продължение от Черноморската цивилизация, варненския некропол
Спартак от царската династия на Спартокидите
В енциклопедичните издания за легендарния Спартак (на старогр.: „Σπάρτακος“, „Spártakos“; на лат.: „Spartacus“; р. ок. 109 г. пр. Р. Хр. – поч. 71 г. пр. Р. Хр.) пише най- често, че е гладиатор, който оглавява най-голямото робско въстание срещу Древния Рим. Старите хроники описват как начело на няколко десетки гладиатори той вдигнал въстание, което било толкова мощно, че застрашило устоите на Римската империя. Как така шепа разбунтували се гладиатори са успели да организират начело със Спартак и то за кратко време хиляди въоръжени въстаници? Кой е Спартак? Все още не е известно. Счита се, че произхожда от т. нар. „тракийски“ племена меди или беси. Безспорно родът му води началото си от древните български племена, населявали Югоизточна Европа и Черноморското крайбрежие. Когато се говори и пише за българските антични племена винаги ареалът на техните местообиталища се ограничава предимно на територията на Балканския полуостров. Това, обаче не е вярно!
Спартак е роден около 109/108 г. пр. Р. Хр. Той е имал жена. Казвала се е Фия или Фея. Била е жрица в Храма на Дионис. Спартак е имал и син. За него все още няма други сведения. Имал е и сестра, която наричали галено Мирца. Вероятно името й е било Марица. Тя е носила името на р. Марица (на гр.: „Έβρος“, новогръцко произношение „Еврос+, старогръцко „Хеброс“, турски: „Meriç“, „Мерич“). Тя е най-голямата река не само в Тракия, но и на Балканския полуостров. В древността е била плавателна. По други сведения сестрата на Спартак се наричала още Родопея – по името на планината Родопи, разположена в Югоизточна България.
Има сведения, че Спартак участвал в Първата Митридатова война (88 или 89 – 85 г. пр. Р. Хр.) на страната на цар Митридат VI Евпатор (на древногр.: «Μιθραδάτης Στ' Εὐπάτωρ»; на лат. «Mithridates» или «Митридат Понтийски» — латинизирана форма; има прозвища «Дионис» (на древогро.: «Διόνυσος») и «Великий»; 132 г. пр. Р. Хр., Синоп, Понтийско царство – 63 г. пр. Р. Хр., Пантикапей, Боспорското царство; цар на Понта, управлявал през 129 г. – 63 г. пр. Р. Хр.). Аврелий Августин (на лат.: „Aurelius Augustinus“; Августин Блажени или Августин от Хипон; р. 13. ноември 354 г. – поч. 28. август 430 г.) нарича Митридат VI Евпатор «цар на Азия» (на лат.: «rex Asiae“). Аврелий Августин или Августин Блажени е една от най-важните личности в развитието на западното християнство. В римокатолицизма той е Светец и Отец на Църквата. Той е и патрон на Августинския монашески орден.
Вероятно, за да възстанови отново управляващата позиция на царската династия на Спартокидите. Спартак участва и във военните походи на цар Митридат VI Евпатор в Колхида и в Кавказ. От там участва във военните операции на Понтийското царство в Мала Азия, където проявява чудеса от храброст. Решителната битка при при Херонея („Chaeronea“) се провежда през 86 г. пр. Р. Хр. При тази битка Спартак е ранен. За кратко време става пленник. Успява, обаче да избяга. Връща се в Древна Тракия. Организира армия от 100 хил. войници. Брани Дионисовия храм в района на областта между планините Рила, Пирин и Родопите. Защитава древната столица Бесапара, която все още не е разкрита от археолозите. След второто си пленяване Спартак е отведен в гладиаторската школа на гр. Капуа, (сега в провинция Казерта, регион Кампания, Южна Италия). Градът е разположен е около р. Волтурно, която от гр. Капуа е плавателна и се влива в Тиренско море. Случайно ли е въстанието на Спартак (на лат.:„Bellum Spartacium“, „Tertium Bellum Servile“ през периода 73–71 г. пр. Р. Хр., наричано също Гладиаторска война и Война на Спартак от Плутарх (на гр.: „Πλούταρχος“; древногръцки историк, биограф, есеист и среден платонист). Въстанието е последното от серия неуспешни робски въстания срещу Римската република, известни като „Въстания на робите в Древен Рим“. То е единственото, което пряко застрашава сърцето на римските владения в Италия и е двойно по-тревожно за римляните заради нарастващата група от роби, която се сражава успешно срещу римската армия между 73 г. и 71 г. пр. Р. Хр.
