ЖИВОТ В, ЗА И ЧРЕЗ КНИГАТА в брой 127

ЖИВОТ В, ЗА И ЧРЕЗ КНИГАТА
Категория: Изкуство, култура

Или възражда се всичко в несвършващите библиотеки на сънищата и на глъбините чрез изкуството на алхимията

Аржентинският писател, есеист, поет, преводач и културолог Хорхе Франсиско Исидоро Луис Борхес Асеведо е един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на XX век. Безспорен майстор на перото, изтъкнат философ, забележителен ерудит-енциклопедист. Две десетилетия е бил и директор на Националната библиотека в Буенос Айрес и почти го сполетява съдбата на неговия предшественик Пол Грусак, писател, историк и критик, бил на този пост преди него за 40 години, последните две от които със загубено зрение. Борхес също в края на своето 20-годишно директорстване е почти напълно сляп.

Затова, може би, са му любими “мъгливите вечери с книгите и мрака”, “мъглицата упорита и сияйна, смаляваща всичко в едно и дебнещата сред зората “предана и смътна светлина”. Както и метафората за  света, “блед като пепел, стихнала, неясна”, на съня или на забрава прилична. Не е страшно за мен срутването и лутането в моя  “мрак безок”, казва Борхес в “Творецът”/”Поема за даровете”/, защото Бог, “ведно с нощта и книгите, ми подарява” и техния нектар, “който моята ръка разтваря”. Защото в “библиотеките на сънищата” и на глъбините “очи без светлина” долавят откъслеците от зорите. Затова и буден, си представям Рая като “библиотека без начало и край”, като нещо  несвършващо, като градина с разклоняващи се пътеки, в която са възможни в духовен и интелектуален план срещите на всички явления. А самата книга си представя като “Божествен лабиринт”, точка на пресичане на времето с вечността. Дори разглежда текста като свят, а света като единна книга, която трябва да се чете и тълкува. Затова за него битието, митът, действителността, художествената реалност, пространството, времето, историята и културата са единно Цяло.

Главната философска тема, обединяваща творчеството на Борхес, е единството на всичко съществуващо, между природата и духа, между отделните хора, между реката на времето и всяка капка в нея, между миналото и настоящето… Има такова място във Вселената, казва той, където всички явления съществуват едновременно във времето и пространството, затова за него единството е най-върховният дар на Небето и “реалност неоспорвана”. И смисълът на поезията вижда тъкмо в това - да приобщава към непрекъснато възраждащата се вечност. Културата пък вижда като роден дом, като пролетно разцъфнал зелен остров на вечността, която си представя и като “бездънните дълбини на роза”, възраждаща се от ефирната пепел чрез изкуството на алхимията.

Самият той носи това единство между радост и тъга, между вяра и съмнение… Често се съмнява дали са важни символите на думите, щом времето е река и “отминават нашите лица като вода”? Щом като и “будуването е друг сън”?... Затова определя поезията и като “печално злато”,  “ведно и нища, и безсмъртна”, и като “зелена вечност, възвръщаща се зора или залез, като острова на Одисей или “река безконечна и единосъща”, която протича и остава” – огледало, разкриващо собственото ти лице.

Но понякога, според Борхес,  “цялото разноезичие на Вавилон” трябва “да премине от свечеряване в нощ”. Особено самозабравилите се Слова за нещата, нареждани безспир с гълчава, с упражнения по тщеславие и словесна еквилибристика. Въпреки че зад тях остава неназовимото, тягата на сянката им, простряна към неясни граници… Така както и сътвореният от прах и време човек, дори и оживен от  демонията-вихър на тангото,  става миражно минало, но някак си безсмъртно… А, може би, получава така и най-добрата съдба – направена от пепел забрава.

Въпреки тези тъжни констатации, обаче, Борхес има надежда, че  истинската поезия, като тази на Уолт Уитман, успява да съчетае в рими “живота с блясъка му”. Че другото пробуждане - смъртта, ни предлага време и памет тя да не бъде повече потребна. И Раят, и Адът, да могат да бъдат намерени в неосезаемото и вечно - мимолетното Сега - бездна от светлини и мрак, взаимно търсещи се.

За да може Вечността в кратките форми на нещата отново да се въплъщава във време. И всемирното Сега да “тече откъм забравата в забрава”. Та нали още нищо не знаем за себе си и за нещата и чий инструмент са те. Не се знае и “кой лък ще е отправил някога стрелата” на живота и “коя е целта му сред висините”.

Неизбежността на неидващото откровение е може би естетическият факт…

Книгите учат на онова, което учи съзнанието на всеки човек и цялата Вселена

Незабравими мисли на Хорхе Луис Борхес:

“Не мога да спя, докато съм заобиколен от книги.”
“Нещата, които се казват в литературата, са все едни и същи. Важен е начинът, по който са казани.”
“Недей да говориш, освен ако не можеш да подоб­риш тишината.”
“Писането не е нищо друго освен водена мечта.”
“Когато писателите умрат, те се превръщат в книги, което все пак не е чак толкова лошо прераждане.”

Китайският император Шъ-хуан Ди е заградил с крепостна стена империята си, защото е знаел, че тя е трошлива, и е унищожил книгите, защото е разбирал, че са били свещени, сиреч книги, учещи на онова, което учи цялата Вселена или съзнанието на всеки човек. Палежът на книгохранителниците и съграждането на стената навярно са действия, които по някакъв начин се унищожават.

“Времето е съставката, от която съм направен. Времето е река, която ме пречиства, но аз съм реката. То е тигър, който ме унищожава, но аз съм тигърът. То е огън, който ме поглъща, но аз съм огънят!”
“Не съм сигурен, че аз съществувам. Аз съм всички поети, които съм чел, всички хора, които съм срещал, всички жени, които съм обичал, всички градове, които съм посетил.”
“Външният свят - формите, температурите, Луната - е един език, който сме забравили ние, хората, или едва го сричаме…”
“Всички форми имат своята добродетел в самите себе си, а не в някакво предполагаемо „съдържание“.”

Тъкмо защото е написал “Светът като воля и представа”, Шопенхауер е знаел много добре, че да бъдеш мислител е толкова илюзорно, колкото и да бъдеш болник или ненавиждан, и че той е бил друго нещо, дълбоко. Друго нещо: волята, неясният корен на Парол, нещото, което е бил Суифт.

“Музиката, състоянията на щастие, митологията, лицата, изваяни от времето, някои здрачавания и някои места искат да ни кажат нещо или нещо са казали, което не е трябвало да изгубим, или са на път да ни кажат нещо; тази неизбежност на едно откровение, което не идва, е може би естетическият факт”.
“Трябва да разменим очите си и да упражняваме една възвишена астрономия в безкрайността на сърцата си, за които Бог е поискал да умре… Ако виждаме Млечния път, то е защото съществува истински в нашите души.“

Подготви и подбра: Лияна Фероли

Статията е прочетена 602 пъти
Назад към брой 127Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017