Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие
Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух
“Песента” (“Chanson”) не определя тези имена като готски. Нашето основание да ги смятаме за такива е, че повечето от тях принадлежат на хора, които са се били на страната на южняците срещу кръстоносците от север. Също така главният град на южните е бил столицата на това, което по-рано е било наричано Готия. Кръстоносците от север в по-голямата си част са били германи.
14. — Предполагайки, че първата колонка имена са наистина готски, а втората – славянски, как бихме могли да знаем кое от кое е изведено? Ние не знаем отговора на този въпрос, но знаем, че в редовете на южняците е имало много мъже, чиито предци са дошли от Балканския полуостров. Това ясно е показано чрез присъствието в “Песента” на такива презимена и прозвища, като Босна (Bosna, т.е. босненец), Далмац (Dalmats, т.е. далматинец), Арнауд (Arnaud, т.е. албанец) или Роси (Roci, т.е. руснак).16
15. — Друг важен детайл ни дава фактът, че имената, показани в таблици ІІ и ІІІ, нямат специално значение в германския, латинския или гръцкия език, докато те имат съвсем определени значения в славянския. Така Мир (Mir) означава “мир(ен), миролюбив”, Владимир (Vladimir) означава “владетел, властелин на света”, Теудомир (Teudomir) означава “чудо на света”, Бързи (Bъrzi) означава “бърз, внезапен”, Черни (Černi) означава “черен”, Горди (Gordi) значи “горд” и т.н.
16.— Топонимията на Южна Франция също подсказва за такова влияние. В “Песента” името Тулуза (Toulouse) понякога се буквува Toloza, понякога дори Tolza. По долното течение на р. Дунав има град, където готите са пребивавали през ІV век, името на който е Тулча (Tulča); една интересна аналогия. В южната част на Франция един приток на р. Гарона (Garonne) се е наричал Save, повтаряйки името на приток на Дунава. Друга река в южната част на Франция е наречена La Dordogne, което звучи като Dardania, старото име на Сърбия. Имаме и град на име Cauzac (т.е. Cossack) и друг, наречен Belcaire. Второто име само малко се отклонява от Bolgaire, което е твърде показателно, след като еретиците, срещу които е бил насочен кръстоносният поход, са обозначени изрично като “cels de Bolgaria”, т.е. българи.17 (“cels” вероятно е старофренска дума за “монаси”, “духовници”; Бел. прев.)
V. ЛЕКСИЧЕСКИ ЕЛЕМЕНТИ ОТ РАВЕНСКИЯ РЪКОПИС.
17. — Равенският ръкопис позволява дешифрирането най-малко на три лични имена и седем други готски думи. Имената са Мерила (Merila), Райманд (Raimand) и Уилярич (Uiljarič). Другите думи са diakon, papa, bokareis, kautsjon, killiggans, mič и vairč.
18. — Името Мерила (Merila) има познатата готска конфигурация и не подтиква към коментари. Уилярич (Uiljarič) е интересно с това, че напомня един от патронимите, преобладаващи по Адриатическото крайбрежие и вътрешността, като Караджич, Николич, Попович и др. Ясно е, че Райманд (Raimand) е готската форма на Раймонд (Raymond). Това е било обичайно име сред готската аристокрация на Южна Франция и специално сред графовете на Тулуза. Същото име се явава тук и там в Германия като Раймунд (Raimund), а в Испания като Рамон (Ramon). Нито една от тези форми обаче не ни напомня за произхода на това име толкова живо, както славянският му вариант: Роман (Roman). В тази връзка интересно е да се отбележи, че Rome на славянски става Рим (Rym) (Pbimb).
19. — Що се отнася до седемте други готски думи, могат да се направят следните констатации:
(i) Diakon очевидно означава “дякон”. Това не е нито гръцката форма на думата (diakonos), нито латинската или германската (diaconus/Diakon), а съвсем ясно е нейната славянска форма;
(ii) Papa през онова време е била използвана в смисъл на “епископ”.18 Тя е оцеляла непроменена в италианския и в славянските езици със значението “поп”. В немския също се е запазила, но с различно значение;
(iii) Kautsjon може би е оформена по образец на латинската дума cautio, със значението “гарант”, “поръчител” или “настойник”, “попечител”;
(iv) Bokareis е била преведена от Гаетано Марини (Gaetano Marini) като “секретар”. Същата дума (“boukar”) се среща през ІХ век в един славянски документ със значението “млад студент”.19
Bochartz се среща като лично име в “Chanson de la Croisade Albigeoise”.20
(v) Според Марини Killiggans означава малка монета, римския solidus. В народния говор в Тракия и Македония днес “galagan” означава малка монета със стойност първоначално около два солида.
(vi) Mič значи “малък” или като префикс е sub-(под-). Така mičdiakon означава “под-дякон”;
(vii) Uairč изглежда съответства на славянската дума “vъrh”, означаваща “връх”, “било”, “сбор” или “цял”, “пълен”.
VI. РЕЧНИКЪТ НА ГОТСКИЯ ТАНЦ.
20.— В своята “Книга на церемониите” (“Book of Ceremonies”) Константин Порфирогенет (Constantine Porphyrogenitus) описва готския танц, представян, както изглежда, веднъж в годината пред императорския двор в Константинопол.21 По време на представлението танцьорите, облечени в готски облекла, изричали определени думи, 14 от които се оказват латински, 5 – гръцки, а 9 съвсем очевидно са славянски. Други 14 думи са посочени и от Порфирогенет, а и от няколко коментатори на древни автори като еврейски, но не са обяснени задоволително. Ще бъде съвсем справедливо да се добави, че в книгата за славянските думи се казва също, че били староеврейски, което показва, че който и да е съставил речника, не е бил толкова добър лингвист, колкото си е мислел, че е.
ТАБЛИЦА IV
Речник на готския танц
Allegedly
Латински ”
amor anti bonus circa gaudens deus dies incertus ora salvator tu tutubans vadens vicinus
14 |
Гръцки
episcuantes hagia diamon(os) nikato episco(pos?)
5 | Старо- еврейски
ailares belous gegdema gergerethro des El elkivonides idesavatous kiva nikoni oua seva sevakiva sikadiase
14 |
Славянски
gubilar ° Igor § ide Sibir „ nana ogun peretouri vele toul ””
9 |
Германски
?
0 |
Общо = 42 думи
” Склонените латински форми са съкратени до именителния им падеж, единствено число.
° Една очевидна вариация на думата “губител” (gubitel).
« Гръцкият напис е “Igger”, произнасяно “Inger”. Това е начинът, по който Луитпранд е наричал руския принц Игор (Виж S. Lesnoi, “Istoriia Russov v neizvrachtchennom vide”, Париж, 1953/54 г., № 1, стр. 37 и № 2, стр. 163. Съжалявам, че в момента на писането докладът от пратеничеството на Луитпранд не ми беше на разположение.)
§ Гръцкият напис е Iber.
”” Думата “toul” не е изписана в самия речник, но се явява в диалога на танца.
21. — Значението на славянските думи е както следва:
(i) gubilar (= gubitel) означава “сатана”;
(ii) Igor е лично име;
(iii) ide означава “(той) идва”;
(iv) Sibir (= sever) означава “северна страна” – вероятно Сибир. При гръцкия начин на изписване началното “s” е било заменено с дрезгаво придихателното, какъвто е случаят с много други чужди думи, абсорбирани от гръцкия език;
(v) nana (= nyanya) означава “бавачка”, “дойка”. В бебешкия език “nani” означава “спя”;
(vi) ogun е “огън”;
(vii) peretouri означава “преобръщам”, “прекатурвам”;
(viii) vele означава “говоря”, “заповядвам”;
(ix) toul е “колчан”.
Всички тези думи изглежда съответстват на събитието с готския танц – една полу-религиозна–полу-военна церемония.
VII. ДВЕ ОСОБЕНИ ДУМИ ОТ “GETICA” НА ЙОРДАНЕС.
22. — Йорданес казва, че готите са имали летописи и писмени документи, които били наричани “belagines”.22 Славянската дума “белег” означава “знак”, “отпечатък”. Може да се предположи, че тя води произхода си от времето, когато в помощ на паметта си хората изрязвали белези по кората на дърветата, при което се е откривала бялата част на дървото под кората. От по-нататъшен интерес в тази връзка е фактът, че славянската дума за “бял” е “бел”. Глаголът “беля” означава “свалям”, “лющя” (кожа, кора на дърво). Следователно, “Belagines” може да се тълкува като “белези”. В съвременния български език думата “бележник” означава “тефтерче за записки”.
