Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 32 в брой 114

Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 32
Категория: История

Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие

Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух

продължение от този брой

ЕЗИКЪТ НА КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ

Георги Сотиров

( превод от английски език Ради Панайотов )

I.

В своята книга, озаглавена “De Magistratibus”, Йоан Лидийски (Ioannes Lydus) съобщава, че Константин Велики бил писал на своя роден език (οικεια) няколко “Беседи”, които той оставил на потомството [1]. Внимателно избягвайки да определи какъв точно е бил родният език на Константин, Лидийски, преднамерено или не, ни е оставил една нишка. Очевидно Константиновият “домашен” език не може да е бил гръцкият; иначе прилагателното “οικειοs” щеше да е неуместно, дори объркващо [2]. Нито пък латинският е можел да бъде роден език на Константин. За да означават латинския език по друг начин, освен със собственото му име, византийските писатели в повечето случаи използвали думите “πατριs φονη” (“отчески, бащин, отечествен език”).

2. Лидиецът е писал своята книга някъде между 551 и 546 г. сл. Хр., когато латинският език в Константинопол е бил в пълно отстъпление [3]. За самия Юстиниан се казва, че е говорел развален латински, а гръцки – като варварин [4]. Това е било два века след смъртта на Константин. Логично е, че през този период в Константинопол е имало хора, които са можели да четат латински и/или гръцки, и такива, които са можели да четат Константиновите “Беседи”, написани на неговия “домашен език”. Лидиецът смътно загатва, че по негово време латинският е бил изтласкван извън официалните дела. Но от кой друг език?

3. Съществуват обилни косвени доказателства, че Константин Велики е бил трак; съществуват и достатъчно преки данни за това, а именно:

I). Дядото на Константин – Евтропий (Eutropius), е бил трак от Дардания [5];

II). Самият Константин е роден и отраснал в Ниш (Naissus), тракийски (дардански) град [6];

III). Той завършил образованието си в Никомедия – тракийски град, в двора на Галерий (Galerius) – тракийски император (управител?), роден в Сердика (днешната София). Галерий бил толкова не-римлянин, че за него се е смятало, че дори не си и помислял за името на империята да обели прилагателното “римска”, заменяйки го с “дакска” – Дакия (Dacia), по това време една от няколкото големи тракийски провинции [7];

IV). Юлиан Отстъпник, племенник на Константин, няколко пъти се изказва, че семейството му е тракийско, от Мизия (Mysia) [8];

V). Самият Константин премества столицата на империята далеч от Рим – във Византион (Byzantium), в сърцето на Тракия;

VI). За него се казва, че е основал “в страната на скитите” четири града, а именно Перстлаба (Persthlaba; също Перстлава – Бел. прев.), Плискуба (Pliscuba; също Плиск, Плискоба – Бел. прев.), Констанция (Constantia) и Дристра (Dristra) [9].

II.

4. На нас обаче ни се казва, че тракийският език е изчезнал, както и самите траки [10]. И както и това, че траките никога не са имали книги [11], да се каже, че езикът на Константин е бил тракийски, би било все едно да се замени една непозната величина с друга. И така би било наистина, ако можеше да се докаже, че траките и техният език са изчезнали. Все пак, основавайки се на изследвания, това изчезване ще се окаже нещо по-лошо, отколкото едно безпочвено твърдение: то изпада в крещящо противоречие с редица свидетелства.

5. Разбирането на тези доказателства предполага кратък размисъл над едно наблюдение, направено от Херодот (Herodotus). Траките, казва Херодот, “имат много имена, в зависимост от съответните им области” [12]. Разбира се, същинската Тракия и до ден днешен е името на област, оградена от Стара планина (Haemus) и Егейско море. Но хората, живели на север от планината Хемус, в Мизия, също са смятани за траки, защото са говорели същия език. На същото основание терминът трак(ийски) е бил използван като обичайно название за хората, живеещи във Витиния (Bythinia), т.е. в азиатската част на проливите, също както и за хората северно от Дунав, т.е. тези в първоначалната Дакия (Dacia, наричана също Готия – Gothia). Сред траките, често споменавани от античните историци, най-изтъкнати са пеоните, фриги(йци)те, мизите, македонците, одрисите, бесите и готите.

6. Огромни усилия са положени от някои съвременни учени, за да замъглят народността на тракийските народи. Това ни принуждава да погледнем по-отблизо на този въпрос, започвайки евентуално с пеоните.

• Тези хора са били познати на Херодот, който сравнително обстойно говори за техните обичаи. Петстотин години по-късно Страбон (Strabo) отбелязал, че пеоните живеели от двете страни на реката Вардар (Axius) [13]. Много пеони обаче живеели по на север. Дион Касий (Dio Cassius), човек с всички предпоставки да знае това добре, тъй като известно време е бил управител на тази провинция, е писал, че пеоните “живеят близо до Далмация по продължение на самия бряг на реката Истър (Ister), от Норикум (Noricum) до Мизия (Moesia) . . .” [14]. Това е било двеста години след времето на Страбон.

• След още 350 години Йоан Лидийски обяснява, че истинското име на провинцията е било Панония (? Бановина – Г.С.), “която гърците били назовали Пеония (Paeonia), нагласяйки името с цел благозвучие и за да избегнат една варварска словесна форма” [15].

Йоан Цеца (Ioannes Tzetzes), пишейки почти 600 години след лидиеца, не е отбелязал, че тези хора са изчезнали. За него те все така са били там, както и преди, и той казва кратко и ясно: “Пеоните са българи.” [16]

 7. Други известни траки са били фригийците.

• Според Страбон “Brygi,  Bryges и Phryges са едни и същи хора”. А другаде: “А самите фригийци са българи, народ тракийски . . .” [17].

• В един фрагмент (№ 25) от своята Книга седма, силно изопачена от мафиоти, които явно са се мъчили да унищожат колкото е възможно повече свидетелства за траките, Страбон се позовава на Херодот, чийто думи са: “Според преданието на македонците, фригийците, по времето, когато местопребиваването им е било в Европа и жевеeли с тях в Македония, носели името бриги; но при преместването си в Азия те сменили името си по същото време, както и местоживелището си.” [18]

8. Мизите (Mysi, Moesi) са били пак тракийски народ, чиито поселища изпълвали областите между Дунав и Стара планина (Haemus), както и Витиния (Bithynia) на източната страна на Босфора  (Bosphorus) и егейския бряг на Мала Азия (Asia Minor).

По въпроса за народността на мизите Страбон е твърде категоричен.

• Мизите в Мала Азия, казва той, са траки, “които сега живеят между лидийците и фригийците, и троянците” [19].

• И другаде: “Страната северно от Пергам (Pergamum) се държи в по-голямата й част от мизите.”

• И отново: “А гърците смятаха гетите за траки, гетите пък живееха от двете страни на Истър, както и мизите, те също бидейки траки.” [20]

9. Идентификацията на македонците и траките също е неоспорима, макар и начинът на назоваване от автор до автор да е различен.

Полибий (Polybius) нарича траките и македонците ομογενεs, т.е. хора от един и същи народ, род или раса [21].

Плиний (Pliny) говори за мизо-македонци в Мала Азия, които “са се събрали (conveniunt) в Ефес” [22].

Апиан (Appian) нарича синтите македонско племе; Страбон ги нарича траки [23]. И двамата, разбира се, са прави.

• В началото на II в. сл. Хр. Дион Хризостом (Dio Chrysostom) отбелязва, че населението на Никомедия (Nicomedia) се е състояло от “водещите измежду гърците и македонците” [24].

• По това време Никомедия е бил най-големият град на Витиния. Той е бил основан, казва Павзаний (Pausanias), от Зипет (Zipoetes) – “трак по рождение, съдейки по името му” [25].

Страбон обяснява, че “витините . . . получили това ново име от траките . . .,  които притеснили страната” и сочи Никомед III като “Витинеца” [26].

• Четири века по-късно Зосим (Zosimos) се позовал на едно пророчество, в което Никомед II (Nicomedes II) е титулуван “тракийски цар” [27], докато Йоан Малала (Ioannes Malalas) казва, че Никомед I бил “от македонски произход” [28].

10. От интерес в тази връзка са няколко “литературни” факта.

Еврипид (Euripides, Rhesus, 404) “кара” Хектор (Hector) да нарече тракийския цар Тес (Thesus) εγγενηs, т.е. смята, че троянците (фригийците) са от същия род или раса, както траките от Македония.

• Другият подобен пример е приведен от Конон (Conon). В своя 46-ти разказ Конон говори за Орфей (Orpheus), който “царувал над македонците и страната на одрисите”, след това препраща към “жителите на Тракия и Македония” и към “група траки и македонци, отиващи заедно към Либетра (Leibethra)”, където се смята, че Орфей е умрял от ръцете на “жените на Тракия и Македония” [29].

Еврипид и Конон може да са писали само за развлечение, но Павзаний, съвременник на Конон, се е стараел да даде точно описание на Гърция и нейната система от знания. И според него Орфей е бил трак [30], докато пет века по-късно Йоан Малала нарича Орфей “най-известния лирически поет, одрис от Тракия” [31].

11. Осем века по-късно идентичността на траките и македонците е засвидетелствана от Никифор Грегора (Nicephorus Gregoras). От едно писмо, което той е писал в годината 1325 или 1326, описвайки пътуването си през Македония, научаваме, че болшинството от местните хора са били “още от самото начало мизийски заселници, които са живели размесени с нашия народ” [32].

