Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 29 в брой 114

Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 29
Категория: Сърцето, душата

Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие

Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух

продължение от този брой

Можем да си послужим с едно образно сравнение, вземайки кубчето на унгареца Рубик и оприличавайки неговото подредено състояние на първоезика на човечеството. Тогава разбъркването на елементите ще отговаря на библейското “Вавилонско язикосмешение”.

Огромният езиков куб продължава да се върти и днес.

Близко до ума е, че броят на езиковите елементи обуславя толкова милиарди комбинации, че едва ли са много онези, които знаят алгоритъма за обратното правилно подреждане. Можем само да сме сигурни, че такъв алгоритъм съществува. Сигурно е и още нещо: някои от елементите (това са онези, които се намират в центровете на страните на куба, т. е. тези, през които минават неговите оси) винаги запазват взаимното си разположение. Тези елементи, около които става въртенето на останалите, това е структурата на първоезика на човечеството, която сега се намира в латентен вид. И един ден, когато хората си възвърнат достойнството и възможността да общуват пряко с Промислителя Творец, Той отново ще ни даде знанието за Върховното Единство, основа на което са Мисълта и Словото. Или този път трябва да извърви всеки сам . . .

Защо е така?

Обясненията на свещените писания и авторитетите, които всеки по своя преценка приема или не, разкриват, че енергиите на мисълта и словото са най-фините градивни субстанции на Всемира. А известно е, че колкото по-ниски нива от една система засяга дадено (въз)действие, толкова по-големи са отраженията на по-високите нива. Така мисълта, словото и свързаните с тях писмена са най-мощната енергия, която съществува.

Било е време, когато тя е била достояние на човека, но сега достъпът ни до нея е ограничен чрез повече от 5000 отделни езика и множество техни диалектни разновидности, тоест енергията е “разфокусирана”.

Трудно можем да си представим последствията, ако в един миг всички земляни изрекат въодушевено и на един и същи език: “Честита Нова Година!” Затова тя “настъпва” по часови зони в продължение на цяло денонощие, а при редица народи в съвсем различно време от годината.

Затова се смята, че енергията на мисълта и словото при колективна молитва, на събрание или на стадион, раздвижват цялата Природа, а дори и Вселената.

Онова, което ние излъчваме, прониква в тях и извършва промени, които се отразяват обратно към нас. Макар и да не го съзнаваме, ние сме Сътворци и Христовите думи за сеитбата и жътвата се отнасят и за нашите мисли и думи. А днес, когато съществуват такива “синхронизатори” на мислите, като телевизията и всевъзможните комуникационни мрежи, акумулираните и излъчвани енергии могат да придобият опасни стойности.

Още в началото на космическата ера на човечеството при спътникови снимки специалистите са се учудвали на необичайни петна. После се е установявало, че това са стадиони или места, където в момента са се играли мачове или са се провеждали други спортни или масови мероприятия.

Било е време, когато сме разполагали с пълните възможности на мисълта и словото, но сега задачите ни като души-хора са други. Можем образно да ги сравним с тези на един водолаз, спелеолог или космонавт, който облича съответно подходящо облекло и навлиза в друга среда, където тялото и сетивата му не функционират както обичайно. Той знае, че няма основания за недоволство и претенции, че там няма светлина, топлина, въздух и пр., както знанията и паметта му подсказват и както сигурно би му се искало. Знае не по-зле, че ако в този момент желанията му се осъществят, то това би променило или разрушило средата, в която се намира. Знае също, че възможностите му да общува със своите познати са ограничени.

Ние обаче по определени причини сме позабравили доста от тези неща и затова често искаме невъзможното или нецелесъобразното. И това е един от основните извори на нашето неудовлетворение и усещане за нещастност.

А всъщност ние сме се възползвали от правото си на свободен избор сред хиляди възможности и сме слезли в материята (“слезли”, а не “паднали”, както е превела религията) – и то доброволно – за да изпълним определени задачи, подобно на посочените водолази и спелеолози, а това ни налага някои ограничения.

Къде тогава е основанието за недоволство? Може да не е леко, но трябва да си свършим работата. Затова сигурно ще е полезно припомнянето на мисълта за свободата като осъзната необходимост, т. е. осъзнаем и приемем ли необходимото, спестяваме си множество напълно излишни вътрешни напрежения.

Всеки човек има своите задачи, всяка група хора има своите задачи, всеки народ има своите задачи. За всяка задача са дадени и средствата. Езиците са едно от най-важните. И те са различни, както различни са, примерно, начините за осъществяване на връзка между два кораба. Според условията се ползва радиото, телефонът, спътниковите връзки, радари, морзовата азбука, флагове, светлинни сигнали, сирени, рупори, изстрели, ракети с различни цветове, лодки, въжета и пр.

Земята е едно училище с учебна програма, тестове, контролни работи и изпити. Имало е приемни изпити и сега тече учебният процес. Има писания, които казват, че “българин” е последната земна образователна степен след курс по устойчивост и издръжливост. Затова на нашия “полигон” постоянно се моделират ограничения, трудности, неразбории, глупости и дивотии.

В другите страни задачите и програмите са други, поради което сравненията са неуместни. Каква полза би имало, ако следвайки примерно медицина, човек се тюхка, че му се налага да прави дисекции, а студентите по електроника, видите ли, се занимавали спокойно с осцилоскопи и поялници? А какво да кажат войниците в същото време? Всяка коза за свой крак, е казал народът . . .

И така, налице е огромното множество езици. Но макар и ограничени, възможностите ни за комуникация не са малки. С течение на времето, в зависимост от множеството случаи на употреба, всеки човек си изгражда представа за смисъла на всяка дума или израз и ежедневно уеднаквява представите си с тези на окръжаващите го. И тъй като обикновено езиковите процеси протичат относително бавно, то в рамките на един човешки живот не се стига до особени затруднения в общуването.

Но се случват и повратни и разделни времена, пораждащи ускорения в процесите на изменение на езика. Възникват нови думи, други отпадат. Променя се смисълът на съществуващите или към тях се добавя ново съдържание. Заемат се думи от други езици, като най-често това е придружено с промяна на смисъла. Стига се и до положение възприетите думи да преминават с точно обратното значение спрямо първоначалното.

Днешното време е точно такова и всеки вижда как общественият кипеж се преобразува и в езиков.

Видяхме случая с “градинските ангели”, където грешката лесно се разбира и не се утвърждава. В други случаи тя може да остане, но да се разбира, че нещо не е наред; както при повече от стогодишната употреба на лозунга “Пролетарии от всички страни, съединявайте се” или при девиза “Съединението прави силата”.

Пролетариите не могат да се “конюгират” (обратното на “клонирането”), а трябва да постигат “единение”, да се “обединяват”, да бъдат “единни”. А при “съединението”“сила” е налице съчетаване на различни смисли на думата: “единение” в духовен план, но на времето се е имало предвид и “съединение”, “обединение” на разделени територии.