23. — Пак според Йорданес при смъртта на Атила неговите хора провели погребални игри, които те наричали “strava”.2S Не е възможно това да е била монголска (хунска) дума. Ако това беше така, началното “s” щеше да бъде аспирирано (придихателно) и думата щеше да звучи “istrava”, както би било в съвременния турски или в унгарския език, където, например, името Стефан става съответно Истефан и Ищван. Но има и друго обяснение за тази особена дума. В Югославия честването на църковен светец се нарича “слава”. Съвсем възможно е погребалните игри за Атила да са били наречени така. Тъй като за гърците се е оказало трудно да произнасят звуковата група “sl”, те обикновено вместо това произнасяли и пишели “sthl”. Така е възможно в оригиналния гръцки текст, писан от Приск (Priscus), славянската дума “слава” да се е появила като “sthlava”. Йорданес, който, както знаем, е писал на латински, широко е ползвал книгата на Приск. Правейки това, той трябва да е бил изкушен да латинизира “sthlava” на “strava”. Съществуват множество двойки думи, при които може да се наблюдава такъв славяно–латински паралелизъм: “слама” – “stramen”, “слаб” – “strabo”, “служа” – “struo”.
VIII. ЗАКЛЮЧЕНИЯ.
24. — Изводът от това изследване очевидно е, че езикът на готите до ХІІІ век проявява някои хунски и славянски характерни черти, но едва ли някакви германски такива. Болшинството готски лични имена, завършващи на –ИЛА имат като паралелни някои хунски и са подобни на някои съвременни трако-македонски имена, окончаващи на –ИЛ. Други готски имена от V и VІ век, като Athanaric, Eurich, Teudomir и Theodorich, непосредствено наподобяват някои типични славянски имена. Същото се отнася и за някои готски имена, записани в “Песен за албигойския кръстоносен поход” (“Chanson de la Croisade Albigeoise”).
25.— Равенският ръкопис съдържа най-малко 3 лични имена и 7 други думи, които проявяват подобни характеристики. В този документ изглежда липсва германски компонент.
26. — Речникът на готския танц в “Книгата на церемониите” съдържа не по-малко от 42 думи, 14 от които са латински, други 14 са староеврейски (или с несигурен произход), 5 са гръцки, 9 – славянски, но нито една германска.
27. — И накрая, две готски думи от “Гетика” (“Getica”) на Йорданес, а именно “belagines” и “strava”, могат да бъдат обяснени задоволително, приемайки, че те не са нито хунски, нито германски, а от славянски произход.
Universitй Laval
БЕЛЕЖКИ
1. “The Gothic History of Jordanes”, версия на английски език с въведение и коментар от Чарлз Кристофър Миероу (Charles Christopher Mierow), Princeton University Press, 1915 г.
2. За латинския текст виж “I Papiri Diplomatici”, Рим, 1805 г., № 119, стр. 180 – 183 и 345 – 350.
3. Ново издание на “Песента” (“Chanson”), издадено от Eugene Martin-Chabot, е публикувано през 1960/61 г. (в три тома), Париж, Les Belles Lettres.
4. Григорий от Тур (Gregoire de Tours), “Histoire des Francs”, IV. 8. (Париж, 1963 г., Les Belles Lettres, том I, стр. 187).
5. Прокопий, Goth., VI. XI. 1.
6. Гаетано Марини (Gaetano Marini), “Papiri”, Etc., стр. 182 и Равенския ръкопис (Ravenna ms), 10-ти ред.
7. Това име всъщност се среща при Приск (Priscus), Cf. C. D. Gordon, “Епохата на Атила” (The Age of Attila”), The University of Michigan Press, Ann Arbour, 1961 г., стр. 77 – 103.
8. Йоан Антиохийски (Joannes Antiochenus), фрагм. 201 (4), в C. D. Gordon, op. cit., стр. 53.
9. Ibidem. Това име се среща и при Йорданес.
10. “Getica”, 50.265.
11. Ibid., 58.303.
12. Goth., VIII. XIX. 9.
13. Йоан Скилица (Joannes Scylitza), Pair, Gr. (Migne), т. 122, стр. 466 Ана Комнина (Anna Comnena) го е записала като Borilos.
14. Това име се среща в различни форми: Filimer, Ballomer, Gelimer, Valamer и т.н.
15. Милон (Milon), който може да е бил гот, а може би не, е бил папски пратеник, използван за помиряването на Раймонд VІ Тулузки (Raymond VI de Toulouse) с Рим. (“Chanson”, etc., глава I. 11.).
16. Други лични имена, споменати в “Песента” (“Chanson”), които имат славянско звучене, са: Otes (възможно Otets), Simos (подобно на Симо) и Molnar. За отбелязване са също имена на населени места, като Galhac (т.е. Golyak – мястото на окъсаните или бедни хора), Crest Arnaut (Албински Кръст) и Podamila (Pozamila) – портите на Тулуза, бариерата, където са се събирали таксите.
17. Глава I. 2.
18. Използвано е в този смисъл от Евсевий (Eusebius), Eccl. Hist. VII. VII. 4.
19. “О писменех” от Черноризец Храбър, накрая.
20. Глава 9.95-97.
21. “De Ceremoniis”, Глава 92 (83), Les Belles Lettres, 1939 г. (т. II, стр. 182 – 187).
22. “Getica”, 11.69.
23. Ibid., 50.258.
Писмо до г-н Йордан Табов от 05.02.2007 г.
Здравейте, уважаеми господин Табов,
От доста време се каня да Ви пиша, но все отлагам “за утре”. Всъщност пиша, но не стигам до изпращане. Опитвам се да ползвам някакви “откраднати” промеждутъци за четене и размишление, но те са така накъсани и полусънно-медитативни, че ако след време прочета написаното, може сам да се зачудя кой ли ми е пратил такива мисли? Все пак положих усилия да прочета два пъти студията Ви за “изобретения” от Светите братя Кирил и Методий език. Не само заради необходимостта от по-висока концентрация, но и за да се насладя по-продължително на логическото обвързване на фактологията с изводите. Много неща прехвърлих из ума си, но когато пиша, доста “рендосване” и “пилене” пада. Ако, както казвате, готовите ми текстове се четат леко, при писане нещата съвсем не стоят така. Средно статистически докарвам две-три изречения на ден. Но както и да е.
Ето какъв “монологичен диалог” се получи.
На Вашия въпрос: Пощенската ми кутия се води с обем 200 МВ, но трябва да я поразчистя. Иначе за материали от по някой друг мегабайт смятам да няма проблеми и в момента.
Поласкан съм, че не сте ме забравили и за втората част от сборника от поредицата “Брегалница”, защото в София не съм идвал сигурно повече от 9 месеца, а не виждам и изгледи за скорошно такова пътуване. Оглеждал съм се по книжарниците и щях да си го купя, но получените бройки са били малко и са се изчерпали бързо. Не знам точно как и защо, но нямаше начин да се извърши и доставка чрез поръчка. Тук пак ще кажа: както и да е; знаейки обаче, че Господ най-добре си знае работата; и също, че това със сигурност ще бъде най-хубавият ми новогодишен подарък, макар и с такова голямо закъснение по моя вина. С нетърпение ще очаквам и други материали по електронната поща.
Адресът ми е: 9701 Шумен, бул. “Мадара” № 31, ет. VІІ, ап. 23
Иначе, знаете, и аз от доста време живея с убеждението, че Светите братя са поредните значими реформатори в българската словестност и писмовност, а не създатели на съвсем нови азбуки. При тях просто се е съчетал моментът на назряла необходимост от такива реформи (поради вътрешните закони на развитие на всеки един език) с възможностите – както обществени, така и личностни – за следващото извисяване на езика и обезпечаване на неговата функционалност за хилядолетия напред. Е, има и друг вид реформатори – рушители, които прибавят или отнемат едно-друго по какви ли не подбуди, но така е; всеки с познанията и съвестта си . . . Не мога да обясня точно защо, но към Климент Охридски и патриарх Евтимий тая някакви съвсем смътни, чисто емоционални резерви. В момента мога да се позова само на чувства, които трябва да са естествени при съмнения за “данайски дарове”. И Вие изтъквате контранста между възхвалите и превъзнасянията, когато нещата и действията са в наш ущърб, и привидното одобрение в други случаи, за които след време излизат наяве манипулации и фалшификации. Могат, разбира се, да се случат и грешки и самозаблуди, но ако е налице добросвяст, те лесно се отстраняват и не затрудняват общото движение към Истината. В края на краищата и Г. С. Раковски първоначално се е гърчеел, докато прозре фалша на измислената “гръцка цивилизация”.