Грегора използва думата αρχηθεν (“от самото начало”), отхвърляйки по този начин предварително всякакви празни приказки за последващо идване на траки (мизи) в Македония. Той не ни казва кога са пристигнали първите гръцки заселници, но

Помпей Трог (Pompeius Trogus) казва, че те са дошли под предводителството на Каран (Caranus), събитие, случило се през годината 810 пр. Хр. или приблизително тогава. Преди това време цяла Македония е била населена от траки [33].

12. Произходът на името Македония (Macedonia) също има известно отношение към нашата тема. Според едно предание (някои предпочитат да го наричат легенда) египетският цар Озирис (Osiris), по-късно повишен от жреческата каста в ранг на бог, имал двама сина – Анубис (Anubis) и Македон (Macedon). Вторият бил оставен по завещание на баща му за управител на Македония, наричана по-рано Ематия (Emathia), и от него тя получила името си [34].

• От таблици, останали от Манетон (Manetho) и достигнали до нас, може да се пресметне, че Македон е царувал около 2326 г. пр. Хр. [35].

Хезиод (Hesiod), като добър гръцки поет, “дарява” Македон с гръцко родословие; той го прави син на Зевс (Zeus) и Тия (Thyia), дъщерята на Девкалиион (Deucalion) [36].

• От друга страна, Хеланик (Hellanicus) смятал, че Македон е бил син на Еол (Aeolus), когато македонците “обитавали страната заедно с мизите” [37].

13. Независимо от толеранса на грешките при сортирането на пресмятанията на древните хронисти по отношение на тези събития, името македонец трябва да е било известно навред из Изтока по времето на Троянската война.

Защо тогава то не се споменава от Омир (Homer)?

Никой досега не е предложил задоволително обяснение. Все пак, имайки насреща си фанатичното усърдие, с което гръцките писатели са се стремели да заличат някои “варварски” имена, преправяйки други така, че да ги направят приятни за чувствителните атически уши, ние сме доволни, че сме способни да извършим едно “сдобряване”. Омир може би не го е било грижа да допуска, че без помощта на някои македонци, гърците са щели да бъдат унищожени пред стените на Троя. Затова навярно както той, така и някой друг като него не е мислел да заменя македонците с мирмидонци.

И е станало точно така, че за Йоан Малала Омировите мирмидонци са били идентични с онези българи, чиято родина някога е била в Тесалия – област в Македония [38].

14. От I век от нашата ера насам една много важна част от историята на Централна и Източна Европа е играна от гетите. Някои писатели са наричали гетите даки, други са предпочитали да ги назовават готи. По-голямата част от това население е живяло между Дунава и Карпатските планини, макар че е имало гетски поселища и южно от Дунав и много други в пространството североизточно от Карпатите. Дълго време е била в ход мощна кампания от готите да бъде направен ретроактивно (с обратна сила; Бел. прев.) един германски народ. Тази теза трябва да бъде отхвърлена. В действителност всяко късче информация на наше разположение клони да доказва, че готите не са били нищо друго, освен хуцулите – клон на гетите, тракийски народ пар екселанс [39].

15. Тракийските народи никога не са преставали да съществуват. Те никога не са изгубвали своята сила. Дион Касий (Dio Cassius) разказва за унизителното поражение, което те нанесли на Марк Антоний в Мизия [40]. Те явно са били много силни, след като Светоний (Suetonius) казва за Октавиан, че искал ръката на една тракийска принцеса [41].

Плиний Стари, който загинал при изригването на вулкана Везувий (79 г. от н.е.), нарича траките един от най-могъщите народи в Европа [42]. През III век те прогонили римляните от Дакия [43]. В зората на IV век техният водач Константин (Constantine) предприел поход към Рим, сразил Максений (Maxenius) на моста на р. Мулвия, разформировал преторианските кохорти и премествайки столицата на империята при Босфора, свалил Рим до положението на провинциален град.

• От Теофан (Theophanes) научаваме, че в годината 497 сл. Хр. Анастасий (Anastasius), подкрепян от един от своите генерали в Изтока, излъчил една армия от готи, беси “и други тракийски народи” [44].

Прокопий (Procopius) ги нарича “римляните от Тракия” [45]. Той също така прави препратка към град Анхиало (Anchialo) на Черно море, който, по думите му, е бил “населяван от траки” [46].

16. След като бесите и готите не са изчезнали, ние не се изненадваме да четем, че техните диалекти са се говорели в средата на VI век. Затова Йорданес (Jordanes) е записал, че Хистер е било името на Дунава на езика на бесите [47]. Езикът на бесите със сигурност е бил говорен в годината 570 сл. Хр., както научаваме от пътеписа на Антонин Плацентин (Antoninus Placentinus) [48].

Колкото до готския, той се е чувал в Константинопол и в много части на Италия, където някои готски клирици изглежда са можели да пишат на него, въпреки че очевидно не можели да пишат на латински [49].

17. Тракийските диалекти били широко говорени не само във Византийската империя;

Тракийският език е бил писмен непрекъснато от второто хилядолетие пр. Хр.

Еврипид сочи тракийски плочици (дъсчици, таблици?), писани на езика на Орфей [50]. Фактът, че тази литература е спомената в една драма, а не в исторически трактат, не трябва да ни заблуждава. Еврипид несъмнено влага в поезия и в диалогична форма нещо, което е било общоизвестно през неговата епоха.

Херодот, който не е бил драматург, сочи съществуването на тракийски оракулски плочици (дъсчици, таблици?) [51].

Овидий (Ovid) е записал факта, че е съчинявал поема на езика на траките гети [52].

Фотий (Photius) разказва, че един писател от VII в. сл. Хр. използвал тракийски книги [53].

• А Константин Велики е писал своите “Беседи” на родния си език, т.е. на тракийски.

18. Старите тракийски книги са били “успешно” напълно изличени от религиозни фанатици и други жестоки хора, които много пъти са се опитвали да унищожат и самите тракийски народи. Но тракийският език е оцелял през вековете, както и самата тракийска писменост [54]. Всички съмнения, касаещи тези въпроси, се разсейват за всеки, който се постарае да се спре за момент върху свидетелството на Теофилакт Симоката (Theophylactus Simocata).

• Писал през VII в. сл. Хр., Симоката два пъти заявява, че славянските народи от неговата епоха са същите онези, които в по-раншни времена са били наричани гети.

• Те са били народите, на чието богатство се е възхищавал Херодот, чиято медицинска наука е ценял Платон (Plato) и чиято войска веднъж победила Филип II, а по-късно и силите на Лизимах (Lysimachus). [55]

Следователно, родният език на Константин Велики е бил славянски диалект.

 

19. Това, че Константин Велики е говорел славянски диалект, е потвърдено от множество лингвистични данни за онези, които желаят да видят това. С оглед да е способен да види това, човек трябва преди всичко да разбере, че езикът, оставен сам на себе си, се променя много бавно. Павзаний (IV.27.9-11) е записал една разказвана случка. “Странстванията на месинците извън Пелопонес продължили 300 години”, писал той, “през време на което е ясно, че те изобщо не са отстъпвали от своите местни обичаи и не са загубили своя дорийски диалект, а чак до ден днешен са запазили най-чистия дорийски в Пелопонес.” Бързи промени стават само когато два или повече народа, говорещи различни езици внезапно се съберат заедно, бивайки по този начин принудени да развият някаква импровизирана система за комуникация. Затова хибридните езици, като румънски, френски и английски имат шизофренична лексика и по-проста граматическа структура в сравнение с езиците, от които те произхождат. Език, който е избегнал такъв вид разрушение, може също да заема думи и граматични форми, но в много по-малка степен поради бавността, с която съжителстващи си езици са склонни да проникват един в друг. Отправяйки поглед към най-стария български документ – “О писменех” на Черноризец Храбър, ние добиваме представа за древността на българския език. “О писменех” датира от края на IX век. Той е точно на 1100 години. Въпреки това, всеки образован българин може да го чете без особени трудности. Няма основание да се съмняваме в това, че 1100 години преди времето на Храбър езикът, говорен в Мизия и в останалите части на Тракия, е бил почти същият. През тези доста столетия са се извършили ограничени, но показателни заемания между гръцкия и българския език, които са в състояние да ни научат на нещо.

20. Това, че българският (“новото” име на тракийския език) е заимствал от гръцкия, никой не би оспорвал.

Но колко гръцкият е заимствал от “варварските” си съседи на север?

Дион Кризостом ни съобщава, че самият Омир “е използвал много варварски думи . . . не спестявайки факта, че смятал, че в това той влага нещо живо и ярко по стил” [56].

Платон също е знаел за такива заемания. “Аз предполагам”, пише той, “че гърците, и специално тези в страни, намиращи се под владичеството на варварите, са заели много варварски думи (ονοματα)” [57]. За трако-македонците, бидейки най-близкият “варварски” народ до гърците и на практика живеещи размесени с последните на юг чак до Пелопонес, е съвсем нормално да срещат трако-македонски думи в гръцката лексика.

Атеней (Athenaeus) насочил вниманието на своите читатели към този факт. “Мнозина писатели от Атика” – казва той – “използват македонски идиоми в резултат на общуването си с тях” [58]. Проникването на славянски, т.е. тракийски или български думи в гръцкия речник може да се наблюдава най-удобно при заговаряне обратно.

• Затова Теофилакт (Theophylact), гръцки епископ на Охрид по времето на византийското иго (ок. 1110 г. сл. Хр.), е използвал много български думи (στρουγα?, πλανινα, οτρωτζινα) [59].