И въпреки че през 1885 г. се е извършило “Съединение”, не казваме Цар Съединител, а Обединител. Днес не е много ясно какво трябва да “съединяваме”, освен ако не става въпрос за връщане към минали традиции или отново се загатва, че страната ни във всички посоки граничи със себе си.

Днес виждаме как с особена сила се затвърждават грешни преводи.

Преди по автобусите виждахме табелки на предните стъкла с надписи “Деца”, “Екскурзия”, “Работнически”, “Служебен” и пр. Сега всички те сякаш са отменени и четем само: “Случаен превоз”, взето от английските “casional” или “occasional”, или от немското “gelegentlich”. Но всъщност става въпрос “за дадения, конкретния случай”, т. е. “специално”, “нарочно”, а не “според както дойде”.

Една от заслугите на Кирил и Методий е, че те избягват буквалния превод, водещ до подобни грешки и недоразумения, а прилагат смисловия, съобразен с цялостния контекст (“съ-текст”) на съответното произведение.

Едно изследване на “Института по немски език” в гр. Манхайм, обхващащо 2000 текста от периода средата на 1989 – края на 1990 година по въпросите на политическите промени и обединението на Германия, показва, че тяхната “перестройка” е засегнала 4 милиона думи. Тук трябва да се имат предвид възможностите, които немският език дава за образуване на сложни думи. Словният фонд, който този институт поддържа чрез компютри, свързани с основните издателства и редакции на вестници и списания, обхваща около 30 милиона думи, към които ежедневно се добавят нови и нови. За всяка дума търсещият справка чрез “Интернет” може да намери източника и частта от текста, в който тази дума е била употребена. (Вестник “Stuttgarter Zeitung” от 30.05.1992 г., статия “Deutschland: Wende in der Sprache”)

(Ако някой си мисли, че на немците им е лесно . . . )

Някои смятат, че с приемането на латиницата у нас нещата няма да се променят особено, а ние ще имаме безспорна изгода от акта или жеста на приобщаване към Запада. И без това изучаваме чужди езици и нямаме проблем с латиницата. Вярно е, че кирилицата и латиницата имат близка графика, но те са носители на съвсем различни душевни нагласи, начин на мислене и действие.

Докато така наречената Западна цивилизация векове наред е развивала с по-голям приоритет материалното си битие, човекът на Изтока е предпочел съзерцанието на Природата, вглеждането в себе си и другите, търсенето на Бога. И тъй като половин столетие му беше отнета възможността да възприема и осъзнава отблизо западните си себеподобни, сега оставя на заден план своето битие и себе си, за да може да “навакса пропуснатото”. Но веществените неща са по-осезаеми и затова на него му е необходимо още доста време, за да разбере, примерно, че наличието на много църкви не означава непременно по-голяма религиозност, наличието на красиви стоки не е обвързано непременно с високо качество, усмихнатите лица и любезното отношение не значат непременно доброжелателство, готовност за сътрудничество и взаимопомощ.

Невероятна е разликата между действителните вътрешни състояния у западния човек и външното му поведение. Но за нас ще бъде нужно още доста време, докато го осъзнаем.

Затова латиницата се явява носител на съвсем друг тип информационен комплекс, тя е “дом на съвсем друго битие”. И затова, от една страна, самото съвършенство на кирилицата пред всички други писмени системи не опрадвава каквото и да било поставяне на въпроса за нейната подмяна, а посочените разлики – още по-малко.

Не е ли показателен фактът, че въпреки признаваето от страна на западните езиковеди на изключителните достойнства на кирилицата като графична и фонологична система, ние не я предлагаме на Запада, камо ли да се опитваме да я налагаме.

В същото време върху нас се упражнява натиск да възприемем латиницата. Кирилицата бива дори критикувана като една от причините за разделението в Европа, започнало с нейното въвеждане.

Би била разбираема съпротивата, ако ние предлагахме кирилицата на Запада, въпреки че тя би се справила по-успешно със 70-те “обслужвани” от латиницата езици. Но да ни се предлага нещо, което сме отхвърлили още преди повече от хиляда години – време достатъчно, за да се убедим в правилността на избора си, това вече не е ли нахалство?

Всъщност именно осъзнаването на всички тези неща от Запада го кара да бъде толкова настойчив. Всички факти говорят, че той с нищо не се е показал благоразположен към нас и неотклонно следва само своите интереси. За него ние сме поредната “зона на интереси”, “зона на влияние”, “пазар”, “източник на суровини” и пр.

Какъв компромис е направил той досега?  . . .  А ние какво не дадохме?!

Така една промяна съгласно “предложението” на Запада би му осигурила най-високопроводимия канал за преливане у нас на неговите стойности, приоритети, нагласи, стереотипи, стоки и пр. И тъй като ние сега търсим да се приобщим към него, пренебрегваме всякаква не само езикова логика, но и собствените си закони. И за да не би да се засегнели нашите “стратегически” партньори и инвеститори, отговорните институции си затварят очите пред десетките разработени и пуснати в действие начини за инфилтриране у нас на информация на латиница. А ние мълчим . . .

Мълчим, когато в сериозни издания се твърди, че в България живеят 5 % македонци, а за българи в Македония и дума не става. Мълчим, когато за официален език на военните мисии на Балканите се обявява “македонският”. Мълчим, когато пред световната общественост България се представя не като уж суверенна държава, а като територия остатък от Османската империя, гъмжаща от етнически проблеми, територия, през която преминава едва ли не целият световен наркотрафик, която произвежда всевъзможни оръжия и търгува незаконно с тях, и на която намират подслон световни терористи  . . .  която на всичкото отгоре е православна и с азбука, която едва ли не блокира компютърните мрежи.

Но ето я езиковата разлика. Ние за себе си знаем какво значи “право-славен”, но на другите езици се казва “orthodox”, от гр. ορθοδοξος (ορθο – “прав” и δοξα – “съждение”, т.е. “правомислещ” или “правоверен”, но преди всичко “строго придържащ се към основите на някакво учение или мироглед”; казваме и “ортография” = “правопис”). Та “orthodox” на западния човек му звучи почти също толкова непонятно и високопарно, колкото и на нас думата “ортодоксален”. И също толкова малко разгръщайки речниците, си мисли, че става въпрос за упорит “фундаментализъм”, което си е направо лоша дума. (Спомням си случай, при който един немец ме запита какво означава “неонацист” – какво е това “нео-“? В първия момент се пошегувах: от “неон”; преди са правели шествията си с факли, а сега – с по-модерни осветителни тела.)

Тъй като сега цялото ни битие е ориентирано спрямо пазара, а неговото функциониране е свързано с огромни информационни потоци, той се явява и най-добрият проводник на латинска графика. Една дузина методи за това разглежда доц. д-р Татяна Яруллина в статията си “Начини на адаптиране на латиницата в кирилопишещите общества”, публикувана в списание “Ави-Тохол”, кн. 19 от 2002 г. Заглавието звучи така, сякаш става дума за доброволно възприемане от нас самите и пригаждане на латиницата, но всъщност се разкриват процеси на целенасочена и агресивна декирилизация на обкръжаващия ни свят, нещо което ние в никакъв случай не бихме си и помислили да правим, отивайки да търгуваме или да осъществяваме стопанска дейност в други страни.

