За бог Зевс – бог Живе, Орфей, пръстена от Езерово и античната българска книжнина - част 7 в брой 114

Продължение на цялата публикация от до финала ѝ

Тези възражения са, според мен, абсолютно безпочвени, а оборващите ги свидетелства са многобройни (включително, и не на последно място, надписът от Езерово, който коментирам тук). Поради липса на място ще си позволя да приведа тук само два цитата, които досега не са публикувани, а имат важно значение за решаване на въпроса, дали ние българите сме коренно население на Балканите, и дали старите българи са били славяни.

Първият цитат е от папа римски Пий ΙΙ (средата на XV век), който иначе се е казвал Енеа Силвио Пиколомини, и е автор на едно от най-авторитетните географски описания на съвременна  нему Азия и Европа[1]:

В превод на български: Мизите след трибалите на изток се разпростират до Понт Евксински, между Истър и планината Хемус живеят. Днес те се казват българи.

Вторият цитат е от изследването на английския учен антиковед Додуел, писал в началото на ΧΙΧ век, „Henrici Dodwelli Dissertatio de Strabonis Excerptore...“[2], в което въз основа на проучените от него византийски хроники се твърди следното:

В превод на български: По време на Константин Погонат отново нахлуха в римските провинции славяните българи, господари на другите славяни.

Константин Погонат е съвременник на Аспарух. Съответно Аспаруховите българи не само че са славяни, но са и господари на другите славяни!

Че славяните са автохтонно население на Балканите, го твърдят много средновековни автори. Например Теофилакт Симоката - автор от VI век твърди, че гетите са славяни, ср. " Γεται, ητοι Σκλαβοι, τα περι Θρακην ελυμαινοντο[3] ("Гетите, сиреч славяните, опустошаваха земите на Тракия"),  При положение че иначе гетите са си древно тракийско племе, това може да означава само едно - славяни е другото име на старите траки.

През XIX век наши и някои чужди историци са смятали славяните за преки потомци на траките. Един от първите, който ясно формулира тезата, че траки, славяни, българи са различни имена на един и същ народ е Георги Раковски. Цитирам го:

„Тойзи многочислен Тракийски народ, който носил разны имена по пределите си, не йе можялъ да бъди друг народъ освен народа, кой носи обштото имя Славянъ, а чястно по предела си когото всякъ от тях обитава, носи особно имя, кое йе станало народно въ него. Кату съображи чьловек днешното положение на Славяныте, с тогавашното, вижда самата истина на това Иродотово свидетелство въ всяко отношение. …Пример. Българите са близо 7 милиона, кои носят това обшто име кату народно, нъ имат и особни неколко си имена. Както сред Старо-планинските Българи, живеещите на въсточната страна, в Тракийските равнини, Българи называват Ромънци и мястото Ромъния. А живеещите на северните страни Българи се в Стара Планина до подножията й назовават Загорци. Живеещите же в Видинската област назовават Шопи, други – полянци, други – Рубци, Дуплювци, и други другче, а тии сички сами себе назовават Българи, Блъгари или Булгари.”[4]

На същото мнение, според д-р Иван Шишманов, е бил и академик Цани Гинчев. В писмо до проф.Шишманов  Цани Гинчев заявява: "Аз съм от лагера на ония, които вярват, че траките са били славяни и тъй ще си умра"[5]. В книгата си „По няколко думи“ той пише: „ В Тракия, страната на песните, в отечеството на божествения песнопевец Орфей, цивилизатора на гелените (гърците – НТ), и днес са се запазили божествените слънчеви орфееви песни в потомците на старите Траки - траките са живи!  Идете г.г. поети историци в орфеевото отечество, идете, поклонете се на планини и му изучете божествената славянска доисторическа поезия, вяра и предания, изучете тракийския родопски язик… Там е люлката на славянина и неговата прадедска вяра и поезия. Славяните не са дошле от студения север, те са се колонизирали от Тракия към север в бурните времена, за които историята – тая няма баба, твърде малко ще може да се разправи свястно, ако не изучим траките с всичките им завардени, поне досега, остатки от славянската древност. …Който иска да изучи славяните трябва да изучи траките, тракийските днешни българи – той тряба оттам да почне.“[6]

И сред западноевропейските историци е имало такива, които са били сигурни в автохтонния произход на славяните на Балканския полуостров. Един от тях (разбира се, не единственият) е видният австрийски историк Вилхелм Обермюллер[7]:

1. Забравената „антична“ българска книжнина.

