Началото на музейното дело в България се полага по време на Възраждането, най-плодотворния период в духовния живот на нацията ни. Основна негова опора са читалищата - един типично български културен феномен, който и до ден днешен стои зад местните краеведи и ги подпомага в събирателската и научноизследователската им работа. Читалищата и възникващите музейни сбирки към тях имат една основна задача - утвърждаването на българското национално съзнание. Чрез паметниците от нашето средновековие, чрез ликовете на славните ни царе възрожденските българи, четейки "История Славяноболгарская", добиват онова национално самочувствие, което ги подтиква на борба с фанариотите и поробителите.
Всички видни възрожденски дейци в една или друга степен са ангажирани с издирването, съхраняването и популяризирането на българските старини.
Упоритата събирателска работа на плеяда възрожденци през първата половина на XIX век се увенчава с реален успех. На 30 януари 1856 г. при читалището в Свищов се урежда първият български музей. За това свидетелстват и запазените и съхранявани в читалището и до днес документи. Подготовката за това важно начинание започва още през 1855 г. След като се пуска подписка за дарения, на 30 януари 1856 г. в дома на Димитър Начович се свиква учредително събрание, на което присъстват домакинът, Емануил Васкидович, Георги Владикин и Христаки Филчов. Водени от високи патриотични чувства, "тия четири лица, воспалени от родолюбието си определиха по возможности да пожертвува всякий от онаго дара, от когото Бог им подарил, за да поставят едно Българско читалище, гдето ще бъди библиотека и музеум, и така да поканят и другите младежи, искрени чада отечества на това душеполезно и похвално дело за вечно нихно воспоминание...". По-нататък в документа, отразяващ учредяването на читалището, е записано, че Е. Васкидович "посвящава библиотеката си, составлена от разни класически описатели Еллински, Гръцки, Славянски, Сръбски и на разни други язъйци до осмистотин тома", както и списъка на 40 учредители-дарители на читалището, пожертвали от 100 до 4 000 гроша или общо 37 409 гроша. В друг "Тефтеръ" са записани 42 "Членови основатели на първото Читалище", като тук сумата е 37 359 гроша.
За учредяването на първия български музей в. "Турция" съобщава в 49 брой през 1856 г. В него се посочват четиримата учредители, които "Движими убо от разпаленото нихно родолюбие ся согласиха и четворица единодушно да покажат длъжността и любовта си към отечеството си; определиха и рекоха единогласно всякий да жертвува според силите си за народното образование... определиха думам да съставят едно читалище музеум, в което ще бъде книгохранителница съставена от разни язьйцы и стари останки и ръкописи".
Според спомените на В. Манчов тази първа музейна сбирка при читалището е трябвало да се превърне в общобългарски музей, в който да се събират от целия Балкански полуостров оцелелите наши народни паметници, пергаменти и стари ръкописи, български монети и др. Така се изграждат основите на първото българско "читалище-музеум", което си поставя за цел "да разпространява образованието помежду народа".
Постъпват и първите дарения - Ем. Васкидович предава стара ръкописна книга, В. Манчов - една литургия на пергамент и няколко ръкописа, подаръци изпращат "Цариградски вестник", Сръбското книжовно дружество и Руското консулство в Русе. През 1859 г. музеят разполага с 30 книги, писани върху пергамент, 50 ръкописа върху хартия, няколко стари български монети и други старини.
Особени заслуги за развитието на Свищовския музей има 
. Големите му познания в областта на музейното дело се дължат на запознаването му с музеите на Русия, както и на посещенията му в музеите на Мюнхен, Дрезден, Прага и Виена. В сътрудничество с Г. С. Раковски той издирва стари български монети, десет от които прерисува за публикацията си за Асеневци, излязла през 1860 г. След като се установява да живее в Свищов, Н. Павлович изготвя първата музейна мебел у нас - витрина-шкаф, в която се експонира нумизматичната колекция на Свищовския музей. Стремежът му за разширяване на събирателската работа го навежда на мисълта, че е необходимо списване и издаване на едно списание "Български паметник". Според Н. Павлович то трябва да се отпечатва на български и немски, за да могат българите и чужденците да се запознават с историческите ни паметници. Програмата на бъдещото списание е отпечатана във в. "Право" през 1871 г. Тя е едно практическо ръководство за събиране на исторически, археологически, етнографски и художествени паметници. При рисуването на своите прочути исторически картини талантливият български художник влага всичките си исторически познания както за владетелите и героичното ни минало, така и за битовите елементи, изразени най-често чрез народните носии.
