Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 31 в брой 114

Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 31
Категория: История

Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие

Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух

продължение от този брой

ИСТИНАТА ЗА ЕВРОТО – ЕВРОПРЕВРАТЪТ ОТ МААСТРИХТ

д-р Бруно Холнагел

(Пълният материал на немски и българският му превод се намират в “Интернет” на адрес: www.bulgaria88.narod.ru)

Изобретяването на еврото влече след себе си не само огромни, безотговорни икономически рискове, но има и своите далеч повече премълчавани и скривани властово-политически причини.

Предвид всеизвестната непопулярност на еврото, още в края на април 1996 г. Европейската комисия в Брюксел започна “една голяма кампания за въвеждане на валутата евро”. Тогава пресата съобщи, че самите “страни членки ще бъдат отговорни за провеждането на информационните кампании. Първоначално мерките трябва да се съсредоточат върху финансови институти, предприятия и обществени администрации. По-късно акциите трябва да се обърнат пряко към гражданите.”1

Онези, които се включиха сред най-първите в кампанията, толкова усилено, колкото изобщо е възможно, бяха точно онези, които бяха сътворили еврото зад кулисите: ръководните фигури на тайната юдейско-масонска власт. Още през 1996 г. те поръчаха отсичането на една юбилейна монета от 5 евро, и то странно – от името на държавата Израел, която и до днес изобщо не е член на Европейския съюз и поради това не е и такъв на еврозоната.

Още през януари 1996 г. тъкмо един говорител на лондонския клон на голямата еврейска международна банка “Salomon Brothers” беше заявил неприкрито: “Икономиката, промишлеността, пазарът – каза той кратко и ясно – подценяват политическата воля на държавните мъже, които стояли зад еврото. Нито финансовата ситуация, нито състоянието на пазара решавали нещата около европейската валута. Основната сила си оставала политическата воля на седящите на лостовете на властта политици. Те щяли да се наложат . . .” Благодарение на още по-централната сила на същинските творци на политиката; но това, естествено, не му е било позволено да разкрие.

 . . . . .

Между впрочем, посоката на масонския поход беше нескрито обявена още в началото на 1996 г. от почетния председател на “Института за световно стопанство” в гр. Кил, Херберт Гиерш, във “Франкфуртер алгемайне цайтунг”: “Разпределението на труда в целия свят изисквало “една световна валута, също както и един световен език”, обяви той; и по-нататък: “Валутата евро била тук “само една междинна стъпка”. Това потвърди през март 1996 г. и един говорител при дискретната среща в Берлин на “Трилатералната комисия” на едрия американо-еврейски банкер и индустриалец Дейвид Рокфелер – една от ръцете на световното правителство в сянка; той каза: “Да, еврото е само една по-нататъшна стъпка, една по-голяма крачка към един свят без граници . . .”

На заседанието на ултратайния клуб на “Билдербергерите” в португалския град Синтра в началото на юни 1999 г., на която не липсваха и току-що споменатият Дейвид Рокфелер и президентът на Световната банка, евреинът Джеймс Д. Волфенсон, бившият британски министър на финансите Кенет Кларк бил говорил дори за три единствени “валутни зони” на земното кълбо: една общоамериканска, една азиатско-тихоокеанска и въпросната еврозона. Особено заслужаващо внимание е следното: “Той изисквал създаването на “наднационални институции” за надзор на тези три валутни зони и един “световен финансов министър” към ООН. Неговите колеги от “Билдерберг” “гласували за”: Въвеждането на трите регионални валути, с които никоя отделна страна не би могла да се идентифицира, щяло да допринесе много за ликвидирането “на национализма и остарялата представа за суверенитет.”

. . . . .

От пролетта на 2001 г. във Франция и Германия тече 18-месечна рекламна кампания за еврото. Една страхотна сделка за еврейския собственик на френската рекламна фирма “Publicis” Марсел Бльощайн-Бланше, който, така да се каже, може да прави реклама самостоятелно и “за своя сметка”; и за това прибира от правителството на Федералната република Германия 14 милиона, а от френското правителство – сума, равняваща се на 84 милиона марки . . .!

Вашето издателство “Антон А. Шмид”

 

БИЛ ЛИ Е СВ. АП. ПАВЕЛ В АНТИЧНИЯ ПЛОВДИВ?

Става дума за една нова хипотеза за изветните 4 пътувания на Св. ап. Павел, описани от Св. ев. Лука в кн. “Деяния на светите апостоли” от Новия завет (I – Деян. 13:4–14:27; II – Деян. 15:36–18:22; III – Деян. 18:23–21:17; IV – Деян. 27:1–28:31). Тя е свързана с маршрута на второто (Деян. 15:36–18:22) и третото пътуване (Деян. 18:23–21:17) и се основава не на външни неща, а на самия Свещен текст. Тя ще ни накара да се радваме повече, че сме пловдивчани и българи, като цяло, защото, следвайки текста на “Деянията”, откриваме, че Св. ап. Павел (може би) е посетил не един, а 2 пъти Филипо(полис), който (може би) заради малка фонетична промяна е достигнал до нас като Филипи.

Смята се, че става дума за незначителния днес град Кренидес (с древно име Филипи) в северна Гърция, между Кавала и Драма, на 15 км, навътре в сушата. Не го търсете на обикновените карти, защото е толкова малък, че липсва на тях. Това колкото сензационно, толкова и реално (защото се основава на самия текст на “Деяния на светите апостоли”) откритие е направено от пловдивския географ и историк Парашкева Фичева и стана достояние на по-широк кръг хора след публикацията във в-к “Марица” на 17 май 2002, год. XI, бр. 134 (3453), стр. 9, Деси Хаджиева.

От “Деяния” научаваме, че Св. ап. Павел е бил два (2) пъти в т. нар. Филипи (Деян. 16:12–40; Деян. 20:3–6). От внимателното четене на самия текст страва ясно, че Филипи всъщност е Филипо(полис), т.е. античният Пловдив.

Филипи (дн. Кренидес) е известен единствено с това, че там през 42 г. пр. Хр. Октавиан Август побеждава Брут и Касий (убийците на Гай Юлий Цезар) по време на втората от петте граждански войни, които води (Suetonius. Augustus. II.9/Гай Светоний Транквил, Дванадесетте цезари, “Народна култура”, С. 1983, стр. 57). След тази прочута битка е вярно,  че градът се обновява и става по-известен. Кренидес е първото име на Филипи. Той е основан от колонисти от близкия остров Тасос. В последствие е превзет, както Пловдив (Пулпуде(а)ва), от бащата на Александър Велики – Филип II Македонски. Той го преименува на своето име – Филипи (Philippoi) или “Град на Филип”, също като Пловдив. Другото, с което Кренидес е известен, е, че повечето хора го считат за града, посещаван от Св. ап. Павел и към гражданите на който се обръща той в своето “Послание към Филипяни”.

Първото идване на св.ап. Павел във Филипи е по време на второто му пътуване сред езичниците, около 51 г. Римляните образуват провинция Тракия през 46 г., т.е. това вече е факт през 51 г. Филипо(полис)(Град на Филип) е метрополията на Тракия – главен град, това са неоспорвани, общоизвестни исторически факти. Ако искате да научите повече за 8000-годишната история на Пловдив (градът, който се слави с над 10 различни имена) бихте могли да посетите http://www.plovdiv.bg

Първото косвено доказателство, че Филипи е всъщност древният Пловдив, намираме в Деян. 16:12 – “а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е ПЪРВИ ГРАД – РИМСКА КОЛОНИЯ. В тоя град останахме няколко дни.”

Трябва да уточним, че древното разбиране за Македония не се е ограничавало с днешната ни представа. Македония е обхващала земите от Адриатическо до Черно море и от Стара планина до Бяло море, Епир и Тесалия, т.е. Тракия е част от “Македония” в античният смисъл на този топоним. Именно затова “в тая част на Македония” (Деян. 16:12). След Филип II Македонски (359 – 336 пр. Хр.) Филипо(полис) винаги е бил “първи град”. Дори във византийската ера обръщението към града на Филип е било “светлейшата метрополия на Тракия Филипополис” (о лампротате Тракон метрополис Филипополис). По времето на Св. ап. Павел (51 г.) Филипо(полис) е бил римска метрополия (от 46 г.), т.е. “първи град – римска колония” (Деян. 16:12 ). Филипи (дн. Кренидес) не би могъл да бъде този град, защото тогава “първи град” в онази част от Македония е Солун, а античният Филипи (Кренидес) е малко селище, близо до него. Вярно е, че то се обновява и разширява след гореспомената битка. Но това не е единственото доказателство.