Тракийския (=българския) произход на Орфей, неговите съвременници – поетите „траки“ Лин, Мусей, Тамирис, Евмолп, преките потомци на Орфей: Омир и Хесиод, „трака“ Езоп, пеласга Питагор, фригиеца (фръга) Антистен и десетките други антични „гръцки“ философи и поети

Според Диодор Сикула азбуката, която ползват гърците, е  всъщност азбука, изнамерена от пратракийското племе пелазгите, а гърците се запознават с нея и започват да я използват чрез финикийците.  Още Раковски обръща внимание на следния цитат от Диодор (кн.ΙΙΙ, глава 66)[8]:

В свободен превод на български: “Тези букви биват наричани финикийски, защото са пренесени при гърците от финикийците; но всъщност те са били наричани пелазгийски, защото първо пелазгите са ги употребявали.”

Същите букви са били употребявани още от Орфей и Лин[9], а това ни отвежда към епохата от преди Троянската война, вж.

В свободен и съкратен превод на български: Казват, че с пеласгически писмена Лин е съставил първото описание на подвизите на Дионис, и други предания са останали след него. Също така е използвал пеласгическото писмо и Орфей...  Тимоет, .... съчинил тъй наречените „Фригийски поеми“, наречени така, защото е ползвал древния (фригийски, а значи тракийски - НТ) език и букви.

Този последният – Тимоет, е бил фригиец=троянец=трак, и според древния схолиаст Сервий е бил син на царя на Троя Приам от жена му Аризба (по-вероятно е въпросният Тимоет да е дядо на сина на Приам по женска линия - НТ).

Че „траките“ са имали писменост, го потвърждават Еврипид, Алкидам, Платон, Хераклид, Ксенофон, Страбон и др. Алкидам дори твърди, че Орфей е изобретател на азбуката[10]:

В свободен и съкратен превод на български: Буквите пръв създаде Орфей, вдъхновен от музите, както ни напомня за това епиграмата: „Орфей Тракът ...синът на Ойагър ... изнамери за хората буквите и мъдростта.“

 Изглежда обаче, че Орфей не е бил само изобретател на азбуката - той е бил и първия наш писател. Ето какво пише по въпроса Платон[11]:

На български: “Тези жреци разполагат с куп книги от Мусей  и Орфей, потомци според тях на Луната и Музите. По предписаното в тези книги те вършат своите обреди, уверявайки не само отделни лица, но и цели градове, че уж и за тези, които са още живи, и за ония, които са вече починали, има начин да се избавят и очистят от сторените  неправди посредством жертвоприношения и приятни забави, които те наричат посвещения и които ни избавяли от тамошните злини, а неизвършилият жертвоприношението го очаквали ужаси” (364 е – 365 а) – превод: Б. Богданов[12]

Има и други свидетелства за книги на Орфей. В частност, едното от тях е на комедиографа Алексис, цитиран от Атеней:

В превод на български: „…Лин казва: Вземи която искаш книга и я прочети, като прегледаш спокойно заглавията и тълкуванията. Сред тях са (книгите на) Орфей, Хесиод, трагедии, Херил, Омир, Епихарм.”

В книгата си „Орфей и древната митология на Балканите” проф. Богдан Богданов отбелязва: "На огледало от V в. пр. н. е. до свирещия на лира Орфей е изобразена кошница със свитъци. Връзката  Орфей–свитъци изглежда не е случайна…”[13]

Ако съпоставим тази информация със съобщението на Климент Александрийски, че първата книга на гръцки е написана от Анаксагор,  можем да си направим и друг извод: траките са имали писменост и са писали книги хиляда години преди гърците., вж. цитата по долу:[14]

В превод на български: "Изкуството на словото, и писмеността са дошли при елините доста късно. Първата книга за природата е съставил Алкмеон от Кротон, син на Перит, а казват че първата написана (от елин)[15] книга е на Анаксагор Клазоменеца, син на Агисивул". 