• Преди него, около средата на Х век, Константин Порфирогенет (Constantine Porphyrogenitus) е използвал български думи, като δρουγγαριοs [60], ζακανον, ζουπανοs and κραβατοs. A. Bailly буквува и произнася последната дума  κραββατοs и казва, че това е заемка с неясен произход. Liddell и Ascott (По-нататък в текста второто име е изписано и по друг начин. Бел. прев.) обаче смятат, че това е македонска дума, което е и в действителност. Откриваме производна на тази дума (κραββαταρια) съответно през VII и VI век [61].

• В гетския танц, описан от Порфирогенет в неговата “Книга за церемониите”, се откриват някои български думи, като βελε и βικη, ιδε, ογυν и τουλ, означаващи съответно “(той) казва”, “(той) вика”, “(той) иде”, “огън” и “колчан” [62].

• Малко по-рано византийците са научили българската дума “Загора”. Когато българите присъединили областта около Бургас (стария Debeltum – Дебелт), те я нарекли Ζαγοραν, казва Зонара (Zonaras) [63]. Думата Загора се разбира чрез славянската дума. Тя означава “област оттатък, отвъд планината”, което точно отговаря на местоположението на анексираната област на картата.

21. Така ние постепенно се връщаме към периода, предшестващ приемането на кирилската азбука, предхождащ и образуването на Първата българска държава. Списъкът на българските думи в гръцкия речник може да бъде разширен.

• У Хайкий (Heychius, V в. сл. Хр.) (Хезихий ? – Бел. прев.) намираме думата ζελκια, която бива обяснена като фригийска за “зеленчуци” [64]. Тази дума е особено жива в съвременния български език и означава “зеле”, “зелка”.

• От Диодор Сикул (Diodorus Siculus) (Диодор Сицилийски ? – Бел. прев.) можем да научим, че ‘Εστια е била тракийска (гетска) богиня [65]. Тя е била тачена и в Рим под името VESTA и нейните поклонници вярвали, че тя е разкрила как се строят и обзавеждат домове [66]. В други думи тя е била знаеща жена, на български “веща”. Съответстващо на това очевидно е “невеста”, което във всички славянски езици означава “булка”, “годеница”, т.е. млада жена, която трябва да бъде посветена в изкуството на семейния живот.

• Гръцкото прилагателно μαλακοs най-общо се превежда като “мек”.  Един пасаж у Плутарх (Plutarch) подсказва, че същата дума, с лека разлика в значението, сигурно е била обща и за двата езика – гръцки и тракийски. Аристодем (Aristodemus), тиран на Куме (Cumae), казва Плутарх, е бил наричан от варварите Μαλακοs, “което на техния говор означава “детски” [67]. Е, едно дете е “малкия”, а “нисък” или “дребен” на български е “малък”.

• Една заемка, на която досега е било обръщано недостатъчно внимание, е βολαι. Тя се среща у Прокопий, който обяснява, че в “минали времена” така са били наричани родилните болки/мъки [68]. Защо хитрият Прокопий не е цитирал своя източник или по друг начин да ни даде възможност да отгатнем кои “минали времена” е имал той предвид? Защото ако беше направил това, той трябваше да признае, че “в минали времена” жителите на Евбея (Euboea), където думата е записана, са говорели български (тракийски), в който думата “боли” винаги е означавала болки, и то не само родилните. Но Прокопий не го е било грижа да знае това.

22. Един изпипан опит да бъде преправен тракийският (наричан иначе славянски или още български) произход на една гръцка дума – името на една езическа богиня – може да се наблюдава при Йоан Лидийски.

• Ето как лидиецът процедира с нея: “Земята е била наричана θεμελη (“основа”), тъй като всичко е основано, положено в нея; поетите и писателите, сменяйки буквата Σ, са я наричали Σεμελη” [69]. Лидиецът или не е знаел, или не е искал да знае, че на езика на съседните “варвари” ZEMLJA/ЗЕМЛЯ означава “Земя/та”, а TEMELI/ТЕМЕЛИ – “основа”, което е същото значение на тази дума в днешния български език.

• Друг лексикален куриоз представлява гръцката дума δελτοs (плочици, дъсчици за писане). A. Bailly казва, че етимологията й е неустановена. Liddell и Scott казват, че наименованието идва “от буквата Δ (“делта”, старата форма на плочиците)”. Триъгълни плочици за писане се намират само в речниците. Истинските са правоъгълни. За да се разбере това, всеки трябва да знае, че произходът на тази дума е от българската ДЕЛАМ, която означава “режа”, “изрязвам”, “дълбая” или “правя”, “върша”. Думата “chisel” (англ.) на български е “длето”. Инфинитивът е “делати”. Причастието “делано” означава “нещо, което е било рязано, изсичано, дълбано, обработвано”, както една дъсчица за писане, например на гръцки δελτοs.

• Имаме също и поразяващия случай с името на местност Нестане, което мистериозно е убягнало от погледа и на древните, и на съвременните филолози. Павзаний съобщава, че в Аркадия той минал покрай руините на селище, наричано Νεστανη, близо до което Филип II Македонски някога разположил своя стан [70]. Един поглед върху тази дума е достатъчен, за да ни убеди, че пред нас е случайна транскрипция на старобългарската дума НА СТАНЕ, означаваща “в стана, в лагера, в бивака”. Νεστανη няма смисъл в гръцкия език. Павзаний трябва да я е записал както я е чул от някой местен човек.

• И накрая, ‘αρβυλαι е било названието на вид обувки, носени по селата. Произходът на думата, казват Lindell и Scott, бил неизвестен. Nonnos смята, че това е стара дума [71]. На български и до ден днешен една от думите за означаване на меките кожени обувки (мокасини) е “цървули”.

23. Думите, обсъждани досега, са описани от лексикографите като фригийски, като възможни македонски, като варварски, древни или с неизвестен произход. Те имат едно общо нещо: те са съвсем живи в съвременния български език. Особено забележителни са имената Vesta (Hestia), Semele и Nestane,  към които могат да се добавят още много други [72].

24. Изучавайки лексикалната осмоза между гръцкия и българския език, заслужава си да бъдат разгледани и някои други категории. Обикновено думите биват заемани наред с предметите или действията, които те означават. Гърците са морски народ (? “хора на морето” – Г.С.) – рибари, търговци и пирати. Не е голямо чудо, ако траките са заели от тях думи, като ‘οκταποδυs (“октопод”), θαλασσα (“вълни”; макар че и за тази дума трябва да се замислим, имайки предвид, че в българския тя се отнася и за явления на сушата, като например “движещите се или прииждащи на талази мъгли”, което пък е свързано с глагола “лазя”. – Бел. прев.), σκελοs (“място за сваляне, стоварване”; и тази дума в българския език има редица съответствия и различни употреби: “скеля” – в двете разновидности “пристан” и “помощно строително съоръжение”, както и човешкият “скелет”. – Бел. прев.) или μυρον (“благоухание”, “аромат”). От друга страна, траките, бидейки предимно земеделски народ, би било съвсем естествено за гърците да възприемат някои тракийски думи, свързани със земеделието и скотовъдството. Затова българската дума “сърп” се появява в гръцкия като ‘αρπη – изпускайки по необходимост звука “с”, следвайки един закон на гръцката фонетика. Българската дума ЯРЕ (малко козле) получава гръцко окончание и става ‘ιαρειον, ПРАЗ става πρασιον, КРОМИД става κρομμυον, ЛАПАД става λαπαθον, ЦЕЛИНА става σελινον, ЖИТО става σιτιον.

Този списък далеч не е изчерпателен.

25. Една друга категория думи, заети от българския (тракийския) език все още може да бъде разпозната с белег на семантична икономия. Българската дума КОРИТО се появява в гръцкия като κορυs (родителен падеж: κορυτοs), но със стесненото значение на “капак”, “похлупак”, също “калпак” [73]. (Българската етимология извежда думата “корито” от “кора”, имайки предвид времето, когато коритата са били издълбавани от цели дървесни стволове, т.е. оставала е само външната част, близка до самата кора и нейната форма. – Бел. прев.) Думата КОРЕН става κορυνη, означаваща не само всеки вид корен, но и “чепато, чворесто парче дърво, сопа”. Българската дума КОЛАЧ, означаваща кръгъл самун хляб с дупка в средата (като колело), се явява в гръцкия език като κολλιξ – самун ечемичен хляб, докато ЧИРАК става κηρυξ, т.е. специален (специализиран ?) пратеник, глашатай, вестител, херолд.

26. Някои граматични форми също подсказват, че влиянието на българския (тракийския) език върху старогръцкия е било силно.

(I) Позиция на определителния член. В древния гръцки език членът е от префиксен вид, докато в българския членът следва съществителното (или прилагателното). Но и в гръцкия също откриваме случаи, в които членът следва. (Понякога той се използва двойно – и преди, и след съществителното.)

• У Ксенофонт (Xenophon), например, откриваме структурата κατα μεσον το των πολεμιον [74].

• При Херодот се натъкваме на θανατοs ο . . . [75],

• при Платоkat (Platokat) – κατ ‘ακουην την [76], а

• у Еврипид – ‘ανδρα τον and ‘αδην το [77].

Могат да бъдат приведени още много други примери. Такива особености могат да бъдат обяснени, предполагайки едно състояние на образуване на гръцкия език, през време на което употребата се е колебаела между префиксния и суфиксния тип член.

(II) Система на члена. На един наблюдател, който има малко време за детайли, сравняването на члена в гръцкия и в българския език едва ли ще се стори особено обещаващо. Но да започнем. Българският език е загубил по-голямата част от склонителната си система, а това се отнася и за члена. От друга страна, в старогръцкия език откриваме едно напълно развито склонение на члена. Какво виждаме, сравнявайки именителния падеж? В мъжки и женски род всички членове се различават; само в среден род формите са идентични и в двата езика, както може да се види от следната таблица:

   Единствено число                     Множествено число

                         Съвр. бълг. ез.    Старогр. ез.     Съвр. бълг. ез.   Старогр. ез.