Първите български светски художници са сред най-активните изследвачи на българските старини. Станислав Доспевски (1827-1877) проучва Бачковския манастир, предлага български монети на Ермитажа. По време на следването си в Санкт Петербург той се запознава с богатствата на руските музеи. След завръщането си у нас се отдава на издирване на антични и средновековни паметници.
Друг наш възрожденски художник, който се интересува особено много от народния бит и култура, е Георги Данчов (1846-1908). Близък съратник на В. Левски и сътрудник на руския консул в Пловдив е Н. Геров. През 1867 г. в Москва е открита голяма българска етнографска изложба.
По поръчка на Н. Геров за нея Г. Данчов рисува 40 големи битови рисунки, в които се откроява красотата на българските народни носии. За съжаление от тази първа по рода си изложба в чужбина до нас не е достигнал нито един оригинал. До 1944 г. в Етнографския музей се е пазела само една рисунка на Г. Данчов от Московската изложба - "Хоро", но и тя е изгоряла по време на бомбардировките. На откриването на Българската етнографска изложба в Москва присъстват видни слависти като проф. Ф. И. Буслаев и С. М. Соловьов. От България пристига д-р Ив. Богоров, а реч при откриването държи живее- щият по това време в Москва Райко Жинзифов. От името на Руското археологическо дружество приветствие към организаторите поднася С. М. Соловьов.
Първата етнографска изложба с автентичен материал е организирана през 1873 г. в Цариград от Благодетелното братство "Просвещение".
Трябва да се знае, че на Цариградското читалище отдавна се предлага да стане инициатор за събиране на българските старини и уреждането на един общобългарски музей. Още през 1867 г. Т. Кусев от Прилеп призовава читалищните дейци да създадат едно българско "старинарище", за което изпраща четири старовременни сребърни монети. По инициатива и на други българи от различни райони на страната започват да постъпват материали, които се съхраняват в Цариградското читалище. Сред тях има носии, женски накити, предмети от ежедневния бит, инструменти, селскостопански инвентар и др.
Натрупаните материали, както и ръкоделията на българските жени от над десет града, са в основата на Етнографската изложба, открита на 29 април 1873 г. Тя има широк отзвук в повременния ни печат по това време и е приветствана от много видни възрожденци. Успехът на изложбата затвърждава убеждението на мнозина, че чрез подобни изложби ще се повдига националното самочувствие на българите и в крайна сметка ще се стигне до създаването на един Народен музей.
Читалищата в цялата страна се включват още по-ентусиазирано за събиране на старини и създаване на музейни сбирки.
Веднага след Свищов през 1857 г. в Шумен Сава Доброплодни създава сбирка от археологически паметници. След изгонването на митрополит Вениамин, Добри Войников откупува стари черковнославянски книги и църковна утвар. Със съдействието на В. Друмев и П. Волов от гражданите се набират документи за еснафите и цялостния стопански и културен живот в града. Христо Бояров описва старините в Преслав и записва народни песни, пословици и поговорки. Всички свои събрани материали той предава на Г. С. Раковски през 1865 г. По-късно Хр. Бояров сътрудничи на Д. Войников при издаването на в. "Дунавска заря". През 1868 г. там са публикувани една част от събраните от него епиграфски паметници. Всичко това доказва, че в Шумен далеч преди Освобождението се заражда движение за опазване на културно-историческото ни наследство и се полагат основите на музейното дело в града.