Санитите са древно българско племе, клон на беласгите/пеласгите, което се е заселило през периода на 3 хил. г. пр. Р. Хр. на територията на днешните области Кампания, Пулия, Молизе, Горен Абруцо и Долна Лукания. Те са говорили т. нар. „оски“ език., влизащ в състава на индоевропейските езици. Санитите са организирали ритуални боеве от гладиаторски тип, които по-късно били заети от римляните. Мнозина от известните гладиатори са били санити. Те са подпомогнали въстаналите роби под предводителството на Спартак. Може да се каже, че не малък брой санити са се включили в отрядите на Спартак. Бунтът на 78 гладиатори много бързо се разраснал и броят на въстаниците нараснал на 120 хиляди. В Римския сенат прозвучат думите: „Отечеството е в опасност. Спартак е пред вратите на Рим!”. Малко известно е, че в Древна Тракия по времето на въстанието на Спартак избухва голямо въстание. Луций Лициний Лукул (на лат.: „Lucius Licinius Lucullus“; виден римски политик през късната Римската република) начело на 100 хилядна римска войска трудно го потушил. Съпротивата на беси, медите и одрисите била такава, че римският пълководец прибягнал до невиждани жестокости. Той заповядал на онези, които се съпротивявали, да им се отсече дясната ръка. Деца, жени и старци били зазиждани вътре в родопските пещери. По този начин, че и сега след повече от 2 хил. години да се откриват техните кости. Други изселвали към Стара планина, прехвърляли ги през р. Дунав, но те пак намирали начин да се освободят и да воюват до смърт със завоевателя. От въстанието на Спартак до пълното завладяване на Древна Тракия от Римската империя е имало още шест въстания. Не само сестра му Мирца е била прочута древна песнопойка. И Спартак е можел да пее. Той създал в Помпей по време на въстанието (73 г. пр. Р. Хр. - 71 г. пр. Р. Хр.) цял музикален отряд от гладиатори и дал основата на Гладиаторския химн. Стиховете му са взети от гладиаторска песен, която Спартак обичал да пее: „Богиньо Свобода, в свободните битки ела!/ И нека стане на меч всяка робска тояга!“. Прочута е и Спартаковата мисъл, изречена пред гладиаторите: „Човек без родина е печален чужденец“. След разгрома на въстанието тялото на Спартак не било намерено.
Самото име „елини“ не принадлежи по право на гърците.
Култът към слънчевия бог Аполон при гетите е по-стар от този при древните гърци. Има цели жречески племена, които са се посветили на бог Дионисий, като напр. бесите от Западните Родопи.
Дионисий Милетски (Dionisu Miletus), на когото се позовава Диодор Сикул (Diod. Sic., 3.67.12), когато говори за елинската азбука, казва: „Сега буквите официално се наричат финикийски, защото бяха донесени на елините от финикийците, но простолюдието ги нарича пеласгийски, защото пеласгите първи ги адаптираха и използваха”. Елините са старите „сели“ - пеласгийско племе край Додона. Поради престижа на името данайците се самонаричат „ели“, „елини“ (Х в. пр. Р. Хр.). За „първи гърци” били припознати ахейците. Ахейците нямат нищо общо с днешните гърци. Агамемнон и Менелай са потомци на Атрей, а той самият е потомък на фригиеца Пелопс. На този фригиец е кръстен полуостров Пелопонес. Ясно е, че нито подвластните на Ахей, син на Хелен (Елин) и внук на Прометеевия син Девкалион (тесалийски ахейци), нито пък приелите от Ахеевите синове името ахейци пелопонески пеласги/беласги (пелгари/белгари), са някакви чуждоземци. Напротив, това са местни хора, автохтонно население. Това пеласгийско население е едно и също с останалите племена и народи, населяващи Балкано- Анатолийския регион. В подкрепа на това твърдение се явява историята на Тантал, Пелопс и техните потомци. Пеласги са и еолийците, и дорийците от Тесалия, водещи началото си от Еол и Дор, другите двама синове на Хелен - родоначалник на пеласгийското/беласгийското (пелгарско/белгарско) племе на елините. През целият период на елинската история древните племена, населяващи тези земи, продължават своето етнично обособено съществувание. Новата елинска култура се формирала на основата на микса на различни култури, пренесени и възприемани чрез активните търговски взаимоотношения. Древногръцката култура е култура на търговско- икономическите общности, създадени на базата на активните търговски връзки между Древна Африка, Древна Азия и Древна Европа. Първоначално център на тази култура става древният пеласгийски/беласгийски град Атина. По-късно такъв център става Византион/Бизантион (Константинопол, Цариград, Истанбул). Това смесено по произход в резултат на активната международна търговия население възприема общото за всички цивилизовани хора име „елини“, но не като етнично, а като културно и цивилизационно понятие.
Тези племена, обаче принадлежали на изконното балканско население, а не на дошлите от Африка данайци. Същото може да се каже и за името „елини“. Както „траки“ и „македони“, то е топоним, а не етноним. Както названията „траки“ и „македони“ произлизат от историко-географските названия Тракия и Македония, така и названието „елини“ произхожда от историко-географското название Елада. По начало названието „елини“ се отнасяло само за едно малко пеласгийско/беласгийско племе от Епир. „Елини“ или „ели“ идва от „сели“ - пазителите на храма на Зевс в Додона.
ЕВГЕНИЙ САЧЕВ, проф. д-р по социология, д.ик.н