СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК в брой 37

СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК
Категория: История

Първа част

До официалното въвеждане на универсалните книжовни религии християнство и ислям през 9-10 век, ранно-средновековните български държави от Дунав до Волга продължават да следват традициите на Кушанската империя (1-3 век) със столица град Балх - столицата на древната средноазиатска Балхара (Бактрия). Българските владетели се считали за родствени по произход на кушанските царе. За кушанска приемственост в държавността на българите съобщава общобългарският летописен сборник „Джагфар тарихи” от 1680 г., но този факт потвърждават редица други исторически извори. Върхово достижение на скитската цивилизация, Кушанската империя (1-3 век) се отличава с оригинална религия - съчетание на индуистки, елинистки, будистки и зороастрийски елементи, както и с първия скитски книжовен език „самри”, на който са написани най-ранните каменни надписи на дунавско-българските канове. Кушанският език се използва за държавен език в българските държави. В администрацията на българските владетели са привлечени хиляди кушански чиновници. „Джагфар тарихи” съобщава за 30 чиновнически рода от кушански произход в Дунавска България, изтребени или прогонени в Черна България след покръстването през 9 век.

Когато името на българите нашумява най-силно в Европа през 6-9 век, от апогея на скитската кушанска култура (1-3 век) са изминали векове, през които господството в Средна Азия попада последователно в ръцете на хуни, на перси, на тюрки и на араби. Въпреки, че претърпява значителни качествени трансформации през изминалите бурни периоди, кушанското духовно наследство запазва своя почерк в държавността на аспаруховите българи. В „най-загадъчния” художествен образ в българската история, на конника от скалния релеф при Мадара (вж. фиг. 1), откриваме стилно съвпадение с ореола и с лицевите черти на кушанското божество Махасена (Маасена; изписано на кушански - Мадсено). Вж. фиг. 2 – бог Махасена върху златна кушанска монета от втората половина на 2 век. Извивките по вътрешната страна на ореола са идентични, а също чертите на лицето, въпреки че главата на Мадарския конник не изглежда изсечена в положение анфас. „Многосилният” Махасена е непобедим войн, бог на войната в индуистката митология, първороден син на „огнената същност” на бог Шива. В кушанския пантеон бог Шива заема централно място под кушанското си име Оешо. Други имена на Махасена са Сканда, Карттикея, Муруган, Шаравана (Цар Бана?!), Кумара (Кубар, Куара?!) и др. В митологията Махасена е млад воин-пълководец, който предвожда армиите на боговете в битката срещу злите демони. Негови характерни атрибути са копие, лък, знаме. Птицата-емблема на Махасена е петел, универсален вестител на слънцето /другата универсална птица на слънцето е враната (гарванът)/, което показва, че масовото съзнание възприема младия „огнен” син на бог Шива в ролята на „младото слънце”, подобно на българския „Млада бога” Коледа - познат също с другите си „светлинни” имена Марко, Зар, Сур, Райко. В България паметта за бог Шива е съхранена в Сива Бога, Всевишния бог от народните песни, който язди „лют” „крилат кон” /вж. „Веда словена”/. Обиталището на Шива, както и на бог Коледа, се намира на свещената планина Кайласа в Тибет, център на мирозданието /на тибетски Кайласа се нарича Канг Римпоче - „Великата снежна планина”/. Огненият заряд на слънцето, неговата неизтощима енергия, традиционно пресъздават митологемата за младия сияен бог - смел войн-защитник на човечеството, който често се изявява като реформатор на установения божествен ред /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Подобно на индуисткия бог Махасена, от позицията на млади синове-слънца или на отъждествявани със слънцето богове - богове-войни, богове-герои защитници и спасители на боговете и хората, създатели на нов божествен порядък - започват небесната си кариера египетският бог Хор, вавилонският Мардук, асирийският Асур, иранският Митра, тракийският Херос, волжко-българският Мардукан-Карга и пр.

