия поход към Персия и Индия по всичко изглежда е да завладее Бактрия /Балхара/ със столица град Балх - древната столица на ариите, „люлката на царете”, града на легендарните Кеяниди и на пророка Зороастър. Там той се оженва за Роксана и основава елинистично-книжовно царство в Средна Азия, с изключителен принос за възникване на кушанската книжовност - първата скитска книжовност, на езика на която са изсечени каменните надписи на Дунавско-българските канове. В следващите епохи от Балх води началото си скитската партска династия на Аршакидите (225 г. пр.н.е. – 226 г.). Според античния историк Страбон, Аршакидите произхождат от Балх, столица на Бактрия /Балхара/ и имат генеалогична връзка с династията на кушаните, които също биват наричани понякога Аршакиди. Ал-Бируни твърди, че Ашканите /Аршакидите/ произлизат от Ашан /Аршан/ - син на Кей-Хосров, син на Сиявуш. Партите владеят земите на Персийската империя на юг от Кавказ и Каспийско море. Арменската история „Ашхарацуйц” от 7 век, счита Бахл за равнозначно име на арийска Партия, а в Армения партите направо ги смятат за българи. През 1-3 век Балх е столица на Великата скитска Кушанска империя, включваща цяла средноазиатска Скития и Северна Индия. Към края на 4 век там установяват господството си белите хуни ефталити /тюркизирани скити/. Арийската и зороастрийската люлка Балх продължава да бъде политически и духовен център на света до превземането на града през 565 г. от нахлуващите от североизток тюрки, които успяват да разделят езиково, политически и верски Скития и цяла Евразия. Поначало зороастрийците ненавиждат Александър Велики, защото той унищожава техни храмове и убива жреци на вярата. Но световната слава на завоевателя е толкова голяма и незалязваща, че векове след смъртта му, иранската традиция започва да го причислява към персийските царе от династията на Ахеменидите. Разбира се, само младият енергичен цар, по аналогия с младото слънце бог Коледа, може да зареди с оптимизъм очакванията на хората за по-добро бъдеще. Затова митологичните герои по принцип са млади хора в разцвета на силите си. Царят на царете Александър също умира млад, на върха на славата си.

В зората на Ранното Средновековие върховен бог на скито-българските езически владетелски родове е Ахура Мазда, останалата голяма част от населението почита за върховен бог Шива или Тангра. През 7-8 век надигащата се ислямска вълна заплашва да залее и да раздели Скития. Скитският Христос, човекобогът Сиявуш, по подобие на триединния Исус при християните, се опитва да обедини в себе си черти на коренните индоирански религии на скитите – на зороастрийската и на шиваистката религии, а също така черти на отдавна навлезлите елинистки духовни влияния, но също елементи от тангристкия култ на тюркизираните скити. И то в изострената религиозна обстановка от края на 7 век, когато сред населението ускорено навлизат християнството и исляма. Всичко това принуждава легендарния кеянидски принц Сиявуш в ролята на човекобог да слее в себе си исполинските фигури на спасителя Саошянт - сина на Зороастър, на непобедимия войн Махасена - огнения син на Шива, на неуязвимия герой Спентодата – защитник на вярата, на гарвана Мардукан-Карга - тангристкия герой-спасител на слънцето, на възнесения на небето от грифони цар на царете Александър. Разбира се, Сиявуш не успява да изпълни непосилната задача да запази интегритета на Скития чрез вярата в общ бог. Единствената причина за провала на мисията му се състои в изостаналата книжовна култура на скитските народи, а оттам в невъзможността да се създаде общо информационно пространство за обща книжовна религия и за обща парична система в Скития. Ето защо, Сиявуш не е в състояние да спре агресивно нахлулите в духовния и в политически свят на скитите книжовни религии будизъм, християнство и ислям, проводници на чужди имперски интереси. Подложена на безмилостно държавно, верско и езиково разцепление, през следващите няколко века на Скития предстои напълно да изчезне от географските карти на съвремието.

Засега може само да се предполага някаква родствена връзка на династията на Средноазиатските Сиявушиди с потеклото на Дунавско-българските владетели от дохристиянската епоха, най-малкото защото те са потомци на кан Кубрат /Кроват, Курт, ЧъРъ БъТъ – цар голям баща/ (593–653 г.) от рода Дуло, чиято майка е принцеса от известен царски род от град Кюнград в Хорезам - страната на царете Сиявушиди. Но със сигурност може да се твърди, че както всички останали царе по света, българските канове лигитимират властта си с божественото си излъчване. Това се вижда от официалната им титла „кан сю-биги”, означаваща „кан сияйно божествен” или дори „кан сияен бог”, а защо не и „кан Сиявуш”.

29.11.2011 г.
гр. Бургас

 

Книгата на Борислав Иванов - "Сиявуш - Бог сияен конник" можете да намерите в нашата онлайн книжарница.

Статията е прочетена 1042 пъти
Назад към брой 38Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017