Пиша разни неща, повечето в стихотворна форма. Но всъщност... записвам думите на онова-което-се-измисля-само, а после не ме оставя на мира, докато не го напиша. В такива случаи мнозина се подписват като автори. Правя го и аз и ми коства много усилия да не се сложа в кавички. Все някога ще го направя. Така няма да заблуждавам поне себе си. И няма да преча на самослучващото се и чрез мен да напуска мислите ми... разочаровано, че си приписвам като свои неговите привидно странни измислици. И да изгубя най-ценния му дар, вдъхновението, което не може да си намери място, защото съм изцяло запълнена с илюзията „аз”. Автор. Каква глупост! Премахвам небрежно и изцяло на мой риск последната буква и става „авто” - „от само себе си”, „отнасящо се към самото себе си”. Към „него си”, но не и към мен. „Самото то”, чрез мен. Чрез нас. Игра на думи? Да, и игра. Както е и всичко друго, именувано живот. Всичко в него е толкова явноскрито.То винаги се случва. Дори и когато настояваме на нашето и упорито се съпротивляваме. Тогава се намесва едно негово много специално творение - времето. Постелята за паметта на онова-което-следва-да-се-случи. Заспива, уморено от съпротивата ни. После, все някога, се разбужда и се случва. Изиграва чрез нас сценария на записаното чрез нас. И това ли е всичко!? Да. Но следва кратък послепис. Безкрайно кратък. Кратък... колкото един живот. И безкраен... като живота. Послепис... или увод. Все едно. За вдъхновението. Когато го изгубим, ни остава само техниката на писането, рисуването, композирането, играенето... живеенето. Тогава всичко е пак красиво, но само привидно. Защото е празно, без дъх... без Дъха.
Подпис: “...”
(празното място между кавичките може да бъде запълнено от всеки желаещ)
-----
EXODUS
Северни сияния събуждат заспалата в мен
полярната нощ е прогледна
компасът сочи към някаква пета посока:
„никога-не-значи-невъзможност“
само аз бях пречка на пътя си
с шепа мозъчни импулси
със странното име ум
биохимия, пораждаща думи
и всякакви други заблуди
за които никой не е размагнетизиран
човекът от чекпойнта ми подава сметката
непосилна за празните ми джобове
основание за плащане:
„минало несъзнавано“
но вече няма значение
платих с мълчание
и вървя към възможното-все-някога...
-----
Deja view (вю)
Краят на тази Вселена
нищо особено
като двор на изоставена къща
бръшлянът обвива в безмълвие
вдъхновените опити
да се възпяват небето, морето
цветята и птиците
и т. н. клиширани чувства
за които се римува от Началото.
Не знам как стигнах до Тук
без дори да тръгна нанякъде
всъщност... знам
забравих
че забравих за гравитацията
и посоките.
Но защо ли обръщам внимание
на поредното „вече изживяно“
макар да предстои
сякаш непознато
след края на тази поредна Вселена...
-----
Думи
толкова много
отвсякъде
идват непоискани
все повече не ги разбирам
изкуствени измислици.
Сълзи
защо сълзи?
не знам, сами потекоха
и не спират.
Обичам
кого?
просто обичам.
Идват деца
нови, красиви души.
Усмивка?
за да не са самотни сълзите
и да не тъжат децата
красивите и истинските...
-----
ממעמקים
Тази моя материя
така и не отиде на училище
остана отвън
и статутът й е не повече
от този на амеба
незнаеща, че има утре
както и днес, и преди
такава е моята реална материя
близнак или имитация на всяка друга
пулсираща
но не и с ритъма на измислената ми другост
с всякакви показни дипломи и постижения
Quo Vadis?
обратно или напред
нима има значение
когато разделението е невъзможно
макар единствено желано
от някакъв момент нататък
наричан раждане
започвам да завиждам
на илитератната ми материя
и на дълбините на опростената й
едноклетъчна мъдрост
с която някога съвсем поведенчески тръгна
към училището по илюзии
но така и не влезе в него
и остана Отвън
затова сега аз
говоря и записвам празноти
а Тя дори не може да ме прочете
и да се учуди
че така дебело подчертавам „себе си“
сякаш съм нещо повече от нейна сянка
изчезваща с края на деня...