 

Мъжки род           - ТЪ                       HO    - TE               HOI / HAI

Женски род          - ТА                       HE    - TE

Среден род           - ТО                       TO    - TA

Все пак, когато разглеждаме пълната система на члена в старогръцкия език, забелязваме нещо различно. Виждаме, че във всички косвени падежи членът се характеризира с едно начално “Т”.

     Мъжки род            Женски род           Среден род

  Ед. ч. Nom.                    HO                            HE                           TO

            Gen.                    TOU                          THS                         TOU

            Dat.                      TH                             TH                           TH

            Acc.                     TON                          THN                         TO

           Dual

      Nom.& Acc.               TH                              TA                          TH

      Gen. & Dat.             TOIN                         TAIN                         ТО

 

  Мн. ч. Nom.                  HOI                            HAI                          TA

           Gen.                     THN                          THN                        THN

           Dat.                      TOIS                         TAIS                       TOIS

            Acc.                     TOUS                        TAS                          TA

 

Така е при атическата система.

В дорийския можем да наблюдаваме явлението, че именителният падеж на члена в множествено число не е HOI и HAI, а TOI и TAI. Това изглежда влиза в разрез със схващането, че дорийският е по-стар от атическия. В такъв случай едно начално “Т” или “Тs” трябва да е било налице през цялата система на определителния член в периода на образуването на гръцкия език. По-късно “Т(Тs)” вероятно е било изпуснато от “преработения” именителен падеж; възможно е това да е станало след преходния период, включвайки минаването през “S”.

(III) Някои неправилни глаголи. Няколко неправилни глагола в старогръцкия проявяват черти, подсказващи, че имаме пред себе си сливане на два или повече глагола с различен произход. Вероятно най-интересният случай е този с глагола OIDA (“зная”). Сегашното изявително наклонение на този глагол в гръцки и български е:

OIDAВИДЯ

OISTHA (OIDAS)ВИДИШ

OIDEВИДИ

ISMENВИДИМ

ISTEВИДИТЕ

ISASIВИДЯТ

Но на старобългарски ВЕДЕТИ означава “зная”. В горната парадигма формите ISMEN, ISTE, ISASI биха могли да бъдат обяснени по-лесно, приемайки, че е станало сливане на две отделни глаголни системи, всяка от които е взета от два различни езика и запълващи част от цялото – единият език единственото число, а другият – формите на множественото число.

Неправилните форми се срещат и при следните важни глаголи:

(a) ЯМ

Гръцки език      Български език

    (сегашно изявително наклонение)

ESTHIO (сег. време)    ЯМ

    ЯДЕШ

EDOMAI (бъдеще вр.)    ЯДЕ

EPHAGON (мин. несв. вр.)    ЯДЕМ

    ЯДЕТЕ

    ЯДАТ

(b) КАЗВАМ

PHEMI  (сег. време)    РЕКА (perfective)

    РЕЧЕШ

EIPON (мин. несв. вр.)    РЕЧЕ

EIREKA (мин. св. вр.)    РЕЧЕМ

    РЕЧЕТЕ

    РЕКАТ

Тези глаголи имат напълно развити парадигми в съвременния български език. Съвсем невероятно е българският език да е счел за необходимо да заеме един неправилен глагол от гръцкия, с оглед да го развие напълно за собствена употреба. По-убедително обяснение би било да очакваме, че първичните устойчиви форми са останали в употреба сред местните хора, а говорът на пришълците гърци е комбинирал някои характерни форми с езиковите форми, внесени от Египет или от някъде другаде.

IV.

27. Налице са голям брой факти от историята, лингвистиката, археологията, нумизматиката и фолклора извън споменатите в тази студия, които подчертават извода, че езикът на Константин Велики е бил една по-стара форма на славянския диалект, който е станал известен като български език. Събирайки и класифицирайки тези факти, може да се получи един интересен изследователски проект. Все пак, necessaria non sunt multiplicanda. Затова нека следващите примери бъдат разглеждани като добавяне на багри към това, което беше казано по-преди.

(I)

Лаоник Халкондил (Laonicus Chalcondyles) казва, че е установил, че трибалите (Triballi) са били най-древният и най-големият от всички народи [78]. “Сега те биват наричани българи”, казва той.

• За Страбон трибалите са били траки.

Дион Касий смятал трибалите и дарданите (Dardani) за мизи [79].

 

(II) Според Цезар Бароний (Cesare Baronius) Константин Велики твърдял, че е потомък на Веспасиан (Vespasian) [80].  Ние знаем, че Веспасиан е основател на рода Флавий (gens Flavia). От друга страна, латинската дума “flavius” означава “рус”, докато “руси”, като съществително, означава “руснаци”. Човек се изкушава да пита дали един рус славянин някак си не станал латинизирано на Flavian(us). “Веспасиановата връзка” на Константин подсказва една цвестиста литературна заврънкулка, която е напълно лишена от обаяние. Да предположим, че някой ни каже, че бащата на Веспасиан е бил наричан от своите роднини и приятели ЧИЧО СЛАВИ ПЕТРОВ. Как едно такова варварско име ще бъде латинизирано така, че да се понрави на римска публика? Едната възможност е – а възможно е да има и други – да смени името си на TITUS FLAVIUS PETRO; което е точно името, записано от Светоний (Suetonius).

(III) Юлиан казва, че семейството му е дошло от Мизия край Дунава, където хората били известни с това, че са много твърдоглави; веднъж съставили си мнение и взели решение, те никога не го променяли [81]. Как може някой да спомогне да се мисли, че толкова отдавна, още по времето на Юлиан, в Дунавската равнина е имало някакви твърдоглави българи – в днешната всекидневна реч ИНАТ БЪЛГАРИ?

(IV) Човекът, за който се предполага, че е казал на гърците как да правят кисело мляко (йогурт), се е казвал Аристей (Aristaeus). Казва ни се, че той е научил това изкуство от нимфите. Ние не знаем къде Аристей е срещнал тези нимфи.

 

• Все пак, от Херодот научаваме, че Аристей е бил голям пътешественик, че е ходил далеч, чак до Иседон (Issedones) в Скития (Scythia), и че е написал поема, наречена “Аримаспиите” [82].

Плиний говори като че ли е чел писанията на Аристей [83] и добавя, че в Тракия той е бил първият човек, който смесил мед с вино [84].

Страбон е познавал хора, които твърдели, че Аристей бил учителят на Омир [85].

Диодор Сикул (Diodorus Siculus) (Диодор Сицилийски ? – Бел. прев.) ни казва, че е възможно Аристей да се е преместил на място близо до планината Хемус [86], където завършил живота си.

 

Възможно ли е при едно от своите продължителни посещения в Тракия Аристей да е срещнал някои местни жени (“нимфи”), които са му казали как се прави кисело мляко? Свидас (Suidas) нарича Аристей един от гигантите. От други източници можем да научим, че “гигантите” по всяка вероятност са били тракийски народ на Халкидическия полуостров [87].

 

 

Тези, които не вярват, че езикът на Константин Велики е бил тракийски, т.е. славянски диалект, известен като български, би направил услуга на историографията, ако само могат да покажат какъв друг език трябва да е бил той [88].

 

 

 

БЕЛЕЖКИ ПО ИЗТОЧНИЦИТЕ

 

 

 

Източниците в текста и в бележките на страници 24 – 30 са тези, които ми бяха достъпни в Квебек по време на писането. По отношение на техните относителни качества не следва да се подразбират косвени оценки, освен посочените в някакъв друг аспект. По-специално, не се предполага, че един публикуван текст, да речем в Corpus scriptorum historise byzantinae, е ipso facto (по силата на самия този факт, сам по себе си; Бел. прев.) по-благонадежден, отколкото съответният текст в Patrologia Graeca или обратно.

Не са правени опити за изчерпателност. Ако това беше направено, то щеше да раздуе настоящата статия далеч извън установените граници, като придобивките нямаше да са особено големи. Това означава, че в случаи, при които няколко древни автори са изтъкнали едно и също нещо, не всички са цитирани. По същия начин там, където даден автор е направил същото наблюдение няколкократно, не всички примери са записани тук.

Аз споделям мнението на онези учени, които са доловили, че по правило най-старите източници са най-надеждни. По-голямо внимание се изисква, когато се използват по-скорошни извори, докато на мненията, изразени от съвременните писатели, винаги трябва да се гледа със съмнение.

 

 

 

Някои общи бележки с оглед използването на източниците като такива.

Ние бяхме предупредени да не разчитаме твърде много на някои автори, защото същите цитират източници, които вече не могат да бъдат намерени. Такъв е по-специално случаят със Scriptores Historiae Augustae (SHA), от който трябва да научаваме за голяма част от информацията, касаеща Константин и неговите съвременници. Когато преводачът на английски за изданието на SHA от издателство “Loeb”  Дейвид Меги (David Magie) е стигал до източник, който не е можел да намери, рядко е пропускал възможността да добави под черта думите: “вероятно въображаем”. На автор, който измисля своите източници, не може да се има доверие. Като че ли унищожаването на библиотеки и архиви не е било обичайна практика сред хората във властта през всички времена, по всички части на света. Все пак, ако някой си направи труда да каталогизира всички такива вече несъществуващи източници, ще види, че повечето от тях засягат произхода, живота и езика на Константин Велики и този на неговите тракийски сънародници; през цялата история.