Анаксагор се датира с V век преди Христа. Същевременно за Орфей  може да се направи извода, че е живял през XV век преди Христа (Троянската война се датира от някои с XIV век преди Христа, а за Орфей се твърди, че е живял един век преди Троянската война) - разликата е хиляда години!

 При това положение няма по-голям абсурд от това да твърдиш, че траките са нямали писменост и не са оставили нищо написано след себе си. Както виждаме,  писменост са имали, и то доста по-рано от елините. Да са имали траките писменост, но да са нямали книжовен език, и да са писали на гръцки при положение че самите гърци през този период още не са познавали писмеността, е очевидна нелепица. Впрочем, Диодор (вж. цитата по-горе) изрично твърди, че например троянският Тимоет  поет за своите „Фригийски поеми“ е използвал фригийски, сиреч тракийски език и букви!![16] Тук обаче възниква закономерният въпрос: къде са книгите на Орфей, Мусей, Лин, Тамир и др. тракийски писатели? Възможно ли е наистина нищо да не се е съхранило? Хайде, можем да повярваме, че от XV век преди Христа е възможно да не се е съхранило нищо, но къде са книгите на авторите траки, датирани с VIII век преди Христа (например Омир и  Хезиод, за които се твърди че са потомци на Орфей), вж.[17]

В свободен и съкратен превод на български: Еланик, Дамаст и Ферекид извеждат неговия (на Омир) род от Орфей. Бащата на Омир се е казвал Майон, а на Хесиод (бащата - НТ) се е казвал Дион, те произхождат от Апелид, Меланоп, Епифрад, Харифъм, Филотерпей, Идмонид, Евклей, Дорион, Орфей.

По такъв начин, според Хеланик, Дамаст и Ферекид излиза, че Хесиод и Омир са братовчеди, синове на двама братя, чийто баща се е казвал Апелид, който пък е потомък на Орфей в осмо поколение.

И след като първата книга на гръцки език (вж. цитата по-горе) се появява три века по-късно от Омир и Хезиод, то е съвсем логичен въпросът: на какъв език ще са писали тези преки потомци на "трака" Орфей? Как е станало така, че ние днес четем произведенията на траките Орфей, Омир и Хезиод на старогръцки, къде са оригиналите на произведенията им?

Тук му е мястото да отбележа следното. Според мен, текстовете, които днес ни се представят за оригинални творби на Хесиод, Омир и др. антични писатели, не са дори и  преводи на творби на древни автори траки със същите имена (много често предадени в изопачен вид или в нескопосан превод на гръцки и латински езици), а са късни (от периода на Ренесанса, че и по-късно) преработки и компилации на оригинални творби, написани на древнобългарски език. Оригиналните произведения след като са преведени на старогръцки и латински, са унищожени (а може би надеждно скрити в хранилищата на Ватикана?), а това, което се издава от името на древните тракийски автори, в действителност е дело на некадърни гръцкоезични и латиноезични писачи, чиято цел е била единствено да учудят света с полета на извратената си фантазия, и да спечелят някоя и друга пара от издаването на скалъпените от тях фалшификати - като безочливо експлоатират невежеството и суетността  на читателите си. На мисълта, че "гръцките"  богове  всъщност не са били родни богове за тези гърци, ни навежда  негативната светлина, в която те ни представят както "главния бог на елините" - Зевс, така и други богове от "гръцкия пантеон"[18]. В действителност, никакъв пантеон в древни времена не е бил възможен. Всяко племе си е имало един единствен бог, на който се e покланяло, и по името на който много често се е наричало (или по-скоро обратното – боговете са били наричани по племенните имена). Тъй наречената гръцка митология (както впрочем и римската) е късна измишльотина и компилация. Че "гръцката“  митология в действителност не отразява реална религиозна практика на древните гърци, а е компилация, директно го твърди Херодот, който съобщава, че поетите Омир и Хесиод са били тези, които разпределили ролите на боговете. Дали това наистина са извършили Омир и Хесиод, или са го направили късните "ренесансови" мошеници, използвали само имената им за своите фалшификати, остава под въпрос.  