Процесите се усилват и от нашите модни увлечения, защото смятаме, че западното е свързано с престиж и качество. Парадоксално е дори, че при наличието на закон за търговските марки и уж конкуренция, не се осъществява контрол и пазарът е наводнен с имитации, видими с просто око. С това латинската графика е много повече от правно допустимата.

В страните, към които сега гледаме с упование, тези въпроси са осъзнати, разработени и регламентирани отдавна. Вероятно последният закон за езика е приет от сейма на Полша през 1999 г. Той следва принципите и логиката на вече известните такива, и предвижда глоби до 2600 долара за ползване на чужди думи в официални документи, в печата и на обществени места!!!

Освен етикети, табели, рекламни табла и др., всъщност основните пропускателни канали за чужди езикови кодове и графика са печатът и телевизията. Тяхната пазарно-търговската ориентация е сравнително по-малка по обем, но съчетанието с културните стереотипи, които те пренасят, е по-действено.

За наше щастие съвършенствата на кирилицата спрямо другите писмени системи създават у нея имунитет и устойчивост. Вече имаме опита на други страни, поддали се на порива към подсказания им “цивилизационен избор”. В тях писмената реформа се сблъска с редица трудности и съпротива сред населението, и след първоначалните опити, например в Азербайджан, тя е била спряна. Други републики от бившия Съветски съюз – Туркменистан, Татарстан, Узбекистан, Казахстан и Киргизстан – са били принудени да въведат формулата “паралелно ползване на латиницата и кирилицата”.

Категорично връщане към кирилицата беше извършено в Сърбия, а на 28.08.2002 г. нашият печат публикува кратки съобщения, че “група депутати са внесли в югославския парламент проектодекларация за защита на кирилицата”. Те смятат, че “кирилицата се потиска от латиницата” и “въпреки законовите разпореждания, електронните и печатните медии използват главно латиница, както и голяма част от учебниците, предимно за висше образование, са написани на латиница”.

Въпросът е в най-висша степен и политически. И то не от днес, а е такъв по самата си природа и същност.

Векове наред той е решаван от царе и държавници със закони и укази. Затова възрожденците, народните будители и народът така ревностно са защитавали нашия език и азбуката на Светите братя първоапостоли Кирил и Методий.

Имаме вече и опита от подписването на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства през 1997 г. Чрез нея България се легитимира пред света като многонационална и многоезична държава, което бележи началото на нов етап от разпокъсването на българската нация. Националната ни телевизия започна предавания на турски език, на дневен ред са емисии на ромски, в този дух се извършва преобразуване на училищните програми, обсъжда се и въпросът за въвеждането на преводи на “майчин език” в държавните учреждения, като съдилища, граждански и социални служби, и пр.

Все по-често прозвучават изказвания на дейците на Движението за права и свободи, настояващи за приемане на турския език за официален, за засиленото му или задължително изучаване в училищата, за предавания на него по националните средства за масово осведомяване, за въвеждането му в администрацията и пр. Според тях и ислямът у нас трябва да бъде конституционно обявен за традиционна религия. Въвеждат се в обръщение понятия, като “мултиетническа” или ”мултинационална държава” и “мултиетническа демокрация”, “национални малцинства” и “малцинствен статут”, наред с гръмкото “български етнически модел”, размива се терминът “майчин език”.

Тогава нима замяната на кирилицата с латиница няма да скъси драстично разстоянието до панислямизма и пантюркизма, които през изтеклите “преходни” години са в масирано настъпление?

Нямаме никакво основание да се поддаваме на чужди недоброжелателни внушения и да заменяме нещо съвършено, създадено специално за нас, за нещо, което ще ни създаде само допълнителни трудности, зависимости и опасности.

Виждаме последствията от досегашните си съгласявания.

Нещо повече. Имаме отговорности пред Развитието и Еволюцията.

В предишна своя публикация твърдя, че българският език е първоезикът на човечеството. (Виж в “Интернет” страница с адрес: http://panaiotov.hit.bg/index.htm) Разбира се, и нашият език се е развивал и променял, но основата му е съхранена и един ден “езиковият Рубик-куб” отново ще го ориентира по своите оси. Доказателствата просто ни препъват. Ето още една малка брънка от тяхната верига.

Около 1985 г. изследванията на съветските тогава езиковеди Томас Гамкрелидзе и Виктор Иванов ги довеждат до извода, че така нареченият пра-индоевропейски език води началото си от Кавказкия регион. Някои учени на Запад са потвърдили това, но психологическото влияние на “желязната завеса” на времето е попречило тази теория да се възприеме с по-голямо въодушевление. Обрат настъпва, когато през 1995 г. трима американски учени – Доналд Риндж, Ан Тейлър и Танди Уороу от Пенсилванския университет – съставят програма с известните данни за развитието на езиците и провеждат компютърна симулация на развоя на езиковите процеси във времето и пространството. Остават изненадани. Варират многократно изходните условия, но резултатите сочат същия регион за начален.

Това е описано в книгата “Ноевият потоп” на океанографите Уйлям Райън и Уолтър Питман от геологическата обсерватория “Лаймонт-Дохърти” в Палисейдс, Ню Йорк. Нека библейското заглавие не ни подвежда, защото в нея става дума за синтез на резултатите от океанографски, геоложки, археологически, генетически и езикови изследвания.

Заключенията са, че първото разчленяване на човешкия пра-индоевропейски език е тръгнало на север и на юг. “Южните” са развили езици, наречени от авторите анадолски, в състава на който е включен шумерският, а “Северните” са се разклонили на групи:

- говорещи келтски и преминали към вътрешността на Европа,

- говорещи италийски и заселили се по Средиземноморието, и

- говорещи прародителската форма на тохарския и отправили се на изток в сърцето на Централна Азия – Тарим и пустинята Такла Макан.

Още през 1907 г. обаче, унгарецът Марк Аурел Щайн и колегата му Ин Ма Чанг успели в манастир в Такла Макан, Западен Китай, да разчетат с помощта на санскрит тохарски текстове. Тохарите са описани от класика на историята Страбон като персийско племе, а двамата учени виждат в речника и граматиката на езика им прилики с келтския и германския.

Но самоназванието на тохарите е било фонетично близкото “арши”. Изследователят Лев Гумильов определя “тохар” като “бяла глава” според по-късния тибетски език. Също така, през 1941 г. белгийският учен Ван Виндекенс определя “арши” като “бял”. Имаме и “индоевропейското” “харк” и по-късните “арки”, “аргат”, “аркат”, “арг”, “аргос”, означаващи “сребро” или “бял”, “ослепителен”, част от които са открити и в езика на волжките българи. От тях произлизат “арджуна”, “аргентум”, “аргирос”, “ардженто” и пр. Или “тохари” и “арши” са просто други наименования на известните “сребърни българи”, заключава Петър Голийски в статията си “Тарим и Бактрия”, публикувана в списание “Ави-Тохол”, кн. 20 от 2002 г. Известни са и наименования на “сребърните българи” като “аржани” или “арджани” и руското “нукратски”, идващо от арабски – “нукрат” е също “сребро”.