През 1856 г. се създава читалището "Постоянство" в Лом. Негов най-активен деец е Кръстьо Пишурка. Заедно с учителя Никола Първанов те издирват исторически документи, записват народни песни, приказки, легенди и др. Създават и малка сбирка от старопечатни книги и ръкописи.
В Панагюрище през 1865 г. се създава читалище "Виделина". В него започва активна събирателска дейност на старини.
В Търново през 1871 г. е учредено читалище "Надежда". Според неговите основатели една от основните му задачи е да се събират старини с цел да се основе музей. В протокола на читалището от 2 януари 1871 г. е записано: "... да се грижат за събирането на древности, тъй щото да може да се състави един музей малък при читалището".
Започва и кампания от лекции за историята на града, за да се привлекат съмишленици. Поради липса на сведения за някои по-конкретни практически стъпки в тази насока, можем да приемем, че началото на музейното дело в града се полага едва след 1879 г., т.е. след създаването на местното Археологическо дружество. Най-богатата от всички читалищни музейни сбирки през Възраждането е тази в Пазарджик. Местният краевед Ст. Захариев събира археологически паметници, монети, ръкописи, много документи. Всички те са подредени и описани в 60 дела. След неговата смърт всичките материали са предадени в Цариград на Българската екзархия. В навечерието на Освобождението в Разград се създава археологическа сбирка под ръководството на местния учител А. Явашев.
По време на Възраждането възникват и няколко частни колекции: на Хаджитошеви - от Враца, на С. П. Ахтар - от Търново, на Атанас Дукиади - от Сливен, на Ст. Захариев - от с. Сестримо, Пазарджишко, на Георги Бодлев - от Охрид и др. 3а съжаление тяхната по-нататъшна съдба е неизвестна. Според в-к "Дунав" през 1876 г. в Русе е открит частен "анатомически" музей с препарирани животни. В Пловдив италианецът Д. Текела притежава нумизматична колекция от бронзови монети от целия Балкански полуостров.
Най-голямата частна колекция през Възраждането е на врачанския чорбаджия хаджи Тошо Ценов. Неговият наследник Димитраки Хаджитошев и внукът му Тодораки Д. Хаджийски продължават колекционерското му дело, като в навечерието на Освобождението колекцията брои стотици екземпляри ръкописи, старопечатни книги, монети, накити, църковна утвар, оръжие и други веществени паметници.
Не случайно тази колекция се създава в град Враца, един от възрожденските центрове в Северозападна България. През 1794 г. тук е ръкоположен за епископ Софроний Врачански - поп Стойко Владиславов, който през 1765 г. се среща в родния си Котел с Паисий Хилендарски и прави първия препис на неговата "История Славяноболгарская". Този препис е съпътствал верния сподвижник на Паисий Хилендарски, първия български епископ Софроний, през целия му живот. Както свидетелства много по-късно П. Р. Славейков, който е учителствал във Враца през 1848 г., по време на епископството на Софроний Врачански той събирал при себе си по-приближените врачанци и им "четял от ръкописна някаква си книга за българските царе и светии". Естествено че посятото семе от Софроний Врачански, макар и в много трудни и размирни години, дава по-късно своите плодове. От тук са първите български пратеници в Санкт Петербург - Иван Замбин и Атанас Некович. Врачани подпомагат руските щабове и войски по време на руско-турските войни в края на XVIII и началото на XIX в.
Поставя се началото на светско образование в града. Враца е един от първите центрове на борбата срещу гръцките владици за неза- висима българска църква.
