Генезисът на измамата "НЬОЙСКИ ДОГОВОР" в брой 120

Генезисът на измамата "НЬОЙСКИ ДОГОВОР"
Категория: История

27 ноември 1919 г. е една от черните дати в българската история. На този ден преди 97 години в парижкото предградие Ньой сюр Сен България е принудена от Великите сили, победителки в Първата световна война, да подпише мирен договор - диктат, санкционирал втората й национална катастрофа. Така четиригодишните усилия на България да реши националния си въпрос по военен път през Първата световна война завършват с пълен неуспех. След пробива при Добро поле през септември 1918 г. фронтът в Македония, удържан от българската войска чрез безпримерен героизъм, рухва. Въпреки голямата победа при Дойран над англичани, французи и гърци, правителството в София решава, че страната повече няма сили да воюва, и на 29 септември 1918 г. подписва в Солун примирието. България е окупирана от войските на победителките от Антантата, а армията ни е демобилизирана, като западно от Скопския меридиан около 100 000 души български офицери и войници, които не успяват да се оттеглят навреме, са оставени за заложници.

1919 е годината на мирното следвоенно урегулиране. На 18 януари 1919 г. в Париж започва мирната конференция, която изработва договорите с победените държави, сред които е и България.
Българската делегация е в състояние на домашен арест. Тя е третирана сурово, членовете й са фактически заложници на съюза от антибългарските сили.
Справедливо правосъдие в Ньой няма и не може да има. Победителите, замаяни от успеха си, възприемат стария римски принцип „Vae victis!”, или „Тежко̀ на победените”.
Победителите от Антантата и съседите ни считат, че България е „виновна”. Тя е „виновна”, защото е застанала срещу интересите им. Не се е съобразила с тяхната воля. А също, защото единствена на Балканите е влязла във войната не за да граби чужди земи, а за да връща отнети изконни свои български. „Вината” на България е била и че нейната армия за срам на победителите от Антантата и балканските им съюзници е удържала почти сама цели четири години фронта в Македония, нанасяйки чудовищни поражения на армиите на противника. Така през 1919 г. спрямо България има натрупана огромна омраза, която оказва безспорно влияние за жестокото й третиране в Ньой.

През 1919 г. в Европа срещу България се води поредната пропагандна кампания . В нея участват политици, дипломати, военни, неуспели да докажат пълководническия си „гений” в схватките с нашата армия, и много журналисти. Повтаря се историята от 1913 г. и пак изолирана и изоставена от своите съюзници, България губи пропагандната война. Френският печат и печатът на съседните ни държави прелива от материали с хули, обиди и закани към Родината ни.
За да прикрият своите завоевателни намерения, прераснали в неистовото желание за изтриване на България от картата на Европа, нейните врагове много добре експлоатират тезата за „българските жестокости”. Съседите ни и техните европейски съюзници прибягват до лъжата, измамата, фалшификацията и манипулациите.
През 1919 г. нашите съседи масово подкупват чуждестранни дипломати, министри, учени, отговорни лица от западните държави, които заради пари са защитавали определени антибългарски тези. И затова има достатъчно документи и дори признания на замесените в тези тъмни афери лица.
Особено напред в тези свои антибългарски усилия е западната ни съседка Сърбия. Сърбошовинизмът след края на войната получава невероятен изблик, намерил реализация в създаването на новата държава, наречена Сърбо-хърватско словенско кралство (след 1929 г. Югославия). Сърбите през 1919-1920 г. запазват реномето си на вечни грабители на български земи. След Тимошко през 1833 г., Моравско през 1878 г., Вардарска Македония през 1913 г. (грабеж, узаконен и потвърден в Ньой) идва редът и на Западните български покрайнини, откъснати от България през ноември 1920 г.
За да оправдаят грабежа си, сърбошовинистите прибягват до услугите на свои платени наемници чужденци. За един такъв наемник на сърбошовинизма е нашият разказ. Казва се Рудолф Арчибалд Райс и делото му е типичен пример за огромната роля, която могат да окажат историческите фалшификации върху развитието на сръбско-българските отношения.