Според старобългарската хрониката, приписвана на Константин Манасий, по време на гостуването му по покана на Менелай синът на троянския цар Приам Парис (Александър Фариж) за да прелъсти Елена, и ползвайки се с факта, че цар Менелай (Менел) е бил неграмотен (за разлика от Елена и Парис), е написал с вино върху бяла кърпа любовно предложение на съпругата на Менелай: “Елено царице, люби ме да те любя”. Парис (Фариж) е бил троянец, а троянците (фригите) са били тракийско племе. По такъв начин, според автора на хрониката нашите предци, наричани от антиковедите „траки“, са имали писменост още от времето преди Троянската война[19] ср.

Фрагмент от старобългарската хроника, приписвана на Константин Манасий: Тогда написоваше Александъръ Фарижь чръвеня виномъ на бяломъ убрусе: и тако говореше: “Елено царице, люби ме да те любя“. И Елена царица умеяше книгу, а Менелае не познаваше ни слова“.

В превод на съвременен български: „Тогава написа Александър Фариж с червено вино върху бяла кърпа и тъй говореше: „Елено царице, люби ме, да те любя“. И Елена царица умееше да чете, а Менелай не познаваше нито една буква.“

Факт е, че сред античните автори е имало представители на „тракийски“ племена. Достатъчно е да се споменат поетите Орфей, Олен, Лин, Тамир, Мусей и др.;  Дионисий Тракът се е казвал авторът на първата граматика (II век преди Христа), и др. Както вече споменах, „траки“ са били Омир и Хесиод - преки потомци на Орфей. „Трак“, потомък на тракийския цар Орол, е бил и големият античен историк Тукидид. Траки са били поетът Мелет, философът (ученик на Сократ, основоположник на киническата философска школа) Антистен, баснописецът Езоп, ср.

В превод на български: Баснописецът Езоп ... беше по произход трак.. Хераклид

Особен интерес от тази гледна точка представлява въпросът за произхода на големия философ и математик Питагор. Както споменах по-горе, Питагор е бил тирен, а значи пеласг. Историкът Мирсил от Лесбос (датиран с III век преди Христа), твърди, че тирените по-късно са били наричани пеларги.  Античният историк Филохор пък отъждествява лемноските пеласги – тирени, с тракийското племе синтии, а Тукидид пък нарича лемноските пеласги тирсени. А Херодот отбелязва местоживелищата на тирсените и пеласгите в Македония. ср.

В превод на български (съкратено): „сегашните пеласги живеят над тирсените в град Крестон … някога те са живели в Тесалия … пеласгите основали Плакия…“

В статията си „Българи в Троянската война“ известният български математик и изследовател на старата ни история Йордан Табов обосновава тезата, че всъщност името пеласги е изопачено име на българите (пеласги=пеларги=пелагри=белагри=българи)[20]. Според изтъкнатия немски лингвист Август Фик, етнонимът пелазги е тясно свързан с етнонима пелагони, той даже ги счита за част от пелагоните: „Wie ihr Name sagt, waren die Pelasger eine Abzweigung des Volks Pelagonen: Πελασγος aus Πελαγ-σκοσ verhaelt sich zu Πελαγων,  wie -λισκοσ zu –λιγσκος... An der alte Pelagonenland im Norden von Makedonien stoesst das Gebiet von Kreston, wo die Pelasger noch zu Herodots Zeit Namen und Sprache behaupteten. (Vorgriechische Ortsnamen als Quelle für die Vorgeschichte Griechenlands. Fick, August. Göttingen, 1905 – 1909, стр. 271-272) Аз също съм на мнение, че пеласги е изопачено от пелаги, което пък иде от белаги>белги>бълги>бълг-ари, като в последната форма -ари е наставка, означаваща понятието «мъж», ср. стража – стражар (мъж, който стои на стража; риба – рибар – мъж, който лови риба и пр.). Тази наставка е добавена в по-късни времена към първоначалния корен бълг-, бълаг-, в който корен началният съгласен Б гърците са предавали с помощта на буквата П, тъй като нямат в езика си до ден днешен нито звук, нито съответно буква Б. Тези «пелаги», а всъщност «белаги», «бълаги»  са дали името на македонската област Пелагония, която всъщност в оригинал ще е звучала като Белагония, или Бългония – като в случая вместо наставката –ар и окончанието -ия, имаме наставката –он и окончанието -ия. Тази пък последната наставка е гръцки вариант на българската наставка –ан, плюс окончанието -ия, тое ест най-вероятно е оригиналното име на страната да не е било Пелагония, а Пелагания, или Бългания, което означава, че единият от вариантите на името «българи» в древността ще е бил «бългани». Може би именно от това име, чрез обеззвучаване на звук Г да иде и името Балкани[21] – от Бългани. Взаимозаменяемостта на суфикса –ар със суфикса –ан може да се проследи във вариантите на местното име на народа, наричан днес албанци[22] – арбани, арбанити, арбанаси, което в албанския език си има вариант арбери (Арберия)<арби-ари.

