Постоталитарната стратификация*: от социологията към социалната патология в брой 123

Постоталитарната стратификация*: от социологията към социалната патология
Категория: МАСИ И ВЛАСТ

В памет на проф.  Кръстьо Петков - икономист, председател на Обединения блок на труда, който основава през 1997 година. Народен представител в 39-то Народно събрание, бивш председател на КНСБ (1990-1997). Специализирал е социология, социология на труда, икономика и социална политика в Академията на науките в Новосибирск, в Международния институт по труда в Женева, в Университета по икономика и политически науки в Англия. Участвал e в университетски програми и семинари в САЩ в университетите в Мичиган, Бъркли, Дюк и др.

Проф. Кръстьо Петков

Опит за реконструкция на социопатичната стратификационна структура  на постоталитарното българско общество

(Публична лекция, произнесена в  УНСС, 22 януари, 2014 г.)

1. Малко предистория:

защо избрах тази тема?

Първият вариант на лекцията беше подготвен  през март, 2013 г. Тогава, по покана на „Клуб на социолога” към УНСС, трябваше да говоря на тема „Емоции на „тълпата” и патология на „елитите”. Внезапно заболяване ми попречи да изпълня поетия ангажимент.

За днешната дискусия разширих тематичния обхват. Основанието за тази промяна е взривно нарасналият научен и политически интерес към проблема за социалното неравенство, особено след избухването на глобалната криза (и нашумялото по това време фундаментално сравнително изследване на Уилкинсън и Пике, посветено на глобалното неравенство).

Днес интересът към стратификационните процеси през призмата на неравенството е всеобхватен:

 

Първо, в глобален план. Световни лидери  се ангажират с позиция срещу прекомерното, аморално, социално несправедливо неравенство,  (визирам обръщението на Папа Франциск от 12 декември, 2013 г; ключовата реч на президента на САЩ Барак Обам, произнесена  през същия месец; тематичните дискусии на започващия днес Световен икономически форум в Давос  и др.).

Второ, в обществата, които осъществяват преход  от тоталитарни режими към по-демократично устройство на публичния живот. Проблемът за  олигархичния модел, установен в постсъветското  пространство, в арабския регион и в други геополитически ареали, е централен в политическия дневен ред...

 

Уважаеми колеги,

Давам си сметка, че тематичната област, в която навлизам, е силно дискусионна. Социологическият мейнстрийм от десетилетия се интересува повече от нормалните, предсказуемите трансформации в съществуващите стратификационни системи. Социалните девиации, които са в моето полезрение на днешната лекция,  останаха на заден план. До момента, в който стана ясно, че традиционните образци на  взаимоотношения между обществените групи и общности, между управляваните и управляващите, под напора на масовото гражданско недоволство и буквално пред очите ни започнаха да се разпадат.  Което е сериозно предизвикателство пред класическата социология; и може би - обществен повик за изработване на нови социологически парадигми.

Днешното изложение е само един опит, начална стъпка към  подобен зрял и, надявам се, продуктивен стадий на теоретизиране.

Ще посоча и още една причина за моя интерес към темата за постоталитарната стратификация.  „Докога ще сме така разделени като нация”? –  запита преди месеци журналист от водеща социална медия. И продължи: „Има ли изход от тази безумна ситуация”? Моят кратък отговор беше, че вече сме „отвъд хребета”, откъдето  връщането е изключително трудно, дори невъзможно – по мирен/еволюционен път. Що се отнася до изхода, такъв винаги има – стига да се намерят доброволци да го потърсят.

Кратките отговори обаче, дори да са близо до истината, не носят особена полза. Аналитично ориентираните хора са устроени така, че искат сами да проумеят събитията, които се случват с тяхно мотивирано участие или премислено безучастие. „Истината, напътства Махатма Ганди, е Господ!”. Всеки цивилизован човек предпочита сам, без посредници да се докосне до Него. После взема решенията – рядко те са правилни; понякога - глупави, наивни; често са опасно погрешни...

