Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 34 в брой 114

Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 34
Категория: История

Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие

Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух

продължение от този брой

Отзив за втория том на „Българска национална история”, публикуван на страницата на телевизионното предаване „Час по България” и на редица други места в електронната мрежа:

Българското Било

Българското Било отново е заето от чужденци, от български граждани, но небългари по тяло и дух, от българомразци, от българоотрицатели, българоскептици, българоотцепници, българопродажници и чуждопоклонници

Заглавието „БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ИСТОРИЯ” – том ІІ и представянето й от нейния главен редактор и съавтор са наистина обещаващи, но и двете неща подвеждат, видно от писанията на взелите отношение в електронната мрежа, които обаче още не са чели самия труд. Но всъщност тези реплики могат да бъдат обобщени по-скоро като пожелание „на добър час” в изпълнението на една такава отговорна мисия и няма как от подателите им да се изисква повече. За съжаление обаче, техните очаквания няма как да се сбъднат.

Веднага трябва да заявя, че съм изненадан от проф. Пламен Павлов, който със същото си по значение участие в поредицата „БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРИ. СВЕТОВНИ ИМЕНА ОТ НАШИТЕ ЗЕМИ” направи поредната си изключително сериозна научна, творческа и организаторска крачка в разкриването на истинската българска история. Сега обаче завоят в обратна посока е направо шокиращ! (Нещо подобно изпитах, когато преди години изведнъж почти изцяло беше подменен редакторският състав на вестник „Монитор”, който си „позволи” да публикува доста материали за българското историческо битие преди 681 г., и то специално тук – на Балканите, както и за това, че сме първите християни изобщо! Същото май се случи и с вестник „Родово имение”.)

Настоящата „Българска национална история” като заявка представлява огромен проект. Първият том е два пъти по-дебел от втория и разглежда древната история на Балканския полуостров и културата на траките. 450-те страници на втория обаче могат да удовлетворят само българомразците; дори не и българоскептиците и българоотрицателите, защото е струпана огромна фактология.

Какво тогава да очакваме от следващите 14 тома, след като фундаменталният въпрос на българската историография е опорочен?

И след като няма средства за функционирането на БАН, може ли да се отрече правото на въпрос: кой обезпечава работата на новосъздадената Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ) с нейните Национален център по българистика и Научен институт по българска национална история, от името на които излиза въпросното издание? Да не говорим за другите звена, които също би следвало да са вече налице в едно такова уж-национално научно формирование.

Читателите на издадения труд със сигурност ще се почувстват във вихъра на информационен тайфун, при което обаче не могат да се идентифицират тези, а само отрицания на всички известни такива. Липсват академичен стил и тон. Липсва последователност. Липсва повествование. Липсва послание. Да не говорим за величие и гордост . . .

Все пак става дума за НАЦИОНАЛНАТА, т.е. НА/РОДНАТА НИ ИСТОРИЯ/ЛЕТОПИС и тя би следвало да е четима и за подрастващи, и за техните родители, и за любознателни, и за чужденци дори. Аз поне не можах да открия потвърждение на твърдението, че е съставен един „увлекателен разказ” и с чиста съвест заявявам, че „социалистическият” ни исторически многотомник и следващите изследователски трудове от същия калибър са далеч по-сполучливи. Тук най-вече имам предвид „История на българския народ” под редакцията на покойния вече проф. Георги Бакалов, която все още е в процес на издаване.

Но май най-добра народопросветителска и душевъзвисяваща работа върши някоя „малка книжица” – като Паисиевата. Доказва го буквалното разграбване на „ГОЛЯМАТА КНИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ” на издателство „ПАН” с автор Станчо Пенчев, която от няколко месеца, без реклама и шум, е на челни позиции по продажби. Просто защото купувачът, още преди да стане неин читател, интуитивно усеща, че именно в нея ще намери онова, за което писах малко по-горе. И рисунките, и още първите думи електризират сетивата и чувството за ИСТОРИЧНОСТ: „Най-старата история на българите, записана някога във Волжка България, започвала с думите: „Българин значи мъдър, знаещ човек”. Така са смятали и всички древни народи, с които са общували и воювали нашите прадеди.”

Единството на коментирания тук академичен труд е разкъсано от напълно самостоятелните – бих казал – студии на историци и археолози (без да изключвам лицата с други специалности; какъвто съм и аз самият), писани в различно време и със сигурност с различна цел и в различен контекст. При това не малка част от авторите вече не са между живите и аз се съмнявам, че те самите биха желали да видят такъв краен резултат от своите изследвания и творчески усилия. Като цяло томът е придобил вида на сборник доклади от конференция.

По съществото на представената информация читателят ще установи, че е отречена връзката ни с народите от Далечния Изток. Отречен е дори специално досегът ни с китайците. Отречени са и връзките ни и със Севера, и с Юга. Отречена е връзката ни с Волжка България. Историята на волжките българи „Джагфар Тарихъ” е обявена за фалшификат. Както в случая с „Веда Словена” трябва да повярваме, че един-единствен човек може да състави три тома по 400 страници с времеви растер от десетки хилядолетия и многопланови връзки с наличните писмени свидетелства и артефакти. И най-сетне: отречена е също древната, изначалната ни връзка с Балканския полуостров! Само някъде по средата на така очертания периметър, от другата страна на Черно море, е описано едно гъмжило от народи, които така са се били помежду си, така са се размествали и размесвали, така са чергарствали, че не е останало нищо относимо нито към Аспаруховите, нито към днешните българи. Да не говорим за равнище на бита, за градежи, стопанство и култура, а още по-малко за наука и други постижения на духа. Да вземем дори само Българския календар: налице е само една квалификация в предговора по отношение на точността му – „бомбастично твърдение”! Нима, например, за тези наши историци не е предостатъчно „термоядрено бомбастична” гениалната идея нашите царе да получават календарни прозвища според годината на възкачването си на престола? Така се създава една непоклатима хронология, която дава възможност за съотнасянето й към всички лица, събития и отношения както в държавата, така и спрямо други държави и техните календарни системи. От хилядите обобщаващи страници за същността на Българския календар в една наша национална история следва да има отделна глава за него. Но и пренебрегването е метод за омаловажаване и манипулация.

Подобно е и „постановеното” за „Именника на българските канове” (въпреки че в него очеизбождащо пише „князе”): „Получената 165-та година едва ли е свързана с конкретно събитие, но дори и да е така, споменът за него се е изгубил безвъзвратно.” И тук съставителите не са искали да се задълбочават, защото ще трябва да пишат за Европа и Балканите, а не за далечните азиатски простори. А това е извън тяхната историческа концепция.

На Кубратовата България наистина е отделено доста място, както се изтъква от самите тях, при което обаче Кубрат е представен като „цивилизационен продукт” на Византия, добил по този начин познания и опит за изпращането му като „юпи” или „агент за влияние” отвъд Черно море, за да създаде там държава под чужда диктовка и контрол. (Ситуация от напълно съвременен тип: както се казва, елемент от повтарянето на историята, но с нарастваща доза пародийност.) Та този „проект” наистина бил успешен, но не става никак ясно като как така в писмените източници тази държава фигурира като „Старата Велика България”? А след смъртта на Кубрат всички се разпръснали както при строежа на Вавилонската кула или подобно на  „кратковременните формирования” на Александър Македонски и Атила.

