Превод от английски: Росен Ангелов
Тази книга е нескромна – занимава се с нескромни неща като възстановяване на благосъстоянието на цялата планета Земя! Тази книга не е за хора, които бъркат скромност с посредственост. Да имаш велики и красиви мечти и в същото време да се стремиш делата ти сами да говорят за себе си, това е и красиво, и здравословно скромно. Но да казваш, че „не смееш да мечтаеш за големи неща, защото би било нескромно”, то това, според мен, е признак на страх и на духовна посредственост. Тази книга не е за онези, които се страхуват да имат и следват големи мечти!
Р. Ангелов
Една реална приказка или приказна реалност. В суровите условия на северна Шотландия, близо до полярния кръг, върху песъчливата почва на каменистия залив Финдхорн, израства впечатляваща градина, в която се отглеждат най-големите зеленчуци в областта, а постепенно започват да виреят дори и тропически растения. Началото полагат Айлиин и Питър Кадди, които заедно с тяхната приятелка Дороти Маклийн се заселват с каравана си там през 1962 г. Не закъсняват техните съмишленици, сродни души: Рок, Дейвид, Алън ...и много други, водени от идеята, убеждението и желанието да живеят не просто сред природата, а С природата, опознавайки я по-непосредствено и пълно, общувайки с Интелигентните същества, които се грижат за растителното царство.
В тази книга те споделят ЛИЧЕН опит от ПЪРВА РЪКА, искрено, скромно, доброжелателно, с доверие и благодарност към възможностите и способностите, които съдбата им е поверила - да преоткрият и опознаят една друга реалност, за която преобладаващата част от човечеството е загубило своите сетива. Днес напредничавата наука все повече открива, прониква, изследва непознати измерения и удивителни феномени. Във Финдхорн обаче тези истини и възможности се преоткриват и пробуждат не с теоретизиране, а на ПРАКТИКА, чрез ОПИТ, благодарение на непредубедеността, усилията, смелостта, вярата и любовта към мирозданието, към живото творение на Създателя. И с градината израстват и хората, и техните добродетели, и тяхното съзнание, прозряващо, че всички живи същества сме деца на единия Създател и заедно, с любов и доверие бихме могли да си помагаме, да растем в нашата обща градина Земята и да възстановяваме райската й същност.
О. Георгиев
Предговор
От Сър Джордж Тривелиън
ФИНДХОРН, 1976.
Сега е епоха на чудеса и загадки, на ужас и на надежда. Ние разбираме, че съвсем истински живеем една велика сага в нашия живот, в която всички имаме да играем определена роля. Светът изглежда като място на насилие и драматизъм. И все пак в същото време се осъществява едно събуждане, една вълна от ново мислене и виждане и един изблик на ново разбиране.
Настоящето е съпроводено от обновената поява на вечната мъдрост, която във всяка епоха, с езика на своето време, е изричала великата истина, че хората са духовни същества в една духовна по своята природа вселена.
На материалния свят се гледа като на отражение на това царство на по-висше съзнание, от което той е произлязъл. Животът е единство, изливащо се в безкрайно разнообразие и изявяващо се в безброй красиви форми. Ние, хората, сме вградена и неразделна част от този сложен образец и наистина, в истинския смисъл на думата, сме така поставени в йерархията на живота, че можем да осъзнаваме както по-висшите форми на съзнанието, така и по-нисшите. Човечеството е онази точка, където развитието става самосъзнателно.
Идването на Новата епоха е пробив на наситени с творчески разум и любов енергии. Тя помита, подобно на надигащ се прилив, който може да отнесе всички онези, които продължават да работят в съгласие със стария закон на всеки човек за самия себе си. Ако използваме друга аналогия, тя е подобна на поникването на първите зелени кълнове след „смъртта” на зимата.
Вие все още може да тъпчете върху нежните снежинки, но знаете, че силата, която стои зад идващата пролет, е нещо абсолютно неустоимо. Така е и с енергиите на Новата епоха. В нея ние виждаме енергията и ентусиазма, които характеризират толкова много нови групи, центрове и начинания, посветени на новите ценности, нови начини на живеене, нови техники за оцеляване, нов общностен опит.
Сега да се обърна към явлението градина на Финдхорн. На ветровитите и безплодни пясъчни дюни на север в Шотландия са израснали най-прекрасните растения, цветя, дървета и зеленчуци. Тази книга разказва за това, как се е случило всичко това – как Питър Кедди и неговите колеги са открили как да общуват и да си сътрудничат с природните духове и деви.