Но още Херодот (V в. пр. н. е.) пише, че ако се върви от устието на Дон обратно на течението, минавайки земята на “тедиските” (италианците наричат днес немците “тедески”), след 15 дни се стига до земята на “аргипеите” (видяхме “аргирос” – на гръцки “сребро”), които през XIX в. руският учен Татишчев определя като “сребърните българи”.

Проста сметка показва, че това е районът южно от Москва. (Виж книгите “Величието на Волжка България” на Татяна Яруллина и “Европа започва от България” от Петър Добрев.)

Началото на описаните движения на народи и свързаните с това промени в езиците е датирано от руските и американските учени към края на шестото хилядолетие преди новата ера. Това е добре, но тук става въпрос за един център на събития и процеси, породени от регионални промени в околната среда и условията на живот. Това не е изобщо началото на човешката цивилизация.

Имаме и свода от древнобългарски писмени паметници от Волжка България “Джагфар тарихъ” (от 1680 г., по документи от XI – XV век), който проследява българската история от 35 000 години насам и делата на повече от 100 владетели. Засега тези свидетелства се приемат скептично, както и епосът “Сказание за дъщерята на хана” от същото време, но виждаме, че потвържденията не закъсняват.

Също така в статията си “Траките са българи” (сп. “Ави-Тохол”, кн. 22/23 от 2002 г.) инж. Емил Живков разглежда известните досега около 250 тракийски думи и наименования. Те са извлечени най-вече от гръцки източниции и при транскрибирането им на времето са се получили немалки изкривявания. Но изписани на кирилица, две трети от тях стават четими и разбираеми от всеки съвременен българин. А това са 2000 - 2500 години назад!

Така идващото от бъдещето време ще ни обогатява и с повече минало. Тогава нека гледаме и слушаме другите, нека идват и нас да ни видят. Но като човек, живял пет години на Запад, смятам, че по отношение на “изборите” време е да изберем себе си.

Шумен, 17 януари 2003 г.

 

ЕЗИК, МИНАЛО И БЪДЕЩЕ

фейлетонен трилъросъспенс

Проектирайки досегашната ни историо-, политико-, интриго- и езикогафия в бъдещето, има вероятност след някое друго столетие историята на България да изглежда и по следния начин.

През 2012 г. група прабългари от САЩ, Канада, Австралия, Южна Африка или Аржентина (или според възможните други виждания на бъдещите властимащи) стъпила за първи път на Балканския полуостров. Най-напред те се укрепили в “Angle”, а скоро след това, чрез серия компютърни, мобифонни и ракетно-рекетни операции, поставили на тясно обединените разоръжени сили на НАТО, Европейския съюз, Ислямската дъга, Международния валутен фонд, страните от ОПЕК, Китай, ООН (съкратено от ОО Homes), Северна Корея и групировките на Осанна бил Хладен и Сезам Кьосеин. Наложили им договор, в който се предвиждало плащането на огромен ежегоден данък, позволяващ извършването на “стратегически инвестиции” дори при липса на валутен брод. Така прабългарите си извоювали авторитет и първенство сред местните племена – гяури, мутри, роми, рокери, помаци, наркомани, македонци, тракийци (бежанци от Беломорска Тракия), левскари, цигани, реститути, шопи, седесари, нестинари, скинари, скаути и пр. Обединили ги, основали държава и пристъпили към формирането на осреднена класа. В името на общото дело те най-бързо се претопили. Оставили името си, но от езика им се запазили не повече от десетина думи. Което наред с нова обединяваща религия, наложило приемането и на нова писменост.

Така всички се прославили. Но сред потомците им започнали спорове какви са: славяни, мирмидонци ли, скити, хуни, тюрки, пелазги ли, етиопи, шумери или кумани, даки ли, илири, ази или хазари, казаци ли, кутригури или оногундури, кимери ли, чуваши или пеласги, капанци, казълбаши или трибали, каракачани ли, бургури, бугари, бурджани или бургуджии, софиянци или провансалци, пеонци, мидийци, лидийци, партийци, електоратници или лук(ан)ови глави . . .

В различни вариации историята се повтаря през 1300 години. Писмени и археологически доказателства – дал Господ.

И ТИ ЛИ, БОЙЧЕВ?!

Ради Панайотов

 

След като вестник “Монитор” буквално с един замах разгони онези свои журналисти, които чрез него можеха да защитават българщината, православието, нашата история, култура, идентичност и националните ни интереси, ежедневникът побърза да се “поправи”. Можем да си представим скритите механизми на тази “акция” и с каква тревога и нарастващо раздразнение през изминалите няколко години са търпели това задкулисните господари на изданието. Известно време са действали политико-медийни и тактико-маневрени съображения, докато един ден се е “наложило” да бъдат променени мерките за истинност и добросвяст.

Една от “класните работи” за поправка със сигурност е интервюто с известния иронист и саркаст Христо Бойчев, публикувано от нашенския “наставник”, “съветник” или “контрольор” (виж англ. monitor) точно на празника на българската писменост и култура 24 май.

Ако досега сме имали основание да уважаваме г-н Бойчев заради истините, които ни казва със средствата на хумора, иронията, гротеската, сарказма, сатирата и прочее, то сами ще сме си виновни, ако започнем да приемаме подобни негови изяви, накърняващи националните ни ценности и светини.

Но по-голямото зло произтича от многогодишното, напълно целенасочено и планомерно съчетаване на такива изяви със способността на средствата за масова информация да ги тиражират, да създават еталони, мерки и модели за подражание. Така че възклицанието в заглавието се отнася по-напред до вестника, направил обрат в медийното си поведение и предоставил страниците си за изказвания, които не са просто алтернативни мнения по проблеми, стоящи пред нас за решаване, нито част от дискусия, нито дори елемент от нормалния стремеж към привличане на вниманието и предизвикване на читателски или зрителски интерес.

Извършен е поредният ход в организираната атака срещу всичко българско. При това на уж привързаността и любовта към родното е противопоставена с нищо необоснована и неаргументирана уж необходимост, нещо повече – наложителност и едва ли не неотменимост и неизбежност – да се замени то с чуждото.

Простим зевзеклък е, че господата Бойчев и Кулеков били днешните Кирил и Методий, а по-нататък в интервюто г-н Бойчев смята сегашната си културна и просветителска дейност за по-успешна, отколкото ако беше (о)станал политик. “На по-голяма площ от Кирил и Методий се простирам”, заявява той.