Интересът към българската история, разпален чрез Софрониевия препис на Паисиевата история, прераства в търсене и съхраняване на българските паметници от региона. Първият врачанлия, посветил се на това благородно дело, е хаджи Тошо Ценов. Той е един от най-влиятелните търговци в града. Когато умира през 1836 г. на 87-годишна възраст, оставя на своите наследници "една соба плъна с вехти неща". Благодарение на достигналото до нас тяхно описание можем да съдим за разнородните интереси на този буден българин. На първо място той е събирал книги и тапии, дивити; различни видове монети; икони и църковна утвар, дори и калимавки; различни марки оръжия, предимно пищови; земеделски сечива - косери, сърпове; както и битови предмети - лули, чибуци, кесии, тепсии, тасове и др. Синът му Димитраки Хаджитошев е известен като едър търговец и политически деец. Той е ктитор и епитроп на местния храм и се включва най-активно в борбата срещу гръцките владици.
Наклеветен от тях, той е убит от турците край Видин през 1827 г., девет години преди естествената смърт на баща си, поради което не са останали документални сведения за неговото колекционерство на старини.
Внукът на хаджи Тото Ценов - Тодораки Д. Хаджийски, е негов горещ последовател в опазването за поколенията на местни старини и документи. Той многократно увеличава фамилната колекция, за да стане тя толкова впечатляваща, та да смае дори такъв известен пътешественик какъвто е Феликс Каниц. Той е заведен при Тодораки Д. Хаджийски от местния учител Нешо Попбрайков. Най-силно впечатление на Ф. Каниц правят археологическите паметници - оброчна плочка и глава от антична статуя. Той е приятно впечатлен от познанията на Тодораки Д. Хаджийски за българската и древната история на нашите земи.
Най-ярко е описана колекционерската страст на Тодораки Д. Хаджийски от неговия съвременник - учителя Христо Н. Даскалов - "Той щом научеше, че негде се намерило някой старински камик, пари, статуя или каквото и да било друго нещо, оставяше и сто работи да има и сам отиваше и било с пари, било със заплашване, било с молба вземаше старината." Жаждата му за знания е всеизвестна, затова често го наричат "жив летопис". В това се убеждават директорът на Народната библиотека Васил Д. Стоянов и уредникът от Народния музей, когато през юли 1893 г. посещават Враца, за да се запознаят с колекцията на Тодораки Д. Хаджийски. От запазения техен рапорт до министъра на народното просвещение Георги Живков се вижда, че те са отделили за Народния музей и централната библиотека следните музейни ценности и книжовни паметници: 35 монети, 3 групи палеонтологически материали, 8 групи археологически паметници, 10 ръкописни и 53 печатни книги, 16 документа, както и 4 лични вещи на Димитраки Хаджитошев. Най-ценните паметници са: каменен калъп за отливане на бронзови брадви, римски бронзови статуетки, двуглава Хера, Врачанското евангелие от ХIII в., "Стематография" на Христофор Жефарович от 1741 г., документи от началото на XVIII в. и др. Освен тези безценни старини, открити и запазени за поколенията от един врачански родолюбец, в рапорта до министъра е отбелязано специално, че Тодораки Д. Хаджийски е "много интелигентен, доста образован старец", който им е дал "безценни сведения и ясни указания". Той разказва с най- големи подробности за всеки един паметник, съхраняван в неговата колекция, къде е намерен - точното място, при какви обстоятелства. Посочва им руините на крепости и други средновековни паметници. Разказва им за други колекционери и археологически обекти, където могат да бъдат открити надписи, барелефи, статуи и други паметници.
Високата оценка, която дават специалистите за патриотичното дело на Тодораки Д. Хаджийски, ги ентусиазира да напишат книга за неговия живот и колекционерство. За съжаление това обещание не е изпълнено. Остават само похвалните думи в рапорта до министъра: "Господин Т. Димитракиев (Хаджийски) по своето извънредно любопитство, неуморна ревност и залегание да издирва и прибира разни старини из Врачанско за общото добро заслужава всяка похвала и високо почетание."
Атанас Панчев в прочутия хан "Манук" (Букурещ- градът на Левски, Ботев и хъшовете), където стават съдбоносни за българската история събития. Тук са подписани мирните договори на България със Сърбия при победоносната война от 1885 г.
Атанас Панчев, магистър по "Културно-историческо наследство"