 

СРЪБСКИЯТ СЛУГА И НЬОЙСКИ ФАЛШИФИКАТОР РУДОЛФ АРЧИБАЛД РАЙС

Рудолф Арчибалд Райс е изцяло непознат за българите, но е много добре познат и почитан от сърбите като техен голям приятел, и то с основание. Десетилетия наред българската историография загърбва това име, което е непростимо, защото чрез неговите исторически фалшификации, правени преднамерено и умишлено във вреда на България, нашата държава е наказана жестоко чрез Ньойския диктат. Част от репарациите (в пари, земя, въглища, говеда и пр.), които нашите дядовци и баби са плащали на сърбите, се дължат точно на лъжите на Рудолф Райс в Ньой!

Благодарение на фалшификатора Рудолф Райс съдбата на България след Първата световна война е по-жестока дори от тази на Германия. Ето доказателствата. По силата на Ньойския диктат България е принудена да изплаща 2 млрд. и 25 млн. златни франка репарации. Така тя се разделя с 22% от своето национално богатство, а около 55% от държавния бюджет на Царство България след 1919 г. отива за погасяване на репарационните вноски, които Великите сили победителки са ни наложили.

Рудолф Арчибалд Райс е роден на 8 юли 1875 г. в Хехсберг (Хаузах ) - малко градче в южногерманската провинция Баден. Германец е по произход, но част от живота си прекарва в Швейцария. Младежките му години се отличават с двойното лутеранско и еврейско образование, както и с политическите разногласия в рамките на семейството му, разделено на членове с „прогермански” и „проанглийски” убеждения.

В Швейцария 22-годишният Рудолф Райс получава докторска степен в областта на химията. После вече е доцент по химия в университета в Лозана. Става и експерт по фотография в криминалистиката. Изключително важен факт - Рудолф Райс е експерт по фотография!!!  През 1903 г. той публикува на френски език книга, озаглавена „Photographie judiciaire” или „Съдебна фотография”, която бързо му спечелва световна слава Първо е асистент по фотография, а от 1906 г. е вече професор по криминалистика. Длъжността, която заема, е „извънреден професор на научната фотография с прилагането й в правните изследвания.” През 1906 г. Рудолф Райс участва в Шестия международен конгрес по Наказателна антропология в италианския град Торино. До Първата световна война научната кариера на Рудолф Райс се развива по възходяща линия.

През 1912 г. Рудолф Райс е поканен да изнесе лекции в руската столица Санкт Петербург. На следващата година, по покана на бразилското правителство, изнася лекции по криминалистика в Сао Паоло, където живее в продължение на три месеца. Накрая, през 1914 г., има съществен принос за реорганизация на работата на полицията в Ню Йорк.

Първата световна война променя завинаги съдбата на тази личност. Както е известно, Сърбия, с подкрепата на Русия (чрез посланика й в Белград Николай Хартвиг), разпалва войната на Балканите през лятото на 1914 г., създавайки с убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд непосредствения повод за началото й. Чрез сараевския атентат Балканите затвърждават реномето си на „барутния погреб на Европа” и от балканска войната става европейска, а след това - световна.

До края на 1914 г. Сърбия успява да удържи военния натиск на Австро-Унгария, която в три поредни кампании, въпреки временното завземане на сръбската столица Белград, не успява да я разгроми.

През 1915 г. положението на Сърбия се влошава, защото Германия пренасочва усилията, като нанася военен удар на изток срещу Русия и дипломатически удар на Балканите тъкмо срещу Сърбия с привличането на България за свой съюзник. Следва победоносната кампания на Централните сили против Сърбия.

На 1/14 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия. Тя е притисната от германските, австро-унгарските и най-вече от българските войски и до края на годината е разгромена и заличена от картата на Европа. Освободени са Поморавието с временната сръбска столица, всъщност стар български град, Ниш, а на 28 ноември 1915 г. - и цяла Вардарска Македония.

Спасилите се на остров Корфу остатъци от разгромената в края на 1915 г. сръбска войскаБългария и Австро-Унгария установяват обща граница. Лошото време, умората от двумесечните боеве и германските политически сметки позволяват на около 110 000 сръбски войници и 2350 офицери, но без тежкото си въоръжение да се спасят чрез бягство през албанските планини до Адриатическо море. От тук са превозени с параходи на Антантата до гръцкия остров Корфу.

Реорганизирана, екипирана и модерно въоръжена, през лятото на 1916 г. сръбската войска е хвърлена в Македония против България.