 

2. Изходната  теза:

Накратко тя се свежда до следното: отминава четвъртвековният мирен преход – криминален, несправедлив, изпълнен с идейни конфронтации, но без употреба на силова/властова принуда и без кръвопролитни граждански стълкновения. Крехката демокрация у нас преживява откат- встрани и назад (параболата, за която пише проф. Колин Крауч, е  очертана и извървяна само за 25 години).

Вече не минава седмица без жертви и саможертви – жени, мъже и деца, имигранти и бежанци, православни и друговерци. Разнасят се черни списъци на инакомислещи интелектуалци, придружени със закани за саморазправа; лепят се плакати с черепи; рушат се паметници; от подземията изпълзяват наказателни бригади; правят се опити за въвеждане на извънредно законодателство, ограничаващо гражданските свободи и независимата журналистика; властта – видимата и невидимата – безпардонно нахлува в личното пространство на  гражданите. От тук до първите изстрели и верижни взривове е само една крачка.

Как се стигна до днешната кризисна ситуация, характерна за рисковите, перманентно нестабилни общества?

 

3. Двете разделения

Откакто съществуват човешки общества, те винаги са били разслоени – на социална и биологична/расова основа. Българското постоталитарно общество изживя исторически катаклизъм, като  премина от състояние на  идеологически прокламирано равенство към дълбоко разделение на материална основа.

При предходния („социалистически”) модел обществената ирония се състоеше в това, че в реалния живот едни групи бяха „по-равни от другите!” (по Джордж Оруел).

Соцпатологията беше заменена с друга, квази-капиталистическа. Формално изравнената общност на българите беше заместена от постмодерна социално-поляризирана  конструкция. Разделителната линия се вижда и с невъоръжено око: между приказно богати и крайно бедни,  свръхосигурени и социално зависими,  властимащи и лишени от власт.

Така стигнахме до онова патологично състояние, характерно за глобализацията, при което всяка нация неизбежно се разполовява на два неравни блока: „плутономия” и „прекариат” (според определението, дадено от проф. Ноам Чомски,  в неговата книга „Окупирай”). Първите ( 1%) живеят в суперлукс; вторите, без т.нар. селариат (обслужващите властта и корпорациите) са обречени на несигурност и мизерия.

Тук обаче свършва социалното разделение и започва биологичното.

Лишените от сигурна работа и достойно заплащане, от елементарни медицински грижи и добро образование за децата, от социални грижи за увредените лице, от заработени пенсии, от равни шансове за професионална кариера и пр., вече не гледат на себе си, на себеподобните и на „другите” като на социални/човешки същества. Инстинктът за вътрешновидово оцеляване измества нормите и навиците за социално общуване и взаимно подпомагане. В обществото се настанява и разпорежда не добрият, а злият дух на капитализма: животинският нагон. (За неговата разрушителна енергия  предупреждава още преди десетилетия великият Кейнс; наскоро тази опасност, възродена сякаш от страната на мъртвите, беше обрисувана от  Джон Куигин в нашумялата книга „Зомби икономикс”).

Когато дълбоките неравенства в обществото възникват и се възпроизвеждат по еволюционен път и на социално-икономическа основа – класова, професионална, статусова и пр., недоволните се държат в подчинение чрез властова принуда, култивираща страх. Но в  България е различно. В нея се изгради (по-точно: имплантира) зомби-капитализъм  в съкратени исторически срокове;  сдоби се  с управляващ „елит”, тотално обсебен от  вярата, че общественият и икономическият живот се поддържат по правилото на социалната джунгла: „силните оцеляват и преуспяват, слабите загиват”! Годините на принуда и страх обаче изтекоха. Настъпи времето за употреба на  други инстументи за социално регулиране: озлобление  и омраза. Именно те са двигателите на всички видове социални агресии, които заливат днешната българска земя. Как стигнахме дотук?