Отдавах начумерения вид на Св. Климент Охридски от иконите на гузност, че се е занимавал с “доустройване” на нещо съвършено, но сигурно г-н Чилингиров е по-прав, разкривайки в книгата си “Църквата “Свети Герман” (стр. 87 и 88), че трудовете на Св. Климент са приписвани на римския папа Климент, съответно е преправяно и житието му, като дейността му в отдалечените краища на страната е представена като заточение и му се вменява замяната на създадената от Св. Кирил глаголица с кирилицата. Как тогава да не гледа опустошително? Някой е казал, че светците плачели два пъти: веднъж при мъченичеството и когато след време четели житията си.
По аналогия с “кир” Евтимий се сещам за един от “македонските” филми на г-н Божидар Димитров, в който той посочва един надпис над входа на църква, ако не се лъжа в Охрид. Там “тумбачето” на буквата “Б” в думата “Болгари” е изтрито. “И кои са тези “Голгари”, не се знае”, казва г-н Димитров иронично и препраща към географските познания на “изтривача”, пропуснал да приложи подобен похват към имената Плиска и Преслав непоследствено. (Последната дума не е правописно сгрешена, а е моментно словотворческо хрумване; Р.П.). Също така във връзка с честването на 200-годишнината от мъченическата кончина на Райко Шуменски беше издадено житието му, като в обяснението към него се посочва, че има и вариант, където канонизираният е с името Йоан. Всъщност дълго време той е бил единствено наличният, а първоначалният е открит съвсем наскоро. Толкова е бил наясно с географията и атонският “почитател” на светеца, щом името на града е останало непокътнато.
Как само всичко си идва на мястото без противоречия, ако се изходи от това, че българите, българското и България са в началото на началата, и то тук, където са си и сега! Несъответствията отпадат бързо и лесно, но как да очакваме такова нещо след всичко, което вече е натворено?
Един “хубав” метод се оказва и премълчаването. Ето, в споменатата в предното ми писмо книга “Kreuzzug gegen den Gral” (“Кръстоносен поход срещу Гра(а?)ла”) от Otto Rahn са изписани и цитирани купища информация за катари (от гр. “чисти”), албигойци (по името на град Алби, съзено де е дъднояб църковен събор) и валдензии (по името Валдо), при което доктринални различия не са посочени, но в същото време само на два пъти, някак между другото, без абсолютно никакви подробности и пояснения, и то на различни места без никаква връзка, само се споменава за “Bogumilen” и това, че имало някакъв “славянски папа Niketa”. Понятията “бугри”, “български”, “българи” и “България” са подминати stillschweigend, т.е. с пълно (разсеяно, отнесено) мълчание. Да не говорим, че и на нас (вече) не ни е много ясно защо богомилите/богу-милите отиват именно в тази част на Европа. Почти е изличена връзката с основаването на град Тулуза (Toles, един вид Дулово, Дулоба – І ??) почти хилядолетие преди това. По същия начин на два пъти е споменато името на Балдуин Фландърски, но нищо за дейността му в нашия регион и още по-нищо за това какво се е случило на войските му и лично на него в нашите земи. Може и той да се окаже някой Балдо – Валдо – Владо, потомък Български; проговорило нещо в гена му, но той го възприел с обратен знак и тръгнал срещу корена си . . .
Всъщност, в послеслов към книгата Ото Ран бегло споменава, че “целта му не е била да разкрива връзки с Балканите”, за които вече били писали други, а да осветли “автохтонния произход” на тези идеи и движения. Иначе през цялото време отдава благодарности на хора, които го били приели в южната част на Франция, където са извършени гоненията. Те му помагали при проучванията, предоставяли му целите си библиотеки и материалите от своите издирвания. А в предговора към настоящото издание (фототипно от 1932 г.) се съобщава, че кратко време, след като този млад германец завършил ръкописа си, “бил паднат” (wurde gestürzt) в пропаст в близката околност. За последвалата редакторска работа и предпечатната подготовка нищо не се казва . . .
Нима не е същото и с “гърците” Константин и Методий, които излиза, че не са стъпвали на българска територия и само подложените на гонения техни ученици намерили тук радушен прием. А май още от Тервелово, но със сигурност от Омуртагово и Борисово време четем за пратеничества за уреждане на гранични въпроси на българската държава оттатък днешна Австрия. И като прибавим и цитираното от Вас свидетелство от 1308 г. на доминиканския монах за “голямото и богато царство България, през средата на което тече река Дунав”, какви са тогава князете (кънязь, канас), при които са ходели Светите братя равноапостоли, след като начело на държавата стои Цар (ssar, ке-сар, цезар)? Няма никакво противоречие, ако той е наричан и “Канас сюбиги” – “Върховен кънязь”, “Божествен повелител”, “Божи наместник”, “Блестящ, Слънчев конник”, “Висш, Велик водач”? А нима понятието “цар” не е свързано със слънцето (сур, сурья)? Така че става дума за различни обозначения и прилагателни към тях, но изразяващи едно и също нещо. Едно е официалният титул, а друго прозвищата и венцехвалните епитети.
(Можем да продължим този ред на мисли и в старобългарско-“германска” посока: “къ(у)нязь” – куняз – кун-аз – кун-их – кун-иг – кун-инг – Kцnig – кунига – кънига – Kun-de (наука) – kun-dig (знаещ, вещ) и се получава “ук, учен, вещ, знаещ човек, АЗ”. Такъв със сигурност е бил и Кунч(а) от свитата на Атила, имайки предвид и колко имена или прозвища произтичат от длъжности, занаяти, професии, различни обстоятелства и пр. (Наскоро четох, например, че прозвището “капанци” било дадено на онова местно население, което най-активно подпомогнало цар Крумовата войска при устройването на “капана” за Никифор. Не обяснява ли това усърдието, с което тези хора и днес служат във войската и едва ли не не могат да се оженят, ако не се върнат от войниклъка с нашивка. А колко му е сега от тях да се “произведе” етнос? Някоя и друга година пропаганда и после и те ще викат по стадионите: “У-у, бугари, вървете си у Азия!”) Слагам “германска” в кавички, защото и това си има доста български “подкладки”: Герман, Джерман (лично име и молебен за дъжд през така наречените горещници); Геро – както българско, така и германско име; Герчо, Герасим, Herasmus – Еразъм; “тракийското” герм и понятията термален, терми; още: жар, по-жар; Ger – вид късо копие, алюзия за светкавиците, а гер-ман-ите се знаят като деца на бога на гръм-отевиците Donar, Donner, Thunder и май стигаме до Тангра. Знаем и река Германещица, и Германия – старото име на Сапарева баня, където има много горещи, терм-ални извори. Въобще имаме си работа с едни “горещи, жарки хора, войни, бойци, копиеносци”, Херман(и) – Heer(войска)-mann(и), гер-ои, хер-ои; Херакъл(?). А нима guerre, guerra, герила – войната не се раз-гар-я, не е по-жар, об-жар-ване, жар-ило? Още “германизми”: gar(en) – варя, сварен, уврял; за-гар, на-гар, грея, горя, горещ, из-грявам; и у-гар-та е също резултат от горене на органични вещества, на немски е Acker.)
И така, като споменахме за “сурите” ни царе, защо те да не са говорели на сур-ски, соур-ски, сыр-ски, сир-ийски език – първоезикът на човечеството? А както няколко източника твърдят, ние, българите, сме първите заселници на тази планета. Но като имам предвид най-вече книгата на Добрин Денев “Неизвестното в българската история”, откъде е Идването? От Слънцето или от съзвездието Сириус? (А кои ли са от планетата Фаетон? – станала жертва на екологична катастрофа.) Писано е също за а-сури – демони на мрака, т.е. не-сур-ата страна на нещата. Техни потомци ли са а-сирийци, а-сиро-вавилонци? Хрумва ми и вероятната връзка: сур-ат – лице – лик – Licht, light, lux, luce – пак имаме работа със светлината. Освен това понятията, описващи слънцето като из-точник, из-вор на светлината и из-гряващо, подаващо се от Из-ток, в редица езици също ползват корените sur, sor, sour: source, sorgo, sorgere, sorgente. Излъченото от светилото пък се аб-сор-б-ира, ние пък сър-баме и по-сръбваме (сърбите сигурно още повече и от време на време ги до-сърбява “да се пуцаме”); sorso на италиански е глътка. Знаем също и за така наречените бели, с(у?)р-ебърни и черни българи. Бели и черни са и фигурите на шахматната игра, за която вече доста данни излязоха, че е сътворена от нашего брата. (Да не би в рамките на “Играта” от “Матрицата V”, което писание Ви изпращам като “закачмънт”, да е решено да се направи разделение на два лагера, които да се оставят да “ре-агират” помежду си и да се види какво ще се получи? Е, виждаме: те от своя страна са се разделили по на множество други и Вавилон може да се нарече и Лавинон. А ние пък сега защо ли все гледаме на За-пад, където нещата западат?)