Никой циник не е способен да обясни съществуването на тези цветя. Каквото и да казва някой, те продължават да напъпват и да пускат нови издънки. Водещи познавачи по почвите са заявили, че в първите години само компостът и доброто органично селско стопанство не биха могли да постигнат тези сензационни резултати. Не са били използвани никакви изкуствени торове и почвата е била толкова мъртва и безплодна, колкото не бихте могли да си представите. Тук трябва да е действувала някаква друга причина.
Градината е едно предизвикателство и извор на огромна надежда. Ако една група хора може да постигне това, други могат да я последват. В дни на застрашителни бедствия тук е налице ясен знак за нов път, по който земята може да бъде направена по-плодородна. Но всичко това ни дава много повече от простото описание на практични средства за отглеждане на по-големи и по-добри зеленчуци. Тук има проникновено виждане, прозорливо видение, а без проницателен поглед знаем, че хората загиват.
Съществуването на елементалния свят и този на девите, разбира се, е било познато и признавано от много мистици и ясновидци, а също така и от хората от народа в Келтския Запад, които все още виждат „малките хора”. Постижението на Финдхорн в прякото съзнателно свързване има обаче дълбоко значение. То показва съвсем практично, че растежът на растенията е не само механичен процес. То разкрива, че безчет живи и разумни създания са включени на работа в цветята, листата и корените. Красивото и благородно Създание, което управлява това царство, е известното като Пан по времето на гърците. Сега ние отново сме призовани да признаем и работим с тези майстори и художници на живата природа, служители на Най-висшето. Ние с ужас разбираме какво причинява на Земята, на растителния свят и на животинското царство човечеството в своята алчност, невежество, незачитане и надменност.
Нашето невежество по отношение действителността на природните духове, които работят в растителния свят, ни кара да следваме всички видове практики, които нараняват и отчуждават от нас онези, които би трябвало да бъдат наши колеги. Те може би виждат и схващат човешката раса като един паразит върху тяхната планета. Съвсем вярно е, че все още само ограничен брой хора имат развити способности да виждат и общуват с девите и природните духове. Ако нашето рационално разбиране не може да го приеме, това не би трябвало да ни обезсърчава. Разбира се, нас не ни молят да „вярваме”, а само да оставим място в нас да навлезе една нова идея и да видим докъде ще ни отведе тя. Ние схващаме как общуването с други същества по своята вътрешна природа е телепатично. Следователно сме призовани да обичаме своите растения по нов начин, да се грижим нежно и да разговаряме с тях, да говорим наум на създанията на дърветата и да им благодарим за цялата работа, която вършат за нас. Великолепната книга на Питър Томкинс „Тайният живот на растенията” разбулва удивителната чувствителност на растенията и ни дава разбиране за истинското отношение на човечеството към растителния свят. Онова, което всъщност става, е, че по цялата линия на развитие вътре в нашите умове се разкъсват преградите и се разпада съпротивата на новото виждане и светоглед. Сега можем да вървим напред открито с едно ново и любящо отношение към Живота вътре в природата.
Не е достатъчно просто да се чете за Финдхорн. Ние се нуждаем от опита на Финдхорн всеки според своето собствено равнище на развитие. И никой не би трябвало да прави преценки, без да дойде тук. Помнете, че това не е някакъв план, дошъл от хрумването на някого. Това е едно явление и една от страните на изявата на онези живи енергии на обновлението и възраждането, които профучават през нашето общество сега. Оттук идва и творчеството във всичките му направления, от които градината е само едно. Когато отидох там за първи път през 1968 година, осъзнах още в първия миг, че тук има нещо особено много живо, много здраво и което звъни истински, вярно.
Това не значи, че то е „лъжица за всяка уста”. Всяко нещо, което е истински действено, чрез което се изливат енергиите на промяната, неминуемо привлича към себе си едновременно похвала и критика. В никакъв случай всички хора не биха могли да се чувстват като „у дома си”, когато живеят в една общност. Но тук имаше във всяко отношение една душевно здрава изява на общност, изпълнена с ентусиазъм и стремяща се към качество, която по общо признание е отдадена на Бог и на служене на Божествената Воля. И в същото време аз не усетих в нея никаква лъжлива сладникавост и нищо от отклоненията, които лишават някои пионерски начинания от доверието на повечето хора, свикнали с общоприетия начин на мислене. Градината е един образ за вида творческо действие, което Новата епоха разкрива, но е важно тя да бъде видяна в по-широкия смисъл на една общност, която е изпълнена с енергия, ентусиазъм и любов към целия живот.
