Цивилизация и социокомуникативно знание в брой 124

Цивилизация и социокомуникативно знание
Категория: Сърцето, душата

Концепцията за социокомуникативната същност на културата

В началото на XXI век обликът на съвременната наука се определя от два основни фактора – технологията на свободния достъп до Интернет – World Wide Web (Световната магистрала) и социокултурното самоусъвършенстване на човека. Според прогнозите на водещи експерти XXI век ще бъде векът на „науката за живота”. А това означава, че перспективата за усъвършенстването на човека и обществото все повече ще развива социокомуникативния характер на науката. Тя не може да се разглежда като историческо ограничено и културологично условно явление, което не е способно към постигане истината за човека. Съвременната наука все повече ще се развива на основата на позитивния (полезния, положителния) опит на организацията на човешките общности и на съвместния живот на множеството хора. Чрез културата на обществата науката дава на личността технологии, норми и образци, сформирани от предшестващите поколения. По този начин тя организира в обща система реализацията на човешката същност, а чрез социализацията на културноисторическите ценности научните познания спомагат на човека най-добре да формира собствената си кулутура на личността. Ето защо културата на отделната личност в крайна сметка може да се представи като резултат от социокомуникативното познаване на социокултурните процеси. Чрез социокомуникативното усвояване на знанията човек се оказва способен да направи по-пълноценно и самодостатъчно своя собствен принос в цялостния обществен живот. Измененията в обществения живот произлизат в резултат от натрупаните чрез социокомуникативното познание културни образци на отделвите индивиди. Ето защо в съвременния глобализиран свят, свят на информационно-комуникационните и на нано-технологиите, социокомуникативното познание все повече ще има определяща, основополагаща роля за реализацията на човека в обществото. „Науката за живота” трябва да се разглежда като социокомуникативна система от отношенията между човека и природата, между човека и обществото, между човека и човека. В основата на тази система стоят отношенията „човек – културноисторически ценности”. В този смисъл науката, разглеждана като социокомуникативна система, представлява един от най-старите, най-основоопределящите и най-сложните компоненти на човешката култура. Тя обхваща един разнообразен свят на човешкото познание, което позволява на хората да живеят в оптимално динамично равновесие /хомоестазис/ или в хармонично взаимодействие на човека с човека, на човека с обществото и на човека с природата. Това е една непрекъснато саморазвиваща се, самовъзпроизвеждаща се и самоопределяща се отворена /открита/ социокомуникативна сложна система от изследователски дейности, насочени към социализацията на натрупаните знания, към производството на нови знания и към опазването и съхраняването на всичките тези знания. Това е социокомуникативна институционална система, включваща най-разнообразни кумулативни и некумулативни социокомуникативни институти. Тя организира усилията на стотици хиляди учени и изследователи, които дават своите знания, опит и творческа енергия на разбирането на законите на природата, на обществото и на самия човек.

Знанието е тясно свързано с устойчивото производство на човешки блага, с практиките за екологично използване на природните ресурси и с демократичното развитие на обществените отношения. Голяма част от материалната и духовната култура на едно общество, на една държава, на една нация са основани на базата на научните постижения. Научният свят винаги е бил важна част от света на човека. Ето защо социокомуникативното научно разбиране на природата, на обществото и на човешката личност, особено в днешната епоха на глобализъм и на информационно-комуникационно общество, по същество определя съдържанието на вътрешния духовен свят на човека, обхвата на неговите знания, умения, идеи, стимули, чувства, емоции, динамиката на неговите очаквания, нагласи, желания, интереси и потребности.

Всеки индивид представлява сложна биосоциална /социоорганична/ система, работеща чрез взаимодействие преди всичко с обществото и с околната среда. Закономерните (естествените) връзки на индивида с околната среда, с обществото и с отделните хора, определят неговите истински природни и културни ценности, които са необходими на човека за неговото нормално функциониране, жизнеспособност и устойчиво развитие. Повечето от човешките потребности се удовлетворяват чрез съзнателен и творчески труд. Системата на човешката култура – това е светът на изкуственосъздадените социални смисли (културни и исторически ценности), както овеществени (осезаеми, изделия), така и неовеществени (неосезаеми, идеи). В най-широкия смисъл на думата понятието „култура” означава всичко, което е създадено от съзнателния труд (дейност) на човека за разлика от природните процеси и явления, които имат, обаче предоопределящо значение за формирането на устойчиви условия и среда за човешкото съществуване. Ето защо активният трудов процес винаги се осъществява при непосредственото участие и целенасоченото въздействие на човешкото съзнание, на човешкото мислене, на човешката вяра и воля, на човешките емоции, стимули и чувства. Наука без вяра и духовност няма. От тук  следва, че културата може да се представи като опредметения свят на човешката духовност и вяра или като духовния и религиозен свят на човешкото опредметено битие.