Ами къде са записите на фригийците и мизите, които според Страбон (12.8.4) връщали назад във времената преди Троянската война?

Същото се отнася и за изгубените части от книги, които са оцелели в изопачен вид. Откъснати страници и изчегъртани думи и редове предимно там, където авторът явно е казал или се е канел да каже нещо важно, касаещо Константин и неговия народ, или отнасящо се до Тракия изобщо. В тази връзка читателят да се отнесе към приложението, озаглавено “The Eloquence of Gaps” (“Красноречието на пропуските”Бел. прев.), в моята книга “The Assassination of Justinian’s Personality” (“Убийството на личността на Юстиниан”Бел. прев.; Regina, Lynn Publishing Co., 1974).

За да влошат нещата, ревностни, но предубедени преводачи често са изопачавали смисъла на оригиналните източници. За един поразителен пример за такива разрушения, касаещи древността на тракийската писмовност, читателят да се отнесе към статията за пред-кирилската писменост в славянските страни на друго място в тази книга.

И не на последно място, ние сме изложени на фантастичните тълкования, предлагани при разни случаи от някои високопоставени учени. Един пример: Плутарх (Moralia, 282a) “обяснява” защо римската аристокрация имала по обувките си орнаменти, оформени като лунни сърпове. Може би, подмята той, това е било така, защото те са били аркадци (от Аркадия – Бел. прев.), Προσελενοι, които са дошли в Италия с Евандер (Evander). А как тълкува тази дума (Προσελενοι) преводачът за изданието на “Loeb”? “Пред-лунни хора”, казва той, като че ли Аркадия и Евандер са могли да имат нещо общо с времето преди луната. Προσελενοι, съвсем очевидно, не е нищо друго, освен българската дума ПРЕСЕЛЕНИ, означаваща “имигранти”, “преселници”, “пришълци” (литературно: “преместени”). Колкото до малките (лунообразни) орнаменти с формата на полумесец по обувките на богатите римляни, човек наистина трябва да си няма друга работа и да е със силно въображение, за да види тук връзка с лунната епоха.

Изследването на историческите извори (Quellenforschung) може да е изтощителна и разстройваща дейност, все пак обаче, малка доза от нея може да бъде благотворна, когато се изучава предмет като езика на Константин Велики.

Странни неща се случват не само с книгите. В музея на Капитолия в Рим човек може да види главата, ръцете и краката на това, което някога е била колосалната мраморна статуя на Константин.

Кой я е раздробил?

Кога и защо?

Какво е станало с тялото?

Имало ли е надпис върху него?

 

Pontifices maximi няма да проговори.

 

 

 

 

БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА

 

 

Съкращения:

 

BL = Les Editions Belles Lettres, Париж.

CERF = Les Editions du Cerf, Париж.

CSHB = Corpus scriptorum historiae byzantinae, Бон.

Loeb = Loeb Classical Library, William Henemann, Лондон.

PG = Patrologia Graeca,  J.-P. Migne ed., Париж.

PL = Patrologia Latina, J.-P. Migne ed., Париж.

SHA = Scriptores Historiae Augustae. (Teubner, Лайпциг; или Loeb)

 

 

1. Книга 2.30.2. Особено съм признателен на професор Т. Ф. Карви (T. F. Carvey) от Университета в Уиндзор (Онтарио) за това, че насочи вниманието ми към тази част от книгата на Йоан Лидийски. (Виж блестящия превод на проф. Карни (Carney; [Очевидно, едно от двете изписвания на името е погрешно, но не може да се определи кое. – Бел. прев.]) на произведението на Лидийски “De magistratibus”, The Wentworth Press, Сидней, Австралия, 1965 г.).

2. Някои унизителни забележки по отношение на гърците (Graeculi), направени от оратори в присъствието на Константин, a priori изключват каквато и да била възможност императорът да е имал гръцки семейни връзки. (Виж по-специално Inceri panegyricus “Constantino Augusto dictus”, IX, 1 и “Panegyricus Constantino dictus”, VII.XIX-BL, т. 2, стр. 128 и 70.)

3. Op. cit., II.12.2 и III.68.1-4. Също “De mensibus”, фрагм. 7 (Teubner, 1967, стр. 180). Лидийски укорява правителствени чиновници за занемаряването на латинския език в полза на гръцкия – стъпка, която според древно предсказание предващавало залеза на Римската (т.е. на Византийската) империя. Това, разбира се, е безсмислено, след като в дадени случаи гръцкият е бил използван в римския сенат и на който изключително са писали Марк Аврелий и Юлий. Това, което е измъчвало Лидийски, е било отстъплението от латинския в Константинопол под натиска на местния говор, а именно тракийския.

4. Йоан Малала (Ioannes Malalas), “Cronographia”, XVIII.1. (Превод на английски от Spinka и Downey, Чикаго, 1940.) Също Прокопий (Procopius), “Anecdota”, XIV.2-3 (Loeb). Достоен за внимание е фактът, че от тринадесетте императори, които са управлявали между Константин и Юстиниан само трима не са били траки. (Виж списък в: G. Sotiroff, “The Assassination of Justinian’s Personality”, Regina, 1974, стр. 60.)

5. Трибелий Полио (Trebellius Pollio), “Divus Claudius”, XIII. 1-2 (в SHA).

6. Anonymus Valesianus, Pars Prior, 2. (Отпечатано след Амиан Марцелин [Ammianus Marcellinus] в изданието на Loeb, т. 3.)

7. Според Лактанций (Lactantius) в “De mortibus persecutorum”, XXVII.8. (Издание на CERF, Париж, 1954). Същата идея явно е застъпвал готският владетел Атаулф (Athaulf) според Пул Орозий (Pulus Orosius), Seven Books, VII.43. (Вашингтон, окръг Колумбия, 1964).

8. Mysopogon. Passim. (Loeb)

9. Записано от Георгий Кодин (Georgius Codinus), “De rebus Constantinopolitanis” (CSHB, т. 48, стр. 23).

10. Уйлям Смит (William Smith), автор на “A Dictionary of Greek and Roman Geography” (Лондон, 1873, препечатка на “AMS Press”, Ню Йорк, 1966), казва, че “от езика на траките едва ли съществуват следи” (стр. 1182). В “Chamber’s Encyclopaedia” (1908 г.) за Тракия може да се прочете: “Много е било дискутирано по това, кои са били древните траки. Техният език е изчезнал напълно.” Никой съвременен авторитет не е отхвърлил тези неоснователни твърдения. Сегашната тенденция е да се внушава, че траките са били “славянизирани”, повтаряйки ad nauseum (до втръсване – Бел. прев.) тезата, че славянските народи са “дошли в” или са “завладели” Тракия през VII в. сл. Хр. Фундаменталният въпрос колко са били “нахлуващите” славяни и колко местните траки, никога не е бил обсъждан. Тази материя е била допълнително замъглена с излизането (във Виена, 1957 г.) на книгата на Д. Дечев (D. Detschev) “Die Thrakischen Sprachreste”, която почива на предпоставката, че в действителност тракийският език фактически е изчезнал. Беше време, когато аз също смятах така. Вече не.

11. Вероятно е странно, че това схващане е защитавано от Вилхелм Томашек (Wilhelm Tomaschek), “Die alten Thraker”, Sitzungsberichte der philosophisch-historischen Classe der kaiserlichen Akademie der Wissenschaften, Виена, 1893, стр. 123 - 127).

12. V.3.

13. Херодот., V.6 и Страбон, Фрагм. 11 от книга VII. (Loeb, т. 3, стр. 329 - 331.) В същия фрагмент Страбон обяснява, че това, което по негово време е било наричано Македония, в по-раншни времена се е наричало Ематия, и че повечето от обитателите й са били траки.

14. Книга XLIX.36.2. (Loeb, т. 5, стр. 415)

15. De mag., III. 32.5.

16. Chiliades, X.185. (препечатка на изданието от 1826 г. от Георг Олс [Georg Ols], Хилдесхайм, 1963 г.)

17. 12.3.20. и 5.3.2.

18. Херодот, VII.73.

19. 7.3.2.

20. 13.4.4. и 5.3.2. Забележителна е също бележката у Атеней (Athenaeus) (Deipn., IX.398 – Loeb), свидетелстваща, че пеоните и мизите са говорели един и същи език.

21. Книга XXIX.6.2.

22. N.H., V.31; N.H., V.120.

23. Апий (Appian), Mithr., 55. 224 (Teubner, 1962, т. 1, стр. 567); Страбон, 12.3.20 и Фрагм. 45 (46) – Loeb.,  т. 3, стр. 367

24. 39-ти диалог (Discourse), 1. (Loeb, т. 4, стр. 97)

25. Книга V (“Elis”), 12.7. (Loeb, т. 2., стр. 449)

26. 12.3.3 и 12.3.40. (Loeb, т. 5, стр. 375 и 449)

27. Historia Nova, II.37. (превод на английски език J. J. Buchanan и H. T. Davis, “Trinity University Press”, Сан Антонио, Тексас, 1967, стр. 77)

28. Cronographia, IX (0 285). (CSHB, стр. 221)

29. У Фотий (Photius), The Library, cod. 186. (BL, Париж, 1962, т. 3, стр. 33 – 34)

30. Книга VI (“Elis II”), XX.18. (Loeb, т. 3, стр. 129)

31. Op. cit., IV (088). (CSHB, стр. 72)

32. Correspondance, BL, Париж, 1927 г., стр. 38

33. Общоизвестно е, че Евмолп (Eumolpus) е бил вожд на траките в Атика. Древната гръцка литература е пълна с податки за траките из цялата страна, включително и на островите. Присъствието на траките при Фотий е засвидетелствано от “легендата” за Терей (Tereus) и Филомела (Philomela). Видни хора, като философът Антистен (Antisthenes), Питак (Pittacis), Темистокъл (Themistocles) и Ификрат (Iphicrates), са били полу-траки. Менандър (Menander) се е гордеел със своя тракийски произход. Помпей Трог (Pompeius Trogus) свидетелства, че най-старото име на македонците е било пеласги. (Книга VII.1, издат. “Garnier”, Париж, 1936 г., т. 1, стр. 155 от Юстиновата “Epitome”) Тези пеласги завзели целия Пелопонес. Не без известно коварство около 1528 г. пр. Хр. (по изчисленията на Орозий [Orosius], Книга I.11) Данай, бягайки от Египет, дошъл в Пелопонес и завзел главния град там (Аргос/Argos), след което наредил името на страната и хората да се сменят според неговото. Всички изчисления, основаващи се на хронологиите на Мането, Евсевий и Орозий, както и на мраморната скулптура на Парий, клонят към ХVI в. пр. Хр. като вероятно време на пристигането на първата гръцка колония от Египет.