От намерените монети на кушански владетели става видно, че кушанската религия представлява смесица от водещите за времето религиозни системи – индуизъм, будизъм, елинизъм, зороастризъм. Впрочем, характерното смесване на божествата в скитския пантеон е присъщо на всички останали религии, защото непрестанният взаимообмен на богове, герои, митове и философски възгледи между различните стари и нови култове, стои в основата на световния религиозен процес. Изследванията сочат северна некнижовна Скития за родина на много богове и митове, присвоени впоследствие от книжовните общества на юга. Господството на нравствената зороастрийска религия (до 7 век) в Скития се проявява в свещените царски огньове и в строгите ритуали на маговете. Зороастризмът се разпространява по света в различни форми на богослужение, той преди всичко е религия на управляващия елит, останалото скитско население масово почита различни индоирански, а по-късно тюркски богове, а също някои месопотамски, египетски, тракийски, елински, римски божества. Религиозното многообразие в Скития се дължи на идеологически заложената веротърпимост на Зороастризма, който учи, че за да отиде човек в рая, значение има не неговата религиозна принадлежност, а дали е бил добродетелен през живота си и дали е спазвал зороастрийската максима „Добри мисли, добри думи, добри дела”. В епохата на Ранното Средновековие (3–10 век) Скития става обект на бързо нарастващо духовно проникване на християнството, а от 7 век и на исляма. Мадарският конник се появява на Балканите през 7-8 век, в епоха, когато старите местни богове конници-войни Тракийският Херос, Митра и Хурса са отдавна забравени, а религиозното съзнание на християнското население от големите градове вече е завладяно от конника свети Георги Победоносец. Защото божествата с човешки произход и с човешка биография като Залмоксис, Буда, Исус, Мани са успели да изместят класическите чисто небесни богове. Още от втори век начело на скито-българските държави стои неизменно хунският царски род Дуло. Намерените в Средна Азия хунски монети копират отличителните знаци на персийската държавност, което показва доминиране сред хунския елит на култа към върховния бог Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост. В иконографския си образ на Махасена, сина на огнената същност на бог Шива, Мадарският конник напомня за огнепоклонничеството, с което българите са известни сред останалите народи, тъй като огънят е най-характерното проявление на светлия бог Ахура Мазда.

 

Фиг. 3. Сиявуш прескача с коня си огромен огън

Но добрият и безкрайно благ бог Ахура Мазда остава чужд на всякакви оръжия, насилие и войни. Ето защо не само в Дунавска България, но и в целия необятен скитски свят, функцията на млад бог-воин, покровител и защитник на праведните, която през Късната Античност несъмнено принадлежала на Митра, през Ранното Средновековие се възлага на човешкия син Сиявуш, царски син от легендарната династия на Кеянидите.

Световно известният хорезмийски учен енциклопедист Абу Рейхан Ал-Бируни (973–1048г.) в своята „Хронография” твърди, че Кеянидите, с прозвище „Великаните” /„Богатирите”/, произхождат от средноазиатския град Балх, наричан „люлката на царете” /с едноименна провинция Балхара, Бактрия, Зариаспа/, древната столица на арийците /иранците/, където пророкът Зороастър създава своята нравствена религия и където е погребан. Някои дори считат Балх за родно място на Зороастър. От Балх води началото си авестийския език, на който Зороастър съчинява химните на „Гатите”, най-старата част от свещения сборник „Авеста”. По-късно Балх става столица на Кушанската империя (1–3 век), където се поставя началото на скитската книжовност. Тогава Скития и Средна Азия все още са неделима част от индоиранското културно пространство, преди да бъдат погълнати от миграционните вълни на започналата през 1 век инвазия на тюрките от Алтай и от Манджурия.

Името Сиявуш, познато още във вариантите Сиявакш, Сиявакшан, Сиявакс, Сияваршан, Себерджан, Сеос, Сяхваш, Зйевус, Сауасс, Саош, би могло да се изведе от „сияен бог”, защото на авестийски „su-ka” е „блясък”, а „bakha” е „бог”. Същият прочит следва чрез „Говорещата азбука”: от Зъ АЙ – светлина най–сияен, и от Бъ ГъО – по-голям – богатир, големец, господар, господ, бог /за „Говорещата азбука” вж. кн. „Говореща азбука на прабългарите”/. По всичко изглежда, от самото начало са считали младия Сиявуш за сияен богатир и за сияен бог.

