Цивилизация и социокомуникативно знание - част 3 в брой 127

Цивилизация и социокомуникативно знание - част 3
Категория: Сърцето, душата

Цивилизация и социокомуникативно знание - част 2

Всяка наука се характеризира със свои специфични черти на когнитивна активност. Отделните науки се различават по предмета на своето познание, средствата и методите,  формите на резултатите, системите на ценностите, идеалите, методологичните постановки, стиловете на мислене, които функционират в дадено научно направление и определят отношението на учените  и към процеса на познание, и към социокултурния фон на науката. 

Съвкупността от такива ценностни системи, идеали, методологични постановки, стилове на мислене, присъщи на отделните науки и на техните комплекси, понякога се наричат научна култура, напр. култура на хуманитарното познание, култура на естественонаучното познание, култура на техническото знание и т. н.   Природата на научната култура до голяма степен се определя и от проблемите на организацията на науката, и от проблемите, свързани с отношенията „наука – общество”. Това са и въпросите, отнасящи се до моралната отговорност на учените, до особеностите на “етиката на науката”, до съотношението на науката и идеологията, до науката и правото, до особеностите на организацията на научните школи и управлението на научните изследвания и т. н. Най-контрастни са тези различия на “научните култури”, които характеризират отношенията между културите на хуманитарните и природонаучните познания. 

Широко разпространение е получила представата за “двете култури” в науката – природонаучна култура и хуманитарна култура. Английският историк и писател Ч. П. Сноу е написал книга за “двете култури”, които съществуват в съвременното индустриално и постиндустриално общество – естественонаучна и хуманитарна култура. [1]. Той изразява съжаление за огромната пропаст, която се наблюдава между тях и с всяка изминала година расте. Учените, които са се посветили на изучаване на хуманитарните и глоба клонове на знанието, все повече и повече не се разбират помежду си. Според Сноу, това е много опасна тенденция, която заплашва с унищожаване на цялата човешка култура.

Въпреки прекалената  категоричност и спорност на някои твърдения на Сноу, като цяло, не може да не се съглася с наличието на проблеми и с оценката на тяхното значение. Всъщност, съществуват големи различия между естествените науки и обществените и хуманитарните науки.

Всъщност, съществуват немалки различия между природонаучните и хуманитарните познания. Естествознанието е ориентирано към повтарящото се, към общото и универсалното, към абстрактното, към хуманитарното познание – към конкретното и уникалното, неповторимото.,   Физически науки е фокусирана върху повтарящи се, общи и универсални, абстрактни и човешкото познание - към специалното, специфичното и уникалното и неповторимото. Целта на естествознанието е да опише и обясни своя обект, да ограничи своята зависимост от олществено-историческите фактори и да изрази познания по отношение на вечни принципи на живота, да изрази не само качествен, но и количествените характеристики на конкретния обект. Целта на хуманитарните науки е преди всичко да определят своя обект, да намерят начини за конкретно-исторически, личностно преживяване, тълкуване и съдържателно разбиране на обекта на познание, на отношението си към него и т. н. През 1960 - 1970-те години. в масовото съзнание, в младежките, предимно студентски среди тези различия бяха разисквани под формата на различни диспути, семинари и конференции.

В проблема, породен от Ч. Сноу, има два аспекта. Първият е свързан със закономерностите на взаимодействието между науката и изкуството, а вторият - с  проблема за единството на науката.

На първо място художественотворческите и научно-рационалните начини за отразяване на света не се изключват взаимно. Ученият е длъжен да притежава способността не само да концептуално и понятийно творчество, но и да има изящен художественотворчески вкус. [2] От своя страна изкуството е свързано с религиозните представи и убеждения на автора, на твореца.. Дори даже той да не свързва преднамерено, пряко своята творба с религиозните предпочитания на твореца, то обществената среда, в която човек се развива оказва силно, в повечето случаи определящо въздействие, върху неговото творчество, независимо от отношението му към определена религиозна тематика. По този начин дух, душа и разум се въплътяват в единно завършено цяло, което вдъхновява твореца,  развива неговото творческо въображение и в крайна сметка стои в основата на неговото творческо мислене, в успеха на неговите научни достижения. За много учени научното творчество се превръща в някакъв вид изкуство. В различните направления, дори и в много абстрактните областта на физическите и математическите науки, когнитивната активност съдържа художествено-образни моменти. Ето защо, понякога справедливо се говори за “поезията на науката.” От друга страна, художникът, деятелят в областта на културата и изкуството не твори произволни, а типични художествени образи на изкуството, предполагащи процес на обобщаване, на познание на действителността. По този начин, познавателният момент, органично присъщ на изкуството, се явява въплътен в производството на творчески способ  за образно преживяване на света. Интуицията и логиката, са свойствени както за науката, така и за изкуството. В системата на духовната култура, науката, изкуството и вярата не се изключват взаимно, а се допълват помежду си, тъй като самоусъвършенстването на човека е висша цел по пътя на цялостната хармонизация на личността и постигане на пълнота на човешкото светоусещане. Вторият аспект на дадения проблем е свързан с единството на науката. Науката, разглеждана като сложносъставно и единно цяло, е многообразно и многогранично и заедно с това системно образувание, всички отделни компоненти на което (конкретните научни направления), са много тясно свързани.