Едно също така подронващо самочувствието впечатление при прочита на „новата” ни история е, че упорито продължава утвърдената вече „технология” на тълкуване на археологическите артефакти – всички украшения, съдове, одежди, оръжие, всякакъв инвентар и прочее, които са ползвали нашите владетели и техните поданици, са или подарени им от други в знак на дипломатическа куртоазия, или са поръчани в чуждестранни работилници, или (най-вече) са заграбени като плячка при военните им набези . . .

А какво да кажем за факта, че е пропуснато публикуването и коментирането на картата на Светите Евсевий и Йероним, на която черно на бяло в края на ІІІ и началото на ІV век пише: „Мизия, тук и България”?

„Равенският космограф” пък е представен в на мен поне неизвестен текстови вариант, при който изразът „В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят” фигурира като „. . . отскоро българи живеят” и дори е направена уговорката, че „съществува мнение, че добавката за българите може да е по-късна” (стр. 34, горе). Тоест, гледната точка на съставителите винаги клони към „историческия минимум”, а при всеки възможен случай „задълбава” и по-надолу.

Тогава какъв друг извод би могъл да бъде направен, освен че още по-усърдно продължава линията на „обосноваване” на постановката, че дори през V – VІ век все още ни няма на Балканите. Как при това положение да открием нещо и за Анастасиевата стена? За Великата китайска пък изобщо да не говорим. Това, наред с президент Петър Стояновата „македонщина”, сигурно би било причислено към „историческата романтика” . . .

Така наречените славяни пък, които „като море залели Балканите”,  нещо се губят в представената картина, но може би присъстват повече в първия том, който – признавам – само съм разгръщал и при описаната ситуация бих го ползвал само за справки по отделни въпроси.

Към всички други досегашни опити за обобщаване на българската история са лепнати не по-малко „адекватни” на моите цветисти определения: „спекулативно интерпретиране”, „свободно съчинителство”, „невероятни хипотези”, „митологизация”, „патриотарска профанация”, „абсурдни преувеличения”, „патриотарски емоции, брътвежи, екзалтации”, „самоцелно и произволно „създаване” на славно минало”, „безкритично популяризаторство” . . .

Изведен е дори „социокултурен феномен”, вменен на „почти всички народи от бившата социалистическа общност”, породен от „по-екстравагантно настроени историци” и „безотговорни лаици” вследствие разкрепостяването, настъпило след 1989 година. Използваните за това „явление” изрази са: „историческа фантастика” и „фолк-история” (изписано също и на друго място на английски – „folk-history”). На места дори тонът на изложението придобива вид, от който по-възрастните читатели могат да се почувстват като на партийно събрание отпреди 10 ноември, та дори да ги побият тръпки като на някой от сталинските процеси още 50 години по-назад. Сякаш от трибуна прозвучава заплашителен глас над тръпнещи от ужас „народни маси”: „В заключение трябва да се подчертае, че е необходимо изграждането на подчертано критичен подход към подобни „нови извори” за древното българско минало, които определено могат да бъдат свързани с чужди политически внушения или са плод на историческата „фантастика”!” (стр. 82, горе). Тоест, до известната формулировка „шпионаж в полза на чужди сили или държави” и репресиивни действия от миналото, за които чуваме и гледаме, че все още „най-безкомпромисно” се прилагат в Китай и Северна Корея, остава само една крачка . . .

Съвсем сериозно смятам, че от този текстови корпус не може да бъде изведено нищо, което да се нарече историческа памет, да не говорим за национален дух!

Самата „конструкция” на този труд влиза в драстично противоречие със заявените научни и социални претенции, преплитайки морализаторска критика и задочни полемики със съвременни изследователи, чиито идеи просто се отричат без аргументи, но нищо не се утвърждава в замяна. Не се посочват нито конкретни трудове, нито текстове, нито съждения и изводи на критикуваните автори, а само са заклеймени тяхната „самозаблуда” и „ненаучност” чрез изрази от сорта на цитираните. Като че ли тук му е мястото за такива прения! . . .

Приносът на Георги С. Раковски за българската историческа наука е изцяло пренебрегнат. Поп Йовчо от Трявна също не вдъхва доверие у съставителите. Паисий, Спиридон Габровски, Юрий Венелин, Гаврил Кръстевич, Андрея Милошич и други според тях са попреписали оттук-оттам или един от друг. А д-р Ганчо Ценов, също без никакъв анализ, е наречен „екстравагантен изследовател” и неговите „наивни схващания” са класифицирани като „отдавна неактуални за сериозната наука, въпреки упоритите опити на някои дилетанти у нас напоследък да ги реабилитират и популяризират”. И всичко това на четвърт страница. Всичко останало е написано въз основа на чужди източници. Излиза, че сме толкова некадърни, та не можем да излъчим личности, които да съберат и систематизират познанието за нашето историческо битие.

В този ред на мисли възниква въпросът: Щом е отречена древната ни и исконна връзка с Балканския полуостров, какъв е смисълът на първия том?

Така с много думи и логически криволици отново сме изкарани малобройни диви номади с неясен произход, случайно следствие от напълно хаотични смешения; късни пришълци, попаднали на днешното си местоживелище покрай други народи, увлечени от необузданите им завоевателски пориви. Тоест, не можем да имаме каквито и да било претенции за земята, която обитаваме и дори – на фона на днешното ни незавидно икономическо и социално положение, миграция и демографска катастрофа – би следвало да се посвием още и да приемем всички „по-нуждаещи се” или най-добре би било направо да напуснем „тази територия”. (Такива изказвания има вече срещу руснаците – че страната им била по-голяма от необходимото.)

Днес сме свидетели как милиони българи за две десетилетия и половина бяха буквално прогонени от страната, при което насаждането на исторически нихилизъм се явява сериозен инструмент в ръцете на „организаторите”. Отколе е ясно, че историята е свързана с претенции. И друг път съм казвал, че историята е нотариален акт за собственост не само върху общия ни дом – хилядолетното българско землище, но и върху духовните и материалните ни постижения. В този смисъл д-р Светлозар Попов особено сполучливо говори за Българската Демосфера (чуждица, но като за пред другите можем и ние да се издокараме „по-модерни”).

Изненадващо възмутително във визирания втори том е неотклонното следване на внушената ни от чужди недоброжелатели линия – най-мазохистично да се самонаричаме варвари! (Тук възмущението ми избива и от спомен във връзка с кандидат-президентско предизборно телевизионно интервю на проф. Иван Маразов. Тогава той на думи потвърди, че траките са българи, но в по-нататъшните си трудове продължи да превъзнася „гръцката цивилизация”, „гръцката култура” и всичко гръцко, неотменно прикачвайки определението „варвари” към нашия собствен народ и сродните ни такива.)