“А в съботата излязохме извън града при една река, дето имаха обичай да се молят, и като седнахме, говорихме на събралите се жени”, четем в следващия стих (Деян. 16:13). Под “извън града” се разбира извън акропола, извън крепостните стени. Край гръцкия Филипи/Кренидес няма никаква значима река (освен горното течение на един къс и маловоден приток на Струма (Драматица), и то на километри от града). Той е отделен на десетки километри от най-близките по-големи реки – Струма и Места, които освен това са труднодостъпни и заради високите планини (най-вече р. Места). (Всеки сам може да се увери в това, ако разгледа картата.) Докато под самия акропол (хисарлък) на тракийския Филипи/Филипо(полис), който е бил на Небет тепе и останките от крепостта му все още могат да се видят, тече плавателната тогава р. Марица (или Евър, Хеброс, Еврос), дала името си на целия Стар континент. От стотиците намерени монети е известно, че гражданите на античния Филипо(полис) са обожествявали реката, като са я изобразявали на тях, и това е обичайно за древния свят. Затова “При една река, дето имаха обичай да се молят” (Деян. 16:13). Освен това в “Библейския речник” за Филипи пише, че в него са се сечали монети. В малкото градче Филипи между Кавала и Драма никога не са се секли монети и в това няма нищо чудно с оглед на статута му. Във Филипи/Филипо(полис) не само са се секли монети, а като метрополия на римска провинция е имало и местен сенат, и дори съкровищница, както доказват и археологическите проучвания.

“Хванаха Павла и Сила и ги завлякоха на тържището при началниците.” (Деян. 16:19) “И като ги доведоха при воеводите казаха: тия човеци, които са юдеи, бунтуват града ни” (Деян. 16:20) “и проповядват обичаи, каквито ние като римляни, не бива нито да приемаме, нито да изпълняваме.” (Деян. 16:21) От тези стихове разбираме отново, че става дума за главен град, метрополия, където единствено може да има представители (“началниците” (Деян. 16:19; “воеводите” (Деян. 16:20), подчинени на централната римска власт. А в този край на империята – Македония, такива градове са само Филипо(полис) и Солун, а античният Филипи безспорно е в региона (лат. regio, -onis, f – направление; страна, област) на гр.Солун и не е метрополия – главен град на област. А текста е пределно ясен “първи град – римска колония” (Деян. 16:12) и “ние като римляни” (Деян. 16:21). След това хвърлят Павел и Сила в тъмница, а затвор са имали само главните градове, какъвто без съмнение не е бил Филипи (Кренидес).

Малко по-надолу откриваме още едно доказателство, че Филипи (Кренидес) не би могъл да е градът, описан в Светото писание, а там очевидно става въпрос за Филипо(полис), претърпял известна фонетична промяна и достигнал до нас като Филипи. Когато се разбира, че Павел и Сила са римски граждани (civеs romanes) и като такива се ползват с по големи права от останалите, “Градските служители обадиха на воеводите тия думи; а те се уплашиха, като чуха, че са римски граждани.” (Деян. 16:38) Тук директно е потвърдено казаното малко по-горе. “Градските служители” и “воеводите” са римските наместници във Филипо(полис), в метрополията на провинция Тракия, част от Македония. Рим е имал администрация в главните градове на провинции, какъвто древният Филипи (дн. Кренидес) със сигурност не е бил, а Филипо(полис) със сигурност е бил.

При третото си пътешествие Св. ап. Павел от Елада “понеже иудеите направиха против него заговор” (Деян. 20:3) взема “решение да се върне през Македония” (Деян. 20:3), т.е. да отиде на север към Филипи. След като минават през Филипи(о)полис, в Деян. 20:6 четем: “А ние ОТПЛУВАХМЕ от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада” (Троя). ОТПЛУВАХМЕ”!!! Как биха могли да отплуват от Кренидес (Филипи), който е отдалечен на 15 км от морето, навътре в сушата, между Драма и Кавала?!. Както казахме, на километри от него минава един малък приток на р. Струма (Драматица), но той е незначителен и не е бил плавателен, а реките Места и Струма са отдалечени на десетки километри от градчето. Св. ап. и ев. Лука е пределно ясен и точен – “ние ОТПЛУВАХМЕ ОТ ФИЛИПИ” (Деян. 20:6). Исторически извори свидетелстват, че по онова време Хеброс (Марица) е бил плавателен и в средното си течение, където е Филипи (Филипополис) (древният писател Лукиан (ок. 120 – 180 г.) от Самосата, Сирия и други свидетелстват за това). Но дори без това плавателността на Еврос е обяснима. Трудно е да си го представим днес, но по реката в античността е имало оживено корабоплаване. Само ще припомня, че последното катастрофално наводнение, от придошлите води на Марица беше през 1957 г. (само преди 45 г.), а откакто се води статистика, е имало още няколко (вж. Алваджиев, Никола – “Пловдивска хроника”). Колко пълноводен е бил Хеброс през I век, когато 90 % от водосборния му басейн е бил покрит с гори (Magna silva) и със сигурност не е имало язовири, които да отнемат по-голямата част от водите на над 100-те му притока!?

Истината е, че през Античността Хеброс е “голям съобщителен път между Азия и Европа” (Кюмон, Франц – “Мистериите на Митра”, 1999, с. 44). На монета, сечена по времето на римския император Луций Вер (161 – 169), намерена край с. Парчевич, е изобразен кораб с мачта и платно, която разкрива града като пристанище на Хеброс. Според една легенда, описана от Псевдоплутарх (III в.), по-рано наричали Хеброс Ромбос (или Ромбус). За Марица освен него пишат още “бащата на историята” и голям познавач на Тракия – Херодот (484 – 425 г. пр. Хр.), знаменитият стратег Тукидит (460 – 396 г. пр. Хр.), чиято фамилия се родеела със знатни траки; един от най-големите умове на Античността – Аристотел (384 – 322 г. пр. Хр.); великият римски поет Вергилий (70 – 19 г. пр. Хр.); основоположникът на историческата география Страбон (60 – 25 г. пр. Хр.); римският писател и енциклопедист Плиний Стари (23 – 79 г.); Птолемей–Клавдий (II в.), един от най-авторитетните антични географи. Под името Ебрус водната артерия на Тракия е била очертана в римската пътна карта Табула Певтингериана от IV в. Арабският учен и географ Абу Идриси я споменав през 1154 г. под името “Мариза”, почти по-същото време, когато византийският писател Георги Пахимер употребява за пръв път “Марица”. Може да изглежда “странно” за задръстените с “шопски” венцехваления и антипловдивизъм учебници по история, но Марица е все още плавателна чак през втората половина на XIX в. Интересно е да се отбележи, че например един от най-видните български книжовници, Иван Богоров, през 1868 г. пише, че Пловдив е пристанище на р. Марица, от което търговците изпращали със салове до Енос, на беломорския бряг, жито, ориз и чамови дъски, които се секли в Доспат-планина (в Родопите) и се обработвали в с. Батак. Пристанището се намирало на днешния остров Адата. Преди доста години, след поредното наводнение, оттичащите се води, разкрили останки от пристанищни пилони, скелета и големи корабни котви. (Дойчинов, Дойчин – “Пловдив от А до Я”, 2001).

Ако хипотетично допуснем, че би могло да се “отплува” (Деян. 20:6) от град, който нито е на морски бряг, нито е на голяма плавателна река като Филипо(полис), то разстоянието до Троя (Троада) е около 200 км. Според мен това е много малко разстояние, за да бъде изминато за цели 5 дни (Деян. 20:6). Средната скорост в такъв случай би била не повече от около 1,5 – 1,6 км/ч (около 0,8 възела) – нереално ниска скорост, дори и за тогавашното мореходство. Също така не са отбелязани спирания и забавяния на някой от неизбежните големи острови – Тасос, Самотраки и Имрос, които няма как да бъдат пропуснати, ако се плава от Кренидес(?!) към Троя, на малоазийския бряг. Спиранията в по-нататъшния път са много подробно отбелязани – в гр. Митилин (на остров Лесбос) (Деян. 20:14), на островите Самос и Хиос (Деян. 20:15), на о. Кос и о. Родос (Деян. 21:1), на о. Кипър (Деян. 21:3). Дали това не е сторено просто, защото са се придвижили от Филипи/Филипо(полис) по р. Еврос и покрай Галиполския п-в до Троада (Троя) и в такъв случай Тасос, Самотраки и Имрос просто не съвпадат с маршрута?

За да изминат разстоянието за 5 дни, би трябвало то да е много по-голямо, отколкото е от Филипи(Кренидес) до Троада(Троя) – само 200 км. Общата дължина днес на р. Марица е 524,6 км, а от Пловдив до устието около 410 км(?). Трябва да имаме предвид, че реките с течение на времето променят своите корита (тук става въпрос за близо 2000 години!) и има случаи, когато отместванията са с няколкостотин метра и дори повече. Античният Хеброс е бил много по-близо до Небет тепе (акропола), отколкото го виждаме днес. Всички сгради на север от Трихълмието (Небет – Джамбаз – Таксим тепе) са построени върху наноси и това е още едно потвърждение на античните сведения. Коритото на Хеброс е минавало много близо да Небет тепе – било е по на юг. Вероятно пристанището е било съвсем под укрепения акропол (хисарлък) на древния Пловдив. За това ни подсказват изсечените в северните склонове на Небет тепе стъпала, в които вероятно се е поставяла дървена стълба за най-пряка връзка на цитаделата с пристана. Приемайки, че Хеброс е бил със 100 м по на юг (приблизителното разстояние по права линия от сегашното корито до Небет тепе), то ако това отклонение, запазвайки се средно за цялата дължина на водния път, би намалило дължината му с около 41 км (защото от Филипи/Филипо(полис) до Егейско море са около 410 км и посоката на отклонение е също юг – югоизток) или 410 – 41 = 369 км. От устието на Марица до Троада (Троя) има около 100 км. Така общото разстояние става около 470 км. Преодоляването му (с плавателно средство) наистина би отнело 5 6 дни и то с напълно приемлива средна скорост от 3,5 3,6 км/ч ( около 1,92 възела).