Следват становища и оценки, които вече сме чували и коментирали. (Да се надяваме, че казаното от г-н Бойчев отразява само негови мисли и не ангажира кандидат-президентския му партньор.) Явно, немалкото пътувания в чужбина на интервюирания имат за резултат неговото качествено ново “проглеждане” за действителността, към която вече толкова години (уж) се стремим. А има и кой да “помага” в такива случаи.

Близко до ума е, че едно е човек да отиде в други страни за някой-друг ден, а съвсем друго е да се “бори с живота” там. Но оказва се, че никак не е близка до ума оценката на факта, че нашето мнение за тези страни всъщност се създава от подобни “прелетни птици” – политици, стопански деятели, учени, хора на изкуството и пр., за които все повече се налага терминът “конферентен туризъм”. Една е гледката при “бръснещ полет” покрай лъскави витрини, през хотели, резиденции, зали за конференции, музеи, театри, при фирмени контакти и пр., особено когато зализани придружаващи от “местните елити” най-любезно омайват с разясненията си прехласнатите нашенци и неусетно им внушават какво да ни говорят, когато се върнат в “родното ни гнездо”. Съвсем други обаче са вижданията на “местните пернати и туземци”. Но за да се разбере това, са необходими години.

Можем да кажем, че целенасочено, планомерно и високо организирано са изградени два огледални свята. Това, което е лесно постижимо или просто даденост у нас, е почти невъзможно “оттатък”. И обратно, безпроблемното там е трудно постижимо у нас. В същото време, съвсем естествено и напълно разбираемо, всеки възприема света “от собствената си камбанария”.

Колкото и да сме убедени, че е поначало трудно да се поставяме на мястото на “оттатъшните”, то това си остава чисто теоретична постановка, след като не можем да осмисляме неща, които просто не преминават през сетивата ни. Освен това и самите “организатори” на огледалните светове полагат “особени грижи” за регулирането на възприятията и оценките на “туземците” от двете страни. Създадени се невероятни възможности нас да ни заблуждават за “онези там” и съответно “тях” да ги лъжат чрез нас. Чрез вече повече от 3000-те телевизионни канала, чрез десетките хиляди радиостанции и печатни издания на “другите” направо им се размахва пръст с думите: “Може да имаме проблеми, но по-добра система не е създадена. Недейте да недоволствате, защото виждате ли какво стана с “онези оттатък”?!” А на нас “нашите” функционери ни (подс)казват: “Ние отиваме да уреждаме нещата”, което означава също: “Работете, плащайте данъци и не се замисляйте много-много . . . най-добре изобщо”.

А когато има опасност истината да лъсне, “загрижените” за всички ни и от двете страни провеждат поредната перестроечна акция за “смяна на огледалността”.

Кой казва, например, на хората в “тази (наша мила, родна) страна”, че повече от 80 % от хората на Запад живеят на квартира и плащат за средно семейно жилище (нека за удобство правим сметките в марки, т.е. в левове) между 1500 и 1800 марки месечно. А трудно може да се намери жилище с цена по-ниска от 300 000 марки. В същото време у нас е съвсем естествено 95 % от хората да живеят в собствени къщи и жилища с площ немислима за “другия отбор”; да не говорим за градините, лозята, къщите на село, вилите и пр.

Кой да ни каже също, че на Запад всеки един километър с автомобил средна класа струва между 3 и 5 марки! Само застраховките са такива, че за 4 – 5 години се “изпарява” сумата за един нов автомобил. При това 300 км. път до местоработата и обратно не са рядко ежедневие. А се налага и поддържането на два и повече автомобила, защото всеки от семейството пътува в различна посока.

Е, какво остава от така наречената средна работна заплата от 4600 марки?!

Така, след като е почти невъзможно спестяването на средства за собствено жилище, то единственото ограничение пред високите наеми е необходимостта от наличието на живи хора, които да плащат тези наеми.

Така е и при всяка друга нужда. Да вземем здравеопазването. Няма сядане на зъболекарския стол, което да струва по-малко от 600 марки. Ама нали затова имало здравна каса? А кой внася парите в нея? Кой издържа огромни администрации в цели небостъргачи със съответното обзавеждане, компютри, автомобили и пр.?

Да, за нас посочената заплата е направо астрономическа, но не и “оттатък”. Ала и пред посочените факти мнозина у нас отвръщат: “Нека аз да имам тези пари там, пък да видим дали няма да ми е по-добре, отколкото тук със 150 лева.” Ако само знаеха другите проблеми на тамошния живот и свързаните с тях разходи; да не говорим за десетките трикове за “изцеждане” на останалата част от тази “голяма” сума! . . .

Но тъй като в днешно време манипулациите са направо неимоверни и истината трудно прозира, а и като че ли повечето предпочитат да живеят с илюзии, отколкото да се замислят, то мога само да пожелая на всеки да получи възможност лично да се убеди в казаното.

Говорим също за пазар и конкуренция, недоволстваме от спекулативното и монополно определяне, но в крайна сметка постоянно нарастване на цените. А да не би “там” нещата да са по-различни?

Конкуренция може да има, когато контрагентите са не само независими, но и взаимно обозрими. Какво става, когато те самите във всеки един бранш са стотици, произвеждайки по също толкова на брой продукти? Кой може да оцени дейността, примерно, на 4200 застрахователни дружества или на 3600 банки, предлагащи по 70 – 80 вида услуги, за да избере най-подходящите за себе си? Да не говорим за това, че зад кулисите действат едни и същи, почти също толкова мутроидни центрове като нашенските, които стискат за гушата . . . колкото трябва.

Каква е също тази икономическа и пазарна логика, според която у нас се внасят меса с цена 50 ст. за килограм, цигари се продават по лев-два, а велосипеди – за по-малко от 100 лева? Тоест, пет до десет пъти по-евтино, отколкото на Запад! При допълнителни транспортни, митнически, складови и други разходи?! А унищожаването на милиони тонове селскостопанска продукция, която била извън някакви си квоти за количества?! И при същевременни дотации по евронорми за качество?!

У нас се създава и невероятно грешното впечатление, че “западняците” се чудят къде да си вложат парите и само нашата неорганизираност, да не кажем нещо повече, е причината те да не могат да се изявят като “стратегически инвеститори”. Можем ли да си представим какво означава да се изтеглят от “онази” икономика стотици хиляди и милиони евро, долари и пр., да се закрият работни места, за да се инвестират “някъде из рисковите региони на света”. Ще ви разрешат, ако успеете да докажете, че ще спечелите десеткратно повече. Е, да са ни честити всички бъдещи стратегически (за тях) инвестиции. Да ни е честито самопотрошаването на нашите “тоталитарни” и “грандомански” предприятия за милиарди (за разлика от техните транс- и мултинационални компании и концерни), за да се изградят на тяхно място цехове за по някой-друг милион, продукцията от които в крайна сметка ни се предлага на четири пъти по-високи цени от преди.

Перспективите не са ли ясни? Този път няма да минат и половината от изминалите четиридесет и пет плюс четиринадесет години, когато пак ще викнем: “Ама то и така не става!”