Легендарният герой Сиявуш произхожда от рода на митичната персийска династия на Кеянидите, носеща името си от жреческата и владетелска титла „кей” /„кай”/ или „кави” в иранската митология. Негов баща е легендарният цар Кей-Каус или Кави-Каус /в „Авеста” - Кава-Уса; в „Шах-наме” - шах Кавад/. Честият преход на звука „s” в „kh” при персите предполага съответствие на „кей” и „кави” със „сей” и „сави” /„саби”, „саба”/ - разпространен епитет-титла за святост при много от древните народи. Например траките наричат „саби” жреците на бог Сабазий. Логично може да се предположи директна връзка между името Сиявуш и династичното име на Кея-нидите – Сей, и тогава името на кеянида богатир Сиявуш във вида „Сей-бакха” би значело „Светец-бог”, указващо, че става въпрос не просто за бог, а за човекобог.

Сивяуш е първороден царски син, прочут с неземната си красота, благородство и добродетелност, за съжаление, убит твърде млад, несправедливо наклеветен от завистници. В паметта на хората Сиявуш остава с прозвището „щастлив”, защото го смятали за „напълно отмъстен”, реабилитиран пред обществото светец-мъченик, радващ се на голяма почит сред населението. Още в най-ранна младост проявява нечувана смелост, прескачайки с коня си огромен огън, за да докаже своята невинност. Вж. фиг. 3 и фиг. 4 – Сиявуш прескача с коня си огромен огън. „Авеста” описва Сияваршан /Сиявуш/ като владетел на митичната източна страна „свещената Кангха”, в която не съществуват печал и болести, а нейните жители притежават вечна младост /името Кангха наподобява оригиналното тибетско име Канг Римпоче на свещената планина Кайласа, резиденция на Шива и Коледа/. Според някои по-късни предания Сиявуш основава крепостта Кангдиз в средноазиатската област Бахар с център град Бухара /гр. Бухара в Согдиана, днес в Узбекистан/; там по сведение на историка Наршахи (899–959 г.) се намира гробът му. Хорезмийските царе от династията на Сиявушидите се считали за потомци на Сиявуш, също бухарските и самаркандските царе. Според документални сведения, през 10 век в гр. Бухара пеели песни за убийството на Сиявуш, наречени „плачът на маговете”, а на Нова година, преди изгрева на слънцето, колели петел в памет на Сиявуш. Явно образът на Сиявуш се свързва с надеждите на хората за ново начало, за светли дни и за щастлив живот, каквито очаквания обикновено се отправят към младото слънце в началото на календарната година. За разлика от стандартните надежди за плодородие и благоденствие при традиционния соларен култ, почитта към Сиявуш поставя на първо място вярата в тържеството на справедливостта и истината. Това показва преминаване към по-висше качество на човешкия дух, възвисен от религия, проповядаща нравствени ценности. Защото кеянидският принц Сиявуш израства в лоното на нравствената Зороастрийска вяра, негов бог вдъхновител е светлият бог на доброто Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост.