Военно разгромена на Балканите, претърпяла истинска катастрофа, Сърбия не капитулира, а продължава борбата в чужбина. Сръбският крал и правителство считат, че са изгубили само една военна кампания, но не и войната. И до известна степен имат право, защото Антантата продължава да разчита на сръбските сили и да поддържа каузата на сърбизма.

За целите на своята пропагандна кампания в Европа сръбското правителство в изгнание търси и услугите на чужденци, които срещу солидно заплащане се заемат да защитават сръбската кауза. Такъв сръбски наемник става и Рудолф Райс. Първата му задача е да установи жестокостите на австро-унгарските войски срещу мирните сърби и войници на сръбска територия. За да я изпълни, проучва гробове на убити сърби, разпитва ранени, посещава обстрелвани и бомбардирани от австро-унгарците сръбски селища. Така събира „доказателствен материал”, който да оправдае сърбите в престъпленията им и тяхната вина за подпалването на войната. Важно е да се подчертае, че този „доказателствен материал” Рудолф Райс разпространява в Европа. Въобще започва с много енергия да защитава сръбската военновременна пропаганда.

Той обаче не е „неутрален” експерт криминалист. През 1915 г. става доброволец в Сръбската войска и нарича себе си „Швейцарец, доброволец в сръбската армия, велик войн на Шумадия, Дунав, Морава, Вардар и Тимок”.  Този избор означава, че той фактически воюва срещу двама от братята си Фриц - командир на крайслера „Висбаден”, починал през 1916 г. в битката при Ютланд, и брат си Ханс - капитан от кавалерия. „Великият войн” отстъпва заедно със сръбската армия в Албания, бягайки от българската армия!

Цялата военна кариера на „Великия шумадински войн от Швейцария” е белязана с позор и унижение!

Рудолф Райс е пряк свидетел на сръбската вое­н­на катастрофа през 1915 г.

Няма съмнение, че Рудолф Райс е доброволец в сръбската войска. И я следва по целия път през Албания, Корфу, Солун, Македония и Белград. Изтегля се с нея в марша на смъртта през Албанските планини. Той е в състава й при цялата й военна кампания в Македония от 1916 г. до 1918 г. През ноември 1918 г. марширува със сръбските войски в освободения Белград.

През 1919 г., когато България е вече победена държава, идва часът на Сърбия и на нейния слуга Рудолф Райс. Той става член на сръбската делегация на мирната конференция в Париж.

На бойното поле Райс се окичва с позор, но на полето на измамата във френската столица - печели блестяща победа, която никога Сърбия не е постигала във войните си с България.

Всъщност историята се повтаря. След Втората Балканската война от 1913 г. гърците и сърбите използват прийомите на лъжата и измама, които бяха разобличени след това от международната Карнегиева анкета. В „Анкета на Балканите”, стр. 63, експертите от комисията, разследващи причините за балканските войни, пишат следното:

„Напр. в. „Темп” описва убийството на гръцки дойрански владика. Ние го видяхме бодър и напълно здрав и читав два месеца след това съобщение...

За успокоение на душата на каваклийския митрополит биде отслужена панихида; обаче неговото паство отпразнува щастливото му завръщане през времето, когато ние се намирахме в Солун. Кореспондентът на същия вестник заявява, ЧЕ ЛИЧНО Е ПРИСЪСТВУВАЛ НА ПОГРЕБЕНИЕТО НА СРЪБСКИ АРХИЕПИСКОП, ЗВЕРСКИ ОБЕЗОБРАЗЕН ПРЕДИ НЕГОВАТА СМЪРТ; обаче това ужасно приключение НЕ Е НИКАК ПОПРЕЧИЛО НА ТОЗИ ВЛАДИКА ДА ИЗПЪЛНЯВА СЛУЖБАТА СИ, КОЯТО УПРАЖНЯВА ОЩЕ.”

През 1919 г. сърбите си извличат поука от разобличаването на техните лъжи и престъпления след Междусъюзническата война.

Сръбското правителство, знаейки за неудобното положение, в което го поставя Карнегиевата анкета, сега решава да не рискува и за наблюдател на „зверствата на бугарашите” назначава доброволеца от Швейцария в сръбската армия, „великия войн на Шумадия, Дунав, Морава, Вардар и Тимок”, приятеля на сръбския народ и опозорен войн, криминалиста и професор по съдебна фотография - Рудолф Арчибалд Райс.