Ако се върнем назад в историята на Пловдив (дори само до преди 60 – 70 години ), не е никаква изненада, че в античния Филипи (или Филипо(полис) е имало голяма еврейска общност. Защото евреите в българските земи традиционно са били съсредоточени главно в Пловдив и Солун, като най-стари и най-големи градски центрове на Балканите. Св. ап. Павел, като юдей, е посещавал градове, в които е съсредоточено юдейско население и наличието на такова е условие, без което не може (condicio sine qua non) при определяне на градовете, посетени по време на неговите пътувания (особено за първите 3). Да не забравяме, че в първите векове на ранното християнство се говори за “юдео-християнство” и неговото разпространение следва картата на диаспората. А, че такова еврейско население е имало в античния Филипо (полис) категорично се доказа чрез откриването на уникална синагога на територията на Стария град! Доказано е, че тя е била първата и единствена синагога в българските земи! Докато синагога във Филипи /дн.Кренидес/ няма, и няма как да има! Евреите от Филипо/Филипи са били и по-заможни от останалите в Солун, Атина и Коринт, посетени от Св. Павел. “Аз твърде много се зарадвах в Господа, задето вече отново почнахте да се грижите за мене; вие и по- преди се грижехте за мене, ала нямахте сгодно време” (Послание на Св. ап. Павла до Филипяни, 4:10). “А знаете и вие, Филипяни, че в началото на благовестието, когато излязох из Македония, нямаше нито една църква, която да ми даде, или от която да приема нещо, освен от вас еднички” (Фил. 4:15) “защото и в Солун, и веднъж, и дваж ми пращахте за нуждите ми.” (Фил. 4:16), а също и: “приех пратения от вас по Епафродита дар, който е мирис благоуханен, жертва приятна, благоугодна Богу” (Фил. 4:18). Пращането на дарове предполага по-голямата състоятелност, заможност на евреите от Филипи, т.е. Филипо(полис). След тези цитати можем да приемем, че посланието на Св. ап. Павел не е към Филипи/Кренидес (близо до Солун), а към тракийския Филипи или Филипо(полис) и Филипяните са гражданите на древния Град на Филип, т.е. на Пловдив!

И накрая едно “доказателство”, ако то би могло да се нарече така, защото изглежда твърде несериозно на фона на предишните. Затова е само допълнение към общата картина. Докато Св. ап. Павел и Сила са хвърлени във “вътрешната тъмница” (Деян. 16:24) при първото посещение във Филипи (което е може би фонетично отклонение от “Филипо”(philippo-) и “Филипу”(philippoy-) – “на Филип”) “посред нощ” (Деян. 16:25) “Изведнъж биде голям трус, тъй че тъмничните основи се поклатиха” (Деян. 16:26). Не е ли това фактически описание на земетресение? И свидетелство за силно земетресение през 51 г.? 2000 години са само миг за геологичното време. Днешният Пловдив е върху място, където има много висока сеизмична активност (заради подпъхването на две големи плочи от земната кора). Не подлежи на съмнение фактът, че преди по-малко от 2000 г. геологично време това е било по-различно. Естествено, това може да Ви звучи смехотворно, но все пак Беломорска Македония е в сравнително по-ниска степен сеизмична зона, в сравнение с Пловдивската и тези в Бяло море (главно в по-южните части, около Атина, о. Крит островите в Йонийско море и малоазиатското крайбрежие).

Използвах доказателствата (насоките към конкретните стихове, дадени в пресата на Парашкева Фичева (от статията на Деси Хаджиева (във в-к “Марица” от 17 май 2002 г.), като намерих и нови, и доразработих и допълних някои неща. Според Фичева, което и аз напълно споделям, много историци и теолози знаят за истината по този въпрос, просто защото никак не е трудно да се стигне до нея. И не е нужно да си учен, за да следваш елементарната логика. Какво мислите Вие за това? Защото единственото нещо, на което това предположение се крепи, е самият текст от Свещените книги на Новия завет и по-точно кн. “Деяния на светите апостоли”, написана от Св. ап. и ев. Лука. Папата може би знае, че Пловдив е един от свещените градове и трябваше посещението му в Пловдив и България да е под надслова, под който премина посещението му в Гърция – “По стъпките на Св. ап. Павел”.

 

Това е невероятно, невероятно е, че никой не е обърнал внимание на това и трябва да се опитаме да направим това достояние на всички. Вие как мислите? Много хора смятат, че “Деянията” не могат да бъдат достоверен извор, но само на тях се основават сегашните общоприети за посетени от Св. Павел места, сред които е и Филипи (Кренидес). Няма нито едно име на град или остров, което да не съответства на истински, реално съществуващ град или остров и всеки може сам да се увери в това просто като сравни античните имена с настоящите. По тази книга (“Деяния”) от Новия завет са съставени маршрутите на 4-те пътувания на Св. ап. Павел и тази фонетична промяна доста отклонява истинския път на Светия апостол. Това се дължи на няколко неща.

На територията на Егейска Македония, Егейска Тракия и Северна (Горна) Тракия Филипополис не е бил единственият град с подобно име, реорганизирани стари тракийски градове след походите на Филип II Македонски (359 – 336 пр. Хр.) е имало неизвестен брой, но със сигурност най-малко два.

Не знаем как точно са били наричани градовете на Филип, т.е. нямаме абсолютно сигурна фонетична картина от онова време, така че бихме могли да допуснем, че след като тези градове са носели общо име, защо да не се е смесвало или размивало крайното окончание, тяхното произношение? И как бихме определили кое за кой точно град се отнася?

Въпреки безбройните доказателства, че Филипи (Кренидес) е всъщност градът, който днес е считан за Филипо(полис), т.е. Пловдив, движейки се с възприетата “инерция”, е общоприето и повечето хора считат за истина противното. Ако нещо е наречено лимон, но е описвано точно като ябълка, например, то обективната действителност не се променя и ябълката си остава ябълка, а не става лимон. Колко по-лесно може да се получи подобно “изменение”, когато двата града имат еднакви имена?

Това съвпадение може да се дължи и на изпускане на буква изхождайки от сега приетите названия Филипополис и Филипи. Philippo = PHILIPPOY (Филипу – “на Филип”), но ако изпуснем “О” от двугласната “OY” се получава PHILIPPY (Филипи). Не знам доколко това заслужава внимание, тъй като Филипи на гръцки се пише PHILIPPOI, но все пак би могло да бъде вариант. Събирането на информация продължава и това не е окончателният вид на тази “хипотеза”.

Античната синагога

Преди четвърт век при изграждането на новите жилищни блокове по сегашния бул. “Мария-Луиза” строителите попадат на антична сграда. По-късно археолозите я определят като синагога.

Общата площ на сградата е била около 660 кв.м. и включвала едно голямо помещение, използвано за молитвена зала, 2 странични, еднакво широки крила и голям двор. Молитвената зала била с великолепни подови мозайки. Намерените от археолозите 2 мозаични пода един върху друг маркирали някогашното преустройство на култовата сграда. Особено ги впечатлила мозайката от първото (долното) ниво – не само с великолепното си изпълнение, но и с извънредно интересните и като тема фигурни изображения.

Мозайката се състояла от 3 еднакво по размери пана. Открит бил и посветителен 4-редов надпис на гръцки, който дава подробна информация за дарителя Йосеф Космианос, осигурил средства за синагогата. Откритието е много важно, защото това всъщност е единствената археологически засвидетелствана досега антична синагога в българските земи. По всичко изглежда, че тя е била построена върху културен пласт на градеж на предишна сграда от предримската и ранноримската епоха (I в. пр. Хр. – до началото на II в.). Строителството на синагогата вероятно е станало преди готските нашествия по нашите земи в средата на III в.

Античната синагога е уникален паметник с историческо и художествено значение. За разлика от всички останали, известни на науката 12 антични синагоги в Диаспората, само 3 – едната в Сирия, другата в Тунис, третата в Мала Азия – са имали полихромни мозайки, но без изображения на еврейски символи. Филипополската синагога е 13-тата по ред и първа в Диаспората, която е с мозаичен под с изобразени еврейски символи, а така също и с изписването имената на дарители. Пловдивската антична синагога дава до някъде и отговор на въпроса за най-ранното заселване на евреите по нашите земи. Въз основа на археологически, епиграфски и исторически сведения водещи български учени стигнаха до извода, че от края на I в. пр. Хр. до към средата на III в. еврейски преселници вече са се били настанили на Балканите.