А вече все по-често и западни учени признават, че тази уж-цивилизация е изцяло съчинена и пришита в края на средните векове и най-вече през петдесетте години съществуване на самостоятелна гръцка държава преди нашето Освобождение от турското робство; именно робство, а не „присъствие” – с всичките му пазари за роби и стотици хиляди по „три синджира”. Има ли такова нещо в гръцкия национален епос? Има ли изобщо такъв? Излиза, че гърците 500 години са живели необезпокоявани от никого, в мир и съгласие с турците, и само са преписвали древни ръкописи от преди новата ера и от времето на не по-малко преиначената също от тях Византийска империя. А по средата – пълен вакуум. Кога изобщо е имало национална гръцка държава? А сега добре че са тъкмо гърците, та и ние да почерпим сведения за нашата си история. (За подробности: http://www.theonion.com/articles/historians-admit-to-inventing-ancient-greeks,18209/) Също и през 70-те години на миналия век здравата е поработено по въпроса. Цитирана е участничката в проекта Емили Уайтман как било преценено, че никой не би се засилил към това „бунище, дупка, яма, гъмжаща от котки, за да проверява истината”. И нима самите древни автори, начело с Херодот, не са писали, че гърците са взели от траките и науките, и митологията, и боговете. Как тогава да не закрием Института по тракология и изцяло тракологията? По същия начин може да бъде зададен и въпрос: Има ли румънски национален епос и как изглежда той? Освен ако така наречените румънци не са се постарали междувременно да преведат едно-друго от българското си битие.

Сякаш напълно извън вниманието ни остава и фактът, че от тридесетина години на Запад са налице исторически разработки, та и атласи, които буквално изцяло орязват българската история и представят България като „държава, възникнала на територията на разпадналата се Османска империя”! Виждаме също каква историческа пародия се разиграва през последните няколко години и в Македония . . . Ето какво става, когато се поработи по даден въпрос само петдесетина години: можете да сглобите помашки, шопски, капански, каракачански и какъвто си искате етнос, а после и нация, и държава. Къде остава тогава верността на написаното в пътепис от бенедиктински монах през 1308 г.: „България е голямо и богато царство и река Дунав тече през средата му.”

Край на І част

 

ІІ част

От казаното следва вече да е станало пределно ясно, че аз съм от онази категория четящи и тълкуващи „дилетанти”, които авторите и съставителите на въпросния труд в следващите си томове може да охарактеризират като творящи „chalga-history”.

За по-голяма точност ще предам тук възможно най-накратко своето и на моите съмишленици „историческо кредо”, което всъщност съставлява основния проблем на нашата историческа наука и историография:

Ние, българите, сме един от най-старите народи на планетата Земя! (ако не и най-старият, ако вярваме на Петър Дънов, на Св. Иван Рилски, на книжовника от ХV век Лаоник Халкондил и много други). Бели, хубави (виж bello итал.), божествени хора; Болг-арии – свободни, благородни хора; хора на Истината и Знанието. Няма друг народ на нашата планета, чието име да е документирано с повече от 350 значения! (Няма друг такъв с 200, със 100, с 50, с 30 . . .) (само дисертацията на Христо Тодоров-Бемберски изброява 254 значения). А това означава време – десетки хилядолетия! Ние носим в себе си парещо усещане за безкрайността на времето! (Усещал го е и Васил Левски – потомъкът на древния род Кунча, представителите на който са били сред близкото обкръжение на Атила от рода Дуло.)

Ние сме възникнали като народ и държавност тук – на Балканите (Земята на митичните и библейски великани, великите канове). Тук е Скандия, Скандавия (спомнете си Паисиевите скандавляни и остров Скандза; всъщност „като остров на изобилието сред другите пустеещи земи”), тук е Рак-Хива, тук е Ематия – Небесната твърд и Земният Едем. Доказва го природата ни. Доказва го езикът ни. Доказва го генетиката. Доказва го геологията. Доказват го немалкото все още неунищожени писмени и веществени свидетелства. Доказват го буквално тонове изследвания и литература, които според нормалната логика просто няма как да бъдат пренебрегвани, но съставителите на разглежданото тук писание са си позволили точно това. Защото излиза извън наложената им историческа концепция. Няма как другояче да бъде тълкувано доказаното им знание и повратното му тълкуване! При това не малка част от „инкриминираната” историопис е от чужди автори. Те ли да ни учат на нашата истина?

Но да продължа. Въпреки хармонията, в която нашите деди са живели с природата, десетки космически и геологически катаклизми са принуждавали голяма част от тях да търсят други места за живот и препитание. Може да се проследи, че тези бедствия всъщност са имали само „разселваща” функция, а не унищожителна; не хаотична, а напълно оправдана от една по-висша разумност. Така сме шествали и усядали, създавайки повече от 60 държави по целия свят. При това не сме покорявали, не сме поробвали, не сме унищожавали народи и цивилизации. Приемаме всички, предаваме знанието си и се учим от всички. Много от другите народи са се стремели да се присъединят към нас, други са канили наши знатни (знаещи) за царе – защото нашите кунинги (кънигачии, книжници) не са имали корист. Използвали са възможността да експериментират. – Точно както Бог твори Вселената и я населява с обич и загриженост, така и нашите предци са искали да у/съвършенствуват: да подпомагат и развиват други култури, да творят писмености, да добиват знания, да създават ред и справедливо управление. (Доказват го съхранените стотици томове Тан-гур и Кан-гур (или -джур) – познанието, ръководството (наръчниците) за небесното – божественото, и за царското – земното управление. Свидетелстват и преданията и легендите.

Огромен изследователски материал не само в този аспект се крие и в нашите народни песни, в обичаите, в наименованията. Кой друг народ на тази планета има записани повече от 400 000 песни? За сравнение: следващите по брой са тези на германците – 50 000, а французите пеят по-малко от 9 000. Изследователите от по-близкото минало, които в училище са били „заквасвани” с „тюркската” лъжа за азиатския ни произход и преселничество, непрекъснато се сблъскват с противоречието, че уж сме пришълци завоеватели, а обичаите ни са същите като на траките, докато при гърците те липсват (виж Иван Венедиков – „Златното гумно на прабългарите” и „Златният стожер на прабългарите”).

Продължавам. Последният страховит катаклизъм бил преди 7519 години. Доказват го и астрономите. Космическо тяло, доста по-голямо от Земята, за пореден път преминало близо до нея и я разтърсило с гравитационното си въздействие, променяйки параметрите на орбитите на всички планети от Слънчевата система. Това наложило да се извършат нови наблюдения, за които по принцип са необходими поне 2000 години, за да бъде коригиран Българският календар.

Земетресенията разкъсали връзката (понта, моста) между Средиземно море и тогавашното Евксинско (гостоприемно) сладководно езеро, което после се превърнало в сегашното Черно море. Солената вода нахлула в Черното (вече не толкова гостоприемно) море и повишила нивото му с 90 – 120 метра. Всички сладководни риби и други организми измрели и дълго време това море било мъртво, „почернено” от гигантската екологична катастрофа. Постепенно се възстановило, но вече се изпълнило със соленоводна флора и фауна. Геологията, зоологията, дендрологията и други науки детайлно са описали предишното състояние и случилото се. Картографирани са и старите брегове, и залетите земи, което заливане според изчисленията е станало със скорост по-малко от километър на ден в продължение на три месеца. Това дало възможност на повечето хора да се разбягат във всички посоки и да спасят живота си, но почти всичко, което имали, останало под водата. И то е там и днес – всички постройки, всички предмети, цялата керамика, всички паметници и надписи!