Финдхорн е не само градина. От своите мънички първоначални стъпки досега, по времето на писането, Финдхорн е прераснал в една голяма общност, състояща се от 170 силни човека. Тя показва една приземена философия и практика на живот и работа в името на единството на целия живот. Ето защо, въпреки че тази книга се занимава с разказа за градината, тя е само част от по-голямото начинание, в което се разгръща една общност, посветена на отглеждането не само на зелки, но и на души. От една каравана и първите лехи боб тя е прераснала в селище/университет с гъвкава организационна постройка. Финдхорн е започнал да показва нов начин на живот.
Ние сме призвани да образуваме ново общество, което е инстински посветено на Бог и на оцеляването ни чрез съзнателното сътрудничество на човечеството със създанията от по-висши светове. Това не са само празни приказки. В края на краищата няма нищо по-практично от това да се позволи на силата на духа да влияе на дейностите от всекидневния живот. Финдхорн е поразителен пример за онова, което може да бъде постигнато, и за това как може да бъде променен животът. Най-важното дадено там указание вероятно ще вдъхнови много други общности и центрове навсякъде по света. То ни дава вяра да вървим напред към едно непознато бъдеще, учейки се да живеем в „новото”, да правим следващата стъпка с вътрешна увереност, че ако делото е посветено на славата на Бог, действителните нужди (Неговите нужди чрез и в нас) ще бъдат посрещнати съвършено. И тогава трябва да си спомним, че трябва да отдадем благодарност.
По този начин тази книга ще бъде насърчение за мнозина в епоха, когато това е крайно необходимо. Тя ще впрегне в нас мисъл и въображение и ще ни поведе навътре в красотите на природата с обновено усещане за трептящата свързаност на целия живот.
ГРАДИНАТА В НАС
(Послеслов на преводача)
1. Да махнем найлоновия чувал от главата си
2. Изхлузването на моя найлонов чувал
3. По-добре с одрани глави, но изправени и без чували
4. Живот на въздух
5. Кой трови нашите градини
6. Вярата в собственото ни безсилие е нужна на нашите поробители.
1. Да махнем найлоновия чувал от главата си
Всеки от нас е свободен да почувства дали тази книга е или не е за него. Тук предлагам няколко образа, за да подпомогна това усещане.
В книгата си „Човечество, не стой на колене! (Лъвът вече не спи)”1 английският писател Дейвид Айк задава въпроса: „Кога човек е с глава в пясъка?” и отговаря: „Когато е на колене!” Художникът на книгата Нейл Хейг е поставил в началото тази картина – един човек, напъхал цялата си глава в пясъка, с опрени в него длани и ... на колене! Представете си, ако искате, тази картина за себе си – застанали на колене и напъхали главата си до раменете в пясъка... Едва ли е приятно, нали!
...
Всеки от нас може да избира – да е на колене с напъхана глава в пясъка (със „защитни чували” около главата, разбира се) или да я извади и да се изправи!
Финдхорновци ни дават красив пример за изваждане на главата от пясъка.
2. Изхлузването на моя найлонов чувал.
Преди около седем години в София на кръгла маса в уютното и красиво заведение „Катарзис”, организирана от Атанас Панчев, създател на някогашния вестник „Родово имение” и Издателска къща „Новата цивилизация”, дойде при мен една жизнена дама на възраст, която не можех да определя, представи се (Лилия Иванова, хидро-инженер и учител) и ме попита:
- Извинете, чували ли сте за „Градината на Финдхорн”?
В първия момент не разбрах за каква градина става дума:
- Градина на какво? „Финт” или „финд” казахте? „Хорн” като рог ли? – опитах да си изясня.
- Става дума за една общност от хора в Шотландия в селището Финдхорн, които са създали градина в почти невъзможни за това условия. Не разбирам английски, но имам стар превод на български на тази книга. Може да ви заинтересува.
Благодарих на дамата и на следващата кръгла маса Лилия Иванова донесе стара, тъмнозелена книжна папка със залепен отпред голям лист с ръкописен надпис „Градината на Финдхорн”.
...