Ето и едно писмо от г-н Иван Марчевски (18.12.2006 г.):
Реконструкция
Едно отъ архаичните названия на старобългарския езикъ е “ензикъ словенськъ”, което преведено значи “езикътъ на Словото” Божие!
На старо-българския езикъ е разпространено Христово благовестие написано на Св. Иеронимовата глаголица, готското евангелие, което всъщност си е гетски мизийски диалектъ на старо-българския езикъ, а не някакво немско писмо или наречие.
Старите българи ясно са си изразили отношението къмъ германските езици съ названието на тези диалекти като нямци, т.е. те за тяхъ са неразбираеми говори.
Впоследствие великоруската пропагандна машина, по-късниятъ й приемникъ азиатскиятъ департаментъ, извършватъ три важни идеологически хода:
1) създаватъ църковно-славянскиятъ езикъ въ противовесъ на старобългарския езикъ, и отъ “ензикъ словенськъ” правятъ
2) славяни, славянска народность, които просто исторически не съществуватъ, последната e идеологическа лудость – старо-българскиятъ езикъ нема въ лексиката си думата славянинъ или нещо такова производно;
3) славянофилството, което е чиста проба русофилство.
Всеки четвърти български мъжъ носи генетичните характеристики на население, живяло на територията на страната ни преди 7800 години.
Господин Табов, отново се обръщам към Вас.
Ако нямате книгата “АЗ-ът на българите и националните символи” от Христо Танев и колектив, можете да я свалите (фототипно, pdf-сканирана) от страницата на Стефан Калайджиев (издателство “Хелиопол”) – по памет: 7rilskiezera . . . или imadrugpat.org
В нея, към края, има статия от Абазис Вежаев за така наречените “роски”, “рошки”, “рушки”, “фрушки” букви, която смятам добре се връзва с гореизложеното. Тук по-долу съм прехвърлил само тази статия.
Можем да си представим положение, при което след 200 – 300 години се чете житие, писано от грък след 100 години за един днешен “македонец”, който отива в днешна България и намира там евангелие и псалтир на “шопскы языкь”, други са “доуточнили”, че става дума за “трънскы”, други пък са се питали дали това не е “търновскы”, а още по-други са противотълкувателствували, че това може да е “помачкы”, “капанскы” и пр., но един Голям Брат отсича: “Това всъщност е “агглскы”, ангелски демек, божествен език!”
Но сега малко по-сериозно. Сам по себе си интензивно обсъжданият текст от Кириловото житие (“И нашел здесь Евангелие и Псалтырь, написанные руськими письменами. И нашел человека, говорящего на этом языке. И беседовал с ним, овладев силой речи, опираясь на свой язык, установил различие гласных и согласных, молясь Богу, скоро начал читать и говорить.”) не предполага наличието – както се казва “под път и над път” – на Евангелия и Псалтири на въпросния език и съответните писмени знаци, както и на хора, които да си служат с тях. Св. Кирил или ги е търсил, което означава, че трябва предварително да е имал сведения, или просто е попаднал на тях по какъвто и да било начин покрай отвелата го там обязаност. И в двата случая това описание е в контраст с обстановка, за която се утвърждават “руски” характеристики. Нали, от една страна, руснаците смятат, че са получили Христовото учение направо от апостолите Павел и особено от Андрей, проповядвали и по Северното Черноморие, а от друга, излиза, че в годините около мисията на Св. Кирил този район – както се казва – “бъка” от руснаци? Даже Димитър Табаков в книгата си “Хоризонтът на познанията. Българите през вековете” смята, че “Главната причина за политическата мисия при Кхазарите е била руската атака по море срещу Цариград на 18 юни 860 г. За това нападение пише патриарх Фотий, учителят и приятелят на Константин-Кирил . . .”
Ако искаме да вървим в тази посока, можем да гледаме на нещата и откъм записаното в “Джагфар Тарихъ”, т.е., че става въпрос за междуособици, стигащи до въоръжени стълкновения, но между единородци, които по някое време са се разделили, някои от тях са възприели и различни религии, а покрай това и различни писмени системи. За общата основа на тези писмености знаем обширните изследвания, които е направил г-н Боно Шкодров.
Сега пак малка шега, но с цел изясняващо сравнение. По тези и редица други въпроси можем да си говорим и на македонски, и на български, и на (бело- и велико-)руски, на сръбски, украински, скитски, “старорумънски”, “славянски”, “волжки”, кумански, помашки, шопски и колкото си искаме още езици. Ще се разбираме добре словесно, но сигурно по-трудно ще се разберем за наименованията. Искам да кажа, че ако въпросните Евангелие и Псалтир са били написани на някой от тези езици, то на никой житиеписец не би му се наложило да пише, че е трябвало да се “установяват различията в гласните и съгласните”, а просто би казал, че са сравнявани различията в думите! Тук имам предвид и Вашия анализ на написаното от Константин Костенечки за създаването на един общ език на базата на русския, българския, сръбския, босненския, словенския, чешкия и хърватския езици. (“А за другите “словенськы” такива защо нищо не се казва?” – пита д-р Уотсън . . .)
Обяснението на всички тези несъответствия можем да търсим и чрез други преписи на Св. Кириловото житие, където нещата стоят по доста по-различен начин: “Там (философът) намери евангелие и псалтир, написани с руски букви, и срещна човек, който говореше на тоя език. Той влезе в разговор с него и разбра смисъла на речта му, сравнявайки със своя говор различието на звуковете на гласни и на съгласни. И като отправи молитва към бога, скоро започна да чете и да говори (на тоя език). И всички му се удивляваха и хвалеха бога.” (“Стара българска литература – т. 4. – Житиеписни творби”, съставителство и редакция Климентина Иванова, С., изд. “Български писател”, 1986 г., стр. 45 – 46) Или: “Тук (философът) намери Евангелие и Псалтир, написани с роски (или рушки, руски) букви, и човек, говорещ на този език. И като беседва с него и усвои силата на речта с оглед към своя говор, отдели гласните от съгласните букви. А след като се помоли Богу, бързо започна да чете и разказва. И мнозина се чудеха, славейки Бога . . .” (“Христоматия по старобългарска литература”, П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова, С., “Наука и изкуство”, 1967 г., стр. 113. Между другото, в тази христоматия, в бележките към “Пространното житие на Кирил” за 18 от известните дотогава общо 30 преписа, под № 15 четем: “Фрушкогорски препис от 1598 г., някога собственост на манастира Хопово (Фрушка гора, Югославия ).” Дали това има нещо общо с “фрушките” букви? Да не би някой тамошен монах да е нарекъл така Етикус-Йеронимовата глаголица? А откъде ли идва името Фружин? Г. С. Раковски пък говори за фръзи = фриги, бриги; пак нашего брата къде Брегалница, казват някои, независимо от възможни преселения от изток.)
Доста е писано за “гласните и съгласните” в Св. Кириловото житие и е известно в кои езици за тях се държи особена сметка. Но при тях гласните не се изписват, а се “прибавят” от четящия, който трябва да е Знаещ, иначе следват големи изкривявания на смисъла на написаното. Можем ли от посочения пасаж от житието да приемем, че в намерените Евангелие и Псалтир текстовете са били изписани както със съгласните, така и с гласните си? Това би предполагало още редица изводи. При това в трите посочени варианта са описани съвсем различни последователности на действията, което сигурно произтича и от различната степен на разбиране на нещата от страна на преводачите и преписвачите.