Може да се създаде впечатление, че се отклоняваме, защото думата ни е за нашата култура, за идентичността ни, за делото на светите братя Кирил и Методий, за азбуката ни, които доскоро чужди културтрегери и бюргери се опитваха директно да атакуват; а сега подмолно. Но нещата са свързани.

Част от тази многоцелева и многопланова атака на “западните” включва и далеч по-ефективното “активно мероприятие”: на наша територия да се откърмят майко-, родино-, родо- и всякакви други сортове продавци, отстъпници и изменници, на които по-напред да се създаде имиджа (от глаголите “мижам”, “мажа-лажа” и прочее “мижитурстване”), че са велики, нашепвайки им и нещата, които те от своя страна да ни повтарят, докато заиграем по други тактове и ри(т)ми.

Това е едната възможност, господин Бойчев. И тя е трудно отделима от втората. Ако Вашата пиеса “Полковникът птица”, както казвате, е преведена на 11 – 12 езика и е поставяна в 25 страни, а в същото време, пак според Вас, не намира необходимия отклик сред българската публика, то замислете се дали не сте жертва на ласкателство с гореописаната цел. Българинът не е глупав, че да не може да Ви оцени. И той го е направил. Разбирам, може би критиката Ви е по-скоро към културните ни институции. Освен това, естествено е, Западът в повечето случаи да гледа на нашите произведения като на нещо различно и – както често казваме – екзотично. Но ако се окаже също, че този прехвален Запад е инфантилен, има ли място за недоволство спрямо една по-зряла публика?. . .

Както казах, аргументите, които Вие посочвате, ние вече сме коментирали на страниците на вестник “Нова Зора”. Затова аз само ще Ви цитирам дословно, за да видят нашите читатели, че всъщност преповтаряте думите на рушителите на нашата история, култура, идентичност, самочувствие и бъдеще. А и за да си имаме едно на ум при следващите Ваши изказвания и изяви. Засега ни се налага да Ви мислим като със снето доверие.

Нека читателите погледнат и някои списъци в “Интернет” на адрес: tangra.org. Нека преценят доколко изнесеното за лицата в тях отговаря на думите и делата им, на “заслугите” им, на оказваните им почести и постоянното им присъствие на телевизионните екрани. А ако след време сред тях се появи и името на г-н Христо Бойчев, то пътят му ще да е бил съвсем “закономерен”.

И така:

— Нуждае ли се днес България от личности като Кирил и Методий?

— Те са нужни като исторически образи-еталони. Нужни са да изградят самочувствието на един народ, като няма друг начин, по който да се гради. Както казва бай Ганьо, “Само за Кирил и Методий са чували оттатък. Нито за Крум Страшни, нито за Аспаруха”. Едно културно дело като Кирило-Методиевото дава отражение върху цял регион на света, като Югоизточна Европа; много повече от една война, а в нашето минало е имало много войни. И в края на краищата сме ставали все по-малка и малка държава и има опасност съвсем да изчезнем. Но наследство, като Кирило-Методиевото дело, ще остане след България, защото има огромен славянски свят. Славянството е задължено на Кирил и Методий.

. . . . .

— Трябва ли да сменим кирилицата с латиницата?

— Ако славяните бяха водещата езикова група в света, нямаше да има нужда. Но сега се оказва, че има. Щем не щем, както японците проговориха на английски. Но имам компромисно предложение – не може така да се смени азбуката на един народ, просто трябва да се мине на съвсем безболезнения вариант – както сърбите, пишат и на двете. И се справят много добре. Не разбирам защо не го правим. Така ще се съхраним като нация, но ще има вариант и латиница. Щом сърбите го направиха, значи и ние ще можем – да не сме по-долни от тях?

— Това не е ли малко родоотстъпническо?

— Това го използват политиците в предизборните си слова с користна цел, като нападат опонента си, че искал да променя азбуката. Няма друг изход! И аз искам кирилицата, но нищо не правим, за да я запазим – нито ние, нито руснаците.

— Обаче дори монголците пишат на кирилица . . .

— Те бяха принудени да пишат на кирилица, поне да бяха минали на китайски йероглифи, защото Китай е милиарден. Но има и по-тежки случаи от нашия. Сега Турция е европейска държава, но ако навремето Кемал Ататюрк не ги беше накарал да пишат на латиница, това нямаше да се случи. А тогава Турция е била 10 пъти по-голяма държава от България. Представяте ли си какви трусове е имало? Но го е направил човекът. С цел да се подобрят контактите в света. Ако трябва да отворим една историческа скоба – езиковата бариера в Европа върви между славянството и западния свят. Така беше разделението и през Втората световна война. Езиковото деление се използва с политически цели - хората, когато не се разбират помежду си, те са врагове. Общо взето за това беше измислена и кирилицата по поръчка на Византийската империя, за да раздели двете църкви – да не се разбират помежду си, и успяха. Зад всичко стои икономика, но важното е, че славянството си намери азбука, адаптира я към себе си и си намери писменост, с която да се изразява.

. . . . .

— А защо все се връщаме към Златния век?

— От комплекси, и то основателни.

. . . . .

— Преди време казахте, че не искате да живеете в България, промениха ли се нещата?

— Не, не искам да живея, но не мога да се махна. Но който може, нека го направи, за да спаси таланта си. Талантът е от Бога даден и е на всички и трябва да иде там, където се полагат грижи за него. За какво да си погубва тук таланта един талантлив човек.”

Не ни остава друго, освен да запитаме:

Това ли трябва да ни каже човек от ранга на господин Бойчев? Точно на този най-български празник! Това ли трябваше да е празничният материал на вестник “Монитор”?

Другите ежедневници, които от няколко години не пропускат да осквернят този свят ден, този път се бяха повъздържали. Но като че ли това е било за да дадат възможност на ново-пристроилия се към тях “бранец” да се изяви по-забележимо и да заличи “срама” от досегашната си медийност.

А като че ли от снимката бившият призван за Христов Боец ни се усмихва малко по Софиянски, прибирайки във вътрешния джоб на сакото си химикалката, с която току-що е подписал най-трудно отменимия договор: с бившия Светоносец.

 

КОНКУРСИТЕ — “НАДБЯГВАНИЯ”, “ТИЧАНЕ НАСАМ—НАТАМ” ИЛИ “ФАЛИТ” НА ЧЕСТТА, МАЙКО  ЮНАШКА

Ради Панайотов

(Виж също материала “Козите крака на един масон” в “Интернет” на адрес: www.bulgaria88.narod.ru)

В основата на думите “конкурс” и “конкуренция” стои латинският глагол “бягам” или “тичам”. От него в различни форми и контекстуални употреби се получават горните значения. Други такива са: “стичам се”, “притичвам (се)”, “събирам се”, “срещам се”, “сблъсквам се”, “нападам”, “налитам” и пр., Затова не трябва да се учудваме, че в някои езици (например в немския) думата “Konkurs” означава “фалит”. Има се предвид “стичането, налитането на кредиторите”, както ние казваме: като чакали или лешояди на мърша.