Между различните науки има постоянно взаимодействие. Развитието на науката изисква взаимно обхващане, обмен на идеи между различни, дори на пръв поглед далечни области на знанието. Например, през ХХ век. Биологията получи мощен тласък в своето развитие, именно в резултат от прилагането на математически, физични и химични методи на изследване. В същото това време, придобитите биологични знания помагат на инженерните и технолозите да  създават нови видове автоматични устройства и да проектират нови поколения роботизирана техника. Единството на науката се определя в крайна сметка от материалното единство на света.

Естественонаучните методи на познанието все повече се използва в социалните и хуманитарните науки. Например, в историческите проучвания, те дават добра основа за уточняване датите на историческите събития, разкриват нови възможности за бърз анализ на редица източници, събития, факти и др. Така те дават възможност на археолозите да възстановят, напр. значението на астрономичните знания в ежедневието на хората от различни епохи, култури, етноси, в различна природно-географската среда, да определят закономерностите на историческото развитие на астрономията (археоастрономия). Без използването на методите на естествените науки биха били невъзможни изключителните постиженията на съвременната наука за произхода на човека, на обществото, на държавата и на нацията. Новите  перспективи на взаимно обогатяване на естественонаучните и на хуманитарните знания се откриват със създаването на най-новата, съвременната теория на социокомуникативната самоорганизация – теорията на синергетичната самодостатъчност.

Една от всеобщите, най-универсалните закономерности в историческото развитие на науката е диалектическото единство на диференциацията и интеграцията в науката. Образуването на нови научни направления, на отделни отрасли на науката, особено с образуването на интегриращите отрасли на науката (кибернетика, теория на системите, информатика (компютърни науки), синергетика и т.н.), се съчетава с взаимния обмен на методи, принципи, понятия и т.н. Науката като цяло става все по-сложна единна система с богато вътрешно разделение, което съхранява качественото своеобразие (идентичност) на всяка отделна наука. По такъв начин, не конфронтацията на различните “култури в науката”, а тяхното единодействие, взаимнообусловеност, взаимообвързаност, взаимоопределеност и в крайна сметка  изучаването на тяхната социокомуникативна същност се явяват водещите (приоритетни) закономерните тенденции в съвременното познание. 

Знанието – същност, критерии, видове, основни научни направления

Знанието е селективна, систематизирана (подредена по определен начин), получена чрез използването на специални методи (способи) и оформена в съответствие с някакви критерии (норми) информация, социалнозначима, общопризната (общоприета) и общосподелена от конкретни социални обекти, които са обединени в дадено общество, държава и нация или в специални социалнополитически образувания (обединения, съюзи.) от по-висок ранг.

В зависимост от избраните критерии знанието може да се подраздели на:

Обикновено. Това е знанието на всекидневния живот;

Специализирано. То обединява научното, религиозното и менталното знание. Тук спада и т. н. „препокриващо” знание, което се изгражда на границата на практическото и професионалното знание на различните социобиологични общности и групи. До известна степен то пряко се отнася до формирането на уменията.

Някои изследователи считат, че има и личностно знание. Според тях структурите на личностното знание присъстват под формата на различни модификации и в научното знание. Тези учени конструктивно се стремят да преодолеят идеята за деперсонифицираната представа за научното знание. Те отделят от структурата на ориентировачната и познавателната активност на човека явни (рационално оформени) и неявни (латентни) компоненти, които са преимуществено от личностен характер и се откриват в: сензомоторните навици, възприятията, използването на езика, методите на диагностиката и на експериментирането, актовете на научното творчество и др. Тези явни и неявни компоненти се усвояват от човека при практическите действия, в съвместната научна работа и служат като основание за неговата целенасочена активност. В науката явното знание те представят като интерперсонално знание, т. е. това знание, което се съдържа в понятията и теориите, а неявното – съответно като личностно знание, което се съдържа в изкуството да се експериментира, в теоретичните навици на учените и техните пристрастия, умения, навици и убеждения. Неявното знание не допуска пълна експликация и се транслира чрез непосредствено, пряко обучение на по-опитните учени по време на научното търсене и по време на личните контакти между учените в процеса на съвместна работа, сътрудничество и партнъорство. 

Сноу Ч. Две кулътуры, М., 1973.
Фейнберг Е. Л. Две кулътуры. Интуиция и логика в искусстве и науке. М., 1992.

(Следва)

Статията е прочетена 674 пъти
Назад към брой 127Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017