Има също така голяма разлика в смисъла, записвайки, че беседвайки с човека, Св. Кирил е “усвои(л) силата на речта с оглед към своя говор”, в сравнение с израза “овладявайки силата на речта, опирайки се на своя език”. Ако става въпрос за сакралната сила на Словото, то усвояването/овладяването й несъмнено е важно и трябва да се отчете като едно наистина голямо постижение; което сигурно е било така. Разглеждането на силата като децибели едва ли си заслужава, но ако приемем, че става въпрос за интонацията и че е имало “опиране на своя език”, то тогава трябва да отбележим, че при посочените по-горе “наши” езици модулациите на гласа не са с голяма амплитуда и тяхната роля за смисъла на казаното не е голяма; поне в обозримия исторически период. Сигурно следва да се обърне внимание и на последователността и в трите текста по отношение на обстоятелството, че най-напред се усвоява силата на речта, за да и/или след което се установяват различията или отделят гласните от съгласните. Възникват няколко варианта взаимни обусловености, които не се наемам да тълкувам поради недостиг на познания. Но май няма и смисъл, както ще се види по-долу.
Доколкото ми е известно, неизписването на гласните се прави по две причини, като едва ли едната от тях е с по-висока степен на важност от другата:
1. за да се закодира в текста многовариантна информация с оглед различните степени на посвещение и
2. заради становището, че гласните звуци притежават много по-голяма окултна сила от съгласните.
Всъщност, ако трябва да бъдем още по-точни, основната част от смисъла на речта се носи от съгласните, а гласните изпълняват повече ролята на връзки, преходи и озвучители. Те са “членоразделителите”, макар често да са и “смислоуточнители”. Затова се казва, че основното предание и действителното знание се предават устно, а писмените текстове служат само като “мисловна опора” на свещениците. Други четящи могат само да изпаднат в заблуждение от получаващия се “лабиринтообразен” текст.
Житието сочи, че Св. Кирил е имал възможност не само да ползва въпросните книги, но и да получи необходимото допълнително познание от вещ човек. Говори се обаче за Евангелие и Псалтир. Юдаизмът не ползва Евангелието, а не знам и за съществуването на практика при него да се отделят псалмите от Стария Завет. Същото се отнася и за самаряните/самаританите, ползващи всъщност само Моисеевото Петокнижие. Кой ли би се е захванал на времето да превежда от гръцки на “самаритански” Евангелието и Псалмите, за да християнизира една такава консервативна общност?
Възможно е и друго, което (засега) смятам за най-правдоподобно. На това място от житието са описани два учудващо подобни случая: по-напред този със самаританина (самарянина?), непосредствено следван от разглеждания.
“Тук живееше някой си самаританин, който идваше при Константина и спореше с него. Веднъж донесе самаритански книги и му ги показа. Философът ги измоли от него и затворил се в жилището си, отдаде се на молитва. Добивайки просветление от бога, той започна да чете книгите безпогрешно. Като видя това, самаританинът възкликна с голям глас: “Наистина ония, които вярват в Христа, скоро приемат светия дух и неговата благодат.” Веднага след това син му се покръсти, а след него се покръсти и самият той.” (“Стара българска литература”, стр. 45) Следва случаят с Евангелието и Псалтира, а тук за гласни и съгласни не се говори.
Или: все става дума за сами люде, които притежават редки книги на неуточнени езици и писмености, но те знаят да ги четат и “напират” да споделят знанията си с нашия апостол. Погледнато математико-вероятностно, не е ли малко множко? А не е ли това всъщност един случай, но разделен по някое време на две, за да бъде вмъкнат въпросът за християнските реалии Евангелие и Псалтир, при това писани на “географски и душевно по-близко” писмо?
Има и логическо несъответствие между двете обстановки. В първия случай като резултат самаританинът и синът му приемат въодушевено християнството и нещата като че ли спират дотук; докато вторият случай почти изцяло се развива пред по-голяма “публика” и добива далеч по-голяма известност. При първия случай, когато всъщност е далеч по-приемливо да е налице нужда от помощ от страна на вещ човек, Св. Кирил работи над книгите сам (“Философът ги измоли от него (самаританина) и затворил се в жилището си, отдаде се на молитва. Добивайки просветление от бога, той започна да чете книгите безпогрешно.”). А във втория случай, когато уж си има работа със славянски език, излиза, че му се налага полагането на много по-големи усилия: беседва със знаещия, за да разбере смисъла на речта му(?!), тогава именно се занимава с гласните и съгласните(!?!), след което “мнозина” или – я по-добре – “всички” “се чудят/удивляват” на успехите на “п(р)освещавания” и “хвалят бога” както се полага. Тоест, ако не целият процес на “обучение” да се е извършил под формата на “открит урок”, то крайните резултати са представени пред несъмнено множество (“Какъв е процентът на руснаците сред присъстващите?” – пак се пита д-р Уотсън). Та ако един днешен българин отиде в днешната Бивша Югославска Република Македония и започне да чете и говори на “македонски език” в съответната “македонстваща” среда, нима ефектът няма да е същият? И в неговото житие ще пише за вещо наставничество и обучение, за упорита самостоятелна работа, молитви към Господа Бога, просветления, удивления, хвалби и превъзнасяния.
При това в “Краткото житие” на Св. Кирил случаят с Евангелието и Псалтира липсва, а въпросът с гласните и съгласните е съвсем на мястото си при самаританина и самаританските писания!
Ех, много ги обичам братята руснаци! И руския език също ми е много обичен, много е богат и красив, защото е съхранил много от старобългарския, но лошо нещо е самопроклятието поради отречение от дедите и народностните корени! Казвам това без ни най-малка доза злорадство, а с най-голямо съжаление, защото многовековната история след това го доказва. Но и днес като че ли нещата продължават по същия начин. Че и други току си навият “фружините” и почнат да дърпат чергата . . . и те не знаят накъде. Четох също, че и братята унгарци са започнали усилено да разработват панонската тема, загърбвайки “българската връзка” в нея. Като че ли не се поучиха с румънците и сърбите от заниманията си по вдигането на шум кой, у кого от съседите какви малцинства има.
Не са много случаите в последно време, заради които заслужаваме похвала, но мисля, че много добре правим, като не обръщаме внимание на ентусиазираните вестители на политическия и научно-историческия “Армакедон”, които така се престарават в кърпенето на съшитата с каквито попаднат кръпки и конци ист(о/е)рия, че светът отдавна вече само се подсмихва и гледа на писанията и изказванията им по конференциите като на разведряваща пауза.
Но да продължа. Самаританското писмо пак се “п(р)оявява” в Константинопол, в църквата “Света София”, където “имаше един потир със скъпоценни камъни, върху които имаше стихове, написани с еврейски и самаритански букви, които никой не можеше нито да прочете, нито да обясни. Философът взе, прочете ги и ги разясни. Първият стих гласеше тъй: “Чашо моя, чашо моя, пророкувай, докато звездата (изгрее); бъди за питие на господа първородния, който бди нощя.” След това вторият стих: “Направена от друго дърво за вкусване на господа; пий и се опивай с радост и възкликни “Алилуя”. И след това третият стих: “Ето, князът (иде) и целият събор ще види неговата слава и сред тях цар Давид.” А след това беше написано числото деветстотин и девет. Философът, като пресметна подробно, намери, че от дванадесетата година на Соломоновото царуване до Рождество Христово има деветстотин и девет години. Тъй че това е пророчество за Христа.” (“Стара българска литература”, стр. 56) В “Христоматията” обаче този текст започва така: “В “Св. София” имаше чаша със скъп камък, Соломоново изделие. . . .” Останалият текст е почти същият, с изключение на израза “господа първенец”, който е контекстуално по-неясен в сравнение с “господа първородния”.
Преди доста години е направена една публикация, в която тази чаша е разгледана през призмата на легендата за Свещения Граал, така че възможно е отново да си имаме работа с древната писменост, а текстът с така наречените еврейски букви може да повтаря “самаританския” и да е гравиран по-късно. Иначе няма как по Соломоново време да е писано с известните по Св. Кирилово и в наше време еврейски букви (“Една възможна българска успоредица на легендата за Грала (из житието на Константин-Кирил Философ), Тома Ст. Томов, Старобългарска литература. Изследвания и материали. Книга първа, София, 1971 г.). А в по-горе цитирания сборник “Стара българска литература” има следната бележка под № 108 на стр. 506: “Върху този пасаж от Житието още се спори. По всяка вероятност той не е само агиографски момент. Намерен е гръцки текст, който съдържа първите 2 стиха от “Соломоновото пророчество”. Не е изяснено обаче доколко Константин има отношение към приведения текст. През ІХ в. са доста разпространени легендите за Соломон, включително и неговото пророчество за Христа. Изчислението от 909 години обаче не отговаря на нито едно леточисление. Вероятно тук е допусната грешка още в протографа, той като цифрата би трябвало да се чете 989.”