Познайте чии интереси ще защити „независимият” и опозорен от българската армия шумадийски войн от Швейцария - дали сръбските, или българските? И доколко „независим” е „зависимият” експерт „велик шумадийски швейцарски войн”?

Но да видим до какви изводи е стигнал  Райс? Освен срещу Австро-Унгария, Райс пише и за „зверствата” на българската армия. Да проследим какво е писал по повод на Сурдулица!

Името на този български град става известно най-вече с потушаването през 1917 г. на така нареченото в сръбската историография „Моравско въстание”, или „Топлички бунт”. Това всъщност представлява провокиран отвън, в българския тил, локален бунт против българската власт в Моравско, начело на който застават кадрови сръбски и черногорски офицери, командващи чети от сърбомани и сърби. И този локален бунт бързо се изражда в мародерски и разбойнически нападения против българското и албанското население и българската войска, при едно от които четата, всъщност бандата на Коста Печанац опожарява и ограбва Босилеград и изколва част от населението му заедно с това на съседните села.

Българската войска, в сътрудничество с австро-унгарските ни съюзници, бързо разгромява бунта в своя тил, а останалото довършват четите на ВМРО, спешно прехвърлени в Моравско и действащи вече като партизански взводове , батальони и полкове в българската войска.

Но да се върнем на Сурдулица. Според сръбската историография тук българските „окупатори” през 1917 г. са извършили масово клане над сърбите. Така наречените „независими заключения” на Рудолф Райс от района на Сурдулица, че тук са били избити хиляди сърби, са допълнителен фактор за суровото наказание на България в Ньой. България е сатанизирана, а на българите е лепнато петно на „варвари”, „убийци” и „зверове”. Това е зловещата роля на Рудолф Райс, която натежава при налагането на мирния договор над Родината ни.

Конкретно за Сурдулица се твърди, че българите са избили 20 000 сърби, и тази лъжа, съшита с бели конци, се възпроизвежда и до днес в Белград, а даже в Скопие от македонистите.

По материали от сръбския печат, журналистите от „Вечерни новости” С. Велькович и Д. Милькович пишат: „Когато е приключила Първата световна война, в Сурдулица е пристигнал известният лекар Арчибалд Райс, който по това време е бил начело на Международната комисия за военни престъпления. Той тогава е записал, че броят на сурдулишките жертви е между 3000 и 4000 и че някои от тях са погребани живи.”

Както вече знаем, Рудолф Арчибалд Райс е „извънреден професор на научната фотография с прилагането й в правните изследвания”.

Тук възниква веднага въпросът: Защо един професор - пионер в прилагането на фотографията в криминалистиката, не е направил нито една снимка на костите от поне един масов гроб, открит от него в Сурдулица?

Защо той прави пощенски картички със зверствата на австро-унгарската армия, а не прави пощенски картички със зверствата на българската армия в Сурдулица? Къде са снимките на Рудолф Райс? Дали Рудолф Райс години по-късно след войната не е документирал зверствата на сърбите над българското население на Македония? Тези снимки ние никога няма да ги видим, защото Сърбия по никакъв начин няма да си отвори държавните архиви!

Рудолф Райс не е видял абсолютно никакви масови гробове на граждани, убити от българската армия, и съответно нищо не е заснемал с перфектната си фотографска техника, която е притежавал. Заснел е само зверствата на австро-унгарската армия. Оттук започва и моралното падение на Рудолф Арчибалд Райс и той никога вече няма да се върне към професията си - фотографската криминалистика, защото с действията си я опорочава! Но пък печели пари, слава, почести, имоти и авторитет сред всички сърби во веки веков. Затова остава храненик на сръбското правителство до края на живота си.

Въпреки че през 1919 г. България е притисната отвсякъде и от всички, нашата делегация в Ньой намира сили да отговори на сръбските обвинения за „българските жестокости”.

Представяме ви един малко известен и странно защо неупотребван и до днес от българските историци и политици документ, който разобличава сръбските лъжи по въпроса за „българските жестокости” само че не в Сурдулица, в Македония, в района на Прилеп.