Една от сериозните историци на Пловдив Елена Кесякова смята, че изграждането на синагогата е станало най-вероятно по времето на Северите (197 – 235 г.), чиято династия е засвидетелствала своите филосемитски чувства чрез строителство на еврейски молитвени домове в различни провинции на Римската империя. Готските нашествия засягат и филипополската синагога. Тя била срината до основи. Веднага след тяхното оттегляне от Тракия тя била възстановена отново. Следващото преустройство вероятно е станало прз V в., когато гоненията срещу евреите в цялата империя се засилват. По същото време били разрушени и много техни синагоги. Подобна участ сполетяла и филипополската синагога.

Готите на два пъти обсаждат Trimontium (който, между другото, дори в латинските извори се среща предимно като Philippopolis) и на втория път чрез измама влизат в него (Приск, началникът на пловдивския гарнизон, предал града на готския вожд Книва) през 251 г., след смъртта на император Деций (249 – 251), загинал малко преди това в битката при Абрит в Добруджа с варварското германско племе (вж. Jordanis, Getica). Атинският стратег Дексип описва много подробно героичната защита на града в своите “Стратегии” (Dexippi, Strategem, fr. 20, p. 678).

Това била най-голямата катастрофа в историята на Пловдив, защото готите опустошават, разграбват и разрушават целия град, безвъзвратно унищожавайки прекрасни паметници от най-бляскавия период от историята на Trimontium. Голяма част от наследството на блестящия Trimontium на Антонините – “Златният век” на Римската империя – е завинаги загубено. Дивите германци опожаряват и разрушават забележителния форум, амфитеатъра, вероятно водния часовник (клепсидрата), намирал се на Сахат-тепе над 30 000-ния стадион и дал името на самия хълм (Часовников хълм = Сахат-тепе) и много други паметници. Marcellin свидетелства, че готите избили 100 000 жители на тракийския метропол – “Post clades acceptas inlatusque multas et saevas excisa est Philippopolis centum hominum milibus, nisi fingunt annales, intra moenia jugulatis.” (A. Marcellini XXXI, 5, 15). Дори и ако числото е преувелчено, то се е равнявало на истинска катастрофа за процъфтяващия град и цялото прилежащо му Пловдивско поле.

Разбира се, тогава Пловдив е обхващал истинските си, естествени граници от Родопите до Балкана и е бил разделен, както Атина и Спарта например, на племена (фили), състоящи се от родове (гени), разделени на общини (деми). Известно е, че атиняните са били разделени отначало на 4, а по-късно на 10 фили (племена, съсловия), спартанците на 3, а за Филипополис засега са известни имената на 8 или 9 фили.

Повече подробности можете да научите от статията на един от легендарните пловдивски “историци” и истински пловдивчанин – Миртилос Апостолидис – “Обсадата и завладяването на гр. Пловдив от Готите”, тя е поместена в много ценния сб. Борис Дякович от 1927 г. Най-интересното е, че самият Апостолидис дори не е бил дипломиран историк, а доктор по класическа филология, но има изключителен принос за разкриването на античната и по-късна история на града. Например, още тогава, половин век преди да го открият, Апостолидис говори за съществуването на античния стадион между Таксим-тепе (до неотдавна още широко наричано и Евмолпия) и Сахат-тепе, и то точно за тази част, която сега може да се види – сфендона (завоя) на стадиона на пл. Джумаята.

Дойчинов, Дойчин – “Пловдив от А до Я”, Пловдив 2002, стр. 36-37

сб. Борис Дякович, 1927 – Апостолидис, Миртилос “Обсадата и завладяването на гр. Пловдив от Готите”

Апостолидис, Миртилос – “Пак за античния Пловдив”, 1928.

Истинска сензация предизвика и откриването на прословутата пловдивска раннохристиянска (края на IV – първата половина на V в.) епископска базилика, най-забележителният паметник на раннохристиянската епоха в българските земи, свидетелстващ за първостепенното значение на тракийския метропол Филипопол.

Епископската базилика

Преди десетина години, непосредствено пред внушителната южна фасада на католическата катедрала “Св. Лудвиг” (най-голямата и централна католическа църква в България; в Пловдив има още поне 4 – 5 католически църкви, при все че епархията е “Софийско”-пловдивска, нещо смешно само по себе си), бе открит най-забележителният паметник на раннохристиянската архитектура и изкуство в българските земи, както мнозина водещи учени с основание определиха блестящата някога епископска базилика.

За това, че става дума не за обикновен раннохристиянски храм, а именно за епископска базилика, говорят доста факти. Става въпрос за “класическа” 3-корабна едноапсидна базилика с притвор, заобиколен с портици и обширен открит двор. Размерите на сградата са наистина внушителни – дължина 86,3 м и ширина 38,5 м (площ – цели 3322,55 кв.м(!). Те я правят една от най-забележителните раннохристиянски базилики, строени в края на IV – първата половина на V в. Съдейки от тези измерения и от съотношенията (ширина/височина) при други запазени до наши дни подобни базилики, бихме могли косвено да предполагаме и за височината, който е имал този уникален за Пловдив и България паметник. Според мен височината на епископската базилика е била може би най-малко 25 – 30 метра.

Но не само внушителните размери впечатлили специалистите, а най-вече извънредно богатото вътрешно оформление. Всички помещения и портиците били покрити с великолепни мозаични пана. Общата площ на оцелелите от времето и разкрити до момента мозайки надхвърля невероятните 700 кв.м! Извънредно богато разнообразие от фигурни изображения, теми и мотиви. В запазените и разкрити от археолозите мазаични пана са открити над 70 изображения на птици, като нито едно от тях не се повтаря, нито като вид, нито като поза.

Всичко това, както и фактът, че базиликата се е намирала в самия някогашен (а и сегашен) център на Филипополис показват съвсем недвусмислено, че става дума за нищо друго, а именно за епископската базилика на Филипополската митрополия, която по онова време е обхващала много по-голяма част от българските земи, отколкото днес – до митрополиите по черноморското крайбрежие. Уникалната пловдивска базилика е била построена вероятно в края на IV или първата половина на V в. и само век по-късно по неизяснени причини и “обстоятелства” била мистериозно разрушена.

 Нейните останки могат да се видят пред католическата катедрала “Св. Лудвиг” на бул. “Мария-Луиза”. Tова откритие предизвикало истинска сензация, но това е дългоочаквана и отдавна предвидена от истинските познавачи на пловдивската история сензация.

За съжаление много паметници са разрушени, изворите са оскъдни, а както казва “екзистенциалният” “Еклисиаст”, “това, що го няма, не може да се брои” (1:15). А това с най-голяма сила важи за сериозната история. Много безценни неща са унищожени, но от това, което е останало и се открива, може да се научи много за недостигналото до нас.

Какво е твоето мнение за тази хипотеза? Има ли още доказателства?

За връзка с автора:

http://www.geocities.com/l_p_f_c_1936

mailto:l_p_f_c_1936@yahoo.com

РОБИ НА СВОБОДАТА

Ангел Грънчаров – Елтимир

Движение “Воини на Тангра”

28 юли 2002 г.

(Пълният материал се намира в “Интернет” на адрес: www.voininatangra.org )

. . . . 

Венцислав Йотов, организационен секретар на ЛДС – Ловеч, през ноември 1999 г. прави откритието: “В парламента единствено българският народ няма свое лоби.” Вероятно е така. Макар с думичката “български” в своите наименования, партиите изобщо не смятат, че представляват българите. През февруари 1994 г. при посещение в социалистическата централа на ул. “Позитано” циганите поискаха техен съплеменник да оглави БСП. На което Жан Виденов отговори, че партията му работи за тяхното израстване и един ден циганското искане може да стане реалност. Засега социалистите преминаха към междинен, компромисен вариант – лидерът Сергей Станишев е от еврейски произход. Както и Надежда Михайлова – лидерът на СДС. Нищо чудно, че не мислят за нас. На всичко отгоре не ни позволяват ние да знаем и мислим за тях. Военен министър в правителството на Любен Беров беше Валентин Александров. През март 1993 г. в-к “Ранно утро” разкри кой е бащата на Александров – Буби Блуменфелд, агент на НКВД. Истинското рождено име на министъра така и не научихме. Като резултат от разкритията, правителството демократично спря вестника. Етническият произход на Александър Божков, мистър 10% е всеизвестен, но не така стои въпросът с майката на бившия президент Петър Стоянов. Един вестник отпечата копие от студентската му книжка с еврейска шапчица на главата. Не последва нито опровержение, нито обяснение. На българите не им се полага да научават какви хора ги управляват. Още по-интересно е, че такива като Стоянов представят защитата на хилядолетни български духовни ценности като атака срещу самите тях. Ето пример. Беше редно, беше нормално, беше естествено, беше по Български да се опълчим срещу безумната идея на евреина Ото Кронщайнер за премахване на нашата българска Кирилица. Бившият (Слава Богу!) вестник “Демокрация” демократично ни се присмя: “Пише се от позициите на примитивен антиамериканизъм, прокламира се “хубав” национализъм. По света такава ярка индоктринираност е от сферата на патологията. У нас проповедници на тези идеи са директори на национални музеи, главни и по-главни редактори, поети, ректори, заместници . . . Кампанията срещу професор Кронщайнер беше “активно мероприятие” на част от спецслужбите, които все още се намират под комунистически контрол . . . Едно подсказване – проф. Кронщайнер беше награден от президента Петър Стоянов с най-висшия български орден за заслуги към българистиката, а рано или късно на този президент трябваше да се търсят кусури . . . В едно детайлно и покриващо съдбата на всички езици по света изследване, направено от международен колектив, се изказват съвсем уверени прогнози за скорошното провинциализиране на малките езици и превръщането им в диалекти на не повече от три големи езикови групи.” (Иван Младенов, “Демокрация”, 5 януари 2002 г.) Демокретеничен евроидиотизъм! Толкова е гадно, че не ми се коментира. Излиза, че ние браним нашата 1150 годишна азбука единствено с цел да търсим кусури на някой си Петър Стефанов Стоянов, на това озъбено човече с дребна душица. И че нашата българозащитна реакция е “активно мероприятие” на комунистическите тайни служби – заклетите ни врагове. “Откакто се помня, по-скоро откакто започнах да уча чужди езици, след мен се влачат пълчища ченгета, които все искат да стана като тях.” – разкрива душицата си Младенов. Ще падна от смях! Започва да ми става жал за горките ченгета. Трябва доста да са го закъсали, щом са опрели до такива умствени недорасляци като Иван Младенов. Но думата ми беше за Стоянов – това морално и интелектуално нищожество бе готово да обърне с главата надолу всички факти, да пренебрегне всички неоспорими истини, само и само да възвеличи собствената си мижава в политически и исторически план фигурка. Как да не заподозрем, че кръвта му не е съвсем българска? Не че измежду нас съвсем няма идиоти, но чак пък такива . . .