Та, една моя близка, с която обменяме книги и мисли, реши да участва в литературен конкурс. Плакатът за него известяваше, че органи- затори са издателство “Захарий Стоянов” (да, с и-кратко накрая; така се е писал човекът и така са решили издателите) и вестник “Труд”. Темата на очакваните есета беше: “Недописаната книга за българските будители”. Нямаше обявени награди, а само се сочеше, че “най-добрите творби ще бъдат публикувани в сборник”.

Ето едно достойно будителско дело, – казахме си ние – дело на чистата духовност. Е, не ни беше много ясно като как ли са се впрегнали в една каруца издателство, отстояващо “всичко българско и родно” според достойното си име, и вестник, който сигурно ще очаква писания, в които нашите будители трябва да бъдат “номинирани” за пътеводни звезди към Европа, Америка, НАТО и техните глобализационни (по-точно главоболизационни) ценности. Но, кой знае . . .

Получи се творба, за която изразих мнението си, че или ще бъде класирана на първо място, или ще се окаже “загубена по пощата” или нещо от този род. Поради несъобразяване с “изискванията на Новия световен ред”.

След около два месеца се случи и чудото: категорично първо място от 55 представени есета.

На два пъти по телефона бяха изказани поздравления, бяха искани биографични данни, уточняваха се технически подробности с оглед публи- кацията и деня и мястото на тържественото обявяване на резултатите.

Но след седмица по електронната поща се получи следното писмо:

 

От:

“rumiana raicheva”

До: plam24min@yahoo.com

Относно: Уведомление за конкурса есеистика.

Дата: Петък, 11 април 2003 18:22:12 - 0700

Уважаема Пламена,

Благодарим Ви за изпратеното есе и за Вашето участие в конкурса “Цветан Стоянов”.

Вашата работа е определена от журито за включване в сборника есета – издание на НДК и “Труд”.

Вероятно не Ви е предадена точната информация и това съобщение малко ще Ви разочарова.

Първа награда не се присъжда.

Премиерата на книгата ще се състои на 21 май, кафе-сладкарница “Мати”, от 18.30 часа.

Моля Ви да ми се обадите на тел. 02-916 69 56 – Румяна Райчева, ако желаете по-подробна информация.

До скоро

Румяна Райчева

Какво пък, все пак първенството се запазва, а и нали въпросът е в публикацията?

Всъщност, едва от това писмо стана ясно, че конкурсът има име, а неспоменаването на издателство “Захарий Стоянов” никъде по-нататък и включването “в играта” на НДК може да има най-различни обяснения, които оставям на собствената преценка на читателите.

В крайна сметка тържеството се проведе в НДК на 21 май и на него отиде по поръчение моят брат, който живее в София. По телефона той “докладва”, че са били връчени грамоти, но за въпросното есе такава не е имало.

На следващия ден вестник “Труд” публикува съобщение за събитието. В него, а и върху корицата на издадения сборник, темата на конкурса е обявена като “Неиздадената книга за българските будители”, което засега отново оставям с многозначително мълчание. Подобно е и разминаването с плаката, който сочеше за съорганизатор “вестник “Труд”, а в известието се говори за Книгоиздателска къща “Труд”. Така е и в сборника.

“Труд”-овата статия съобщава дословно още следното: “Отличията с материално покритие от 1000 лева отидоха при . . . “ – изброяват се три имена. “Трета награда в размер на 500 лв. взе . . .” – посочено е едно лице. А в предговора на сборника председателят на журито, известният писател Антон Дончев, пише: “Журито реши, че нито една от представените творби не се откроява сред избраните три най-сполучливи есета, затова раздели първата награда на две, за да се получат три равностойни награди.” В същото време на следващата страница е записано: “I награда не се присъжда, II награда . . . – следват трите имена, III награда . . . – едно лице.” При това всички имена се различават спрямо обявените във вестника, защото по неведоми съображения е решено в сборника те да са бащините, а не фамилните.

От написаното на мен поне не ми става ясно нито какви средства са разпределени, нито как е станало това. Всъщност, на тържеството не са били обявени никакви парични награди. Били са раздадени само дипломи, видно и от снимката във вестника – в рамка и с портрет на Цветан Стоянов. За преди или след това . . . не знам. Може би са приложени “безпликови” или други видове безкасови плащания.

Но и това трябва да е дребен въпрос за широките будителски души. По важното е, че творбите им са публикувани.

Публикувани, но как?

Трябва да признаем, че сборникът с есета е с много добро външно оформление.

Но вътре в него не е изписано съдържанието му. На корицата на преден план е изведен надписът “Книга за българските будители”, а думата “неиздадената” е разположена над него и е значително умалена. Това, съчетано с думата “есета” отдолу и снимката на фрагмент от пано с ликовете на нашите възрожденци, едва ли ще предизвика особено желание у читателя да разгърне страниците, създавайки предусещане за възхвална патетика, подплатена евентуално с някои не дотам известни факти от живота им. И наистина, голяма част от работите превръщат сборника в почти биографичен справочник за най-значимите ни революционери, учени, писатели и просветители от Възраждането.

Изглежда участниците са попадали пред различни обяви за конкурса, защото работите им отразяват различните посоки, в които думите “неиздадената” и “недописаната” водят мисълта. Първата изцяло препраща към миналото, докато втората допуска и бъдещето. Независимо, че литературната форма есе, т.е “опит”, сама по себе си предполага опит за прозиране на развитието и надникване в бъдното. И че будител не значи само възрожденец.

Другата, по-голямата част от манипулацията, е, че организаторите са осъществили отрицателен подбор на представените разработки. Нямам предвид нито издателската, нито културната сфера като духовно и материално цяло, нито журито. Видя се, че те реагираха спонтанно и адекватно. Но след това от по-високо, неведомо за нас и недосегаемо място бидоха спуснати коригиращи указания.

Публикуването е извършено по азбучния ред на собствените имена на участниците, което вероятно също е добре премислено, защото по-хубавите работи са във втората част на сборника. А ако някой се зачете в него, то той сигурно би го оставил настрана още преди да е изчел работите дори на обявените за победители. Всичко е сведено до безкрайно и мазохистично вайкане, създавайки впечатление за лутане и безизходица. Породено от нерадостното ни настояще, то е станало отправна точка за оценка и на миналото, и на бъдещето. Всичко това е характерно за начина на писане днес, но защо трябва да бъде утвърждавано и чрез конкурси?

Светът е погледнат през призмата на издания, като сп. “Егоист” и телевизионни предавания от рода на “Сигнално жълто” и шоуто на Слави, през кръгозора на изпълнителите на чалга и рап, през феномена Хари Потър, през еротиката на телевизията, рекламите и пазара. На въпросите дали от подобни неща трябва да изхождат днешните ни водачи и будители, се посочва, че всичко изброено вирее, защото е подчинено на стратегия(!), която, щем не щем, трябвало да признаем за успешна. Разглежданията на авторите все завиват в посока към иронията, минават през подигравката и гаврата, през пародията на Алеко Константиновия герой и извеждането на някакъв неимоверен национален нихилизъм като причина за бедите ни. И всичко това е размесено до пълно затлачване.