Този документ е озаглавен „БЕЛЕЖКА” и заведен в архивите под № 106 от 14 август 1919 г. на Председателя на Конференцията на мира Жорж Клемансо. В този документ четем следното:

БЕЛЕЖКА

Г-н Р.А.Райс, професор в университета в Лозана, и г-н А.Бонасийо, заместник-прокурор на републиката в Лион, поканени от сръбското правителство да направят анкета върху „българските жестокости” в Македония, разправят, по показанията на някой си Александър поп Кроснович, на възраст 21 години, че войските на 5-та българска дивизия „били избили в Прилеп 18 хиляди сръбски военнопленници, изсечени?? от кавалерията”.

Анкетьорите сами се съмнявали върху автентичността на този факт и точността на цифрата, която навеждат, но те са били убедени от точните показания на свидетеля.

Те заключават, че ако и цифрата 18 хиляди души да е прекалена, все пак е сигурно какво българите са изклали в Прилеп - хиляди сръбски военнопленници.

Това е едно тежко обвинение, което ние не можем да отминем мълком, тъй като то засяга честта на българската армия; още повече като се знае, че ТО Е БИЛО ПУБЛИКУВАНО В ИЗВЕСТНИ ОРГАНИ НА ПАРИЖКАТА ПРЕСА „ЖУРНАЛ ДЕ ДЕБА”, който го е напечатал в своя брой от 10 август.

Тук се касае за една долна клевета. За да се убедим в това, достатъчно е да се позовем на следните факти:

1) Град Прилеп биде завзет на 2 ноември 1915 г. без бой от българска кавалерийска дивизия, която не взе нито един пленник. На 10 ноември 1915 г. движението продължи към Битоля. В течение на тия действия българските войски не взеха никакви пленници, освен няколкото отделни малочислени групи от сръбски войници, откъснати от техните части, тъй като слабите сръбски отряди се бяха оттеглили навреме.

2) Кавалерийската дивизия е престояла в Прилеп от 2 до 10 ноември 1915 г.; през това време нито един сръбски военнопленник не е бил взет.

3) Никакви пленници не са били взети и в околностите му, нито в Битоля, Ресен, Охрид и Струга; всички сръбски административни власти бяха напуснали своите служби дълго преди завземането на тези места и се бяха оттеглили в Гърция.

4) ОБЩОТО ЧИСЛО НА СРЪБСКИТЕ ВОЙСКИ, КОИТО СА ДЕЙСТВАЛИ В ОБЛАСТТА НА ПРИЛЕП - БИТОЛЯ - ОХРИД - РЕСЕН, ПОД КОМАНДУВАНЕТО НА ПОЛКОВНИК ВАСИЧ, НИКОГА НЕ Е НАДМИНАВАЛО 4000-5000 ДУШИ, които се оттеглят към Струга - Елбасан.

Всички взети пленници по другите места от този фронт били препратени в тила, обаче никога не са били концентрирани в Прилеп и БРОЯТ ИМ В ТАЗИ МЕСТНОСТ НЕ Е БИЛ ПОВЕЧЕ ОТ СТОТИНА.

5) 5-а ПЕХОТНА ДИВИЗИЯ НИКОГА НЕ Е ДЕЙСТВУВАЛА В ОБЛАСТТА НА ПРИЛЕП. В НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА СЪС СЪРБИЯ ТАЗИ ДИВИЗИЯ СЕ НАМИРАШЕ НА РУМЪНСКАТА ГРАНИЦА И В НОЕМВРИ 1915 г. ТЯ БЕ ПРЕМЕСТЕНА ВЪВ ВАРДАРСКАТА ДОЛИНА. БЪЛГАРСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ.