Всеизвестни са трудовете на океанографа проф. Петко Димитров и съвместното популярно изложение на тези разкрития от американските изследователи Уилям Райън и Уолтър Питман в книгата им „Ноевият потоп”. А и във всеки наш регион има предания за този вече изведен като научно понятие Черноморския потоп, при което описанията напълно отговарят на посочените причини, въпреки че хората не са могли да знаят за тях (виж например Борис Илиев „При извора Петте пръста. Легенди и предания от Лудогорието”. В други легенди се среща и следният момент: при бистра вода мореплавателите виждали очертанията на кулите на църковните камбанарии.)

Но на историческата науката и на археологията не им се позволява да извадят на бял свят намиращото се под водата. Въпросът защо? има един-единствен отговор. И може да му се отговори с друг един въпрос, който ще задам след малко. Въпреки че едва ли е нужно, защото това е една от „обществените тайни” с международна известност.

Следващият подобен, но относително по-слаб катаклизъм със същия причинител бил около 1600-та година пр.н.е. и тогава избухнал вулканът Санторини и унищожил така наречената Критско-Микенска цивилизация. Ето, и на остров Крит има връх Мадара, висок 1783 м.

Така българите пребивавали на много места по света, запазвайки обаче спомена за истинската си родина и стремежа да се завърнат отново в нея. И както сега милиони от нас – поради бедственото си положение – заминават за други страни, така и след 300, 500, 1000 години всеки ще може да пише, да се позовава на свидетелства и да „доказва”, че българите произхождат от Италия, Испания, Англия, Канада, Австралия, Америка и къде ли не още.

Разбираемо е, че завърналите се носели със себе си друг опит, други виждания, други стремежи. Те казвали: Ние сме наследници на нашите тукашни деди; ето ни, отново сме тук и искаме да направим това и това. Нямало как да не се стигне до противоречие с вижданията на онези, които били потомци на същите предшественици, но отстоявали същността си тук, на същата майчина и бащина земя. Възниквали спорове и свади – както се казва – „кой да води бащина дружина”, които на моменти прераствали в братоубийствени стълкновения. – Така както само допреди десетилетия две села са можели да се сбият за някаква межда, извор или кория. Центровете на събитията се местели. Едните създали Троя, другите създали втора Троя. Едните създали Рим, другите създали втори Рим, а още по-други – трети, четвърти, пети Рим. Всеки доказвал, че е достоен за общото наследство. Съюзявали се и противоборствали, спорели и се надхитрявали. Изтласквали се, разделяли се и накъсвали земята ни. Но пък и не се унищожавали докрай и дори се пазели взаимно при чужди нашествия и опасности, защото знаели, че са от едно потекло. (Защо иначе папата ще пише на Калоян: „Нам е известно, че принадлежиш на стар римски род . . .”, а той пък в друг контекст отвръща: „Че кой по-добре от нас знае за Троя и за войната срещу нашите прадеди?” Манасиевата хроника пък съвсем недвусмислено ни казва, че „При цар Константин Брадати Погонат при своите братя траките дойдоха българите през река Дунав.”)

Така продължава и днес.

Това обаче е дало възможност на други народи да се намесват и да откъсват територии. Съюзявали се с други чужденци и използвали всяка завоювана позиция като отправен рубеж за нови набези. Стигнало се до падане под чуждо робство.

Тези чужденци знаели отпреди, че разединението на противника е силно оръжие, но един ден осъзнали още, че най-ефикасното въздействие срещу него е унищожаването на историческата му памет и народностното му име. И се заели най-усърдно с рушене на нашите паметници и писмена. Успели дори да „изместят” напред във времето грамотността ни. Омаловажавали постиженията ни. Записали дори, че те ни били покръстили. Търкали нашите пергаменти и отгоре писали преиначени преводи и измислици в наша вреда (палимпсести; Не съществуват български палимпсенти върху гръцки или други текстове!). И един ден ни се присмели: „Вие сте по-стари от нас и сте преди нас тук, но сега вече не можете да го докажете.” Започнали да „подпомагат” и да изпращат при нас „учени” – сталтенберговци, татишчевци, шльоцеровци, рьослеровци, тунмановци, шкорпиловци, иречековци, шафариковци, фехеровци, които да ни „поучават” и да ни „доказват”, че сме пришълци и завоеватели. При това те не се свенят да признаят, че действат не като учени в търсене на Истината, а по ясна „политическа поръчка”. При пристигането си у нас през 1881 г. Карел Шкорпил заявява: „Изпратен съм с мисия в България, подобна на тази, с каквато бе натоварен английският археолог Едуард Търнерели при изучаването на Булгар – да потвърди пред Европа, че Волго-Камските Българи са татаро-монголи, а аз – че Балканските Българи не са потомци на Аспаруховата ордица…”

Нещо повече: Точно такива „мисионери” подмамили наши историци да препишат и доразвият техните подсказки и да ги издадат от свое име. А после техните поръчители се позовавали на тях, като при следващите войни и следвоенни преговори казвали: „Ето какво са писали самите ваши историци и какви карти са начертали.” Така само за по-малко от две столетия свили земята ни до „една волска кожа”, а после – до „една човешка длан”.

Съвсем същите „чужди политически внушения”, но с обратен знак, ще прозрат четящите новоиздадения втори том от зловредната уж-българска, уж-национална уж-история, ако при това си зададат известния „йезуиден” въпрос: Qui bono? – т.е. кой има полза от тази история?

В никакъв, ама в никакъв случай това не е българският народ!!!

Полза има само „вражата порода”!

Защото Българското Било отново е заето от чужденци, от български граждани, но небългари по тяло и дух; от българомразци и подлъгани и подкладени от тях българоотрицатели, от българоскептици, българоотцепници, българопродажници, българоотровители и чуждопоклонници.

Нека за чужденците да поясня, че било не означава просто връх или заоблен завършек на възвишение или планина.

Преди броени дни беше съобщено, че Слънцето е обърнало магнитните си полюси. Това според някои ставало на всеки 11 години, а според други – на 22. Полюсите на Земята се сменят много по-рядко – на столетия и хилядолетия, но тяхното влияние е многократно по-силно. Макар че се спори за причините, това са научно доказани факти. При това – разбираемо е – лявото става дясно, а дясното – ляво. Има обаче преходен период на адаптация, през който двойните човешки органи (ръце, крака, очи, уши, сливици, ноздри, бели дробове, бъбреци, мозъчни полукълба и пр.) също трябва да разменят функциите си. Може би пак трябва да поясня, че докато за ръцете и краката разликата между ляво и дясно е осезаема и очевидна, то за другите двойни органи това не е така, но е валидно и се говори за водещо око, водещо ухо и пр.

При мозъка едното полукълбо борави с образите, а другото – с понятията; едното е „интуитивно” и „подсъзнателно”, а другото – „логическо”. Тогава какво се получава в преходния период, когато и писането трябва да промени посоката си? (Виж „бустрофедон” и произведенията на проф. Йордан Табов от Математическия институт при БАН – кръгово писане, съкращения над и под реда, лигатури) Неудобно е с лявата ръка да се пише от ляво на дясно – написаното се закрива и замазва. Речта още повече е подвластна на тези влияния и думите добиват смисъл, четени и писани и в двете посоки. И това е особено характерно за българския език, което пак означава време! Не са случайни начинът на движение на превозните средства в Англия, Австралия и Япония, нито че в арабския свят също водещо е лявото и писането е от дясно на ляво, нито посоките на изобразяване на географските обекти върху картите, нито въртенето на планетите около Слънцето, нито това на електроните около атомните ядра, нито посоките на свастиката и сувастиката.