Като човек, който не само си беше напъхал главата в пясъка, но и предварително си беше нахлузил чувал върху нея, аз взех папката повече от уважение към дамата, отколкото от осъзнат интерес. Жената беше много вежлива и внимателна, но когато ми спомена, че „хората във Финдхорн общували с елфи и феи...”, в мен сякаш се щракна резе „Какви ли са тези глупости?” Позатегнах чувала около главата си, за да не ми влизат никакви песъчинки. Само ще ме дразнят, нали!
Когато се прибрах у дома, отворих папката, за да видя за какви „глупости” става дума и се зачетох. Щом стигнах до изразите „природни духове”, „деви”, „разговори с Бог”, отново позатегнах чувала около главата си „Я не си губи времето с тези врели некипели!” и я оставих на един от рафтовете на дървената етажерка за книги, дето ми я бяха подарили Галя и Адонис, приятели от студентските ми години.
През следващите може би седем години Лилия (от която научавах все повече и повече за здравословното хранене, за любовта към природата и за много други добри неща) на два-три пъти ме попита за папката и нейната съдба. Много внимателно и търпеливо, без да ми внушава чувство за вина. Сякаш някой й даваше още и още търпение с думите „Почакай, той все някога ще се събуди. Почакай още малко! Поразхлабва чувала. Ще го и изхлузи...” Не знам дали бих оставил в някого толкова дълго време книга, докато той се накани да я прочете. Но тя нито веднъж не ме упрекна. А аз усещах двояко чувство – от една страна, желание да прочета текста, но от друга – съпротива. Песъчинките щяха да ми навлязат в ушите и очите! И все намирах някакви неясни даже и за мен обяснения. Сам не знаех какво ме спираше да прочета изцяло текста. Лилия винаги с усмивка казваше:
- Няма проблем. Когато успееш, тогава. Само я пази, защото ми е само една. Преди време имах още една, дадох я на някой, но не ми я върна.
...
Преди около две години се случи така, че чувалът повече не ми беше нужен и въпреки, че в ушите и очите ми навлязоха хиляди песъчинки, се наложи да си извадя главата от пясъка. Доста неприятен процес. Може даже да се одраскаш, защото някои песъчинки около главата ти може да са се слепили една с друга и да са създали камъчета, камъни... А ако пък по-голямата част са скали!?
Та тогава ми се предостави много свободно време за мислене и реших, че не може да продължавам да отлагам. Но и да продължавам да преписвам от текста в този му вид, пак не ми се искаше. А чувствах, че си струва. Затова помолих мой приятел, който от доста време живее в САЩ, да ми изпрати оригинала на английски език и той с присъщата му веселост и щедрост ми я прати, но с полуиронична бележка да внимавам с книгата за „градината”.
Може би беше се натъкнал на „феите”, „девите”, „природните духове”, „напътствието от Бог вътре в нас”? Знам ли какво го беше накарало да иронизира... Дали и той не ползва чувал, преди да си напъха главата в пясъка? Така и не го попитах, но му бях благодарен за пратката. Прати ми я като подарък заедно с още две други книги. За тях не се изказа полуиронично. Защо ли?
Може би, когато отворите тази книга, ще усетите защо. Искрено вярвам, че ще почувствате вълшебството, заложено в текста й. Вълшебство за райски живот. Тук на Земята, а не някъде в „отвъдното” или незнайно къде другаде. Сигурен съм, че поне ще поискате да махнете чувала около главата си, ако сте си нахлузили такъв. А след това? След това знаете какво следва – изваждане на главата от пясъка. И? Изправяне на собствените крака!
3. По-добре с одрани глави, но изправени и без чували!
Може би, ако някой от вас е имал преживяването да чува тихи гласове в гората, в градината, в планината, в полето, просто сред природата, които му казват „Моля те, погледни към мен? Не съм ли красив? Не съм ли чаровна? Моля те, откъсни си от мен плод? Харесва ли ти? Моля те, не чупи клони от мен? Боли ме! ... и се е запитал „Абе не полудявам ли? Какви са тези гласове?”, може би точно тази книга ще му вдъхне нужната вяра, че не е луд, че не е душевно болен, че не само е с всичкия си, но и нещо повече, че е съхранил способността си да чувства цялостността на живия живот!
...
Книгата на тези прекрасни финдхорновци не звучи застрашително, назидателно, морализаторски. Тя е зов на хора, отворили истински сетивата си към сърцето на Вселената, към душата на Земята, зов за истинска отговорност от всеки един от нас. Отговорност, която не можем да избегнем, колкото и да се правим, че това не ни засяга.