Корените на тази “грешка” няма ли да се открият при сравняване на цифровите стойности на глаголическите и кирилските букви, и отново да се види, че тази разлика се е получила при преписването на Св. Кириловото житие “ис коуриловице”? От кириали – древната ни свещена писменост; или от глаголица на кирилица според днешните разбирания. И Сергей Лесной сочи доста такива несъответствия, които по този начин намират обяснение. Да си призная, опитах, но в различните публикации цифровите стойности на буквите и за глаголицата, и за кирилицата са различни и нещо не ми се връзват сметките.
А иначе дори и въпросното “изделие” да е изработено по-късно, то това трябва да е било направено с подобаваща вещина, щом прочитът на текстовете е толкова авторитетен.
Още едно малко допълнение. В статията за “успоредния” Граал г-н Тома Томов сочи, че в различните ръкописи освен думите “чаша” и “потир”, за него са използвани термините “келiя”, “келья” и “комора”.
Мисията на Св. Кирил в Херсон (Корсун) е била важна от всяка една гледна точка. Тя е не само просветителска, а по-скоро държавно-политическа. Ученият е бил готов да тръгне и сам, но според заръките на царя е трябвало да “има предвид царската власт и достойнство”, поради което да “иде със съответните почести и с царска помощ”. Тоест, апостолът е бил водач на делегация, която със сигурност е носела със себе си цяла библиотека. Имало е и други вещи в науките лица, така че разчитането на известни по същество текстове (Евангелие и Псалтир; подобно на случая с Розетския камък) не би трябвало да е особено трудно. Така че важността на случая, за да стане той предмет на научни занимания, и то тъкмо в дадената обстановка, а впоследствие на житиеписно “божествено просветление”, “вдъхновение”, “удивление” и “хвалби”, трябва да се е определяла от друг вид текстове и писменост!!
По-нататък в житието – при полемиките във Венеция – Св. Кирил очертава с няколко думи един кръг от познания за народи, езици и писмености. Дори и изброяването да не е пълно, то дава възможност за много разсъждения и изводи. Та това е почти всичко, което е достигнато от тогавашния свят и с което в Магнаурската школа трябва да са били наясно! По въпроса за трите езика, “на които подобава да се слави бог с книги: еврейски, гръцки, латински”, философът противопоставя следния “свършен факт”: “Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на бога всеки на своя език. Известно е, че такива са арменците, персите, абазгите, иверите, сугдите, готите, аварите, тирсите, хазарите, арабите, египтяните, сирийците и много други.” В бележка към този пасаж в цитирания сборник “Стара българска литература” се доуточнява, че “някои от изброените народи са си служели с литературния език на други народи (персите – със сирийски език, абазгите – с грузинския език и т.н.)”. Така че тук имаме още един аргумент, че самаританската религиозна традиция, езикова и писмена култура следва да са били известни; дори ако нещата опират до спора “самаритани” или “самаряни” (от областта Самария, от гр. Самара, “самарци”, “шумери” или “. . . еврейско племе, образувано през VІІ – V в. пр.н.е. от смесване на колонисти от Асировавилония със семитско население. Поради верски различия самаританите се обособяват от другите еврейски племена. Те използуват старинен текст на Мойсеевото петокнижие, написан със самаританска азбука, която също е по-древна. Вероятно Константин е могъл да я разчете, тъй като вече е бил запознат с еврейския език.” – бележка № 50 на стр. 503 от цитирания сборник “Стара българска литература” А в “Христоматията” – бел. № 22 на стр. 137 – се казва: “Самарянин – от Самария, област в Палестина. Самарийски език представлява арамейски с примес от еврейски форми.”)
Хм, самарийски колкото австрийския на госпожа Елка Константинова, би възразил д-р Уотсън, ама нейсе. А според бележка от книгата на Месод и Роже Сабах “Тайната история на Библията” (стр. 118) “халдейският език е древен арамейски”. В тази книга често се цитира т. нар. “Арамейска” или “Самаританска Библия” (“Таргум”; всъщност става въпрос само “Петокнижието”) и се сочат огромен брой различия спрямо “Еврейската Библия”, която и ние ползваме. В немски “Lexikon zur Bibel” на издателство “Bertellsmann” (1980 г.) е записано, че самаританското Петокнижие се различава на 6000 места от масоретския текст. Много от тези различия пък съвпадали с превода на 70-те. Също така самаританите твърдели, че притежават Петокнижие от 13-та година от владичеството на децата на Израил над страната Ханаан, но съставителите били сигурни само в това, че текстът на техните книги трябва да е бил установен към 400 г. пр. Хр.
В “Тайната история на Библията” се тълкуват именно тези различия и се правят изненадващи разкрития. Тя е много интересна и от гледна точка на хронологиите! Тезата на авторите е, че евреите са всъщност египтяни, обособили се въз основа на верски различия: древното многобожие срещу единобожието, въведено от фараон Ехнатон. Така нареченият Изход всъщност бил разделяне, даже по-скоро изгонване на тази – да я наречем секта – в Ханаан, тогавашна провинция на Египет. Целта била избягването на гражданска война; не толкова поради самия сравнително кратко просъществувал култ, а защото в служението към него Ехнатон се увлякъл в грандиозно строителство и изтощил страната икономически. В Ханаан станало и едно вторично разделяне: йехуди били жреците, а останалите – “множеството”, децата на Израил. Така се обособили юдеите и израилтяните, които пък на моменти се спречквали съвсем кръвопролитно. А когато след време попаднали под вавилонска зависимост, т.нар. вавилонски плен, техните летописци преформили писанията им, за да се понравят на новите си господари. Дори изкарали предтечата Авраам “вавилонец”, за да “легитимират” общ произход с тях, а египтяните – главните противници на вавилонците – били описани като поробители, гонители и всякак изкарани лоши и ненавистни. Но всичко било така кодирано, че един ден да може да се възстанови. Това правят и авторите на книгата, разглеждайки най-подробно иврита и неговата азбука като пряко производни от “египетския език” и йероглифното писмо. Същото се отнася и за имената, така че лицата и събитията постепенно намират своите съответствия с известната вече история от папирусните текстове и каменните записи. С течение на времето обаче преправената версия се е наложила, поради което произтичащата от нея “амнезия” днес вече е трудно преодолима. Не случайно Старият Завет не сочи името на фараона поробител, защото такъв практически не е имало. Многобройни са паралелите сирийци – халдеи – арамеи – вавилонци – шумери и пр. . . . Ами пак нещо като българи – шопи – капанци – тракийци – добруджанци – помаци – македонци и пр. и пр.
Всичко това трябва да ни обясни също защо и как “Вавилонската блудница”, халдеите, влъхвите, асирийските царе и пр. и пр. се превръщат в един голям трън!!
Така че ако тази версия се приеме, то може да е само с оглед “реабилитация и компенсация на репресираните”? Е, ще оперем пак – за кой ли път – пешкира, но така ще имаме “авторитетно” потвърждение на древната ни история. При това и втората книга на Стефан Guide-арски за разкодирането на “тракийското” писмо много убедително показва как всъщност културата и писмеността от нашите земи да пренесени в Египет. Но и това може да се бъде притурено към тезата, разработвана от моя частичен съименник г-н Николай Панайотов от Варна, а именно, че Изходът на евреите е от тук и дори името Европа идвало от държавата им Еврия! Това следвало от надписите, върху които се откривало името на бог Ел или Ил; като че ли нашите древни имена не съдържат такова окончание: Страхил, Стоил, Шибил и пр. Признава се, че името Еврия е условно, но ако след време изчертаните карти попаднат у някого без поясненията, то тази условност въобще няма да има как да се вземе предвид и тези карти ще се размахват като доказателство. И ако е вярно, че дванадесетте звезди на Европейския съюз символизират дванадесетте израелски племена, то тогава как ли ще се тълкува емисията на монета от 5 евро в Израел през 1996 г. с лика на г-жа Голда Меир, при положение, че самият Евр(оп)ейски съюз въведе тази валута през 2002 г.? . . .