34. Diod. Sic., Книга I.18.1-3

35. Виж изданието на Loeb (1956), стр. 16.

36. Виж изданието на Loeb (1959), стр. 156 – 157.

37. Цитирано от Константин Порфирогенет (Constantinus Porphyrogenitus), “De thematibus”, 2.38.B. Друг интересен детайл: Ливий (XXXI.XXX.15) казва, че македонци, акарнанци (акарнийци, акарнейци ?) и етолийци употребявали един и същ език. От друга страна, акарнанците (акарнийците, акарнейците ?) се идентифицират с траките по един заобиколен, но напълно убедителен начин. Майката на Темистокъл (Themistocles), според Корнелий Непа (Cornelius Nepos), е била акарнейка. Когато по-късно Плутарх е писал биографията на Темистокъл, той я е нарекъл тракийка. Това не е единственото доказателство.

38. Op. cit. (0 122). (CSHB, стр. 97)

39. За обяснение на тази ономастична главоблъсканица (гети = готи) виж G. Sotiroff, “The Assassination of Justinian’s Personality”, стр. 135 – 140. Тук ще отбележим само това, че според Юлий Капитолиний (Julius Capitolinus), бащата на Максимин (Maximinus) е бил гот. Максимин никога не се научил да говори гръцки, а през младостта си едва-едва знаел латински и говорел на императора Александър Северий (Alexander Severus) на “съвсем чист тракийски”. (SHA, Maximini Duo, 1.7 и 2.5)

40. Книга XXXVIII.10.1 – 3. (Loeb, т. 3, стр. 217)

41. Divus Augustus, LXIII. Светоний (Suetonius) също казва, че Октавиан (Octavian) бил обещал дъщеря си Юлия (Julia) на Котис (Cotys) – “цар на гетите”, когото Овидий (Ovid) нарича цар на траките.

42. N.H. IV.40. (Loeb, т. 3, стр. 147)

43. Версията, която обикновено се разгласява, е, че Аурелиан (Aurelian) “изтеглил” от Дакия римските гарнизони и всички римски граждани. Никой не е обяснил защо точно ги е оттеглил. Фактът, че преди Аурелиан, Адриан (Hadrian) е махнал талпите от горната част на моста през Дунава, който той е наследил от Траян (Trajan), е обяснен у Дион Касий (Dio Cassius) (LXVIII.13.6) със страха, който Адриан имал, че “варварите”, т.е. даките, биха могли да използват моста, за да преминат на римска територия, което идва да покаже кой е бил силен и кой слаб през онова време. Аурелиан е “изтеглил” римските граждани от Дакия, защото те са били изгонени.

44. P.G. т. 108, кол. 347

45. “De bello gothico”, VI.XII.26–27 и II.19.32 (Loeb). Трябва да се отбележи и начинът, по който Мемнон (Memnon) говори за “войската на римляните и на траките” – едва ли не като че ли това са били едни и същи хора. (Фотий, “The Library”, код. 224, BL, т. 4, стр. 95)

46. De Aedif., III.VII.18 (Loeb)

47. “Getica”, XII.35

48. В “Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum” (“Paul Geyer ed.”, Виена, 1898 г., стр. 183 – 184)

49. “Museo Nazionale” в Неапол притежава един папирус, отнасящ се за продажбата на една готска църква (? в Равена). Докато самият документ е съставен на латински, някои готски духовници са го подписали на тяхната собствена готска азбука.

50. “Alcestis”, 966 – 970. Тук, както и другаде, неточността на гръцкия език е довела до някои въображаеми преводи. Вместо “Аз не намерих лекарство в тракийските плочици, писани на езика на Орфей”, Arthur S. Way смята, че е разбрал: “Няма нищо в плочиците от Тракия, нито лекарства, за които Орфей е говорил.” (В изданието на Loeb)

51. Книга VII.111.

52. “Ex Ponto”, IV, еп. XIII.17–22. (“Garnier”, 1957 г., стр. 401)

53. Op. cit., код. 177a. (BL. т. 2, стр. 163)

54. Човек може да види глуповата лигавина, разливаща се по колективното лице на специалистите, ако им се каже, че древните гърци може да са заели своите букви от българите. Все пак, тъждествата българи = траки = македонци = пеласги (виж Помпей Трог [Книга VII.I.2 – “Garnier” (1936 г.) – резюмето на Юстин], т. 1, стр. 155) би следвало да активира някои лениви мозъчни клетки. Дионису от Милет (Dionisu Miletus), на който се позовава Диодор Сикул (Diod. Sic., 3.67.12), казва, че пеласгите са били първите, които са употребявали буквите на Кадм (от когото гърците са ги заели). (Виж G. Sotiroff, KOINH и IDIAI, “The Classical World”, Филаделфия, декември, 1968 г., стр. 131 – 132.)

55. Виж Симоката, “Histories”, III.4.4. и VII.2.5. (“Ed. De Boor”, Лайпциг (Teubner), 1887 г. Препечатка 1972 г. (Превод на руски е публикуван през 1957 г. в Москва.) За трудностите на Филип II в страната на трибалите виж Помпей Трог, Книга IX, глава III (“Garnier”, Париж, 1936 г. [резюмето на Юстин], т. 1, стр. 187). Според Херодот (V.17) македонският цар Александър I получавал по един талант дневно от сребърните мини на своята страна. Платон “кара” Сократ да каже (“Charnides”, 156D), че гетските лекари били толкова изкусни, че имали репутацията на хора, способни да дават безсмъртие. Лечението на Лизимах (Lysimachus) след пленяването му от тракийския цар Дромихет (Dromichaetes) може би е изучено от Диодор (Diodorus; XXXI.12.4–5). Достатъчно странно е, че Орозий (Orosius, III.23) нарича същия цар Дор (Dorus).

56. 12-ти диалог, 57 (Loeb, т. 2, стр. 71)

57. “Cratylus”, 409 e

58. “Deipnosophists”, III.122. (Loeb)

59. Означаващи съответно: “речни бързеи”, “планина” и “наследство”. (Alice Leroy-Molinghen, “Trois mots slaves dans le “lettres” de Theophylact de Bulgarie”. Annuaire de l’Institut de Philologie e d’histoire orientales et slaves – “Годишник на Института по филология и източна и славянска история”, том VI, 1939 г., стр. 111 – 117). Трите думи наистина са славянски, тъй като са български.

60. Анастасий Библиотекар (Anastasius Bibliothecarius, P.L., t. 108, col. 1418) обяснява, че “drungarius” било “imperialis vigiliae simul et Thraciae praetor” (“началник на императорската стража, както и императорски наместник (управител) на Тракия”; Бел. прев.). Но Порфирогенет (De admin. Imp., cap. 8; 38) използва тази дума в смисъла на военачалник, тъй като δρουγγοs се употребява за означаване на “рота”, т.е. ДРУЖИНА.

(Виж също бележка 31 от книгата на Иван Богданов “Кирил и Методий”, изд. “Български писател”, София, 1987 г., стр. 240, отнасяща се за друнгарий Лъв, бащата на първоапостолите Кирил и Методий. – Бел. прев.)

61. Виж (в изданието на CSHB) Малала, p. 436 и “Chronicon Paschale”, I, стр. 696. (КРЕВАТ е “легло”, а ЖУПАН означава “старши”, “главен”, “вожд”).

62. BL. Париж, 1939 г., т. 2., стр. 186. ζακανον е употребено, както може да се предположи, в смисъл на “lex” или “mos recepta”. (Ibid., гл. 8; парагр. 38)

63. “Annalium”, lib. XVI.II.  (CSBH, 1887 г., стр. 15)

64. Броят на българските думи в старогръцкия език е достатъчно голям, за да запълни един малък речник. Следват още няколко примера: γαληνοs, ‘ερρωs, κηλον, μηδοs, οιχεωs, πραοs, ποροs, πονεω, οταμνοs.

65. Книга I.94.2

66. За Залмоксис (Zalmoxis) се казва, че твърдял, че Хестия (т.е. Вестия) дала на гетите техните закони. (Ibidem.)

67. “Milierum virtutes” (“Moralia”, 261 E. – Loeb, т. 3, стр. 573). Легендата, предадена от Plutarch (Plutarch), допускайки, че е легенда, има още един интересен аспект. Аристодем (Aristodemus) е бил тиран на Куме (Cumae) в Кампания (Campania) и се е вярвало, че някога “варварското” население там се е състояло от кимери – същите хора, които са живели около Азовско море.