. . . . .

През юни 1991 г. по време на поредната сесия на Билдербергската група, президентът на Чейз Манхатън банк Дейвид Рокфелер заяви: “Днешният сложен свят постепенно върви към установяването на единно управление и единно световно правителство. Наднационалният суверенитет на един планетарен интелектуален елит и на световните банкови гиганти е далеч за предпочитане пред досегашното право на нациите да решават нещата.”

. . . . .

През май 1999 г. анонимна Група за народно спасение разпространи листовка, в която се искаше да бъде узаконено правото на самоотбрана. “Не можем повече да гледаме безучастно как в българските градове и села се умножават некролозите на мирни и кротки хора, загинали от насилствена смърт, често след нечовешки изтезания.” – се казваше в апела. “Из страната се разпространяват фашистки позиви!” – гракнаха демократите. “На всичко отгоре позивите са написани на фашистки език и с фашистка азбука” – допълниха евро-ромските им господари.

. . . . .

През 2000 г. в-к “24 часа” писа: “Членството в Евросъюза ще промени България из основи. България фактически ще загуби целия си стопански суверенитет. Ще се откажем от независимостта си във външната политика. В по-далечно бъдеще знамето, столицата, химнът – всички тези атрибути на националната държава ще са дори по-формални от границите ни. В крайна сметка нашата държава просто ще изчезне. Според учените ще изчезне и нацията.”

. . . . .

Картината започваше да се избистря. Дори домораслите ни демократковци, кретенидите от Кретенидия разбраха, че коренът на национализма се крие не в личността на един или друг герой, а в националната традиция. В спомена за славната българска история. Американските съюзници отново им се притекоха на помощ. В началото на юни 2002 г. американското посолство в София и Американският институт за принципите на правото похарчили поне 50 000 $ за организирането на конференция против източното православие. Както съобщава пресата, най-активни участници в антиправославната кампания се оказали главният мюфтия Селим Мехмед, лидерът на еврейската общност у нас Даниел Левиев и шефът на европейския баптистки алианс. Мероприятието срещнало одобрението и на Анатолий Балачев, главен секретар на Пименовия синод. Целта била да се преодолее противопоставянето между религиите. Да се вдъхне дух на търпимост. Да де, в Щатите могат да изгарят живи членовете на неудобните секти (“Филаделфийското изгаряне” през 1986 г. и случая с “Давидова клонка” на Дейвид Кореш), а тук не можем даже да ги забраняваме, ако установим, че са опасни за нацията и нейната сигурност. И при положение, че търпим Сциентолозите и “Слово на живот”, забранени в редица европейски страни. Как така изведнъж станахме нетърпими и нетолерантни? През 1997 г. изследвания на сектантските централи в САЩ установили, че България е най-подходящата за религиозна пропаганда държава в Източна Европа. Толерантни сме чак до мазохизъм. Търпим да пишат “Скоро, църквичке джамия ще бъдеш.” (Имам снимка с такъв надпис, надраскан върху църквата “Вознесение Христово” в Шумен.)

. . . . .

Архимандрит (!) доцент Павел Стефанов от Шуменския университет описва светите братя Кирил и Методий като претърпели провал във всяко свое дело езически магьосници.

. . . . .

 Малцина са проумелите какво всъщност се извършва в България. Единствено вестник “Монитор” се осмели да представи в синтезиран вид уродливото лице на въздигнатото в ранг на  официална политика национално предателство: “България ще спазва общоприетите международни норми за поведение дори с цената на отказ от националния суверенитет”, твърди Петър Стоянов. Допълва го Иван Костов, който заяви: “Ние не интерпретираме българската политика през българския национален интерес”. Следва го Евгений Дайнов с: “Не се ли откажем от славянството и православието, няма да ни приемат в Европа” и “Майната му на православието”, Соломон Паси; “До кога ще продължаваме да размахваме идиотските конски опашки на Аспарух? Или да съчиняваме, отчаяни от комплексите си, неоснователни претенции?”, Андрей Райчев; “Нима делото на Солунските братя е основание за някаква специална гордост или самочувствие? . . . Натоварването на един шрифт и на един културно-политически избор от преди 11 века с някаква метафизична ценност е неприемливо за все повече хора, отраснали в свят без териториални комуникационни граници”, Александър Андреев. Политическият елит бе захвърлил всякакви хуманни и национално отговорни маски. През февруари 1992 г. лидерът на гръцката партия ПАСОК Андреас Папандреу обвини българското правителство, че е управлявано от Анкара. Не си направиха даже труда да го опровергаят.

. . . . .

В Лом и Видин с благословията на бившия американски посланик Ричард Майлс работят цигански телевизии. Там българска реч се чува все по-рядко. Ред е на Монтана, Сливен, Пазарджик . . .

. . . . .

Българинът не бива да чете и да разсъждава. Видиотяват ни с каква ли не помия, а ни отрязват достъпа до истински качествените духовни постижения на човечеството. На всичко отгоре някой си Ото Кронщайнер поиска да ви вземе и Кирилицата, та съвсем да престанем с четенето. В духовно отношение гладът е по-жесток, отколкото във физическо. Само където повечето от нас не го чувстват така болезнено.

Писмо на Лозан Такев до в. “Нова Зора”, публикувано в бр. 10 от 09.03.2004 г. под рубрика “Ново двайсет”:

ОРДЕН ЗА АХМЕД ДОГАН

Вестник “Труд”, като национален всекидневник на трудещите се в България, хвърля много труд политикът и лидерът на ДПС Ахмед Доган, заради 50-те си лазарника, да получи най-високия орден в републиката – орден “Стара планина”.

Ахмед Доган наистина е положил петнайсетгодишен обществен труд в българския парламент с основен занаят – ковач на закони. В политиката той е и постоянен балансьор в двуполюсния модел между СДС и БСП. А след като българските поданици “поверваха” и в републиката дойде да се черкува и премиерства от Испания внукът на Фердинанд, разбил модела между СДС и БСП, той се прилепи като локум към царското кафе НДСВ.

Нищо чудно, ако Ахмед Доган получи ордена си благодарение на в. “Труд” и труда на г-н Тошо Тошев. Все пак и Ото Кронщайнер го носи . . . Но как ще му обясним защо орденът се нарича вече “Коджа балкан”? “Коджа балкан” – за Ахмед Доган.

Из книгата на Светлозар Няголов “Светъл лъч към човешките души” (ИК “Виделина”, София, 1998 г.):

Стр. 12: “А кой създаде Мусала? Бог създаде Мусала. Името Мусала е от арабски произход и значи “Близо до Бога” или “Божи връх”. На турски “Мус-Аллах” значи “Носът на Бога”. На Рила в Акаша (писмо, достъпно само за просветените същества) е написана историята на Земята от създаването й до днешен ден. Затова всички велики същества, адепти и учители, които са посещавали Земята, са идвали на Рила да четат историята й. Със своето пребиваване на Рила те са оставяли своята светлина и своето благословение. Рила с Мусала е благословена планина, за разлика например от Пирин, за която се казва, че е окървавена планина.” (“Разговори на Учителя с Б. Боев, Г. Величков и др.”)

Стр. 13/14: “Много пъти България е център на мистични духовни движения. Няколко века преди Христа тук се подвизава Орфей – древен тракийски певец, пратеник на Бялото Братство, работил главно в Родопите. Той е един от първите представители на древността, който учил в секретната окултна Школа на Египет, посветен в тайните на Хермес. Хермес Трисмегист – тройновелик, е от първите ръководители на египетската култура няколко хиляди години преди Христа.  . . .  Школата на Орфей е при изворите на река Марица, в подножието на Мусала. За това споменава и Едуард Шуре в книгата си “Великите посветени”, където се казва, че Орфей се е подвизавал в подножието на планината Каю-Кайон, което на старогръцки значи Мусала.”