При многократните смени на Севера и Юга, на плюса и минуса, тези процеси са се повтаряли и промените в езиците са толкова големи, че е трудно да се правят реконструкции. Освен това, дори в периодите на междинна стабилност езиците са подложени на изменения по силата на естествени (или „низпослани”?) фонетични и граматически закони (които учените всъщност само констатират, а не ги създават). Така че практическото проследяване на всичко това изисква огромен труд. Но и затова езиковият анализ е сериозен инструмент за проверка на историческото битие. Езикът и имената съхраняват в себе си цялата история на един народ, в специфичната си форма, разбира се.

Тогава какво се получава, прочитайки думата „било” обратно? – „олиб”. Но гърците нямат звук и буква „б” и ги заместват с „мп”. Получава се . . . Олимп. И действително: първият Олимп е този на планината Рила. Има такъв и в Мала Азия (където името на траките гети, например, се променя фонетично на хети; на североизток пък доста по-късно се е преформило на готи). А какво ни казват от такъв поглед думите „колиба”, „объл”, „ябълка”, „колба”? Същият асоциативен принцип и така наречената метатеза (разместване) на звукове действат и при думите „куп” – „скупчвам” – „кубе” – „купол” – „кепе” – „капа” – ако щете и „купе”, и пр. Всеки също може да потърси в електронната мрежа името Мадара. Колко Мадари има на нашата планета? А колко са фонетичните варианти? Няма континент, където да не се откриват десетки вариации и на името Тангра! Всяка българска дума и всяко българско име се откриват в стотици форми по целия свят и във всички други езици! Ако ставаше въпрос за няколко случая, тогава можем да говорим за съвпадения или заимствания, но когато са налице хиляди такива, тогава търсенето на обяснение не може да се заобикаля.

Кой е тогава първоезикът на човечеството?

В същото време българският език е най-стабилният откъм промени. Ние и днес без особени усилия можем да четем и да разбираме написаното от Светите братя Кирил и Методий, докато другите езици за 250 – 300 години се променят до неузнаваемост. Все се мъчат да изкарат така наречените траки безписмен народ, но все излиза, че откритите на камък и по керамика думи и имена са съвсем същите, които употребяваме и днес.

Така че тук думата бѝло можем да разглеждаме в смисъла и на това, което е билò – миналото, историята.

И българската историческа наука е обсебена от същите антибългаристи и антибългароведи.

Край на ІІ част

 

ІІІ част

За да покажа нагледно колко различна може да бъде интерпретацията на историята, ще ви „изпея” една моя стара „чалгаджийска” песничка с някой-друг добавен куплет. Какво пък, нима певците не повтарят песните си стотици пъти?

И така: „Език, минало и бъдеще” (фейлетонен трилъросъспенс):

Проектирайки досегашната ни историо-, политико-, интриго- и езикогафия в бъдещето, има вероятност след някое друго столетие историята на България и българите да изглежда и по следния начин:

През 2012 г. група прабългари от САЩ, Канада, Австралия, Италия, Испания, Южна Африка или Аржентина (или според възможните други виждания на бъдещите „власт-именци”), подплашена от мълвата за предстояща ката-клизма, стъпила за първи път на Балканския полуостров. Най-напред те се укрепили в „Angle”, защото някой им бил казал, че някога тук се е намирала Старата велика Прабългария. И започнали да се подготвят за решителна битка с държавата Еврия. Отвсякъде заприиждали войски както на времето за войната край Троян. Повечето били на страната на съюза Еврия, но имало и такива, които си спомнили за договора на Атила с тази отколешна империя, както и това, че Атила произхождал от прабългарския владетелски род Дулос (което значело роб). Макар самият той да твърдял, че е от далечния тил – Тулуза или Долоса (затулено, задръстено място) и просто минавал оттук на път за Малая Перецепина. Искал да се поклони на гробовете на дедите си, за които му разказвали в детството, и да пооправи едно-друго, разбутано от племето на няманярите. За целта бил получил само транзитна евразийска виза. Така пишело и в хрониките на Радик.

Та събраните войски започнали да „подгряват”, удряйки оръжия по кевларените си щитове и давайки си кураж с викове: „У-у-у, прабугари, одите си у Мадариню!” Изходът от битката бил ясен и императорът на евразийците решил да отиде да си натопи заболялото го кутре на левия крак (поради смяната на земните полюси) във варненската си вила със собствен минерален извор и няколко огромни SPA-лни за гости и приближени.

Но точно в този момент сред войските се разнесъл слух, че няма да им бъде изплатена тринадесета заплата и те захвърлили всичко и се разотишли по домовете до изясняване на положението. Така без нито един лазерен изстрел прабългарите се сдобили със статут на бежанци и право на социални помощи, медицинско обслужване и осигуровки.

Но скоро след това, чрез серия компютърно-хакерски, мобифонни и ракетно-рекетни операции, те поставили на тясно обединените разоръжени сили на НАТО, Евразийския съюз, Ислямската дъга, Международния валутен фронт, страните от АЛ’ПАК, Китай, ООН (съкратено от ОО Homes), Северната Кория и групировките на Осанна бил Хладен и Сезам Кьосеин. Наложили им договор, в който се предвиждало плащането на огромен ежегоден вземък, позволяващ извършването на “стратегически инвестиции” дори при липса на валутен брод. Така прабългарите си извоювали авторитет и първенство сред местните племена – гяури, мутри, роми, рокери, помаци, наркомани, македонци, тракийци (бежанци от Беломорска Тракия), левскари, цигани, реститути, шопи, седесари, нестинари, скинари, скаути и пр. Обединили ги, основали нова държава и пристъпили към формирането на аморфна осреднена класа. В името на общото дело те най-бързо се претопили. Оставили името си, но от езика им се запазили не повече от десетина думи. Което наред с нова обединяваща религия, наложило приемането и на нова писменост.

Но особено за второто те нямали знания и опит, макар да се опитвали да си отбелязват едно-друго с черти и резки по дърво и камък, та се обърнали към еврийския император. Той им пратил двама учени братя – Кире Библиотекар и Мето Друнгар, които най-напред създали някаква гаргарица, но тя била много сложна и не се възприела. Тогава братята се върнали при императора и заедно се посъветвали с най-учения му довереник Фотокопий. Решили направо да пригодят еврийската азбука, но по-напред да я експериментират в друга област от империята, защото потомците на прабългарите, бидейки все същите варвари от кол и въже, не били много схватливи. Двамата братя заминали за Ливадия и се заловили за работа. Но се оказало, че църквата на Източна Еврия имала разпоредителни права от минали времена над тази част от империята и не пожелала да си усложнява живота с другомайчини езици. Тогава двамата учени братя направо отишли в Прабългария и внедрили там азбуката, но пак ударили на камък, защото все се налагало да правят някакви промени. И ето, вече повече от хиляда години, мине–не мине някое десетилетие, и току се прави писмена реформа.