68. Goth., VIII.XXII.29. (Loeb, т. 5, стр. 287)

69. “De Mensibus”, IV.51. (Teubner, 1967 г., стр. 107)

70. “Arcadia”, VIII.VII.4. (Loeb, т. 3, стр. 377)

71. У Фотий, “The Library”, код. 2. (BL. т. 1, стр. 5)

72. Виж моята статия в “Onomastica”, Winnipeg (Nos. 37, 41 и 53).

73. Според Херодот москвиите са носели дървени шлемове. (VII.78)

74. Anab., I.8.12

75. IX.44

76. “Timaeus”, 25 D

77. “Troades”, 667 и “Alcestis”, 13. С лични имена следпозитивният (следпоставеният) член е почти задължителен. (E.g. ‘Αλεξανδροσ ο Φιλιππν)

78. Лаоник Халкондил (Laonicus Chalcondyles), P.G., т. 159, кол. 41 – 42. Да не се забравя фактът, че Халкондил по някакъв начин е избегнал изгарянето на клада, но неговата книга била поставена в “Index librorum prohibitorum” (“Списък на забранените книги” – Бел. прев.). N.B. – Той отъждествява трибалите с българите. (Op. cit., кол. 26)

79. Страбон, 7.3.13 (Loeb, т. 3, стр. 215) и Дион Касий, LI.23.3. (Loeb, т. 6, стр. 67)

80. “Annales Ecclesiastici” (издание 1624 г.), т. 3, кол. 4. Независимо от това дали Константин е предявявал или не такива претенции, свидетелството в “Annales Ecclesiastici” поражда един друг интересен въпрос. Бароний (Baronius) казва, че негов авторитет бил Полио (Pollio). Но в текста на Полио, такъв, какъвто го имаме, няма споменаване на така наречената претенция на Константин да е потомък на Веспасиан. Липсващата в такъв случай част трябва да е изчезнала след като Бароний я е видял. Как е могла да изчезне от ватиканската библиотека? И една друга по-малка мистерия: Юлий Капитолин (Julius Capitolinus) съобщава (“Gordiani”, III, 24.5, в Loeb т. 2, стр. 447), че Лицин (Licinus) твърдял, че е потомък на Филип Старши. Как става така, че Бароний нищо не е казал за тази претенция?

81. “Mysopogon” (издание на Loeb,  т. 2, стр. 451)

82. IV.13

83. N.H., VII.2 (Loeb, т. 3, стр. 513), където Плиний използва изявително наклонение: “Herodotus et Aristaeus Proconnesius scribunt” (“Херодот и Аристей Проконесий пишат” – Бел. прев.), казва той. Лидий (Lydus) също изглежда е познавал писанията на Аристей. (De Mag., I.31.6)

84. N.H. XIV.VI

85. 14.1.18

86. IV.81–83 (Loeb, т. 3, стр. 73 – 79). Плиний (N.H., IV.XI.45) е знаел за един град Аристеум (Aristaeum) по билото на планината Хемус, близо до Черно море. Към края на ХIХ век за I. Leunis е съобщено, че той твърдял, че е намерил в този район руините на един резервоар и фрагмент от гръцки надпис. (Г. Михайлов, “Inscriptiones Graecae”, etc., т. I (София, 1970 г.), стр. 251, #306bis.)

87. Таеген Македонски (Thaegenes Macedo; “Fragmenta Historicorum Graecorum”, издадена от К. Мюлер [C. Mueller], т. 4, стр. 509/1–2) е писал, че Палена (Pallene) (западният нос на Халкидика) някога е била населена от “гиганти”. Ликофрон (Lycophron; “Alexandra” – Loeb, 1977 г.) неведнъж описва “гигантите” и (в редове 1356 – 1358) изглежда внушава, че траките от неговата епоха били потомци на гигантите. (О)ПАЛЕНА на български означава “изгорена” (земя, страна), което правилно е преведено от гърците като ΦΛΕΓΡΑ.

88. Чувствам, че някой ще се опита да “обясни” лингвистичната осмоза между българския и старогръцкия език, прибягвайки до индо-европейците. На това аз ще кажа, че индо-европейската хипотеза плава в мъглите на едно толкова отдалечено минало и неговото място е толкова неопределено, че да го направи фактически ирелевантно спрямо епохата на Константин или дори спрямо тази на Омир. Трябва също да си припомним, че Александър Велики е основал много трако-македонски колонии почти до далечна Индия. Толкова много, че Сенека (Seneca) могъл да пише: “Защо откриваме гръцки градове в самото сърце на варварските страни? Защо (откриваме) македонския език сред индийците и персите?” (“De consolatione ad Helviam”, VII.1)

 

 

 

Вметки на преводача, взети от студиите на Здравко Даскалов “Византия и българите” и продължението “Още доказателства, че Византия е дело на българите”. (Първата е изнесена като доклад на VІ Научна конференция с международно участие “България в световната история и цивилизации – дух и култура”, гр. Варна, 2001 г. и е публикувана в сп. “Ави-Тохол”, кн. 18 от 2002 г. Втората е публикувана също в сп. “Ави-Тохол”, кн. 22 – 23 от 2002 г.)

 

“Константин Велики е роден в 272 г. в Ниш, населен изключително от траки, включително и областта му. Баща му Констанций Хлор е мизиец, роден в Северна България, значи българин. Майка му Елена е тракийка от Ниш – пак българка.”

“Константин Велики бил в близко приятелство с готския владика Улфила със седалище Никопол. Д-р Ганчо Ценов доказа, че това не са германските готи, а тракийското племе ГЕТИ, живеещо в Мизия, наричано още готи. Не случайно е приятелството му с Улфила, който имал догматични различия с Цариградската патриаршия относно триединосъщността на Св. Троица. В това се изразявало българското еретичество. Константин Велики е негов приятел и го покровителствал, защото считал, че Улфила е прав и защото му е сънародник. Ако не беше, не само не би го държал до себе си, но и би го подгонил, обявявайки го за еретик. Докато той бил жив, патриаршията това не посмяла да направи.”

“Големият византийски хронист Йоан Зонара, живял през ХІІ век, написва своята “История” след проучване и ползване на най-известните историци на своето време, като Прокопий Кесарийски, Йоан Малала, Теофан, патриарх Никифор, Георги Монах, продължителят на Теофан, Скилица Кедрин, Михаил Аталит и Михаил Псел. Ползвал е и други неизвестни извори. Зонара познавал основно Византия като държава и населението й. Заемал е висока служба във византийския дворец. Той е един от най-добрите историци на Византия. Към историята си към края прилага речник, който е изключително ценен за нашата история. С него окончателно се установява какви са били траките и има ли разлика между тях и българите. Затова прилагам този речник:

 

Хемус – име на планина

Гепиди – лонгобардите, като че ли са потомци на гетите, даките и печенегите.

Еврос – река в Тракия (Марица)

Илири, варвари, траки – мисля, че са българите.

Пеонци – латинско име или тракийският народ македонците. Според някои те са тъй наречените сега пеонци. А ПЕОНЦИ СА СЕГА БЪЛГАРИТЕ.

Панонци – българите, Панония – България. Склавиния – България.

Бележки под черта в том ХІV на “Изворите за българската история” където е поместен речникът на Зонара: “Пеонците били от трако-илирийско потекло. Живели са в древна Македония и Тракия. У средновековните автори често името пеонци се отъждествява с панонци, т.е. жителите на двете провинции Панония, които обхващали днешна Унгария.”

Бележки и коментари на преводача, материалът за които е почерпан от поредицата статии на д-р Дориян Александров в сп. “Ави-Тохол” от 2002 и 2003 г. за бойното изкуство, военното дело и въоръжението на древните българи:

Известен е тракийски меч “харпе” с удебелена връхна част и сърповиден издатък от нея; понятие положително свързано и с “харпуна”. Гръцкото наименование на това оръжие е “ксифодрепанон” (“ксифос” е мечът без такъв издатък) – защо не изведено от думите “дърпам” и “трепя”? Имаме също “дреп”, “драпам”, “дращя”, “дрипа”, “трепанация”. Поредици от подобни асоциативни връзки са породили думите “арфа”, “арка” (на италиански “arco” е “лък”), а защо не и името Орфей, който винаги е изобразяван с лира, т.е. близка до арфата (на итал. “arpa”). Всички те са извити като дъги и лъкове. В италианския език “serpe” или “serpente” е “змия”, положително асоциирано от извивките и “чупенето” при движението й. Вероятно и “харпиите” със змии вместо коси така са получили името си. Други тракийски оръжия, в наименованията на които по подобен начин са залегнали живи и в днешния български език думи, са мечовете “махайра” (“махам”, “замахвам”), тежките саби с извивка във връхната част “ромфея” или “румпия” (наименования, които акад. Владимир Георгиев свързва с останалите днес в диалектната реч глаголи “руфя”, “рушам”, “рушвам” – “чупя, разкъсвам, промушвам корема на животно или на човек така, щото да му се изсипят вътрешностите”). Имаме също “ръчкам”, “ръшкам”, “руша”, “рутя”, “срутвам” (на итал. “rompere” е “чупя”, от там “corrompere” – “корумпирам”).

Друга част от бойното снаряжение на древните българи е щитът “пелта”, правен от няколко слоя волска кожа. “Пелтаст” е войн с такъв щит. В съвременния италиански език “pelle” е точно “кожа”, но и на български казваме “беля”, “обелвам”, “обелка”, “пиля”, а глаголът “пелтеча” сигурно е свързан с израза “обелвам дума”. В немския език съответстват “pellen” и “die Pelle”. В английския “pelt” е също кожа.