-----
И докъде бях стигнала преди да се захвана с чистенето и готвенето? А, да. До нещо съвсем прозаично, до магическата страна на реалността. До онази нейна невидима страна, в която разбирам че съществувам едва след като разгадая шепотните й знаци, странно и нелогично подредени в събитията от деня, в ежедневните неща от живота. И че съм била в покоите й без да съм го усещала веднага. Но може би в това е красотата на видимата и осезаема дневна проза и обърканост. Да разбираме със закъснение къде още невидимо сме, докато сме видимо в нея. Незримата река, по която се опитвам да плувам, макар тя да ме носи нежно и закрилящо, има много имена. И всяко е подходящо. Но няма да я наричам с никое от тях. Защото освен всичко друго, думите са спирки, малки спирки, които имат свойството да ни привързват към себе си, да ни омайват и задържат по пътешествието ни през безначалната безкрайност. Логиката ми помага да събирам нещата в някакъв смислен ред с начало и край. Но усещам и нещо друго. Че и видимата, и невидимата страна, събрани в едно, са част от нещо, извиращо неизвестно от къде. Изблик, импулс, вълна и още много, за описанието на което няма да стигнат всички досега измислени думи и онези, които ще бъдат измислени. Когато почувствам присъствието на другостта, бързам да го споделя върху лист хартия... но усещам, как пиша и по водата, която ме носи. И знам, че макар и написаното да не оставя никакви видими следи, то остава „някъде другаде“, откъдето макар и съвсем, съвсем малко помага на извора да не пресъхва и на потока да не спира. За какво е това пътуване? Дали е така, както казва Т. С. Елиът, че когато след поредното ни търсене, което никога няма да спре, се озоваваме отново в началото, го виждаме като ново и непознато. Или че всичко идва от нашето скрито и тайнствено „безпокойство“, на чиито вълнения, странности и противоречия е посветил гениалните си стихове любимият ми Фернанду Песоа. Не пропускам ли магията на деня, вглъбена в опити за описанието й? Може би, но как да споделя, че с извиращото тайнство сме заедно и си говорим на всичко обясняващ, но непреводим език. Поглеждам се в огледалото и се усмихвам. Без съмнение времето ме променя... остарявам... о-star-явам... усещам себе си и като някаква пулсираща звезда, търсеща своето тихо пространство, свободно от многото мисли и грижи. Но дали наистина го търся... Ето че отново се изгубих в думите и забравих за чистенето и готвенето. Мога да си представя и да допусна много неща, но не и семейството да се събере в неподредена къща около празна маса... Видима и невидима. Такава съм и такава искам да бъде. Да разговарям в тишина с онова, което е незримо за очите, докато разгадавам знаците му сред ежедневния шум. И да споделям с другите моите безпокойства, чрез които се опитвам да разбера защо съм тук... макар че… може би знам...
------
“Черен дъжд по покрива на храма”. Това кратко дзен изречение изразява всичко. Тълкувания безброй. Съществено е, че то крие в себе си въздействаща сила за дори слабо настроените на тази вълна и има връзка с енергиите на просветлението. Смисълът му е в това, че природните творения са изначално съвършени, напълно завършени, и не биха могли да бъдат по-съвършени от това, което вече са. Но единствено ние от всички творения, имаме склонността да правим опити за допълване на това изначално съвършенство и да търсим допълнителен скрит смисъл там, където го няма. Така бива придавана допълнителна популярна, художествена, научна и т. н. стойност, която разширява само в хоризонтален план смисъла, раздува обема на понятията, увеличава територията на заблудата и неразбиранета, но не извършва усъвършенстване, което всъщност е и невъзможно.
„Черен дъжд” е многопосочна препратка към мистичния духовен поток на Изначалното, с който биваме обливани непрестанно. Храмът е сътвореното, в частност ние. „Дъждът“ пада от Горе, но достига само до „покрива“, до ума ни. Черен е, всъщност непроницаем, защото носи в себе си Потенциала и крие Входа на Портала към Тайнството на Сътворението, до който човешкият интелект може да достигне и проникне, да поеме съзнателно по Пътя, чрез духовна работа - теория и практика.
Дзен коаните и тристишията хайку са един от начините за осъзнаване на Скритото. Хайку са първоначално създадени като безглаголни, в тях не присъства действие, то косвено се подразбира, и се усеща интуитивно. Кратките прости думи са спонтанно изразени, но същевременно са дълбоки и многосимволни. Хайку не цели всеобщо одобрение и популярност за автора, а търси съмишленици, в различна степен осъзнати или все още неосъзнати, но с потенциал за развитие. То е повече рисунка, отколкото текст, мигновена калиграфия на неразбираемите йероглифи на Словото, на съставните му частици-„букви“, моментен отпечатък, „малък взрив“ за съзнателно връщане към изначалното ни просветление.
С времето тристишията се отклоняват към поезията, което ги прави повече художествени произведения и променя първоначалното им предназначение. Изкуството постепенно замества мистичното, което избледнява или изчезва напълно. Човекът-посредник между „небесата“, откъдето идва „дъждът“, и другите започва да се изживява като творец и автор, предава се на деструктивните пориви на суетното его и „потокът“ от Там прекъсва.
За проникване в същността на хайку, както и във всяка подобна изразност от духовните учения, текстът предполага, всъщност изисква съпричастие, „дописване“ от страна на четящия. Това е цялостното приемане на скритата Същност на всичко чрез спонтанно единение на всички наши възприятия – петте сетива, ума, интелекта, душата (както и да се разбира тя, но може да се каже, че в случая под душа се има предвид сумата от екстрасензорните ни възприятие).
В този смисъл може да се направи връзка с живота ни в ежедневието, чийто смисъл е и в улавяне на „шума“ от „черния дъжд“ и последващото му интерпретиране и тълкуване. Скрит зад многобройните древни и нови символи, този „дъжд“ достига до нас, „храмовете“, но само до „покрива“, до умствените ни покривала, чрез всичко обкръжаващо в своето изначално съвършенство.
Черен дъжд по покрива на храма. И това е Всичко...