Покрай цялата тази работа трудно било да се напише и окончателна история на прабългарите, защото те все се запилявали нанякъде по света, мешали се с други и сред техните потомци възниквали спорове къде са били, какво са правили и какъв е произходът им: славяни ли, мирмидонци ли, скити, хуни, тюрки, пелазги ли, етиопи, шумери или кумани, даки ли, илири, ази или хазари, казаци ли, кутригури, оногундури, именци или гяури, кимери ли, чуваши или пеласги, капанци, казълбаши или трибали, каракачани ли, бургури, бугари, бурджани или бургуджии, сармати, софиянци или провансалци, пеонци, мидийци, лидийци, партийци, електоратници или лук(ан)ови глави, юпита или власи, варвари или бербери . . .

Ядосани от тази несигурност и бъркотия, и особено в моменти на орязване на социалните придобивки, мнозина напускат Прабългария и тръгват накъдето им видят очите. След време техни потомци се завръщат да видят какво е станало и току се загнездят в някой „Ъгъл” на империята, докато им се удаде случай да изскочат и да заявят претенциите си. Четат притчата за блудния син и може би си мислят, че трябва да ги посрещнат като него с колене на волове, прасета и кокошки, защото са се сдобили с познания и опит за света, които биха могли да вложат като „стратегическа инвестиция” в Прабългария, но и останалите в нея не са стояли и чакали тъкмо тях; да им казва някой си какво да правят.

В различни вариации историята се повтаря през 1300 години, а в „последните времена” – и по-често. Писмени и археологически свидетелства – дал Господ . . .

Следват бурно, неудържимо и безспирно „Браво! Бравис-с-симо!” в стила на Джак Никълсън от филма „Вещиците от Ийстуик” и откъслечни викове от публиката: „За Бога, сестри и братя родни, не четете!”

Но аз все пак бих казал: „Четете, четете, когато имате възможност, па учете и децата си! Защото затова Бог е дал и калпавото – за да се научим къде му е мястото и на читавото.”

Ето и още един пример. Днес повечето махат с ръка, когато чуят за тъй наричания вече Болен Лидеров. И ако не издумат нещо хулно, най-малкото правят кисела физиономия. Не са много тези, които тепърва биха се захванали непредубедено да прочетат нещо от него. Трудно вече може да се намери и книжицата му „Основи на българизма”. (Май тези, които я допуснаха със съответната политическа цел, сега тихомълком я прибират и унищожават.) А тя не само в изключително сбит вид доказва(!) древната ни история в синтезирания й от мен по-горе вид, но би могла да послужи и като ръководство за нашите историчари и къртичари през следващите поне 50 години (къртичари – от „къртица”; да не се бърка с ровичарите – от „ровя”, които са най-преки потомци на няманярите). След това вече нещата ще са на чисто и нататък може да се върви без спънки. Това ще спести много средства и усилия и на двата исторически „фронта” – автохтонци и чуждогонци. Макар да е почти ясно, че „поръчващите музиката” няма да променят нито вкусовете си, нито йезуитско-оруеловските си методи. Само фактът, че президентът уж-историк Георги Първанов не продума думица по въпроса и остави школските учебници да се пълнят с явни лъжи, следва да е достатъчно показателен.

Не по-малко показателен и за това, че във възрожденските ни килийни училища се е учела по-вярна история от днешната, е фактът, че всичките исторически учебници от онова време сякаш са се изпарили. Има всякакви други и може да се види, че и печатният им вид е технически съвсем на ниво, и изложените в тях знания спокойно биха могли да се преподават и на днешните ученици. Тоест, на децата ни не е било набивано знание в главите само устно и с помощта на прътове за брулене на орехи . . .

Затова на нас сега ни се налага да възстановяваме историческата мозайка по остатъци, до които само по Божие предохранение унищожителите не са се докопали или на които те просто не са обърнали внимание поради незнанието си. – Също както оброчните плочки от Караново, Градешница и Тартария, които повече от 40 години бяха пред очите на всички в музейните витрини, докато се намери „зрящ”, който да ни ги разтълкува. За „благодарност” той и брат му преди две-три години получиха сериозна доза лобут, а тези дни се чу, че по „неведоми” причини братът Стефан вече не е между живите. Георги Сотиров пък има една цяла глава, озаглавена „Красноречието на липсите”. Оказва се, че за по-маловажните неща в „преписите” има купища информация, а тъкмо същественото и което е съвсем нормално да бъде отразено – изненадващо липсва!? . . .

Както вече казах, многократно е констатирано, че официалната ни история и училищните учебници са изготвени само въз основа на писания от чужди автори, защото „не били останали наши собствени”. Вярно е, че огромнен масив от свидетелства е унищожен от врагове и недоброжелатели, но на нашата земя история има „до шия”, че и отгоре! Има и за иманяри, има и за фалшификатори, има и за истински учени! Само в началото на миналия век у нас са картографирани 60 000 могили, които иначе могат да бъдат разкопавани мародерски и тихомълком, но официално и научно – само „по план”, за който обаче все „няма средства”! Нали на Георги Китов точно за такова нещо му „дърпаха ушите”, пък той нека се оправдава, че бил искал да предотврати разграбване. Но забележете, всичко тракийско се датира само към ІV – ІІІ в. пр.н.е. и току се добавя, че е разкопано и разграбено още в древността.

Напълно идентичен проблем с подвеждащото чуждо влияние в историографията, например, е възникнал и в Германия през ХVІІ – ХVІІІ век. Подобно на нашите възрожденци и будители, и там загрижени люде са се помъчили да свържат разкъсаните нишки на времето. Така по някое време констатирали: „Старанието на науката да гради генеалогия върху римски и гръцки сведения е довело до съществуващата бъркотия.” И стигнали до извода, че „основата на родословието на един народ може да се формира само от неговите собствени предания и традиции”.

Също толкова объркващ за някои е например съвсем пресният случай с керамичната икона (или оброчна плоча, ако желаем) от ІІІ век, намерена на Виничкото кале (то пък точно в земята македонска!), на която е изобразен препускащ на кон „херос” (герой, да си го кажем по нашему; а не както и Перперек се раздухва като Перперикон), а горе отстрани до него съвсем ясно пише „BOLGAR” – едно към едно! – ясно и за малчуганите, които в Интернета „чатят” на „методиевица”, „шльокавица”, „нетица”, „чатица”, „кронщайнерица” или не знам още какво (плюс разните му „емотикони”). На друга такава икона пък пише „AHILES”. В такива ситуации се вижда как официозно(-одиозните) истеричари започват буквално да мънкат с трепереща долна устна. Надникнете например в последния брой (1/2014) на списание „8”.

Веднага се сетиха да заумуват за кой от Ахиловците става въпрос. Иначе всичко това не било толкова интересно, а виж, най-оригиналното бил материалът, от който тези икони били направени(!?) . . . Засега това се сетиха, но знаем как само след броени дни те ще се окопитят и ще докарат вода от девет океана (недостигащото число ще попълнят от Марс), само и само да докажат, че „такива животни нема”. А каквото не намерят отвъд океаните и десетте планини, просто ще го поръчат на „фотошопари”. На мен един такъв още преди 1989 г. ми разказваше как е трябвало да „монтират” Тодор Живков до Георги Димитров при завръщането му от СССР. А при днешната техника и цял „документален” филм не е проблем. Може човек да си кротува в къщи и току да се види на телевизора ексхибистично гол и в луксозен хотел в Париж, в Хавана или навсякъде другаде по света, и то в „компрометиращо” обкръжение.