Културата е иманентната социална същност на човешката дейност. Защото точно културата прави анонимния човек -  човек на цивилизацията.

Системата на културата обединява две основни подсистеми – културно-историческо наследство и културна дейност. Тя непрекъснато се развива и обогатява. Това състояние на културата се предопределя от нейния социокомуникативен характер. Системата на културното и историческото наследство представлява съвкупността от изкуствено създадените от целенасочената съзнателна дейност на човека смисли (ценности), които са общовъзприети, общосподелени и общозначими. Те стоят в основата на устойчивото социално-икономическо развитие на държавата, обществото и нацията. В този смисъл може да се каже, че много поколения са участвали и участват в изграждането  на грандиозния свят на човешката култура. От своя страна културната дейност обединява дейността по създаването, опазването, съхраняването и практическото прилагане (усвояване) на културните ценности. Всичко, което се създава и използва от човека в производството (селскостопанско и индустриално), в транспорта и строителството, всичко, което е постигнато от човечеството в правната, политическата, обществената (социалната) и държавната дейност, в религията и изкуството - всичко това принадлежи на света на човешката култура.

 Сега на Земята почти не може до се се намери такова място, което в една или друга степен да не е докоснато от ръката на човека, да не е свързано с неговата духовност и вяра.  Светът на културата е навсякъде.  Защото човешкият индивид се превръща в човешка личност дотолкова, доколкото възприема споделения чрез културните и историческите ценности социален опит на хилядите поколения преди него. Колкото по-висока е степента на усвояване от човека на достиженията в културата,  толкова по-голям може да бъде приносът му в развитието на общочовешката култура, на световната цивилизация.

Основните социокомуникативни функции на културата се определят като:

  • Смислообразуваща (сигнификативна);
  • Поддържане на приемствеността;
  • Регулативна;
  • Нормативизираща;
  • Целеполагаща;
  • Просветно-образователна;
  • Оценъчна;
  • Транслираща;
  • Иновационна.

Социокомуникативният характер на културата се определя от спецификата и структурата на нейната система. Тя се състои от исторически развиващи се надбиологични или биосоциални програми на човешката дейност, на човешкото поведение, на човешкото общуване, които са определящи за възпроизводството и измененията на социалния живот във всички негови основни проявления. Тези социокомуникативни програми на дейността, поведението и общуването, съставляващи корпуса на културата, са представени от многообразни различни форми: знания, умения, навици, норми, идеали, образци на дейност и поведение, на идеи, схващания, представи и хипотези, вярвания и нравствени ценности, социални цели и ценностни ориентации и др. В своята съвкупност и динамика те образуват исторически натрупан социален опит. Социокомуникативният характер на културата се състои и в това, че тя съхранява и опазва, транслира (предава от поколение на поколение) и генерира програми за дейност, поведение и  общуване между хората. В живота на обществата тези социокомуникативни програми играят същата тази роля, както наследствената информация (ДНК, РНК) за клетката или сложния организъм.  Те обезпечават възпроизводството на многообразни форми на социален живот, на видове дейност, характерни за определен тип държава, общество и нация, присъщи на тяхната предметна среда (втора природа), на техните социални връзки и типове личности, т. е. всичко, което съставлява реалната тъкан на социалния живот на определен етап от развитието на държавата, обществото и нацията в частност, и на световната цивилизация в общ смисъл.

Социокомуникативните програми на дейността, поведението и общуването, представени от разнообразни културни феномени, имат сложна йерархична организация. В тях могат да се отделят три равнища. Първото включва реликтовите социокомуникативни програми. Това са утвърдили се във вековете преди всичко морални норми и разбирания, пророчества и предсказания, божествени откровения и писания. Те живеят в съвременния свят и оказват на хората определени въздействия. Хората често действат несъзнателно в съответствие с програмите за своето поведение, които са се установили още в първобитната епоха и които са загубили своята ценност в качеството си на регулатор, обезпечаващ успеха на практическите действия. Тук могат да се отнесат също суеверията и предрасъдъците.

Следва

Статията е прочетена 713 пъти
Назад към брой 124Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017