Въобще – както казват – повторение на историята, но вече във фарсов вариант. Затова много малко вероятно е да се случи казаното за нашата история, защото както на всеки Тринадесети се полага поругание от надъхани тълпи, нелеп съдебен процес, бичуване, кръст, три пирона и копие между ребрата, така и все (уж) губещият се черен гологан – също тринадесети на брой – няма какво друго да очаква, освен зле прикрито пренебрежение, хули и всякакви инсценировки. Направо ще е за учудване, ако бъде пропуснато откриването на “български връзки” при някое от чадърените, антраксните, плутониевите и всевъзможните други покушения и терористични актове. Ще се твърди, че продължаваме да перем парите на Саддам Хюсеин. Ще сме основен организатор на нелегалната търговия с оръжие и наркотици, на международната проституция, на продажбата на деца и органи. Ще продължи информирането на световната общественост, че на наша територия действат лагери за обучение на активисти на “Ал Каида”. Ще заразяваме кого ли не умишлено и организирано със СПИН. Ами как иначе, когато според последните известия самите ние сме били най-заразени и направо застрашаваме Европейския съюз и останалия свят?! . . .
Така че ако трябва от тук да сключа кръга, смятам само ще се повторя. Тогава кое е онова Голямо Неизвестно, с което Св. Кирил се среща в Херсон? А такова наистина има. Но като погледнем отново гореписаното, дано стига само да кажа и аз, че апостолът не може да е видял друго, освен свидетелства от нашата древност, следи от извечната богоцарствена и просветителска мисия на нашите деди. Искал го е – било му е дадено.
Ето и още един любопитен момент от “Пространното житие”. Във Венеция “епископи, попове и черноризци” налитат върху Св. Кирил “като врани срещу сокол”: “Кажи ни, човече, как ти измисляш сега книги за славяните и ги учиш? Досега никой друг не е изнамирал (такива книги) – нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин . . .” Значи допусната е възможността да се случи и такова нещо!! Имало е предпоставки?! И като имаме предвид пътуванията и деянията на апостолите Павел, Андрей и Андроник из нашите земи, както и Св. Йеронимовата глаголица, то колко ли още неща не знаем за останалите изброени и за десетки други, неизвестно вече кога и как отстранени от нашите писания и от църковния ни календар? Преди 3 – 4 години, например, ми попадна книгата “Житията на светиите от Светаго Димитрия, Митрополита Ростовскаго”, издадена в гр. Велико Търново през 1899 г. В нея е даден списък на “учителите, списателите, историците и повествователите, от които са съставени славянските “Четьи минеи” и там Св. Йероним е изписан като “православний учитель”.
Поглеждайки отново към писанието на г-н Божидар Пейчев “AETHICUS PHILOSOPHUS COSMOGRAPHUS” и твърдението на опонента на Hrabanus Maurus в “О писменех Чрьноризьца Храбра”, че “Бог, прочее, не е създал първо еврейския език, ни елинския, ни римския, но сирийския, на който Адам говори, а от Адама до потопа, и от потопа – докато Бог раздели езиците при стълпотворението”, кой ли език смята за първи самият Hrabanus Maurus (например в “За изобретяването на езиците” – “De inventione linguarum”)? Макар да е цитирано, “че след еврейската, гръцката и латинската азбука била изнамерена от философа и космографа Етикус, родом скит от благородно потекло, азбука, която достопочтеният презвитер Йероним непрестанно разпространявал в свой вариант чак до родината на самия Hrabanus, понеже възжелал да увеличи известността на тия букви с мощта на своята ученост и трудолюбие”, това може да е изказване, не излизащо все пак от контекста на триезичната догма.
Посочените обстоятелства и ако този трактат (“De inventione linguarum”) действително е написан в 856 г. (това е и годината на смъртта на Рабан Мавър), т.е. точно в разгара на книжовната дейност на Светите братя Кирил и Методий, обуславят възможности за по-нататъшни разсъждения по датировката на “ответа” – “О писменех чрьноризьца Hrabana” (Компилацията моя. Попаднах в мрежата на родословието на (Х)рабан(ус) и видях, че името означава “гарван”; на съвременен немски “Rabe”. Пак интересно се получава: нещо като Гарван Чернев или Черньо Гарванов. Пак имаме корена “гар-“, “гор-“, “гер-“; както при “пек-а”, “печ-ен”, “из-пич-ам” и производната дума “печ-ат” – “тамга”, правени чрез “жиг-осване”, “жег-ване”). Но щом става въпрос за остър полемичен диалог, то репликите едва ли имат смисъл след десетилетия или столетия, за което свидетелства и “заканата”: “Има и други възражения, които другаде ще кажем.” Тоест, противопоставящото се писание “О писменех” едва ли е от следващия Х или от ХІ век, както ни учеха в училище. Такава активна политическа ангажираност на автора едва ли има смисъл тогава, когато писмеността е вече утвърдена.
Може би въпросът за първоезика на човечеството произтича от друг пасаж. (Необходимо е да се види самото писание “De inventione linguarum . . .”, но не можах да го открия в мрежата.) Едва ли един толкова ерудиран и продуктивен автор като него не е бил на ясно, че самият Стар Завет не определя еврейските писмена като най-старите. Тук по-вероятно изразът “след еврейската, гръцката и латинската азбука” – като относително равностойни по древност – е формулиран с оглед разполагането във времето на Етикус-Йеронимовите писмена; приблизително, разбира се, защото съм с впечатлението, че двамата не са съвременници. Поне нищо не говори, че се познават, но докато за Св. Йероним се знае в кой период е живял, то за Етикус Истер може да се гадае в рамките на 2 – 3 века. Тук съм в несигурност; може и да не съм прочел всичко с нужното внимание, но г-н Пейчев твърди, че Св. Йероним и Ет(х)(ик)(ус) са съвременници. Йероним със сигурност се познава с епископ Урфила, даже Сергей Лесной пише, че Урфила е бил свещеник и в Хърватия, откъдето е Йероним. (А къде беше град Урфа? Дали не могат да се търсят паралели и между Етикус и Урфила?? А да не би самият Овидий по време на заточението си в Скития да е писал под псевдоним??? Въпросът за “скитския благороден произход” е само един от малкото, които се нуждаят от допълнителни проучвания.)
Всъщност едва от Сергей Лесной (в “Откуда ты, Русь?”) научавам, че пълното име на цитираното произведение на Рабан Мавров е “De inventione linguarum ab Hebreae usque Theodiscam et notis antiquis”, което – без да съм особено сигурен – би трябвало да означава “За изобретяването на езиците от еврейския (чак) до простонародния и древните писмена”. Само че терминът “lingua theodisca” за мен е твърде проблематичен. Той се разглежда в историческото езикознание на немския език и се смята, че от него произлиза думата “deutsch”, оформила се към ХІV в., с междинни варианти и разклонения: “tiutisc”, “teutisc”, “diutisc”, “tiutisch”, “teutsh”. Тези думи пък се свързвали с “готското” “tiuda”, което трябвало да значи “народ”. По подобен начин се гледа и на етнонима “teutoni”, в които обаче някои виждат бог Тевт (Teut; това не беше ли друго име на Дионис?? Тион-Иисус, както пише г-н Стефан Гайдарски; или пък Zeus??), от който някои извеждат произхода на германците. Но ето че се затваря още един кръг. Teut не е ли друга форма на Theos и пак да стигаме до наши братя богочовеци, придвижили се на северозапад след разкъсването на Евксинския мост (понт) и заливането на част от земите ни от средиземноморските води. И тъй като “язикь” се употребява и за “народ”, то просто имаме една друга форма на съответствие: езикът “theodis-ки” да е всъщност божественият език на божествените гер-ман-и, жар-хора. И като човек пристрастен – признавам – все си мисля, че “theodisco” и “theodiscus” би трябвало да са свързани с “богоречието”, а не с просторечието.
Ето един пасаж от “Откуда ты, Русь?”:
“3. В русской специальной литературе (см., напр.: А. М. Селищев, 1951, “Старославянский язык”, 1-й том, стр. 72) совершенно не упоминаются обстоятельства, связанные с так называемым Клоцовым кодексом.
А между тем на пергаментных листках имеются следующие приписки, одна на старонемецком языке:
“Dieses puch (Bucli) hat Sant Jeronimus nut (може би “mit”; Р.П.) eigener hant (hand) geschrieben in Grabatischer sprach (Sprache).” Таким образом, перед нами указание, что “клоцовские листки” написаны не на “старославянском языке”, а на хорватском. А это большая разница. Ибо язык листков оказывается не “протоязыком”, так сказать, славян, а местным диалектом.
Другая надпись, уже по-латыни, гласит: “Isti quintemi, Ые (?; Р.П.) intus ligati, scripti fuerunt de manu propria S. Iheronimi ecclesie Dei doctoris acutissimi. Et sunt biblie pars in lingua Croatina scripta” (далее идет длинная история перехода рукописи от одного владельца к другому).