Арийците /иранците/ още в дълбока древност се отличават от последователите на другите религии, защото първи започват да вярват в божества нравствени понятия – мъдрост, истина, добродетелност, святост, справедливост, съвършенство и пр. Според арийците, след смъртта душите на праведните хора се възнасят като прекрасни птици на небето в арийския рай, прототип на християнския рай. Религията на арийците обикновено наричат „зороастрийска” по името на пророка Зороастър, „маздаистка” по името на Ахура Мазда и „първата вяра”, защото тя наистина е първата нравствена вяра. Съвсем естествено арийците-зороастрийци първи достигат до разбирането за човешкия дух, просветени от учението на нравствената религия. Душата на одушевените същества – хора и животни, е закрепена към физическата материя на тялото, поради което неизбежно тя ще последва тленния прах в мрака на подземното царство на мъртвите. И само огънят на вярата - човешкият дух, разпален в човешките души от нравствените понятия на словото - е в състояние да издигне светлите одухотворени души в божествените небесни селения. По всичко изглежда, съществува еднозначност между понятията „арийци” и „зороастрийци”, затова в надписите на персийските владетели първо се изтъква племенната персийска принадлежност на царя, а веднага след това иранската му принадлежност - неговата арийска /зороастрийска/ религиозна принадлежност. Именно нравствените ценности на Зороастризма обединяват през древността многобройните индоирански некнижовни народи в огромното евроазиатско пространство с политически и духовен център Персия. Към страната Ариана /Иран/ историческите извори включват не само Персия, но също Мидия, кавказките страни, както и средноазиатските Согдиана, Бактрия /Балхара/. „Всички тези народи говорят почти на един език, с малки отклонения”, свидетелства древногръцкият географ, историк и философ Страбон (63 г. пр.н.е – 24 г.), автор на „География”, която се състои от 17 книги /Страбон, XV, 2, 8/. Определено „неарийци” /неиранци/ за тях са всички заобикалящи ги народи, почитащи други богове, различни от добрия бог Ахура Мазда - Царстващата Мъдрост. Наричат зороастрийските свещеници „живи книги на вярата”, защото култът възниква и достига апогея си като словесна, а не като книжовна религия. Ето защо, съвсем закономерно общият авестийски език на религията, използван векове преди нейното първо книжовно записване през 3 век, се превръща в мощен обединителен фактор за некнижовните народи от зороастрийския свят и в частност в Мегаскития, простираща се от Атлантическия океан до Тибет, допринасяйки за културното и езиково сближаване между тях. Общият авестийско-арийски езиков корен и днес може да се проследи при европейските народи, потомци на скитите /скити, келти, готи, гали и пр./, а както е добре известно, авестийският език принадлежи към индоиранското езиково семейство.

Прародината на ариите Ариана Вежа най-рано се споменава в „Авеста” в книгата „Видевдат” (1, 2) /или „Вендидат” – Закон против дайвовете/ като първата страна на доброто, сътворена от Ахура Мазда. Ариана Вежа /Аряна Веджа, Айряна Ваеджо, Еран Веж/ - арийска страна, общество на честни, благородни, духовно издигнати хора, идеал за „Зороастрийски рай”. Предполагам името Ариана идва от АЙ Ръ – небе много - небесен, ефирен, въздушен, висш – синоними на светлина, чистота, издигнатост, нравственост и духовност. От същия корен произлизат думите „ореол” и „аура” със значения на сияние, блясък. В днешния български език се наблюдава етимологична връзка между думите „чист – честен – истина”, семантично изградени на основата на И Зъ – хвърлям светлина – блестя. На авестийски аsha е истина. За българите думата „саи” някога означавала „наистина” според „Речник на българския език” от Найден Геров. Същата лексикална зависимост се наблюдава в немския език: rein /чист/ - еhre /чест/ - wahr /истински/. И в английския: pure /чист/ - fair /честен/ – real /истински/. В българския език логично съществува също връзката „мръсен-мрачен-мерзки”, следваща от МРъ А – жив не, светъл не – мъртъв, но също тъмен, мрачен /„вж. статията „Следи от светлина”/. В английския и немския: dirt /мръсотия (англ.)/ - dark /мрак (англ.)/- trick /измама (англ.)/; dreck /мръсотия (нем.)/ - trug /лъжа (нем.)/. Druj /drug/ - лъжа, на авестийски, директно се копира в логическото отрицание „друг” в днешния български език, а старинната българска дума „драч”, достигнала до нас в „здрач”, означава мрак.

В морално отношение арийците /иранци, зороастрийци/ смятали себе си за по-висши от другите народи, а обществото си за център на добродетелността в света. Интересно, че съседните народи също признават тяхното превъзходство. Херодот (5 в. пр.н.е.) се възхищава от „величието на душевните им качества” изтъквайки, че персите учат децата си „да говорят истината”, и че при тях „За най-срамно се смята да се лъже; на второ място – да се правят дългове поради много причини и най-вече затова че, твърдят, човекът, който прави дългове, е неизбежно принуден да лъже.” /Херодот, История, кн.1, 138/. Древните писатели отбелязват многобройни достойнства на персийския начин на живот, например, че към реките персите „изпитват най-голямо страхопочитание” и по никакъв начин не си позволяват да замърсяват речните води.