По такъв начин излиза, че Питагор не само че е бил «трак», но си е бил направо родом от едното от тракийските племена, наричало се още от древни времена «бълги», или «българи». В тази връзка е интересно да се отбележи, че според биографа на Питагор – Ямблих, единият от учениците на Питагор, който е поел след смъртта му ръководството на школата му, се е казвал Булагор, ср.

На български: Той (Питагор), понеже бил на преклонна възраст, е доверил  да ръководството на  школата си на Аристей. След Аристея ръководството на школата пое   Мнемарх, сынът на Питагор, а след Мнесарх Булагор…

Като се замени наставката –ор в името на наставката –ар, получаваме Булагар, или Булгар.

Не е изключено да са били траки и роденият в тракийския град Стагира философ  Аристотел, родените в тракийския град Абдера Демокрит, Протагор, Хекатей, Хипарх, Никомах. Скит – а значи и “трак” (ср. определението на името "скити" от Стефан Византийски: Σκυθαι, εθνος Θρακιον ("Скити - тракийска народност"), De urbibus) е бил и един от седемте мъдреци Анахарс. Сред тези седем мъдреци е и Питак Тракът. Също така според Стефан Византийски е имало няколко автори на име Асклепиад: трима витини (витините са тракийско племе), и един  от град Трагил в Тракия; Калистен от тракийския град Олинт; Свидас споменава историка Крито от Пиерия (тракийска област в Македония, откъдето е и Орфей); Демостен Витинът, иначе наричан Демостен Тракът; граматиците фригийци (фръги) Евгени, Аброн; Аристарх Александрийски от остров Самотраки, който, както показва и името му, е бил населен от траки; софистът Аристид от мизийския град Адриан; фригийците (фръгите) философи Епиктет, Метрофан и др. ; поетът и музикант Магод, епическия поет Евмолп Тракът, син на Музей, ученик на Орфей, поетът лирик отпреди Омир - Тале (или Дале) Илирът; гетът Менандър; трагическия поет Сака; споменатия от Херодот гет Замолок, софистът Фриних Витинът и др. Списъкът е отворен, например няма никакви пречки да включим в списъка историка на гетите-готите Йордан, Приск Тракиеца и много други.

Допълнителна бележка:

На евентуалното възражение, че не е възможно удареното Е в думата ЖИВЕ да се промени в  И, ще отговоря със скрийншот на съобщение във вестник Струма[23]:

От текста на новината личи, че от името Живко е образуван прякор Жевето, то ест удареният гласен И в корена „жив-“ от името Живко се трансформира в гласен Е -  аналогично И от корена жив от божеското Живе или Живо, или Жив в гръцкия език ще се е трансформирал в  Е: ЖИВ>ЖЕВ, а след като му се добавя окончание –С, което окончание в гръцкия език се добавя към всяка дума от мъжки род в именителен падеж, става ЗЕВС (ΖΕΥΣ) -  тъй като гърците, както вече отбелязах по-горе, още от самото начало са изхвърлили от азбуката буквата за звук Ж, като при заимстване на думи от чужди езици, съдържащи звук Ж, те произнасят съответния звук като З, и го обозначават с буквата Ζ.