Стр. 21 – 24: “За трети път, в наши дни, България става люлка на велико духовно мистично движение с идването на Духа на Истината – Учителя Петър Дънов, с неговата обширна духовна и просветителна работа. Всичко това говори, че невидимият свят определя на българите важна мисия в света. “Невидимият свят пази България, защото тя ще бъде стълбовете, диреците на новата култура на човечеството.” (“Разговори на Учителя с Б. Боев, Г. Величков и др.”)

“Българският народ е приготовляван от 5400 години насам от невидимия свят, за да може в днешния век да изпълни задачата, която му се възлага.” (“Мисли за всеки ден 1984 – 1985”, София, стр. 120) Например само в българския език има две понятия за Бога: Бог и Господ. Бог значи Единият, Незнайният, Вечният, Ели. Господ – това са съществата, завършили своята еволюция и станали божества, които управляват цялата Вселена и представляват ложата на Всемирното Бяло Братство в Космоса.”

В българите има три хубави черти. Най.първо са живели българите траки, които са наричани “благати хора” или “благари”. Те са били добри. От тях българите са взели наклонността към мистичното, духовното. После са дошли славяните, заели са Балканския полуостров. От тях българите са приели духа на жертвата и самоотричането. Най-после са дошли и Аспаруховите българи. От тях са приели храбростта. Старите българи, които са живели на Балканския полуостров, са служили на благия Бог. Това е духовното тълкуване на думата “българин”, благарин. Те са били хора на Духа. Старите българи се различават от тези, които по-късно дойдоха от север, откъм реката Волга и които не служеха на благия Бог, нямаха това религиозно чувство.” (“Мисли за всеки ден 1989 – 1990”, София, стр. 49) Те служат на своите войнствени стремежи и за 1000 години водят над 150 войни. Те се кланят на Бога и му принасят жертви при тръгване на поход.

“Какво означава думата “българин”? “Тя е от древен произход. Коренът й се крие в дълбоката древност. Под “българин” разбирам човек, който търси Учителя си, намира Го и учи. От гледището на Божествената философия това е значението на думата “българин”. Като българин намери своя велик Учител и кажи: “Велики Учителю на светлината, ти ще бъдеш между нас и ще ни управляваш.” “Българин значи човек на духа.” (“Разговори на Учителя с Б. Боев, Г. Величков и др.”)

“Израил е онзи, който излиза от рая, из-рая, а пък българин, който влиза в рая. Първоначално сте били Израил, излезли сте от рая; после ще станете българи, ще влезете в рая. Така се примиряват противоречията.” (“Божествен и човешки свят”, 1940, “Литопечат”, София, стр. 425) “Българите са хората, които ще вкарат всички народи по света в рая.” (“Разговори на Учителя с Б. Боев, Г. Величков и др.”)

Стр. 27: “Учителя казва, че когато идва в България, идва с 200 милиона ангели. За всеки българин по 20 ангела, да го възпитават, учат и изчакват, докато се пробуди висшето му съзнание и започне да разбира новото в живота. Милиони възвишени същества искат да присъстват на неговото идване. Идват тези, които са определени още преди осем хиляди години и които имат заслуги към Бога. Осем хиляди години, това са научни години – прецесии по 25 хиляди години, което прави 200 милиона години – времето, откакто Духът е слязъл на физическото поле. Много от тези души намират условия да се въплътят в България. Голяма част не намират място и се раждат по различните държави на Земята. Затова Учителя има ученици по целия свят. А тези, които не могат да дойдат в човешки форми, влизат в животински форми, само и само да присъстват на неговото идване. Това е голям празник за небето и Земята, в който участват само пробудените души.”

Стр. 85: “Словото на Учителя е неповторимо и е точен превод на Божествените закони, които той сваля на Земята. “Словото подразбира Божествените мисли. Милиони години са били нужни, докато се създаде сегашното Слово!” (“Новият човек”, 1947 г., “Житно зърно”, София; стр. 86) “Много са буквите на Божествената азбука! Те са повече от 35 милиона. Представете си какъв ще бъде речникът на Божествения език, който има 35 милиона букви! Какво могат да постигнат съвременните хора, които от гледището на една азбука от 32 букви, като българската, или от 22 букви, като еврейската, искат да приведат нещата към общ знаменател?” (“Крадецът и пастирът”, 1937 г., “Гутенберг”, Казанлък; стр. 25) “Аз съм се мъчил по някой път да преведа ангелският език на земния език и от толкова време не съм успял да го преведа тъй, щото да се съвпадат ударенията и римите – не се отдава. Когато четеш едно стихотворение на един ангел, то може да премахне всичките мъчнотии от душата ти.” (“Настанало е царство Божие” – с. 7, 1927 г., “Малджиев”, Русе; стр. 26)

Стр. 87: “И Учителя изнася своето Слово на български език, подготвян повече от 5400 години от невидимия свят, за да може да стане достояние на човечеството и българите да изпълнят задачата, която Бог им е определил. Въпреки това българският език не е усъвършенстван в пълнота, за да може идеално да изяви Великите Истини на живота. Учителя обяснява: “Господ не говори нито на български, нито на английски, нито на френски, нито на немски, нито на руски, нито на китайски, нито на санскритски, но речта Му се предава на всички езици. Господ не говори и на ангелски език, но от памти века досега речта Му се предава и на този език. Езикът, на който Господ говори, е общ всемирен.” (“Крадецът и пастирът”, 1937 г., “Гутенберг”, Казанлък; стр. 252)

Стр. 88: “Ако искаш някой да те приеме добре, да ти измие краката, да ти даде добър обяд, да ти постели меко легло – това е руснакът. Говори руски език! Ако искаш някой да ти свърши работа, без да го надзираваш, това е германецът, говори немски език! Ако искаш някой точно да изпълни някое обещание, това е англичанинът, говори английски език! Ако искаш някой да те запознае с модата и хубавата обхода, това е французинът, говори френски език! Ако искаш да носиш цялата Земя на гърба си, това са китайците, говори китайски език! Ако искаш някой да ти направи от нищо нещо, това са японците, говори японски език! Ако искаш да намериш професор по инат и твърдост, това са българите – говори български език! Има един език есперанто . . .” Брат Звездински скрива набързо значката си отзад на ревера на палтото си. Тогава Учителя замахва с ръката си и казва: “Аз ще говоря на езика на Любовта по цялата Земя.” – Пелерината му направя един голям полукръг и той се прибира в приемната си.”

Стр. 232: “Боян Боев обича много музиката на Бах. Една вечер на сън той се среща с Бах и започват двамата да се разговарят на български език. Учуден, брат Боев го пита: “Откъде знаеш така добре български език и разговаряш свободно с мен?” Бах му отговаря: “В миналото аз съм бил в България като богомил, заедно с тебе сме работили и тогава съм научил българския език.” Боев го похвалва: “Ти си един много издигнат музикант.” Бах му отговаря: “Пред мен са Моцарт, Бетовен и Вагнер. Те стоят по-високо от мене.” Боев го пита: “Прераждал ли си се от богомилско време досега?” Бах казва: “Да, много пъти, като във всяко прераждане съм натрупал доста грехове. Бях по времето на Хитлер в Германия като главен диригент на голям духов оркестър.” Боев се сепва и го пита: “Кажи ми какви грехове си направил, за да не ги допусна и аз в моя живот?” Той му отговаря: “Не се бой, ти нямаш условия да се натъкнеш на такива грехове.”

Стр. 413: “След 2100 години на Земята ще има ред и порядък, Земята ще се измени във всяко едно отношение – климатическо, органическо. След 2100 години хората ще говорят другояче. Ще има един общ език в света, с който хората ще се разбират.”

Статия, публикувана във вестник “Нова Зора” от 25.05.2004 г. под заглавие “Език свещен”:

ЕЗИК СВЕЩЕН . . .

ДЕЛА И ДОКУМЕНТИ

ДА ИМ ВЕРВАМЕ ЛИ НА ПЛАДНЕШКИТЕ ЗАКОНОТВОРЦИ? (виж думата “кошлук”)

Ради Панайотов

“Емил Кошлуков щял да пише закон за чистотата на българския език”, обяви вестник “Труд” на 27.02.2004 г., но прикани “жълтия бунтар” по-напред “(ако му стиска) да седне и да съчини закон за чистотата на депутатския език. Че редица думи и изрази, “с които народните любимци общуват помежду си, са срам. И за езика, и за тези, дето са ги пратили в парламента.”

Последваха редица публикации, включително и на самия Кошлуков. Верни и хубави неща се казаха, но останаха да ни глождят някои съмнения.

Налага ни се да припомним част от рецензията на доц. д-р Бончо Асенов за книгата на Веселин Божков “Заплахата остава”, публикувана във вестник “Нова Зора” от 03.07.2001 г.:

“На първо време може би ще се осъществи цитираното в книгата желание на новия политически лидер Емил Кошлуков, за когото Ахмед Доган казва, че е негов ученик. Той заявява в свое интервю във вестник “Права и свободи” (2 април 2000 г.): “Няма нищо назадничаво и предателско спрямо националните интереси разпорежданията на община Кърджали да се издават на турски език . . . Искам да видя времето, когато в крупните райони с турско население ще има наистина реално двуезичие. Не става въпрос за преподаване в училищата, а за държавната администрация.”