 

4. Коренът на злото

Малцина са тези, които търсят корена на злото в начина/модела, по който беше осъществен т.нар. постоталитарен преход в България. Доколкото има такива автори, на тях е отредена периферията на медийното и по-широкото публично пространство; докато в същото време ултра-неолибералната пропаганда ни залива от сутрин до вечер от ефира и страниците на всекидневния печат; проникна и във водещите университети. Ако някъде се срещат интригуващи писания по темата, те са предимно на конспиративна основа: планът „Ран-Ът” ни е виновен; или американците и евреите ни мислят злото; или пък руснаците ни отмъщават за загърбеното братство и т.н.

Нека да се обърнем към сериозните анализи. Нашият ерудиран сънародник проф. Цветан Тодоров описва по следния начин подмяната на западната демократична и хуманна цивилизация  (виж: „Интимните неприятели на демокрацията”, Изток-Запад, 2013): научният либерализъм зае мястото на научния комунизъм; а от началото на 21 век светът премина към нова фаза- на т.нар. ултралиберализъм.

Идеологията на комунизма проповядва, че правилно е онова, което говори партията-държава; философията на неолиберализма насажда култ към необуздания предприемаческия дух - притежание на малцинството.Този култ е неразривно свързан с последователно, фанатично  прилагане на принципа на индивидуализма; което, преведено на достъпен език, означава: всеки да се оправя както може в социалната джунгла. И понеже „моженето” е различно, неуспелите започват да търсят виновника за собствените си беди в другите до себе си: българите-в циганите и турците и обратно; мюсюлманите-в неверниците; младите-в старите; интелигентните- в непросветените и т.н.

Някой може да възрази, че тези реакции се отнасят за външния свят и не са валидни за България. Не съм съгласен. Тъкмо у нас обаче неолиберализмът пусна най-дълбоки корени- в сравнение с всички останали страни от бившата съветска зона. Както преди 1989 г. бяхме най-болшевизирани, така след смяната на режима станахме най-ревностните радетели на пазарния либерализъм, вкл. и на ултралиберализмът, задушаващ всяка проява на групова солидарност и повик за справедливост. На дневен ред е следващата трансформация в мисленето и поведението: българите анблок да се превърнат в либертарианци!

Като възприе неолибералната доктрина, българският постоталитарен „елит” си осигури спокойствие и всевластие: докато плебеите се ненавиждат, дебнат и линчуват един друг, плутономите са сигурни в своето бъдеще. Но не съвсем!

 

5. Съединената плутокрация

В началото на 90-те години Радой Ралин идваше в моя кабинет в сградата на КНСБ, за да си поговорим за...плутокрацията! Тогава тази дума не беше включена в модерния лексикон; рядко се споменаваше и за олигархията. Големият сатирик се тревожеше в какво общество ще живеем и ме питаше, ще се възстановят ли социално-осигурителните/ взаимни фондове от царско време-на чиновници, занаятчии и други съсловни групи. Интересуваха го не само паричните и материалните активи,  одържавени след 1944 г., но и дали ще се възстанови социалната икономика, която е дала възможност на българите със свободни професии да натрупат колективно състояние за милиарди златни франкове (част от тях и досега лежат на депозит в швейцарски банки). Идеята за социална икономика беше провалена – със задружните усилия на бившите комунистическа върхушка и новите демократи. Как победи заговорът е дълга история, която се надявам в бъдеще да разкажа.

Тук ме занимава друг феномен:  генезисът на българската постоталитарна олигархия, показала завиден нюх  и способности за корпоративна интеграция в името на котерийните си интереси?

Редица изследователи на прехода твърдят, че зачеването е станало преди 1989 г.; раждането-след 1990 г.; а родителите и наследниците са  все от червено потекло. За първото и второто са прави, но за третото- вече не. В края на 90-те години червената олигархия беше обогатена цветово и биологично: чрез смяна на боята, съешаване с инородни субекти и обогатяване с пришълци. Днес олигарсите „Марка БГ”, са пъстроцветни- червени и сини, жълти и оранжеви, турсосини. Само че цветовите нюанси нямат никакво значение, стигне ли се до подялба на  власт и ресурси.