Използвана литература:

1. Abraham Frentzel. Commentarius philologico-historicus de diis Soraborum aliorumque Slavorum, In quo Slavorum antiquitatues, multague hastenus obscura illustrantur,aut minus recte intellecta & scripta corriguntur В: Scriptorum rerum Lusitacarum, Lipsiae, 1719
2. Antiphontis orationes et fragmenta, edidit Fredericus Blass, Lipsiae

1. Bibliothek der alten Literatur und Kunst, Erstes Stueck, Goettingen, 1776,  Proclus, Peri Omerou
2. Chronicon slavo-sarmaticum Procosii, Anno 1827, Vaesaviae
3. Clementis Alexandrini opera, quae extant, Stromatum, Lib I, XVI. Venetiis, MDCCLVII.
4. Colin Renfrew, Archeology and language, Cambridge, 1990
5. D. Detschew, Die thrakische Sprachresten, Wien 1957
6. Diodori Sicul Bibliothecae historicae, t.I, Lipsiae
7. Etymologicon magnum, opera Friderici Sylburgii, Lipsiae 1816
8. Eustatii commentarii ad Homeri Odysseam, t. I, Lipsiae, 1835
9. Glotta, VII, 2/3, Goettingen, 1916
10. Greek-English Lexicon, H.G. Liddell, NY, 1883
11. ΗΡΟΔΟΤΟΥ ΙΣΤΩΡΙΟΝ ΛΟΓΟΙ Θ, Boston, 1842
12. Io. Daniel, A. Lennep, Etymologicum linguae graecae Lipsiae 1790
13. Ioanni Dlugossi seu Longini historiae Polonicae, Lipsiae, 1712
14. Jean Baptiste Bourguignon d Anville, John Horsley, Compendium of ancient geography, London, 1791
15. Klementos Alexandreos ta heuriskomena, Stromatum
16. Pii II Pon. Max. Asiae Europaque elegantissima descriptio..., Parisii 1534
17. Platonis Opera, Londini, t. I, 1905
18. Pokorny, J. Indogermanisches etymologisches Wörterbuch. 2 Bde. Francke: Bern-München, 1959
19. Siculi Bibliothecae Historicae, Diodori Libri III
20. Stephanos Peri poleon, Venetiis, M.D.II
21. Stephanus. De Urbibus
22. Strabonis rerum geographicarum libri XVII..., , tom I, Oxonii, 1807
23. Svidae lexicon, Cantabrigia, MDCCV
24. Theophylacti Simocattae Historiae,  кн.VI, 6 стр.233; . Stutgardiae 1972
25. Vorgriechische Ortsnamen als Quelle für die Vorgeschichte Griechenlands. Fick, August. Göttingen, 1905 - 1909
26. ΑΛΚΙΔΑΜΑΝΤΟΣ ΟΔΥΣΣΕΥΣ  В: Antiphontis orationes et fragmenta, edidit Fredericus Blass, Lipsiae
27. Антон Рачев. Славяни ли са траките? http://www.svevlad.org.rs/bajoslovlje/konferencija/racev.html
28. Богдан Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. София, 2006
29. Българи в античния свят. Сборник статии. Съставител Й. Табов. Поредица Брегалница № 2. Зиези екс куо Вулгарес, София, 2006
30. Български етимологичен речник, София, 2007, т. І.
31. Веда славян, собрал и издал Стефан Веркович, С-Петербург, 1881
32. Владимир Георгиев “Траките и техният език”, София, 1977
33. Найден Геров, Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски“ , Пловдив, 1895–1904.
34. Гинчев, Цани. По няколко думи. София, 1988
35. Емил Живков, “Траките са българи”. Сп. “АВИТОХОЛ” книжка 22-23, 2002 г.
36. Йордан Заимов. Българският именник, София, 1994
37. Летописта на Константин Манасий. Фототипно издание на Ватиканския препис. София, 1963.
38. Лосев Α. Φ. Мифология греков и римлян. — М.: Мысль, 1996
39. Ковачев, Николай.  Честотно – етимологичен речник на личните имена в съвременната българска антропонимия. Велико Търново, 1995
40. Никола Гигов. Орфей и азбуката, София 2006, трето издание.
41. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, т. III. София, 1964 г.
42. Описание быта Болгар населяющих Македонию: Сочинение Стефана Верковича, Москва, 1868 г.
43. Херодот.  История, книга втора - Евтерпа, 52. Превел Петьо Ангелов
44. Юлия Хаджи Димитрова.  Готи, сиреч Гети. Gothi, qui et Getae,  Перпериком, 2012
45. Цани Гинчев, Избрани произведения в два тома. Съставител Симеон Янев. София, 1986
46. Цани Гинчев, По няколко думи, София, 1988