Известният и талантлив наш художник Костадин Петков – Коцето е роден през 1951 г. в гр. Кърджали. Завършва художествената гимназия и Художествената академия в София, специалност “Графика”. Работи по разпределение в родния си град като галерист в Художествената галерия, като художник в заводите „Пневматика“ и „Орфей“, като учител, ръководител школа по изобразително изкуство. Проектира и реализира множество интериорни и екстериорни проекти. Участва в редица изложби у нас и зад граница, 5 от които са самостоятелни. Негови творби са притежание на стотици любители и колекционери, не само у нас, но и в чужбина (САЩ, Панама, Израел, Унгария, Франция, Русия, Гърция, Турция, Македония и др.). Награден е с Почетна грамота от руската Държавна дума и с Диплом от Комитета по култура и кинематография на Руската федерация. Отличен с почетен плакет и грамота от Турция и от Гърция за участието си в изложба на ЮНЕСКО, след която е приет и за член в секцията по изкуство и култура на престижната световна организация.
Чрез даровете си Бог иска от нас да растем в Любовта, Истината и Свободата
Винаги е празник, когато умножаваме с почит и благодарност дареното и го връщаме обратно на Дарителя
- Коце, има много Светлина и Мъдрина в твоите картини, сякаш идва от техния Първообраз...
- Радвам се за това твое усещане. Но в сравнение с Твореца на видимия и невидимия свят, ние сме само едни Негови подражатели. Аз съм един силно вярващ човек, за когото срещата с Бога е голям извор на вдъхновение, на възторг и възхита. И всеки път го преживявам като новорождение. Именно в него осъзнах, че целта на моя живот, такава, каквато Бог ми е предначертал, е непрекъснато да Го прославям с подарения ми талант.
- Май, все още не можем да разберем, че талантите ни се дават точно за това – за творческо служение. За да можем всичко свършено от нас да принесем като дар пред Божия олтар...
- Така е. За жалост, обаче, след толкова години насаждано безбожие, сме още доста далече от подобно осъзнаване да правим всичко в името на Бога и да се стараем да не го обидим с нашите действия, чувства, помисли, знания. Затова днес положението ни е толкова страшно. А някога, в миналото ни, хората са търсели Бога, започвали са деня си с молитва. И в семейството, и в училището, и в Народното събрание… Изучавало се е вероучение. Тогава държавата ни е била просперираща. А сега кой чете Божието слово?... Имаме ли познание за Бога?... Колко творци осъзнават кой е Даритетелят на талантите им, за да Му служат подобаващо. Напротив, доста от тях смятат, че дарбите се наследяват, заблуждават се, че са техни притежатели, възгордяват се, смятат се велики. А е велик само големият Творец. Затова падението в света все повече се задълбочава. Това е изразено в библейските думи на пророк Осия: „Людете ми погинаха от нямане знание!“...
- Незнанието пречи и за пълното разгръщане на призванието, на творческите заложби в човека, чрез които Бог ни насърчава да създаваме нов живот, ново битие...
- Да, това много ограничава човека да прояви целия си потенциал. Едно е да чувстваш неосъзнато, че имаш някакви заложби, а съвсем друго е да знаеш за какво са ти дадени и за какво си призван. Т.е. да показваш красотата на Божия свят, на творенията в него, да умножаваш чудото на живота и да не заравяш талантите си в земята, а да ги използваш, и да прославиш този, Който ги е дал. Дарителя си.
- То и затова творческият плам и полет днес трудно се подклаждат, защото не разчитаме на Божията помощ, а само на човешката. Тогава и много трудно се надмогват, преодоляват житейските тежести...
- Да, наистина, се забелязва едно униние, една безнадеждност, едно абдикиране от каквото и да било съзидание. Наблюдава се някаква нравствена безпътица. Сякаш обществото ни е болно и живее безцелно, стремейки се единствено към комфорт и консумация. Затова и никак не е лесно днес да си човек на изкуството. Иска се неоправдано упорство, постоянство и памет за поставената ти от Бога мисия. Но добре, че поне Бог не се обезкуражава, че не ни оставя и продължава да ни търси, да се грижи за нас, въпреки нашето неверие…
- Може ли да направим извод, че творчеството е нужно за Божието царство, за Божието дело в света, че то е преход на душата в друг план на битието?
- Може да се каже, че творчеството е вид жертва, самопреодоляване, излизане от пределите на личното битие, което чрез идващото от Бога вдъхновение води към по-добрия, по-висшия свят на свръхчовешките ценности. Пък и Създателят на целия космос, на целия Всемир, иска и ние да бъдем творци като Него. Затова казва:”Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец!”/ Мат. 5:48/. Но да знаеш, че можеш да вървиш по този път, означава и да осъзнаваш грешките си, да ги поправяш, да се покаеш. А покаянието се свързва с обръщение на 180 градуса от досега водения начин на живот и предаване пътя си на Господа. Да предадеш себе си изцяло в Неговите ръце, да се оставиш Той да те ръководи.
- И с талантите е като с Любовта – дават се, за да се умножават и с тях да служим на Бога и хората. Т.е., да върнем дареното на Дарителя умножено. Не смяташ ли, че в това се изразява и почитта, празнуването в името на Бога?
- Да, това е най-голямото ни призвание. И когато го постигаме, дори отчасти, винаги е празник. Бог ни дава всичко, от което се нуждаем, за да растем в Него. Като ни е дарил Себе Си, любовта и мъдростта Си, като непрекъснато ни напътства в Словото Си и ни дава пример как се обича напълно безусловно. Но тъй като нито в семейството, нито в училището ни учат на любов, ще отидем на църква. И там ще се запознаем с Божиите истини, с Любовта - дар от Бога. С това, че „ Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.“ /1 Коринт.13:4-8/. А пък Любовта ще ни заведе до Истината, която пък ще ни направи свободни. /Йоан. 8:32/.
Интервюто взе: Лияна Фероли