Таким образом, имеется свидетельство, что листки “Клоцовского кодекса” были написаны собственноручно св. Иеронимом. Родился он в 340 г. в Стридоне, в Далмации. Он был, безусловно, славянином, ибо называет далматинцев или иллирийцев в своих письмах “linguae sual homines” (май буквата “l” във втората дума е излишна; Р.П.), а также сообщает, что он перевел Библию своим землякам. Нам ведомо также, что “Клоцовский кодекс” был одно время объектом религиозного пиетета: листки его были обрамлены в серебро и золото и делились между родственниками владельца, чтобы каждому досталось хоть что-нибудь от этого ценного наследства. Мы располагаем, таким образом, историческим документом, доказывающим, что св. Иероним еще в IV в. пользовался глаголицей, его даже считали автором этого алфавита.
Подобное утверждение не является единственным: в 1766 г. граф Клемент Грубисич (Klemens Grubisich) издал в Венеции книжку “In originem et historiam alphabet! Slavonic! Glagolitici, vulgo Hieronymiani disquisitio”. Заглавие говорит само за себя. Грубисич утверждает, что глаголица была составлена еще задолго до Р.X. неким Fenisius’ом из Фригии, взявшим в основу гетские руны. Что это похоже на правду, доказывают некоторые финикийские монеты, несущие, напр., глаголическое “Б” (см. также далее). Мы знаем также, что около 1640 г. Рафаил Ленакович (Raphael Lenakovich) написал диалог “De litteris antiquorum Illyriorum”, в котором он говорит почти то же самое, но более чем на 125 лет раньше Грубисича. В 1613 г. Glaude Duret (см. нашу “Историю руссов”, вып. 9, 1959) в своей книге привел два глаголических алфавита, приписываемых им Иерониму (см. стр. 933 и 935, где нами воспроизведены копии алфавитов). Что св. Иероним был изобретателем глаголицы, утверждал еще в 1538 г. Вильгельм Постелл в работе “Linguarum XXII characteribus dinerentium alphabetum”.
Ко всему этому добавим, что I. von Hahn нашел у албанцев алфавит, приписываемый албанцу Bьthakukyc, очень похожий на глаголицу. Полагают, что этот алфавит был введен во II в. во времена христианизации албанцев.
Из вышесказанного ясно, что история глаголицы совершенно не такова, какой ее представляют, в особенности советские филологи и историки. Она до примитивности ими упрощена. Кто ее автор – неизвестно. Конечно, не святой Иероним. Больше вероятия, что он ею лишь пользовался и только молва приписала ему авторство.
Возможно, наше предположение (см. наш труд: “Пересмотр основ истории славян”, 1956, вып. 1, стр. 111) гораздо ближе к истине, чем это принято филологами. Несомненно одно: глаголица на века древнее кириллицы. Именно поэтому на старинных пергаментах (палимпсестах) всегда кириллица перекрывает глаголицу.”
Ето и още нещо в подкрепа на тезата, че човек с псевдоним Черноризец Храбър едва ли може да е съществувал. Това би било необичайно за тогавашните традиции от всяка една гледна точка. (Има, разбира се, редица анонимни произведения, но известно е, че то е в съответствие с възгледа, че пишещият не е действителният автор, а само “инструмент” на боговдъхновението.) Обичайното е към имената да се добавят прозвища според месторождението, мястото на изява или вида на занятието: Климент Охридски, Петка Епиватска или Петка от Епиват, Злата Мъгленска, Иван Рилски, Кракра Пернишки, Марко Преславски, Константин Костенечки; Владислав Граматик, Яков Черноризец, Григорий Доброписец, Захарий Зограф, Матей Граматик, Михаил Войн, Марко Кралевити, Григорий Цамблак (последното не знам какво значи; засега най-близките връзки виждам с думите “замба” – “белег” – “бележит” или “замбак” – вид градинско цвете, крин). Както виждаме, всичко е точно обратно на предизвикалия толкова обсъждания случай. Така е и в “неславянския” свят: Павел Анконски, Еразъм Ротердамски, Балдуин Фландърски, Леонардо да Винчи; както всъщност и при (H)rabanus Maurus – (Х)рабан Мавър = духовник, расоносец, т.е. (Х)рабан Черноризец; “Чернец, почернения, монаха, калугера, Храбан (Hraban)”, както пише и г-н Пейчев.
Е, подобно на Черноризец Храбър в средата на ХІ век имаме новгородския свещеник Упырь Лихой (Вампир Злий; “Ну и подходящая фамилия для священника!” – възкликва Сергей Лесной), но това си е чисто прозвище, а не име като горните.
Така че – както се казва – грешката е вярна, само дето два века търсим “раби Шварцхемд” . . .
Г-н Табов,
Извинявайте за предъвканите известни неща, но да се надяваме, че все нещо (о)става за преглъщане. Изпращам Ви и копие на част от страницата на един гер-ман-ец, подвизаващ се в САЩ, където е почетено и Вашето име. Е, така трябваше и аз да науча, че сте станал професор. Простете за закъснението, но все пак най-сърдечни поздравления! Бъдете здрав и стоек!
На въпросната страница се виждат също скорошни разкрития за писмеността, ползвана във владенията на Савската царица. Г-н Шкодров сигурно ще има какво да ни каже и по този въпрос.
(Приложенията изпращам отделно, за да мога по-лесно да освободя пощенската си кутия от техните копия.)
До скоро! С най-сърдечни благопожелания и в търпеливо очакване
Ради Бога
гр. Шумен
05.02.2007 г. (7512 г. от последната корекция на древния български “колендар”. Интересно е писаното от Сергей Лесной за произхода на думата “календар”! Може би думата “Коледа” преди се е произнасяла с носовка: “Коле(н)да”, както и песните, които са се пели на празниците през десетдневката преди нея – “коля(н)ди”. А от тук и връзката с латинските “календи” – началото на месеците, когато римляните трябвало да плащат данъците си. От латинските речници пък научаваме, че изразът “в/по/на/през гръцките календи” е подобен на нашия “на куково лято”, тъй като гърците нямали календи.)
Извадка от книгата на Георги Ифандиев „Световното правителство: Каква е цената на човечеството” (том 2):
„Мениджърите и продавачите на пари вече представляват своеобразна интернационална класа (привилегирована каста, нещо повече от прослойка) и разговарят на един общ жаргон, основан на американизирания английски език. Днес и у нас казват „кликвам”, „сейввам”, „кастинг”, „файл”, „имидж”, „чат”, „приватизация”, „презентация”, „консолидация”, „консенсус”, „пи ар”, „джи пи” и т.н. Това е началото на пътя към навлизането на посочения интернационален жаргон. Той започна отдавна, с онова станало вече казионно „чао”, продължи през „о кей”, „хит”, „фен”, „фейс-контрол” и неусетно измества красивите български думи за тези неща. Ето ви го социализмът почти по Маркс! Добре, че дедите и родителите ни не са правили „интъркорз”, за да ни има . . .
Спомням си, че през шейсетте години на ХХ век, колкото и да бяхме заблудени и увлечени от англоезичната контра-култура, си превеждахме модните термини. Така например нашумялото сред лондонските модове (mods – младежко течение, отличаващо се с модни, „напудрени” дрехи, за разлика от облечените в кожа рокери – rockers) обръщение „face” у нас се превърна в оригиналното „образ”. Макар подобно нещо да изглежда незначително, то издава все още съхраненото поне на подсъзнателно равнище чувство за национална принадлежност, пък дори и за творчество. А ако всичко, свързано с езика, ви се стори незначително, ще ви опровергая с още един цитат от Оруел. В „1984” един от героите му, езиковият експерт Сайм, казва на друго действащо лице – Уинстън Смит: „Революцията ще приключи, когато езикът стане безукорен.”
. . .
. . . в западния свят започнаха да ограничават правата и свободите постепенно, а не изведнъж. И изземват собствеността не рязко и с административни актове, а полека-лека и с методите на икономическата принуда. Социализмът върви към пълната си победа преди всичко в Съединените щати, а след това и в Западна Европа. Рано или късно той ще премине към „най-висшата си фаза” – комунизма. Така, както е в кибуците на Израел. Всичко друго е новоговор (newspeak). И той не е изобретение на Ерик Артър Блеър, познат като Джордж Оруел. Век преди него френският социалист, евреинът Морис Жоли, преосмисля Макиавелизма и разпорежда: „Да се изменя истинското значение на думите.”