За експеримент мога дори да предложа на разсъждаващия читател нещо, за което рискувам да бъда подведен под съдебна отговорност или „просто” да последвам пътя на Стефан Гайдарски, на Иван Митев, на Здравко Даскалов, на Благой Шклифов и много други . . . и никой нищо няма да разбере. Е, далеч по-добре би било да изпратят някоя „агентка за влияние”, с която да се поразходя из Еврия (не Николай Панайотовата, а днешната – „обединената”), на която да купя безбожно скъп апартамент с неудостоверими средства, разбира се. (Макар че вече съм обиколил половината свят и нямам особено желание да пътувам, а и по природа никога не съм имал. Защото в „астралния” си вид съм видял много повече . . .)

И така, драги четящи и мислещи съотечественици, надникнете в „нета” на страницата на „Deutsche Welle” с адрес http://www.dw.de и прочетете статията „Човекът, който отиде доброволно в . . .”. Как ви се струват вторите две снимки и цялата описана история? Не са ли твърде много загладените бузки на фона на изпитите тела, включително и тези на „главния герой”? . . .

Спирам дотук и затулвам устата, очите и ушите си.

А, май двете ръце не стигат . . .

Ради Панайотов, Шумер, 30 януари 2014 г. по еврийското летоброене (7519 г. от последната корекция на Българския календар)