БГ-олигархията си извади важни поуки от несполуката да създаде публична институция за контрол върху държавата, довела да взаимно изтребване (справка-съдбата на Г-13). Ориентира се към покупка на политици (например връщането на бившия монарх с парите и подкрепата на т.нар. биг.бизнес). Влезе в съдружие с влиятелни политици, разделяйки богатството с тях (главно от върхушката на БСП и ДПС). Последната олигархична иновация е покупката/поръчката на цели партии-креатури , чиито предизборни листи и следизборни  назначения се одобряват не в политическите средища, а в щаб-квартирите на олигархичния бизнес.

Така двете власти-финансова (скрита) и публична ( фасадна) - се сляха в едно. От „редовата” олигархия се откъсна и извиси плутокрацията: кликата на по-най-богатите. Тези нови, всеядни  политико-икономически агенти, чрез своите фамилни и родови мрежи,   превзеха водещите медии и правосъдието и ги превърнаха в мощно корпоративно оръдие за манипулиране и поддръжка. На практика - превзеха държавата!

 

6. За природата и нравите

на плутокрацията

Според класическите дефиниции , плутокрацията е власт на най-богатите. Тоест, на онази част от по-широката олигархична прослойка, чиито социален статус ясно се отличава и видимо се извисява над конвенционалната  стратификационна среда. Как да  идентифицираме персоните, т.е. кой кой е в затворения и грижливо охраняван свят на плутократичния „елит”? Как да разберем тайната на личното и фамилно притежание на активи, които излизат далеч извън нормалните  представи за размера на богатството в християнския свят? Може ли да изчислим на  какви социални и финансови дистанции се намират от стоящите по-ниско в обществената йерархия ? Иначе казано, в състояние ли са социалните науки да реконструират процеса на преразпределение на обществените блага, довел до сегашното непознато в най-новата историята на България социално неравенство?

Опасявам се, че точен, количествено измерим отговор на поставените въпроси не е в състояние да даде нито един  самовзискателен  изследовател на посттоталитарната стратификация. Формално погледнато, причината е статистическа: такива данни не се събират  в преброяванията. Алтернатива са журналистическите и криминологичните разследвания, но те като правило спират до до индивидуалните ситуации и родовите мрежи. Елитната подкласа „плутокрация” остава недостъпна за задълбочен икономико-социологически прочит; в извадките на ЕСИ тази категория българи изобщо не попада!

Нека оставим временно встрани този проблем и да се вгледаме в публичното поведение на съвременната  плутокрация, в т.ч. българската. Още повече, че тя е обладана от нестихващ ексхибиционизъм, демонстрирайки неуморно - на живо, в ефира и чрез модните издания - своите интимни чувства, страсти  и преживявания. Казано директно, нейната частна сфера (т.нар. privacy) доброволно е извадена на показ.

Ще се позова на проф. Ноам Чомски, който в нашумялото издание на своята книга „Occupy” открехва завесата , за да видим  що за житейска философия и корпоративна етика изповядват богоизбраните:

Годината е 2005, т.е. в навечерието на глобалната криза. Мега-корпоративната мрежа „Сити-груп” издава брошура за своите инвеститори, с емблематичното заглавие „Плутономия: купуване на луксозното. Обяснение на глобалната липса на равновесие”. Мотото на брошурата е: „Светът е разделен на два блока: „Плутономия и останалите”. Издателите съветват инвеститорите да вложат парите си в т.нар. индекс на плутономията!

И така, що е плутономия? Според проф. Чомски това явление се отнася до свръх-богатите, които купуват супермодни стоки и живеят в лукс. Иначе казано, това е постмодерният, препоръчителен и прогресивен  лайфстайл. Защо прогресивен? За експертите от Сити-груп, изобретили модната buz-word, плутономията характеризира икономическия растеж, който се базира не на масовото потребление, а на елитната консумация.