Ефирно чистите души на честните и добродетелни арийци отиват в небесния рай, а душите на лъжците и на злодеите пропадат в подземния ад. Съдът над душите на умрелите протича върху моста Чинват. Ако злото, което са извършили приживе, е повече от доброто, мостът се стеснява „като острие на бръснач” и те падат в ада. Ако добрите дела на хората са повече от лошите, душите им свободно преминават по моста и отиват в рая, наречен Гаронман - „Дом на песнопението”, или Вахищ - „Най-доброто място”, където чистите и одухотворени души очакват в радост деня на телесното си възкресение и на окончателното блаженство. Телата на най-ортодоксалните зороастрийски жреци не са погребвани, а са оставяни да бъдат разкъсвани от зверове и птици. По този начин се демонстрира твърда вяра, че праведните им души ще се възнесат на небето и ще възкръснат телесно в Края на времето след Последния съд. Но дори най-праведните царе и жреци не са обявявани за богове, защото знаем, че Зороастризмът не допуска обожествяване на човешки същества /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Наследникът на Зороастър, магически заченат негов син - спасителят Саошянт /Саошянт означава спасител на авестийски/, „който ще донесе благо”, по предсказанието на самия Зороастър, трябва да се появяви в личността на човек-пророк едва в дните на последната битка със злото, изпратен от Ахура Мазда, за да „изгони лъжата от света на истината”. Подобен каноничен сценарий автоматически лишава сина на Зороастър от възможността да се прояви в качеството на постоянен защитник на праведните от злото. Но вследствие на политическия упадък на Персия след 6 век, ортодоксалният Зороастризм окончателно губи водещата си идеологическа позиция, каноничните му догми започват да се пропукват и в ролята на спасител и защитник на праведните се появява божественият принц Сиявуш, легендарният царски син от рода на Кеянидите. Няма нищо чудно в това, в епоха, която абсолютизира божества с човешки произход, подобно на Буда и на Исус, един популярен епически герой, митичен предтеча с черти на древно соларно божество, какъвто е Сиявуш, да постигне божествен ранг. Шансовете на Сиявуш да се превърне в могъщ бог на скитите съвсем не са малки, защо той притежава сияйния ореол на царската харизма на кеянидите-великани, лъчезарния облик на младото слънце, спасителната нравствена мисия на Саошянт, войнската доблест на огнения Махасена.

В книгата „Войната с персите” византийският историк от 6 век Прокопий Кесарийски пише, че персийските магове екзекутират велможата Сеос /Субаш в „Джагфар тарихи”/ - един от водачите на разгромената маздакистка социална /комунистическа/ революция в Персия (от края на 5 и началото на 6 век), по всичко изглежда, свързан с всемогъщите по онова време хуни ефталити. /Редица автори считат именно Сеос за исторически първообраз на Сиявуш/. В отговор на тази политическа екзекуция, Курязбаши /Герсиваз в поемата „Шах-наме” от 11 век/, брат и наместник в Хорезам на ефталитския /туранския/ цар Чалап-бий /Афрасиаб в „Шах-наме”/, убива заложника Себерджан /Сияваршан, Сиявуш/, син на персийския шах Кавад (488-497, 499-531 г.). Това сведение за убийството на реалната личност Сиявуш дава „Джагфар тарихи”, както и че от Ибер - сина на Себерджан /Сияваршан, Сиявуш/ - води началото си династията на хорезмийските царе Сиявушиди. Виждаме, че в историографските и в литературните варианти принц Сиявуш, синът на цар Кавад, също загива невинен и остава герой – мъченик в паметта на потомците. В иранския царски епос „Шах-наме” младият принц Сиявуш си спечелва славата на победоносен войн, но и на миротворец, ратуващ за установяване на мирни отношения между иранци и тюрки, затова той е еднакво почитан сред арийците и сред тюрките. Българската фолклорна традиция пази спомена за кеянидския принц Сиявуш в образа на Крали Марко - благородния богатир-великан, защитник на българите. Името Марко също носи соларно-светлинно послание, защото „мар” е понятие за светлина, блясък /за еквивалентните значения на МРъ – живот, движение - и Зъ – светлина, топлина – вж. стат. „Следи от светлина”; например „мар Геваргиз” е „свети Георги” в източно православната сиро-персийска (асирийска църква)/.