Става ясно каква еничарска политология е изучавал в САЩ известният дисидент.

Все пак, “миналата седмица Кошлуков събра на първа среща светила филолози, за да консултира идеята за закон”, съобщи вестник “Труд” от 30.04.2004 г. чрез статия, озаглавена “Гардове” на езика”. (А може и да махнем “р”-то от “озвездената” дума. Обяснението следва по-долу.)

Та на срещата “от хората на науката заваляли предложения за защита на родната реч. И станало ясно колко много са проблемите в езика и колко безсилни сме в разрешаването им. Защото ако има закон, той може да е за книжовния език. Но живата реч, която непрекъснато се развива, не можела да се администрира, било преобладаващото мнение на езиковедите. Правила може да има за езиково поведение на официални места. Останалото е въпрос на култура, понякога и на настроение”, твърдят светилата.

Ами нека тогава правим възможното, бихме казали ние. Нима решаването на проблемите на книжовния и писмения език няма малко от малко да повлияе и на устната му употреба? Че то докъде сме стигнали?!

“Михаил Виденов от Съюза на учените в България поискал да се въведат глоби за псувни в радио- и телевизионния ефир” и идеята била “подкрепена от повечето участници” в срещата. “Тепърва ще се обсъжда какъв да е размерът й.”

Но както е известно, рибата се вмирисва откъм главата. “Доц. Радка Влахова от Софийския университет “Св. Климент Охридски” разказала, че в учебник по български език е срещала абсурдното обяснение, че буквите в азбуката са подредени . . . по азбучен ред.”

Ами кой пише и кой одобрява учебниците? – питаме ние.

Продължаваме с цитатите:

“Шефката на Съюза на преводачите Мария Петкова отсече (!), че българският език заслужава да има закон. (!!) И обясни, че не може да се спре навлизането на чуждиците. В съюза обсъждали създаването на терминологична банка. “Особено с тази американизация на езика българският е застрашен”, категорична бе Петкова. И обясни, че огромна част – две трети – от издаваната у нас литература, е преводна. За последните три години били преведени 835 книги от американски автори, 326 от други англоезични писатели, около 200 от френски, 130 от италиански. Най-малко били преведените книги от руски и другите славянски езици. “Нашият език е малък, трябва да бъде защитен. Трябва закон. Трябва да има баланс на влиянието на чуждите езици”, смята шефката на преводачите.

Значи българският език е доживял да заслужи благоволението на боговете от езиковия Олимп и да не бъде повече “варварски”, а законово уреден!? (Спомням си една чужденка, която смяташе, че думата “олимпиада” произлизала от името на тяхна фирма “Олимп” за производство на ризи.)

Да, не може да се спре взаимното влияние между езиците, но нима това е необходимо? Как иначе ще става взаимното им обогатяване? Проблемът не е в чуждиците. Въпросът е поне да се опитаме да участваме в езиковите процеси и така да им влияем, че всеки ден да получаваме положителни резултати.

Докато има хора в Народното събрание, които изобщо не ги интересува в коя държава живеем, и такива на ръководни постове в БАН, в Института по български език, в издателствата, в редакциите на вестниците и другите средства за масова информация, които само знаят да повтарят, че “езикът не можел да се командва и администрира”, това ще означава, че той ще се “администрира” от улицата. Ще означава, че те просто не желаят да се занимават с тези изключително важни въпроси, че удобно са се наместили в кулата на “чистата наука” или просто са се отдали на сладко нехайство и ще е най-добре да бъдат оставени високо в облаците да дочакат благополучното си пенсиониране.

Доскоро тези (всъщност) администратори обявяваха езиковата проблематика за политическа материя, към която те нямали отношение. Сега, след като този довод позагуби част от силата си на заклинателна формула, наблягат на другия по-горе цитиран псевдо-аргумент. Много пъти вече бяхме свидетели на такова отношение и поведение, от което става ясно, че дори и да се приеме закон за езика, той ще бъде максимално насочен към запазване на статуквото.

Как така българският език бил “малък”? Оставили сме други да пишат историята ни, да диктуват живота ни и да омаловажават езика ни! Излязоха толкова публикации за българските основи на човешката цивилизация, за което езиковият анализ е представил необорими доказателства, а нашите езикови олимпийци само сумтят смутено, без да смеят да обелят дума, да не би да засегнат някое или нечие чуждо, напомпано с въздух величие.

И резултатите от “уличното администриране” са пределно видими и осезаеми. Налице е широка база за сравнение на състоянието на българския език, да речем преди и след 10.11.1989 г. Те са абсолютно противоположни! А щом и двете състояния са възможни и след като сме видели “прелестите” на “уличното” положение, пречи ли ни нещо да се върнем към по-културното? Че и да се движим към по-добро!

Въпрос на желание е. А инструментите и възможностите за работа, въздействие и управление на процесите не са никак малко. И финансови средства не са необходими кой знае какви. Структурите са налице и остава само да заработят в наша полза, а не да тръпнат при всяко споменаване на ритуално-магически словосъчленения от рода на “европейски” или “атлантически ценности”.

Почти всички участници в срещата са били единодушни, че “задължително трябва да има регулатор или санкции за нарушения, както и да се опише как да се използват чужди думи”.

Нима е много трудно да се сътвори и изгради този необходим регулаторен механизъм? Нима не могат да се формулират най-общите критерии и да се оставят след това конкретните случаи на групи от съответно упълномощени специалисти. Нима ако петима езиковеди седнат и започнат да решават нещата добросъвестно и според познанията, които трябва по начало да притежават, не биха стигнали бързо до същото единодушие, че, примерно, думата “файл” е приемлива, за разлика от “пиърсинг” или “омбудсман”? Тогава какъв е проблемът да се изготви решение и окачилият табела за услугата “пиърсинг” да бъде предупреден писмено я махне или да му бъде съставен акт при неизпълнение, също така примерно, за 80 лева. Нима тогава хората няма да се съобразяват и дори предварително да консултират намеренията си за обяви, плакати, табели, реклами и пр.?

Това с терминологичната банка също ще е от полза. Та нима и сега не се работи по речника на българския език. И компютри има предостатъчно.

Нека законът за българския език утвърди и предложението на доц. Радка Влахова от Софийския университет “Св. Климент Охридски”, че официалната графична система у нас е кирилицата и че ако се налагат надписи на чужд език, то задължително те да са по-малки от тези на български.

Изненадващо за мнозина е изказването на Петя Костадинова, член на комисията към просветното министерство, подготвяща държавния стандарт за книжовния език, “че учителите де факто не преподават уроци по български език. Това била една от причините за неграмотността.” Не е ли парадокс, че “преподавателите заобикаляли материала по граматика, за да могат да насмогнат с норматива по литература. В комисията смятали, че трябва двата предмета да се разделят и да има две отделни оценки – една по български език и една по литература.”

Е, не е ли ясно кой мъти водата? За да покажем, че образователната ни политика съвсем планомерно и целенасочено води подрастващото поколение към дебилност и олигофрения, сигурно ще е достатъчен следният не по-малко идиотски факт. При чуждоезиковото обучение в един час се преподават местоименията “аз”, “ти” и “той”, а след няколко часа, когато всичко е забравено, се учат “тя” и “то”, а след още толкова време – “ние”, “вие” и “те”. Целта очевидно е да се разкъсат всички възможни логически връзки и в крайна сметка нищо да не се научи (поне в час; с платени частни уроци нещата малко се подобряват, но не толкова, че да се “изпуснат нещата от контрол”. Защото известно е какво е казал мъдрият народ за управлението на простия народ.)

А за поставената в заглавието на разглежданата статия звездичка накрая на въпросната статия под черта е записано: “” Чуждицата “гард” е използвана умишлено.”

Не, това ни най-малко не е чуждица, а съвсем българската дума “вардя” и нейната производна “вардянин”, но минала през няколко езика и сега отново върнала се на родна земя. В италианския глаголът “guardare” означава “гледам”, но както и в българския език, той асоциативно е придобил значението “наглеждам”, т.е. “пазя” или “вардя”. Така се получават “guardia” – “гвардия”, “guardiano” – “страж”, “пазач” или да речем “guardarobba” – “гардероб”, т.е. “нещо, което наглежда, пази вещи, дрехи”. Така че смисълът е “пазивещник”, “вардивещник” или “пазидрешник”, “вардидрешник”. А може и “вардероб” или “вардироб”, защото “робата” като дреха е също българска дума.

А думата “bodyguard”, сега ползвана у нас като “бодигард”, си е чиста проба нашенската “телохранител”. Знаем за онези едновремешни “държавни служители”, наричани “хранени хора”, част от които са изпълнявали “гвардейско-охранителни” функции и така глаголът “храня” се е свързал със значението “пазя”.

А днешните ни “хранени хора” май все завършват “мандатите” си  доста “охранени”. (На италиански “mandato” означава “изпратен” или “пратеничество”, почти същото както “deputato” – “назначен като представител”, “човек, на който е възложено нещо” или “delegato” – “упълномощен”, “пълномощник”, “пратеник”.)