ЛИТЕРАТУРА

Христо Танев и колектив – “АЗ-ът на българите и националните символи”; Паисий Хилендарски – “История славяноболгарская”; Библия или Свещеното писание на Стария и Новия завет; Беседите на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно); Произведенията на Елена Блаватска, Рудолф Щайнер, Петър Добрев, Кръстю Мутафчиев, Мариана Везнева и Христо Маджаров; сп. “Ави-тохол” – издание на Историческо дружество “Българска Орда”, Лондон; Йордан Вълчев – “Две изречения на Исус Христос” и “Календар и хронология”; Милош Сидоров – “Блъгариянството. Религията на седемте”; Кубрат Томов – “Новата култура. 21 век”; Цветко Кънев – “Феноменът Царичина”; Петър Абаджиев – “Духът – основа на всичко в(ъв) Космоса”; Лалка Кръстева – “Учителя Петър Дънов за числата, буквите и цветовете”; Юлия Джонева – “Незабравими страници от българската история”; Георги С. Раковски – произведения в четири тома, изд. 1988 г.; Емил Георгиев – “Нашето Аз – Буки – Веди”; Макс Хайндл – “Космогонията на Розенкройцерите”; Иван Съсълов – “Пътят на България”; Димитър Делян – “Второто пришествие”; Моско Москов – “За чист български език”; Траянополский епископ Иларион – “Летопис за писмената”; Бончо Асенов – “Нация, религия, национализъм” и “Възродителният процес и Държавна сигурност”; Н. Мизов – “Тайната на личното име”; Н. Ковачев – “Българска ономастика (наука за собствените имена)”; Ст. Илчев – “За хубави лични имена на децата ни”; Любомир Андрейчин – “Българските собствени имена”; Иван Дуйчев – “Проучване върху средновековната българска история и култура”; Стилян Чилингиров – “Какво е дал българинът на другите народи”; Г. Вайганд – “Българските собствени имена”; Д. Вукадинов – “Списък на западнобългарските народни лични имена”; Ст. Илчев – “Речник на личните и фамилни имена у българите”; Владимир Георгиев – “Българска етимология и ономастика”; Недялка Иванова, Пенка Радева – “От А до Я. Имената на българите”; Тодор Бояджиев, Александър Александров – “Книга за българския език”; Недялка Николова – “Езикова култура”; “Проблеми на прабългарската история и култура” в два тома – материали от Трета международна среща по прабългарска археология, Шумен 1990 г., издание на БАН – Археол. институт и музей – филиал Шумен, издателство “АРГЕС”, 1991 г.; Йордан Заимов – “Български именник”; Валентин Станков, Владко Мурдаров – “Главоболия с чуждите думи”; Рей Бредбъри – “451 градуса по Фаренхайт”; Джордж Оруел – “1984”; сп. “Български писмена”; Катерина Венедикова – “Българите в Мала Азия от древността до наши дни”; Веселин Бешевлиев – “Първобългарски надписи”; Васил Златарски – “История на българската държава”; Ал. Бурмов – “Съчинения”; Русин Русинов – “Художествената литература и книжовният език”; Иван Груев – “Българско Евангелие”; Хари Сагс – “Величието на Вавилон”; Мария Мъжлекова – “Единството на старобългарския език на лексикално равнище”; Сборник “История на българите: потребност от нов подход” – I и II част, Тангра ТаНакРа Общобългарска фондация, 1998 г.; Пламен Григоров, Красен Костов – “Свръхчовекът и подземната академия на КГБ”; Светозар Няголов – “Пентаграмът и развитието на петата човешка раса”; Матей Моно и Атанас Лазовски – “Потопът и зачатъците на българския хаос”; Веселин Илиев – “Родът Дуло”; Ани Безант – “Родословието на човека”; “България в световната история и цивилизации – дух и култура” – доклади от международна научна конференция по интердисциплинарно българознание, Варна, 15 – 16 ноември 1997 г.; Нина Ничева – “През времето и пространството” и “Земята – нашето училище”; А. Ашняки – “Българите-башкири през вековете и днес”; Димитър Табаков – “Хоризонтът на познанията. Българите през вековете”; д-р Папюс (Жерар Анкос) – “Кабала – наука за Бога, Вселената и Човека”; д-р Ганчо Ценов – “Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”; Марин П. Димитров – “Древната българска цивилизация”; Ангелика Маргаритоф-Хофер Едле фон Сулмтал и д-р Михаил Маргаритов – “За Кирил и Методий”; Свилен Чорбаджиев, съставител – “Петър Дънов. Българската душа. Душа, българите и България, пророчества, Учителя”; Светлозар Попов – “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност”; Лиана Антонова – “Срещи с многоликия Космос” и “Не умирай неук”; Рудолф Щайнер – “Бхагават Гита и Посланията на апостол Павел”; Георги Велев – “Българският народен календар. Основи и същност”; Пламен С. Цветков – “Славяни ли са българите”;  Хайнц Камински – “Реалността Атлантида”; Бахши Иман – “Джагфар Тарихъ”; Ясен Кавада – “Грешки в българската история”; Иван Дуйчев – “Рилският светец”; Уве Топер – “Измислена ли е човешката история?”, “Голямата акция” и “Фалшифицирането на човешката история”; Иван Бояджиев – “Орфей. Сътворението”; Майкъл Нютън – “Следите на душите”; Константин Каменов – “Небето помни”; Божидар Димитров – “Десетте лъжи на македонизма”; Георги Георгиев, съставител – “Новият световен ред под знака на 666” (публицистичен сборник по материали от чуждестранния печат); “Евангелие от Тома – Словата на Иисус” – изд. “Кибеа”; Б. М. Моносов – “Бешенная скачка на бледном коне, или по эту сторону магии”; Спиридон йеросхимонах – “История во кратце о болгарском народе славенском”; Фархат Нурутдинов – “Българите и световната цивилизация”; Борислав Иванов – “Говореща азбука на прабългарите”; Любен Казанджиев – “Българският народен езиков гений”; Янко Бъчваров – “Глобалното зло”; Валентин Милков – “Проституцията на властта”; Виктор А. Абрамов – “Да. Путь встречи с учителями”; “Кратка енциклопедия Тракийска древност” – изд. “Аргес”, 1993 г.; Гайнетдин Ахмеров – “История на Волжка България”; проф. Димитър Шишков (съставител) – “Джон Атанасов – бащата на компютъра”; Веселин Божков – “Заплахата остава. Записки на контраразузнавач по турска линия”; Нина Ничева – “Нови светове”; Жан Дорес – “Тайните ръкописи от Египет”; Рудолф Кох – “Книга на знаците”; С. Лидел Макгрегър Мадърз, Л. У. де Лорънс – “Големият ключ на Соломон”; Бил Купър – “Тихи оръжия за безшумни войни”; Уйлям Райън и Уолтър Питман – “Ноевият потоп”; Йордан Табов и Климент Василев – “Възкръсващата история на д-р Ганчо Ценов”; д-р Ганчо Ценов – “Праотечеството и праезикът на българите” и “Кроватова България и покръстването на българите”; Йордан Табов – “Падането на Стара България”; Росица Божкова, Живко Желев – “Окултизъм и наука”; Христо Маджаров – “Големият заговор срещу българите”; Светлозар Попов – “Българската идея и демосфера”; Йосиф Йоргов – “Философия на ежедневието”; Волен Сидеров – “Бумерангът на злото”; Пенчо Бойчев – “Сътворение и еволюция на Земята, Слънчевата система и Галактиката”; “Детство Иисусово – Евангелие от Яков”; Винченцо Д’Амико – “Българите, живеещи в Италия през късното Средновековие”; Петър Добрев, Милена Добрева – “Древнобългарска епиграфика”; Петър Добрев – “Да изтръгнеш слово от камъка”; Валери Стоянов – “Етнонимът “българи”. За българо-тюркските смешения”; Атанас Мочуров-Сломер – “Книга за българския народ”; А. Х. Халиков – “500 руски фамилии от българо-татарски произход”; Владимир Цонев – “Древните българи и пирамидите” и “Загадките на Земята и древните българи; проф. Иван Радев и колектив – “Случаят Ото Кронщайнер и кирилицата, българистиката и малките филологии”; Морис Оландер – “Езиците на рая”; Илко Стоев – “Мистични паметници на древното българско слово”; Гео Донев – “Христовата участ на българите”; Александър Алексиев-Хофарт – “Изгубените кодове на древните българи”; Борислав Иванов – “Прабългарска съдбовност” и “Прабългарският език в европейските езици”; Татяна Яруллина – “Величието на Волжка България”; Джофри (Галфрид) Монмът – “История на бритите”; Шегор Расате – “Ние, Болг-ариите. Произход и народностна самоличност” и “Езичеството – народностна вяра и мироглед. Боговете на българите”; акад. Стефан Младенов – “История на българския език” и “Сравнително индоевропейско езикознание”; Ян Амос Коменски – “Велика дидактика”; Христо Маджаров, Галина Колева, акад. Михаил Юхма – “Златна България”; Христина Милчева – “Сандъкът от Терачина”; Иван Дуриданов – “Езикът на траките”; акад. Владимир Георгиев – “Траките и техният език”; Любен Казанджиев – “Българският народен езиков гений. Книга за превъзходството на българския език над другите езици в света”; Карл-Маркус Гаус – “Европейската азбука”; Стамен Стаменов – “Кой управлява Земята. Събуди се, човечество!”; Александър Мошев – “Древните българи на Балканите преди Аспарух” и “Бог Тангра и религията на българите”; Петър Детев и Йордан Детев – “Тракийската Атлантида. Прародината на траките” и “Тракийската Атлантида. Народът”; Шарл Дюканж – “Византийска история”; Димитър Райков – “Българите и България в старата руска книжнина”; Тодор Андреев – “Неизвестните оръжия”; Петър Добрев – “Името българи. Ключ към древната българска история”; Петър Голийски – “Зиези, от който са Българите”; Христо Танев и колектив – “Докога ще крием достолепието на Стара Загора?”; акад. д-р Росен Милев и колектив – “Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи”; Мила Шопова – “Градината на Арес”; Светлозар Няголов – “Светъл лъч към човешките души”; Борис Чолпанов – “Славата на България” и “И ний сме дали нещо на света”; д-р Атанас Гълъбов – “Окована свобода. Технология на глобалния контрол”; д-р В. Сл. Киселков – “Славянските просветители Кирил и Методий”; акад. Петър Динеков и колектив – “Кирило-Методиевски страници” – сборник доклади от Първия международен конгрес по българистика, проведен в гр. София през месец май 1981 г.; проф. Асен Чилингиров – “Църквата “Свети Герман”; Владимир Цонев – “Древните българи, Шумер и Вавилон”; Васил Личев – “Тайната на Сътворението”; Асен Чилингиров, съставител – “Готи и Гети”, поредица “Брегалница – І”; Сергей Яковлевич Лесной (Парамонов) – “Откуда ты, Русь?”; Добрин Денев – “Неизвестното в българската история” І, ІІ и ІІІ част, І част – преработено и допълнено издание; д-р Тачо Танев – “Беседи за българските азбуки”; Христо Буковски – “Версия Кивот. Българската мистерия”; Йордан Табов, съставител – “Българи в античния свят”, поредица “Брегалница – ІІ”; Джеймс Чърчуърд – “Изгубеният континент Му”; Георги Марков – „Нови задочни репортажи за България – Когато часовниците са спрели”; Волен Сидеров – „Основи на българизма”; Олга Кръстева и Ангел Ахрянов – „Страници от камък и дърво”; Стефан Симеонов „Египет – ключ към тракийската култура”; енциклопедия „Знаци и символи” – издателство „Dorling & Kindresley Limited”, 2008 г., гл. редактор Катрин Уилкинсън, превод и българско издание „2009 Книгомания” ЕООД; Ерих фон Деникен – „Спомени от бъдещето” и „Нови спомени от бъдещето”; Георги Ифандиев – „Световното правителство: Каква е цената на човечеството” (том 1 и 2); Донка Петканова – „Черноризец Храбър”; Тодор Йотов и Боряна Рачева-Йотова – „Йероглифите на вДЪХновението говорят от Тракия”; „Българите и Европа. История на ранносредновековните българи – V-VІІ век. Доклади и съобщения от Третата сесия на Общобългарската научно-практическа конференция. София – 9-10 май 2006 г.;  архимандрит Кирил Рилски – „Българската самостоятелна църква в Илирия”, изд. 1930 г.; Светослав Диамандиев – „Непознатите Кирил и Методий” и „Защита на българската писменост от преди 870 г.”; Александър Кинг и Бертранд Шнайдер – „Първата глобална революция. Доклад на Съвета на Римския клуб 1991 г.”; Юлия Боева – „Мъдростта на Великата майка”; Албина Г. Хайруллина-Валиева – „Древните българи в лингвистичния, културния и исторически контекст на евразийското пространство”; Добрин Денев – „Посланието от Фестос”; „Бележити българи. Световни имена от нашите земи” – илюстрована енциклопедия под редакцията на доц. д-р Пламен Павлов; Веселин Божков – „Петвековният геноцид”; Таньо Танев, Ангел Манев – „Български празничен циклов календар”.

Статията е прочетена 610 пъти
Назад към брой 114Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017