Но от икономико-социологическа гледна точка плутономията е по-богато и нюансирано явление. Бих добавил, че то олицетворява триумфа на индивидуалния успех, постигнат в общество, чиито дизайн е съобразен с вкусовете и навиците на родените да налагат волята си над останалите, т.е. на победителите.  Приказното лично и фамилно богатство се постига чрез т.нар. преразпределение нагоре  – точно обратното на баналната неоконсервативна мантра („trickling up”), която внушава, че щом някой се замогне, той автоматично, по силата на вроден инстинкт ще прехвърля блага надолу по сълбата на доходите. И накрая, плутономията е еманация на предприемаческия дух, но не на облагородения, а на другия, животинския, за който говори  Кейнс.

Така вместо с духовно издигната аристокрация, национално отговорен и саможертвен елит, родолюбци и човеколюбци от ранга на братята Христо и Евлоги Георгиеви, Димитър Ценов и много други, общността на българските граждани в началото на 21 век. се сдоби с водачи- социални  мутанти. За да им се състави точен портрет  са потребни безпристрастни културни антрополози, психоаналитици и профайлъри. Просто няма как анормалното, патологичното да бъде обяснено със стандартните емпирични методи и процедури на социологията.

По повод на  всяко от горните твърдения възниква въпрос: а какво се случва с останалите, с лузърите?  С онези, които би трябвало да формират средната класа, или да окупират по-ниските, но социално приемливи  позиции в постоталитарната стратификация.

Те, според проф. Чомски, влизат в широката категория на прекариата, т.е. обречените да живеят в несигурност – на работата, доходите, жизнените шансове и кариерните планове. Несигурността пронизва и често обезмисля  целокупния им начин на живот.  В България такъв е социалният статус на над 60% от населението. Авторът на бестселъра „Прекариатът-тази опасна нова класа” проф. Гай Стендинг  смята визираното преобръщане на класическата стратификационна пирамида  за едно от най-уродливите явления на постмодерния капитализъм.

И тъй като България се движи по сходна историческа траектория, макар и на солидна дистанция от развитите западни държави, няма как същите закономерности да не се появят и у нас. Подчертавам това, за да предпазя аудиторията от прибързания  извод, че родната плутокрация и нейните превъплъщения са  продукт на провинциално-ориенталския българо-балкански манталитет. Или, което е още по- нелогично: какъвто е народът, такава е и неговата плутокрация!

Не, уважаеми  колеги! Нашата нация – със своето растящо разделение и българската плутокрация – с нейните периодични съвокупления,  са органична част от един глобален трансформационен феномен, наречен ултра-неолиберализъм. Различията са в детайлите, в емоциите, в културата на мутиращите индивиди и общности.

Давам си сметка, че  проблемът за връзката между пазарния либерализъм, намерил благодатна почва в България  и социопатичната стратификация се нуждае от продължение. Смятам  в най-скоро време да се върна към нея!

 

7. Крайната точка:

разпадът на държавността

Позволете ми  в заключение да проследя накратко алгоритъма на преобръщането на пост-тоталитарната социално-стратификационна система: от проектирана/нормална, в девиантна, от социопатичен тип:

• Стъпка едно: номенклатурата от  ерата на тоталитаризма роди  олигархията и я  сроди с новата политическа класа;

• Стъпка две: постоталитарното олигархично семейство ускорено достигна репродуктивна възраст и  роди плутокрацията ;

• Стъпка три: плутокрацията замени класическата конструкция на властта с неформални мрежи и се настани в техните комфортни убежища;

• Стъпка четири: неформалните лобистки мрежи изковаха удобни за олигархията банкови, данъчни, приватизационни, концесионни и прочее закони;

• Стъпка пет: чрез законите олигархията легитимно измести държавните институции; днес цялата държава е под техен контрол!

• Стъпка шест: моралните норми  също се преобръщат- анормалното се настанява на мястото на старата ценностно-нормативнална система; да си нормален означава да бъдеш третиран като девиантен – индивид,  общност, група!

* Социалната стратификация е термин от социологията, в чието съдържание се влага най-общо идеята за разделянето на хората в групи по социално-икономически признаци

Статията е прочетена 662 пъти
Назад към брой 123Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017