Атанас Панчев, магистър по "Културно-историческо наследство"
В Търново през 1871 г. е учредено читалище "Надежда". Според неговите основатели една от основните му задачи е да се събират старини с цел да се основе музей. В протокола на читалището от 2 януари 1871 г. е записано: "... да се грижат за събирането на древности, тъй щото да може да се състави един музей малък при читалището".
Възникване на първите български музеи част 1
Започва и кампания от лекции за историята на града, за да се привлекат съмишленици. Поради липса на сведения за някои по-конкретни практически стъпки в тази насока, можем да приемем, че началото на музейното дело в града се полага едва след 1879 г., т.е. след създаването на местното Археологическо дружество. Най-богатата от всички читалищни музейни сбирки през Възраждането е тази в Пазарджик. Местният краевед Ст. Захариев събира археологически паметници, монети, ръкописи, много документи. Всички те са подредени и описани в 60 дела. След неговата смърт всичките материали са предадени в Цариград на Българската екзархия. В навечерието на Освобождението в Разград се създава археологическа сбирка под ръководството на местния учител А. Явашев.
По време на Възраждането възникват и няколко частни колекции: на Хаджитошеви - от Враца, на С. П. Ахтар - от Търново, на Атанас Дукиади - от Сливен, на Ст. Захариев - от с. Сестримо, Пазарджишко, на Георги Бодлев - от Охрид и др. 3а съжаление тяхната по-нататъшна съдба е неизвестна. Според в-к "Дунав" през 1876 г. в Русе е открит частен "анатомически" музей с препарирани животни. В Пловдив италианецът Д. Текела притежава нумизматична колекция от бронзови монети от целия Балкански полуостров.
Най-голямата частна колекция през Възраждането е на врачанския чорбаджия хаджи Тошо Ценов. Неговият наследник Димитраки Хаджитошев и внукът му Тодораки Д. Хаджийски продължават колекционерското му дело, като в навечерието на Освобождението колекцията брои стотици екземпляри ръкописи, старопечатни книги, монети, накити, църковна утвар, оръжие и други веществени паметници.
Неслучайно тази колекция се създава в град Враца, един от възрожденските центрове в Северозападна България. През 1794 г. тук е ръкоположен за епископ Софроний Врачански - поп Стойко Владиславов, който през 1765 г. се среща в родния си Котел с Паисий Хилендарски и прави първия препис на неговата "История Славяноболгарская". Този препис е съпътствал верния сподвижник на Паисий Хилендарски, първия български епископ Софроний, през целия му живот. Както свидетелства много по-късно П. Р. Славейков, който е учителствал във Враца през 1848 г., по време на епископството на Софроний Врачански той събирал при себе си по-приближените врачанци и им "четял от ръкописна някаква си книга за българските царе и светии". Естествено че посятото семе от Софроний Врачански, макар и в много трудни и размирни години, дава по-късно своите плодове. От тук са първите български пратеници в Санкт Петербург - Иван Замбин и Атанас Некович. Врачани подпомагат руските щабове и войски по време на руско-турските войни в края на XVIII и началото на XIX в.
Поставя се началото на светско образование в града. Враца е един от първите центрове на борбата срещу гръцките владици за неза- висима българска църква.
Интересът към българската история, разпален чрез Софрониевия препис на Паисиевата история, прераства в търсене и съхраняване на българските паметници от региона. Първият врачанлия, посветил се на това благородно дело, е хаджи Тошо Ценов. Той е един от най-влиятелните търговци в града. Когато умира през 1836 г. на 87-годишна възраст, оставя на своите наследници "една соба плъна с вехти неща". Благодарение на достигналото до нас тяхно описание можем да съдим за разнородните интереси на този буден българин. На първо място той е събирал книги и тапии, дивити; различни видове монети; икони и църковна утвар, дори и калимавки; различни марки оръжия, предимно пищови; земеделски сечива - косери, сърпове; както и битови предмети - лули, чибуци, кесии, тепсии, тасове и др. Синът му Димитраки Хаджитошев е известен като едър търговец и политически деец. Той е ктитор и епитроп на местния храм и се включва най-активно в борбата срещу гръцките владици.
Наклеветен от тях, той е убит от турците край Видин през 1827 г., девет години преди естествената смърт на баща си, поради което не са останали документални сведения за неговото колекционерство на старини.
Внукът на хаджи Тото Ценов - Тодораки Д. Хаджийски, е негов горещ последовател в опазването за поколенията на местни старини и документи. Той многократно увеличава фамилната колекция, за да стане тя толкова впечатляваща, та да смае дори такъв известен пътешественик какъвто е Феликс Каниц. Той е заведен при Тодораки Д. Хаджийски от местния учител Нешо Попбрайков. Най-силно впечатление на Ф. Каниц правят археологическите паметници - оброчна плочка и глава от антична статуя. Той е приятно впечатлен от познанията на Тодораки Д. Хаджийски за българската и древната история на нашите земи.
Най-ярко е описана колекционерската страст на Тодораки Д. Хаджийски от неговия съвременник - учителя Христо Н. Даскалов - "Той щом научеше, че негде се намерило някой старински камик, пари, статуя или каквото и да било друго нещо, оставяше и сто работи да има и сам отиваше и било с пари, било със заплашване, било с молба вземаше старината." Жаждата му за знания е всеизвестна, затова често го наричат "жив летопис". В това се убеждават директорът на Народната библиотека Васил Д. Стоянов и уредникът от Народния музей, когато през юли 1893 г. посещават Враца, за да се запознаят с колекцията на Тодораки Д. Хаджийски. От запазения техен рапорт до министъра на народното просвещение Георги Живков се вижда, че те са отделили за Народния музей и централната библиотека следните музейни ценности и книжовни паметници: 35 монети, 3 групи палеонтологически материали, 8 групи археологически паметници, 10 ръкописни и 53 печатни книги, 16 документа, както и 4 лични вещи на Димитраки Хаджитошев. Най-ценните паметници са: каменен калъп за отливане на бронзови брадви, римски бронзови статуетки, двуглава Хера, Врачанското евангелие от ХIII в., "Стематография" на Христофор Жефарович от 1741 г., документи от началото на XVIII в. и др. Освен тези безценни старини, открити и запазени за поколенията от един врачански родолюбец, в рапорта до министъра е отбелязано специално, че Тодораки Д. Хаджийски е "много интелигентен, доста образован старец", който им е дал "безценни сведения и ясни указания". Той разказва с най-големи подробности за всеки един паметник, съхраняван в неговата колекция, къде е намерен - точното място, при какви обстоятелства. Посочва им руините на крепости и други средновековни паметници. Разказва им за други колекционери и археологически обекти, където могат да бъдат открити надписи, барелефи, статуи и други паметници.
Високата оценка, която дават специалистите за патриотичното дело на Тодораки Д. Хаджийски, ги ентусиазира да напишат книга за неговия живот и колекционерство. За съжаление това обещание не е изпълнено. Остават само похвалните думи в рапорта до министъра: "Господин Т. Димитракиев (Хаджийски) по своето извънредно любопитство, неуморна ревност и залегание да издирва и прибира разни старини из Врачанско за общото добро заслужава всяка похвала и високо почетание."
(Край)