От написаното може да се заключи следното:

1. Достоверността на БЕЛЕЖКАТА не е опровергана от Сърбия и до днес;

2. Сръбското правителство не кани независима комисия, а поставя предварително условие на поканените - да разследват „българските жестокости”;

3. Ако приемем хипотезата, че са избити 18 000 сърби, то много странен е фактът, че има само един-единствен свидетел??? Един свидетел - не е свидетел! Това е пълен абсурд - толкова много трупове не могат просто да изчезнат или да се изпарят, дори и да са няколко хиляди. Ако се изгорят - ще има огромно клади с огньове и пушеци. Ако се заровят - ще е необходимо поне седмици, за да се изкопаят масови гробове. За справка ще посочим, че по време на клането в Сребреница през 1995 г. на сръбската армия се налага да ползва булдозери за масови гробове „само” на 8000 души! А да се погребат 18 000 души и никой да не ги намери в продължение на почти 100 години досега, е изключително сложна задача и даже невъзможна, дори и в съвременни условия;

4. Става ясно, че в този район на Македония никога не е имало повече от 4000 до 5000 сръбски войници;

5. Важен факт е, че в обвинението не се казва да са избити мирни македонски граждани. Това означава, че в Македония живеят българи и затова в този момент дори и ньойския фалшификатор не се осмелява да се изложи с нелепо твърдение от вида - българската армия избива „македонци” в Македония!!! Няма съмнение, че с днешна дата щеше да се случи и този абсурд?!

6. Ясно се разбира, че Македония не е „Южна Сърбия”, за каквато я обявяват сръбските окупатори от 1913 г. до освобождението й през 1941 г.;

7. И накрая фактът, че 5-а дивизия никога не е действала в района на Прилеп, показва доколко безпристрастна е била „поканената” от сръбското правителство „независима” комисия.

8. Дори и българската делегация не е знаела, че Рудолф Арчибалд Райс НЕ Е ШВЕЙЦАРЕЦ, ПОКАНЕН от сръбското правителство, а е бил ДОБРОВОЛЕЦ в сръбската армия и е преживял целия позор на отстъплението на сръбския войник. Не е знаела, че Райс няма да живее повече в Лозана, а ще продължи да живее в Белград до края на живота си;

9. Нямало е разследване на никакви „жестокости” на българската армия. „Независимата” комисия е разпитвала сърби за „жестокости на българските окупатори” и така е съставила доклада си.

10. „Независимата” френска преса е обработвала по подходящия начин общественото мнение в антибългарски дух;

11. От стотина арестанти се правят заключение за 18 000 убити, т.е. броят на живите арестанти е умножен над 180 пъти и резултатът се представя за „мъртъвци”;

12. България заплаща с територия, пари, горива и пр. за „ зверства”, които не е извършила. Днес хиляди българи живеят в страната на измамниците Сърбия и БЮРМ, лишени от елементарни лични, човешки, граждански, политически, икономически, и дори социални права;

13. Става ясен и генезисът на измамата - „Независимата международна комисия” се състои от доброволец в сръбската армия. Доброволецът, въпреки че притежава перфектна фотографска техника, не търси факти за „зверства” на българската армия, които да ги заснема (защото такива не съществуват), а търси измамници, които да разказват митове за „зверства”. Преминали през Рудолф Райс, митовете се „превръщат в истина”, като се публикуват във водещи вестници на страните победителки. Така се настройва европейските народи срещу българския народ. Тук целта е прекалено прозрачна - чрез измами и Рудолф Райс пълни собствения си джоб с пари от сръбското правителство (респективно от парите, получени от българския народ като репарации) и Сърбия получава повече земи, пари и суровини от България.

Едва през април 1934 г. един велик син на Франция - Анри Поззи, ще напише по повод книгата си „Войната се връща” следното:

„Написах тази книга, за да узнае истината Франция, моята родина, страната на свободата, правдата и справедливостта, НО КОЯТО ПОЛИТИЦИ И ЕДНА ПРОДАЖНА ПРЕСА ДЪРЖАТ В ПЪЛНО ЗАБЛУЖДЕНИЕ.”

И още: „Понеже можеха да си осигурят сред непосредствения антураж на господари на конференцията, и най-вече между доверените хора на Уилсън и Клемансо, УМИШЛЕНО СЛЕПИ ПРИЯТЕЛИ, ПАШИЧ, МАСАРИК, БЕНЕШ, БРАТИАНУ СЕ ПОДИГРАХА С ТЯХ ДО ТАКАВА СТЕПЕН, ЧЕ ЩЕ СЕ СМАЕ ИСТОРИЯТА, КАТО ФАЛШИФИЦИРАХА КАРТИТЕ И ДОКУМЕНТИТЕ, СЛУЖЕЙКИ СИ - ЗА ДА ИЗПОЛЗВАТ МИРА - С МОШЕНИЧЕСТВО.

„Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира - пише английският министър-председател Лойд Джордж през 1928 г., - беше ЛЪЖЛИВА И ФАЛШИФИЦИРАНА.”

След войната Рудолф Райс не може да се върне повече дори и в Родината си. Той е написал до съда в Хага листи, които дава на съд дори и свои­те сънародници - например двамата германски генерали - Август фон Макензен, който е командвал решителните операции на Централните сили на руския, сръбския и румънския фронт, и Макс фон Галниц, също германски генерал, най-важен комендант на френския фронт, а от 1915-а - и на сръбския.

След Парижката конференция белградското правителство добре оценява заслугите на своя нае­мник и фалшификатор Рудолф Райс. Чрез него сръбските власти постигат целите си, защото България е осъдена да плаща за престъпления, които не е извършила.

Най-малкото, което Сърбия прави за Рудолф Райс, е да го издържа до края на живота му. Рудолф Райс става един от основателите на Червения кръст в Сърбия. Сътрудничи не само на сръбското Министерство на външните работи, но и на Вътрешното министерство в Белград. Има заслуги за модернизирането на тази репресивна структура на Кралска Югославия, защото създава двегодишна полицейска школа.  Получава обаче и други облаги. През 1926 г. е обявен за почетен гражданин на Крупан. А улиците в няколко града, особено във Войводина, носят неговото име.

След войната Рудолф Райс се отдава на живот и удоволствия. Настъпва и моментът да се харчат парите, дадени му от сръбското правителство за услугата - „фалшифициране на фактите от войната”.

Нека си зададем въпроса: след като е бил през цялата война на фронта, откъде взе пари и да инвестира в два имота и две къщи Арчибалд Райс?

Закупува си имот в Белград и си построява къща „Добро поле”, в която от 1921 г. живее заедно със сътрудника си Алфред Фавре и неговата съпруга Луиза. Името на вилата на Рудолф Райс също не е случайно. Добро поле е мястото, където е пробит българският фронт в Македония през септември 1918 г. Освен къщата в Белград, Рудолф Райс си построява и къща в Южна Сърбия (днешна Македония, или по-точно БЮРМ) , разположена в село Душановац, недалеч от Скопие.

В края на живота си, след като е живял около 15 години в Сърбия на издръжка на правителството, той написва книгата „Чуйте, сърби! („Чујте, Срби”) Пазете се от себе си!”. Там изказва своето отношение към сърбите. Тя е важен документ за историята на Сърбия от 1918 до 1928 г. Това е всъщност неговото политическо завещание. Изводите на Рудолф Райс в тази книга са актуални и до днес.  Той оставя своя духовен завет към всички сърби и се опитва да изкупи голямата си вина към България - представянето на лъжливи факти на мирната конференция в Париж по повод на несъществуващи жестокости на Българската армия по време на Първата световна война.

Ето заветът към сърбите, публикуван в книгата „Чуйте, сърби! Пазете се от себе си!” в раздел „За политиците”, под № XV - „Македонски въпрос”:  „Трябва ли тогава да се чудите защо хората от Южна Сърбия не са се научили да обичат тази страна, която беше тяхна и която отново можеше да бъде тяхна? И защо македонецът не ви обича и не може да ви обича? Бяха близо до това тогава, през 1918 г., защото бяха опитали от българската власт по време на окупацията. Вашите политици, между впрочем, поквариха всичко. И защото не намериха в сърбина това, което искаха, сега много македонци го търсят на друго място... След победата Ньойският мир даде отново Южна Сърбия на Сърбия, зер съюзниците от благоприличие не можеха да постъпят по друг начин... За тези 10 години вие доказахте, че сте неспособни да асимилирате македонския дух, за който твърдите, че е ваш. Доказахте, че това не е така и че той не е ваш. ВЪРНЕТЕ ТАЗИ ЗЕМЯ НА ОНЕЗИ, КОИТО СА ИСТИНСКИТЕ БРАТЯ НА МАКЕДОНЦИТЕ, ВЪРНЕТЕ Я НА БЪЛГАРИТЕ!”

По-нататък продължава разочарованието за Рудолф Райс. В мемоарите си той пише: „Дали следвоенната реалност освети желанията на падналите. Като искрен приятел на страната, принуден съм да се съмнявам в това. Егоизмът, който е смъртна болест за един народ, е обхванал духовете.”