Планетата ни отдавна страда и стене от болка. Крайно време е да я чуем, да започнем да чистим раните, които сме й причинили и да я лекуваме с честна решимост да доведем този процес до край!
...
От много отдавна Земята ни дава много и сериозни знаци, че сме я замърсили безобразно и жестоко ограбваме нейните богатства.
Още теософът Рудолф Щайнер в началото на ХХ-ти век (1924 г.) в своите великолепни осем лекции по „Биодинамично земеделие. Духовно-научни принципи за развитието на селското стопанство” предупреждава, че Земята е живо и много чувствително разумно същество, а не безжизнена скална маса, с която можем до безкрай да се отнасяме както си искаме, без това да има своите последици.
В Швейцария Франц-Карл Рьоделбергер и неговите другари в Гулденхоф ни дават вдъхновяващ пример за любящо и мъдро отношение на съвременния човек към Природата, прилагайки на дело учението на Щайнер и показвайки добри чудеса, за които контролираните от световната корпоратокрация мас-медии засега все още мълчат, когато не ги обявяват за „опасни сектантски идеи”. Книгата „Без земя. Наръчник за изправяне на крака” на Рьоделбергер чупи духовни очила и лещи, маха духовни пердета и завеси за онзи, който може да плува не само по течението. Индианците чероки казват „и мъртвата риба може да плува по течението”. От нас зависи дали ще бъдем мъртви риби в своя живот.
В Япония самураят без меч, селянинът Масанобу Фукуока разкрива на практика мъдростта на Земята и безграничната й щедрост, когато искрено я уважаваме и щадим, когато й засвидетелствуваме своята признателност и готовност да се учим от нея. В книгата си „Революцията на една сламка” той ни завещава тайни, които са достъпни за онзи, който истински е готов да се учи от живота в името на същия живот.
...
Австралиецът Бил Молисън в неговото „Въведение в пермакултурата” споделя с нас личния си опит в два свята – онзи на устойчивото, природосъобразно, развитие на човека и онзи на хищното и безогледно ограбване и насилие над природата.
...
Руският писател Владимир Мегре2 в поредицата си от девет книги „Звънтящите кедри на Русия” разкъса почти всички възможни догми на обичайното ни „нормално” мислене и предложи чрез посланията на своята героиня, ведрусата Анастасия, вдъхновяващ образ на родовите имения и родовите селища, в които всеки човек може да сътвори свое пространство на любовта за своя радост и за радост на общия ни Творец, Бог!
...
Време е да осъзнаем, че Бог не е тъпак! Или поне не е такъв тъпак, какъвто ни го описват в много „свещени” послания разни пророци и „светии”! Бог е измислил как да живеем всички щастливо и изобилно, мирно и хармонично, радостно и безгрижно, но не във война с Него и с Природата, а само в осъзнато и цялостно общуване, хармонизиране и сътрудничество!
Нека махнем чувалите около главите си и да ги извадим от пясъка! Тогава ще осъзнаем, че наистина Бог не е тъпак! Не е слабоумен, за да измисли страданията като нещо „неизбежно”! Всяко страдание е цената на собствената ни глупост, която сме допуснали, когато сме се отклонили от Неговите закони на щастието! Страдаме от задушаване, защото живеем „в пясъка” и още по-точно – „в чувала”... Бог не наказва, но безкрайно страда, когато гледа нашето упорстване в невежеството! И е безкрайно щастлив, когато всеки от нас отрони поне парченце от това невежество и го преобразува в светлина! О, как само се радва, когато види поредния премахнат чувал, поредната одрана, но изправена глава! Ще ми се всички хора да осъзнаем, че Бог не е тъпак и да спрем да повтаряме разните глупави клишета от типа „раб божи”, за да изглеждаме „богоугодни”.
Бог иска смели и равностойни деца, а не свои „роби”, не хилки и хърби! По-добре с одрана глава, но извадена от пясъка, отколкото на колене!!! Всеки от нас заслужава да се изправи на своите крака!
(Със съкращения)
1 David Icke, Human Race, Get Off Your Knees (The Lion Sleeps No More), David Icke Books Ltd., UK, 2010.
2 Обявен за създател на несъществуващ „култ към Анастасия” от същите поддръжници на найлоновия чувал и напъхването на главата в пясъка.
Книгата "РАЗКАЗ ЗА ГРАДИНАТА НА ФИНДХОРН" може да поръчате на тел. 0897-95-25-48; e-mail:filomed@mail.bg - Росен Ангелов