През 1976 г. ЮНЕСКО обявява древнобългарския календар за най-точния в света. Древното българско летоброене предлагало същото просто правило и за високосния 366-и ден.
Прабългарският календар е слънчев. Годината е започвала в най-късия ден (зимното слънцестоене, около 21 декември). Този ден не е участвал в никой месец, не е включен и в никоя седмица. Той е бил самостоятелна календарна единица – нулев ден, Ени-Алем. Сега се нарича Енин ден или Eднажден. Останалите 364 дни от обикновената (невисокосна) година се разпределяли в четири еднакви тримесечия (сезона) по 91 дни или 13 седмици. Това е позволявало годината, както и всеки сезон, да започват винаги в неделя – първия ден от прабългарската седмица.
Първият месец от всеки сезон има 31 дни, останалите два – по 30. Всяка четвърта година (като се изключат някои корекции, за които ще стане дума по-късно) е високосна – от 366 дни. Тя се различава от обикновената единствено по това, че след шестия месец съдържа втори нулев ден (Ени-Джитем). Както в китайския календар, годините са групирани в дванадесетгодишни и шестдесетгодишни цикли. Всяка година в дванадесетгодишния цикъл, който е свързан с периода на обикаляне на Юпитер около Слънцето (11,86 години) и носи името на някакво животно.
Източник: utre