В книгата има отвратителни неща за сърбите, казани от най-добрия им приятел, защитника на сръбската кауза в Ньой и доброволец от сръбската армия и сам наричащ себе си „швейцарец, доброволец в сръбската армия, велик войн на Шумадия, Дунав, Морава, Вардар и Тимок”.

Например - през Първата световна война интелигенцията на Сърбия с цел забогатяване е продавала на армията брашно, смесено с пясък! Как искаш да се бият хора, принудени да ядат пясък! А да не забравяме, че причината за избухване на Първата световна война е изцяло на Сърбия!!! Според Райс фактически цялата сръбска интелигенция е избягала от Сърбия в чужбина и не е участвала във войната - включително и синът на премиера Никола Пашич! И още редица други неща, които са скандални.

Рудолф Райс стига до изводи, че сърбите са измамници и мошеници. В книгата му „Чуйте, сърби! Пазете се от себе си” сърбите са направо унищожени и сринати до основи. Рудолф Райс ги разбива отвсякъде. Той вижда двуличието на сърбите, което го е деморализирало и натъжило до пълно разочарование.

В раздел „Религия” той пише следното: „Въпреки това, ВИЕ НЕ СТЕ РЕЛИГИОЗНИ. Вие не можете да приемете Бога какъвто е в Библията и сте го превърнали в един вечен и всесилен господар на своя народ.”... „Особено вие, мъже, не влизате в църквата. Колко пъти по време на церемония съм влизал в храма и там виждам само няколко вярващи и почти изключително жени.”

Това обобщение на Рудолф Райс е много важно: ,,…Вие сърбите не сте религиозни.”

Рудолф Райс стига до сблъсък с няколко политически водачи. Най-фатално за него е стълкновението със силния човек на Сърбия и неин министър-председател до смъртта си през 1926 г. Никола Пашич, който в първите години след края на Голямата война все още има силни позиции в Белград..

През 1929 г. Рудолф Райс е застигнат от отвратителна смърт. Неговият съсед сърбин и бивш министър Милан Капетанович, без да се церемони много за държавните му заслуги, го напада и убива с една тояга заради битов скандал с кокошки, нахлули в двора му. Жалък живот с жалък край.

Taкa Рудолф Райс умира на 8 август 1929 г., на 54 г., в Белград. Ньойският фалшификатор си получава заслуженото от Бог наказание.

Погребан е с генералски почести (интересно защо, след като не е генерал) в Топчидерските гробища в Белград. Сърцето му преди това е извадено от д-р Милованович и е пренесено на връх Каймакчалан. Поставено в делва в параклиса на върха. Надписът на сръбски език на делвата със сърцето на Райс гласи следното: „Тук, в тази урна е положено златното сърце на сръбския прия­тел Арчибалд Райс”, 8 август 1929г.”

Каймакчалан в сръбската литература е определен като „най-трагичното място в сръбската история”. И това не е случайно.

На този най-висок връх, намиращ се днес на границата на БЮРМ с Гърция, от 12 до 30 септември 1916 г. българите водят кръвопролитни боеве с настъпващите откъм Солун сръбски войски. Срещу петкратното сръбско превъзходство, особено в артилерия, българите героично защитават тази труднодостъпна позиция. Със смъртта на храбрите загиват около 1400 български бойци, като най-много жертви дава 11-и пехотен Сливенски полк - над 900 души. Сърбите завземат върха, но на висока цена. „Пировата им победа” струва над 5000 души убити. Една част от тях са погребани с безимени кръстове в Битолските военни гробища.

Днес Каймакчалан е военен музей под открито небе. Тук, въпреки времето, се съхраняват (или поне така се твърди) тленните останки на сръбски войници, загинали в боя за върха през септември 1916 г. Говори се, по-точно твърди се, и още нещо. Че те са смесени с българските, от които е имало достатъчно количество „материал”. Нормално, при... хиляди загинали български войници.

И докато България се кълне във вечна „европейска” любов на Сърбия, в Белград продължават да възпроизвеждат фалшификациите на Рудолф Райс за наша сметка. А България в името на криворазбраното добросъседство си мълчи. Докога?

Янко Гочев, историк

Статията е прочетена 1053 пъти
Назад към брой 120Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017