В резултат на стремителното тюркизиране на Скития през епохата на ефталитското господство (5 – 6 век), както и в резултат на масираните тюркски нашествия през 6 – 7 век, във Волжка България сред скитското населението превес взимат тюркският език и тангризма, докато в Дунавска България се запазват скитският говор и индоиранските култове, включително Зороастризма сред управляващия елит. В тангристката митология Субаш /Самар/ е алп /дух/ на изобилието, на урожая и на тревопасните животни, приемащ облик на богатир /понякога с коса, сплетена на плитки/, яздещ кон или бик, покровител на скотовъдството и на пастирите. Негов знак е свастиката /„субаш” на волжко-български/ - универсален соларен символ на благоденствието и на щастието. В митологията на волжките българи конникът Субаш се отъждествява с героя полубог Гилгамеш от най-значимия шумерски епос /Шумер там е Самар/.

Друго централно тангристко божество Сабан-Мардукан-Карга-Сембер /името Сембер веднага насочва към Себер–джан, Сиявар-шан, Сияваршан, Сиявуш/ – дух на светлината, превъплъщаващ се в гарван-врана /„карга” означава „гарван”/ - в различни митове се явява алп спасител на слънцето, на боговете и на хората. По идентичен начин вавилонският бог Мардук, волжко-българският Сабан-Мардукан-Карга-Сембер и днешният български Коледа-Марко-Сур, за обикновените хора представляват най-вече соларни божества, олицетворяващи в човешки възрастови категории сезонните промени на слънцето през годината.

От „Джагфар тарихи” става ясно, че волжко-българският „тангристки” пантеон е наситен с имена на божества и герои от целия спектър на култовата митология по света – Мардукан отговаря на вавилонския Мардук; богинята-майка Аби съответства на скитската Апи; богинята на домашното огнище Тевет всъщност е скитската Табити; Сабан и Субаш в значителна степен доближават трако-фригийския Сабазий; алпът Кубар напомня хетско-хуритския Кумарби; дори върховният бог Тангра получава името си от шумерското общо название за бог „дингир”. Разбира се, подобно неограничено взаимстване на богове се наблюдава при всички политеични религии, особено при елинската и римската, но този факт говори за извънредно дълбоки духовни и исторически корени на българите, както и за динамични културно-обществени контакти. Почти всички волжко-български божества имат съответствия в скитския пантеон, който пък от своя страна силно е повлиян от месопотамски, хетско-хуритски, индоирански и други пантеони. Волжко-българският тангризъм, описан в „Джагфар тарихи”, очевидно не може да се приеме за оригинално тюркско творение, а както всички останали религиозни системи, представлява компилация от различни заемки на митологични и култови образци, предимно скитски. Може би, всичко ще си дойде на мястото, ако за общочовешко религиозно начало поставим боговете на азите-българи - първите духовно прогледнали хора на земята, благодарение на словото на азбучно мотивирания език.

На места във всебългарския летописен сборник „Джагфар тарихи” алпът на светлината и алпът на урожая и изобилието са представени обединени в един и същ бог на светлината, урожая и изобилието, дори изрично се посочва, че алпът на бурята, светкавиците и гръмотевиците Кубар и алпът на светлината Сабан-Мардукан-Карга са близнаци, наричани с общо име Субаш. Явно, със задълбочаване на монотеистичните тенденции, функциите на Субаш-Самар, на Кубар и на Мардукан-Карга все повече се сливат в образа на един единствен светлиннен всебог, разпоредител на живота в природата, герой-покровител на човечеството. Което означава, че традиционният тангристки герой, алп на светлината и на урожая Субаш /Сабан - Мардукан – Карга/, напълно се вписва в профила на божествения кеянидски богатир Сиявуш /Сияваршан – Махасена/. Навярно в представите на тангристите той изглежда така, както на фиг. 5 - Изображение на птица-човек на кон от Волжка България, 10 век.

 

(Следва)

 

Книгата на Борислав Иванов - "Сиявуш - Бог сияен конник" можете да намерите в нашата онлайн книжарница.

Статията е прочетена 1405 пъти
Назад към брой 37Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017