Видно е, че “роенето” на думите в българския език е в доста по-напреднал стадий, а и фактът, че много от тях вече се откриват само в диалектите, често дори само като остатъци, докато в същото време те са в обичайна употреба в други езици, следва да е свидетелство за древността на нашия език. И когато по силата на естествения обмен на думи и словни форми между езиците у нас навлизат чуждици, много често не съзнаваме, че всъщност обратно си “купуваме” думи, изминали дълъг път през времето и пространството, през езици като гръцкия и латинския, през италианския и френския, през английския, немския и пр.

ÉTUDES SLAVES ET EST-EUROPÉENES

SLAVIC AND EAST-EUROPEAN STUDIES

СЛАВИСТИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ И ПРОУЧВАНИЯ НА ИЗТОЧНА ЕВРОПА

УНИВЕРСИТЕТСКИ ПРЕГЛЕД

Том XIII

1968 г.

Ръководител:

THЙODORE F. DOMARADZKI

Професор в Университета в Монреал

Публикуван за:

Източно-канадския Център на славистите

и специалистите по Източна Европа

в сътрудничество с

Канадската асоциация на славистите

от

LES PRESSES DE L’UNIVERSITЙ LAVAL

(Университетско издателство “Лавал”)

МОНРЕАЛ, КВЕБЕК

СЛАВИСТИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ И ПРОУЧВАНИЯ НА ИЗТОЧНА ЕВРОПА XIII (1968 г.), 53-62

ОНОМАСТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ ОСОБЕНОСТИ В РАННИЯ ГОТСКИ ЕЗИК

от  ГЕОРГИ СОТИРОВ

( Превод от английски език Ради Панайотов )

 

I. ВЪВЕДЕНИЕ.

1. — Според една теория, която е станала общоприета, готският е бил германски език. Но изучаването на ранни готски имена разкрива странности, които не се съгласуват лесно с това виждане. По същия начин някои готски думи, срещащи се в документи от V, VІ и Х век, проявяват определено не-готски черти. Целта на тази студия е да насочи вниманието към някои от тези особености, с оглед да улесни бъдещото изследване на този интригуващ проблем.

 

II. ИЗТОЧНИЦИТЕ.

2. — Основният източник за готските имена е (излишно е да се казва) “Готската история” на Йорданес (“Gothic His­tory”, Jordanes), английският превод на която е публикуван в 1915 г. от Чарлз Кристофър Миероу (Charles Christopher Mierow).1 Йорданес е писал около средата на VІ век, когато Прокопий (Procopius) също е писал своята “История на войните” (“History of the Wars”) – друга книга, в която намираме няколко готски имена. И третият източник на такива имена е “Историята на франките” (“History of the Franks”) на Григорий от Тур (Gregory of Tours), също от VІ век.

3. — Освен тези книги, имаме и латинско-готски ръкопис от 551 г., съставен в Равена – готска твърдина в Италия в продължение на доста години. Този ръкопис е бил проучаван и е публикуван през 1805 г. от Гаетано Марини (Gaetano Marini) в “Papiri Diplomatici”. За съжаление, във версията на Марини 17-те реда на готски език, срещащи се в ръкописа, не са възпроизведени. Затова този, който иска да изследва готския текст, трябва да си осигури фотокопие на ръкописа.2

4. — Един по-късен източник на готски имена е налице в “Песен за албигойския кръстоносен поход” (“Chanson de la Croisade Albigeoise”) от ХІІІ век.3 Този кръстоносен поход, ще припомним, се е състоял в Южна Франция и част от него е основала кралство Готия, просъществувало до края на Х век, когато Готия е била присъединена към държавата Тулуза (Toulouse).

5. — И накрая, имаме като източник “Книгата на церемониите” (“Book of Ceremonies”) писана през Х век от император Константин Порфирогенет (Constantine Porphyrogenitus), в която намираме речник с думи, пети от изпълнителите на така наречения готски танц пред византийския двор. Някои от тези думи съвсем очевидно са латински, някои са гръцки; никои не изглежда да са германски.

 

III. ГОТСКИ ИМЕНА ОТ ІV, V и VІ ВЕК.

6.— Много готски имена от ІV, V и VІ век окончават типично на –ИЛА/-ILA. Това е един интересен ономастичен факт по три причини:

(i) Някои хунски имена от същия период също завършват на –ИЛА/-ILA;

(ii) някои имена, съществуващи днес в Тракия и Македония, където готите са живели преди да се придвижат към Италия, окончават на -ИЛ;

(iii) ако има германски имена с подобна конфигурация, то те трябва да са много редки.

ТАБЛИЦА I

 

Готски

 

          Agila

          Albila

          Costila

          Merila

          Totila

          Ulfila

 

 

Хунски

 

         Attila

         Bigila

         Blivila

         Froila

         Optila

         Thraustila

 

Трако-македонски

 

           Boћil

           Boril

           Momčil

           Lyudmil

           Stoil

           Strahil

 

Германски

 

?

 

 

7. — Агила (Agila) е бил готски крал на Испания.4 Албила (Albila) е бил готски генерал.5 Костила (Costila) и Мерила (Merila) са били готски духовници в Равена.6 Тотила (Totila) е бил готски крал в Италия. Името на епископ Улфила (Ulfila) е добре познато, както и името на хунския вожд Атила (Attila). Бигила (Bigila) е бил хунски благородник в двора на Атила,7 а също и Оптила (Optila)8 и Траустила/Тростила (Thraustila).9 Според Йорданес Бливила (Blivila) и Фроила (Froila) са били сармати, народ, за който се смята, че е бил родствен с хуните.10

8. — Може да се спори, че окончанията –ИЛА/-ILA и –ИЛ/-IL не са идентични и че това няма смисъл; затова в по-горната таблица представяме сравнение на готските имена с трако-македонските. По-обстойното им изучаване показва, че съществуват добри основания за такова сравнение.

9. — Преди всичко за отбелязване е, че окончанието –ИЛ/-IL е типично трако-македонско. Това може да се заключи от факта, че в Тракия имена като Achilles и Vergilius получават съответно формите Акил (Akhil) и Вергил (Vergil). Следователно, окончанието –ИЛ/-IL вероятно е било обичайно правило. Намираме подкрепа на тази теория във факта, че името Агила (Agila) също се среща като Агил (Agil).11 Прокопий (Procopius) споменава хунски вожд на име Sandil12, докато в латинската част на Равенския ръкопис откриваме името Sinthila.

10.— Има известно основание да смятаме, че по-дългото окончание (-ИЛА/-ILA) е било предпочитано от византийските историци поради изискванията на гръцката фонетика и защото авторите, които са пишели на латински, в повечето случаи просто са пренасяли формите, които са намирали в гръцки източници. Класическият гръцки език не е допускал съгласна в края на думата, освен ако това не е била “r”, “s” или “n”. Това е било така докато християнството не се е утвърдило и имената, завършващи на -B, -D, -L, -M и -CH, са започнали да се явяват често в гръцките източници; вероятно под влияние на библейските имена. В по-раншни времена чужди имена, които са завършвали на –L, изглежда са били променени така, че да ги направят приемливи за ушните тъпанчета на гръкоговорящата публика. Така в гръцките източници Ханибал (Hannibal) се появява като Annibas, Хасдурбал (Hasdrubal) – като Asdrubas, а Махарбал (Maharbal) – като Маарбас (Maarbas), понякога и Маарбал (Maarbal).

11. — Но имената Ханибал (Hannibal), Хасдурбал (Hasdrubal) и Маарбал (Maharbal) са финикийски, който език не е бил флективен. Някои имена в езици без склонения, както изглежда, са били приспособени към гръцкия език по някакъв различен път, а именно чрез натурализиране на винителния падеж. Трако-македонските имена, окончаващи на –ИЛ, сменят това окончание на –ИЛА, когато се поставят във винителен падеж. Така Божил (Boћil) става Божила (Boћila), Борил – Борила (Borila) и т.н. Трако-македонското име Борил (Boril) също се явява във византийските източници като Борила (Bourila и Borilas).13 Възможно е, следователно, в именителен падеж всички гореспоменати готски и хунски имена да са завършвали на –ИЛ/-IL, както е при някои трако-македонски имена и до ден-днешен, а от пишещите на гръцки историци обикновено да ни е бил  предаван винителният падеж. Изглежда там, където това се е случвало, не е имало много германски имена.

12. — Друга една поредица от готски имена от V и VІ век представят недвусмислено славянска структура, както може да се види от Таблица ІІ.

ТАБЛИЦА II

 

Готски

 

     Eurich

     Mir

     Teudomir

     Theodorich

     Vallia/Wallia

     Valamir14

     Athanaric

 

 

Славянски

 

       Yurik

       Mir(ko)

       Tchoudomir

       Fedorik

       Valya

       Vladimir

       Athanasik

 

Германски

 

?

 

Всички тези имена принадлежат на хора, за които е известно, че са живели и воювали в Тракия, в Македония, в Италия или Готия.

IV. ГОТСКИ ИМЕНА ОТ ХV ВЕК.

13.— Името Мир (Mir) се явява също и в “Песен за албигойския кръстоносен поход” (“Chanson de la Croisade Albigeoise”). В този източник  намираме също и следните имена:

ТАБЛИЦА III

 

Готски (?)

       

        Berzi

        Cerni

        Gordo

        Dorde

        Dragoљ

        Milon15

        Nagor

        Liuva

 

Slavonic

     

      Bъrzi

      Černi

      Gordi

      Djordje

      Drago

      Milan

      Nagor(ni)

      Liuba

 

Germanic

 

 

Статията е прочетена 523 пъти
Назад към брой 114Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017