Иначе можехме да казваме и “телопазител”, а може и “телогледач”, но тази последната дума сме я запазили за телетата.

Сравнително отскоро възродихме думата “охранител”, която обаче често бива заменяна с “бодигард”; дори когато въпросното лице пази портала на някое предприятие, че даже и когато пъди животни или техните стопани по кърищата и горите, т.е. главило се е за “пъдар”.

Сиреч, ако знаехме по-добре “рода и езика си”, както преди малко повече от 240 години ни е съветвал Паисий, и ако държахме на тях, сега нямаше скъпо и прескъпо да си купуваме “купешки” думи. И голяма част от сегашните ни не само езикови проблеми просто нямаше да съществуват. Защото има предостатъчно доказателства, че ние, българите, сме на тази земя много, много по-отдавна от унищожителите на нашите паметници и свидетелства. Но след като са вършили тази работа почти три хилядолетия, след като са рушили, горили или обсебвали и фалшифицирали всичко, което са могли да докопат, един ден те са ни се подиграли: “Да, вие сте тук преди нас, но сега вече не можете да го докажете.” А известни са и думите на гръцкия външен министър при подписването на Ньойския договор: “Какво правят тези българи тук? Да си отиват в Азия!” Но кой да контрира: “А вие защо не се върнете в Северна Африка?”

Така все едно че някой е унищожил нотариалния ни акт за собственост.

Но знанието и истината са неунищожими. Както криминалистите знаят, че всяко деяние оставя следи, така и не е възможно да бъдат измъквани камъчета от огромната многомерна и незаличима като цяло мозайка на живота, без да останат разкъсаните връзки, по които всичко може да бъде възстановено. Вярно е, че това коства немалко усилия, но тогава остава само въпросът искаме ли да го направим или не.

Оказва, че знанието е налице навсякъде и винаги. Записано е и се пише многократно и по множество начини. Въпросът е кой кога достига до него.

На желаещите им се дава, на търсещите им се помага да намерят, на почукалите им се отваря. Знанието прави слепите да прогледнат, хромите да проходят, болните да станат, мъртвите да възкръснат . . .

До Българското народно събрание:

Драги народни представители,

Отново се повдига въпросът за изработването на закон за българския език. Преди време по подобен начин страната ни почти беше тръграла в посока приемането на латиницата за официална азбука.

Не че закон за езика не е необходим, а въпросът е какъв да бъде той? Опасявам се, че след време добрите намерения на някои радетели, специалисти и законотворци може да се окажат заобиколени и да бъде прокаран закон вреден за народа и страната ни.

Фактът, че такива промени се предлагат и приемат в множество страни, следва да е признак, че това не са случайни събития, а организиран процес.

Бяха направени предложения за промени в писмеността не само в страните, които ползват кирилицата. Онези, които ги приеха, скоро се оказаха затруднени и сега търсят други решения.

Да смени азбуката си с латиница беше предложено и на Гърция. В същото време и в страните, ползващи латиницата, се предлагат и извършват писмени реформи, които след това се оказват неудачни.

В Германия и другите страни, в които се говори немски език, от няколко години практически се провежда правописна реформа, която от 2005 г. се очаква да стане задължителна (предишната е от 1901 г.). Но тя само привидно решава някои проблеми, а всъщност създава много повече нови. Под предлог за “либерализация” са създадени възможности за разнопис, възникват трудности и обърквания, с които трудно ще се справят и съставителите на речници, справочници, енциклопедии и пр. Затова редица издателства отказват да се съобразяват с налаганите промени.

Закони за езика въведе и Франция, но френският език продължава да попива англицизми и не по-малко арабизми. Такива закони приеха също Полша, Унгария и Румъния, но езиците им също изпитват влиянието на английския език.

Години наред се изгражда представата, че английският е бъдещият световен език. Но как, след като и той е подложен на ерозия и вече е разкъсан на оксфордски, американски, австралийски, канадски, индийски, новозеландски, арабски, малайзийски и пр. английски; на Denglish (от Deutsch и English) и по същия начин – Spanglish, Singlish, Chinglish, Manglish, Janglish (Engrish) и пр. и пр., със странна фонетика и убийствена граматика, за ужас на специалистите.

Специфичен принос във всичко това дава и световната компютърна мрежа.

На пръв поглед различни според страните и езиците, тези действия и процеси се подчиняват на една обща цел. Редица анализи разкриват, че те са резултат от една мащабна акция за цялостен обрат в човешката история и еволюция. Лошото е, че като първи етап е избрано разрушението. А езикът може да бъде както изключително градивен, така и невероятно разрушителен. Това е една фина енергийна структура, която достига до генетичните нива на човешката същност. Можем да го сравним и с тока в мрежата, който, за да работят уредите ни, трябва да е в рамките на определени параметри. В противен случай – ясно е – настъпват срив и верига от повреди. Затова именно върху езика е паднал изборът като един от инструментите за такова мащабно въздействие. Вече се наблюдава блокиране на комуникативните способности на човека и тези за оценка на действителността.

Руши се също историческото и народностното съзнание. Публикуват се виждания и стават явни стремежи да се обяви край на историята, защото била недостоверна (т.е. за някои е неизгодна), след което да ни бъде предложена изцяло нова концепция за устройство на света. А историята е не само знание и памет за миналото, не само духовна съкровищница, изучаването на която ни предпазва от минали грешки. Тя не само сочи пътищата на бъдното, но е и един вид завещание и нотариален акт за собственост върху земята ни и съграденото от нашите деди. Случайно ли е, че от Ирак, един от центровете на човешката цивилизация, съвсем организирано бяха изнесени над 70 000 музейни експоната? Къде ще се окажат те след време и как ще бъдат тълкувани пред бъдещите поколения?

Драги народни избраници?

За по-обстойно запознаване с обобщението на значителни по обем писмени източници, предлагам Ви материала на адрес в компютърната мрежа: http://panaiotov.hit.bg/index.htm

Ако специалистите, по силата на своята служабна ангажираност, са длъжни да са наясно и далеч по-рано да са систематизирали и разяснили изнесените факти, действия, резултати и изводи, то как да тълкуваме тяхното поведение, а също и това на политиците, които не се съобразяват с тях?

Ще се убедите, че и въпросът за езика се подчинява на закономерности и в същото време – на планове и целенасочени действия, които имат своите съответствия във всички останали сфери и насоки на обществения и стопанския живот.

Затова не участвайте в разрушителни “схеми”! Не давайте своя принос в самоунищожението!

Нека Ви водят Мъдростта, Добросъвестността и мисълта за българите и нашия дом България. Организирайте изработването на удачен закон за езика, който да няма нужда от промени поне през следващите 1150 години, каквато годишнина трябва достойно да отпразнуваме догодина.

С поздрав и благослов

Ради Панайотов

гр. Шумен

14.03.2004 г.

Из писмо до Юлия Димитрова – гр. Берн, Швейцария, от 28.11.2006 г.:

. . . . .

Та чета аз една книга за Сътворението от Васил Личев и в главата ми се завъртяха термините “Съ-творение”, “съ-творя(вам)”, “съ-творчество” . . . Значи става дума за нещо “съ-вместно”, т.е. “заедно”. Ами да, Бог всичко е градил и продължава да изгражда заедно с нас. Още кн. Битие 2:19, 20, 23 казва: “И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име незовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана. Така човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове . . .” По-нататък: “А човекът каза: “Тази вече е кост от костите ми и плът от плъттта ми; тя ще се нарече Жена, защото от Мъжа бе взета.” . . . Още по-нататък в глава 3, стих 20: “И човекът наименува жена си Ева, защото тя беше майка на всички живи.” (Отдолу е пояснено, че Ева означава Живот.) И като се има предвид, че много автори тълкуват Адам или Адм като цялото човечество, ето го изначалното съ-творчество.

Интересно е, че на китайски “жен” означава “мъж”, което тук се потвърждава от дадения “превод”, т.е. “жен(а)” всъщност е “мъж”, а понятието “муж”, “мъж” е по-късно; ще трябва и то да се проследи. (Споменал съм, че съществува езиков процес, при който дадено понятие преминава в своята противоположност.) А пък сигурно и Вие сте срещала писания на наши автори, където името на Ева се свързва с интимното действие по зачатието, т.е. даването на живот (като средната буква може да е и “г”).

. . . . .

Все пак, всичко това със сигурност означава още нещо: че съ-вместното творчество продължава (“съ-вместяващо” Божиите и нашите дела; или по-точно “вместващо” нашите дела в Божиите). Но това предполага връзка! Макар че говорим за религия (ре-лигио – връзване отново, възстановяване на (уж) прекъсната, изгубена връзка). Тоест, тази връзка никога не се е губила; просто в един момент й е бил даден друг вид. И то с наше знание и съгласие.

От ELEMENTA NOVA PRO HISTORIA MACEDONO-BULGARICA,

G. Sotiroff, Regina, Lynn Publishing Co., Saskatchewan, Canada, 1986

Статията е прочетена 554 пъти
Назад към брой 114Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017