Какво да кажем за мисли като следните?

“Ние се транквилизираме с диазепам, а нашите будители са вдъхвали сладостните ухания на локма-руху с гюлова ракия.

Нашите деца дишат лепило и вкарват в кръвта си хероин, разреден с мазилка и тебешир, а техните са утешавали душите си със стар афион.

Нас ни захранват в детски ясли, а тях – в килийни училища и даскалоливници.

Ние съзряваме по партита и дискотеки, а те – в мъжки гимназии и манастири.      . . . .

Нашите будители са тъй различни от нас, че вече се питам: “Дали наистина са наши?”

Нека има книга, от която да разберем.”

Какво ли ще разберем от такава книга? . . . Неща, които четем и в днешните кандидатстудентски работи. Например, че Христо Ботев бил ходел по кръчмите и досаждал на посетителите със стихчета, а после, от липса на пари, взел ботушите на брат си и станал терорист като Левски.

Така всъщност този сборник не е предназначен за четене. Но ако все пак попадне в нечии ръце, то той трябва да налее още няколко капки отрова в душата. Твърде вероятно е тиражът му да е само няколко десетки бройки. Нали все пак нещо трябва да се отчете, за да се усвоят средствата по глобализационните програми?

Доказателство за това следва да е и промененият контекст при употребата на цитат от предговор на Тончо Жечев към двутомника на Цветан Стоянов (изд. 1988 г.), поместен на задната корица на сборника:

“ . . . След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, най-съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран, за приобщаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.” А като “основен мотив и идея на неговия живот се сочи борбата против разединението, самозатварянето, срещу отчуждението на националната култура . . .”

Да, добре го е мислел човекът на времето, но не се ли използват сега думите му като нов лозунг и повик отново да се строим в стройни бригадирски редици, за да строим през следващите няколко десетилетия нови картонени и вавилонски кули, които след това организаторите и идеолозите на “нови” повеления отново да съборят, защото ще са подготвили следващите петилетни планове?

Огромна е разликата между това, което са възприели нашите едновремешни будители от така наречената Европа и света, в сравнение с това, което вършат днешните бунители. Макар че и на тях им се е налагало да се борят срещу “криворазбраната цивилизация”.

Другото доказателство, че този сборник не е предназначен за четене и че няма да бъде четен, е неговата цена. Кой би си купил книжка от 230 страници, с меки корици и съвсем нормален формат, за 7,99 лева?!

Така става ясно, че каквото и да направите, драги читатели, все ще наливате вода в мелницата на масоно-глобалистите, които винаги намират начин заради капки мед да ни предложат уж свободния избор да поглъ- щаме килограми катран.

От една страна съм доволен, че този сборник няма да се чете. От друга страна, би трябвало да имате възможност за сравнение. Затова бих могъл само да препоръчам:

Ако любопитството ви надделее, потърсете го, но не го купувайте, за да не финансирате нашите поробители – духовни и всячески. И изобщо: не участвайте в никакви конкурси и лотарии. Не ни ли продават чрез тях твърде скъпо нашите собствени мечти, надежди и труд?

Ще си послужа и със следната притча, която позволява да се отделя меда от катрана, зърното от плявата.

Смята се, че рибите не са много умни и лесно налапват въдицата. Но случва се някои от тях да дръпнат само червейчето. Тоест, когато някои се опитват да ни мамят, то те по принуда трябва да ни предлагат и някакви истини. И колкото по-интелигентни и знаещи хора – личности! – имат тези “рибари” насреща си, толкова по-големи части от истината трябва да “закЂчат те на въдиците си”.

Иначе съставителите на сборника са декларирали, че “включените в него есета се отпечатват с минимална редакторска намеса, в тяхната пълнота”; мисъл като че ли не съвсем ясна. Защо например, погледнато още повече откъм темата на конкурса, откъм цялостния и конкретния контекст, за тях не е приемливо изписаното “дякон Левский”, та са го преправили на “Дякон Левски”? . . .

С това, драги читатели, позволявам си и убеден съм, че ще ви предложа малко нектар, малко светлинка в дългия тунел на последното ни, почти трипетилетно залитане-залутване-залудване.

Преценете сами.

 

НЕДОПИСАНАТА КНИГА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ БУДИТЕЛИ

Будители. Нещо ме кара най-напред да разтворя речниците и енциклопедиите. Оказва се, че в другите езици такава дума няма. Говори се за просветители, но те се свързват с твърде краткия период на западноевропейското Просвещение през ХVII и ХVIII век. При това там разумът и науката са били призовани за отпор срещу суеверията и религиозната догматика, срещу властта на църквата и произвола на феодалния абсолютизъм. Докато у нас точно църквата е съхранител на историята и духовните ни ценности. Тя е откърмяла будителите и ги е разпращала да събират зрънцата на Знанието, да го засяват в народната душа, за да израства то като Познание.

Има опити думата “будители” да бъде преведена, но не се получава нещо повече от “събуждачи” или се чува звън от производните на “будилник”. Трудно може да се намери по-хубава дума, която в същото време да е толкова семантично заредена, че от нея сякаш се раздира завесата на Храма на Знанието. Тя носи в себе си не само физическото “пробуждане” и “събуждане”, а най-вече порива към духовна “пробуда”, подтика към “будност” на душата, към неуморно “бдение”, към “бъдене” и в миналото, и в настоящето, към просвета и просветление, към готовност за съсътворителство на “бъдното”. . .

Нима това не е казаното с други думи от дякон Левский? – че “времето е в нас и ние сме във времето”.

Знаем, че будителите ни са безброй – знайни и незнайни. И когато говорим за някого от тях, единствен и неповторим, ние съзираме как всички останали стоят чинно зад него, слушат и кимат с блага усмивка и светла радост по лицата. А единият е обвеян от вятъра, обгорял от слънцето, прашен и морен, с развети коси и буйна брада, с искрящи очи и огнена уста. Дори и днешните будители, които познаваме лично и слушаме на лекции и сказки, мислено обличаме в раса и тоги. Едната им ръка държи книга, другата прави кръстен знак за благослов, а пространството над главите им светлее . . .

Никога няма да узнаем всички. Книгата за нашите будители постоянно ще увеличава страниците си и никога няма да бъде дописана. Тя ще остане и неподвързана, защото често се налага между страниците й да се добавят нови. Дори полетата им постоянно ще се запълват с имена, дати, приписки и послания към потомците.

Ние ще я четем с удовлетворение и благодарност, ще вписваме с трепетна ръка по някой ред, но ще чувстваме и съмнения, и вина дали сме съхранили и разбрали всичко, дали сме приели прозряното и написаното, дали сме повярвали на думите и делата на нашите духовни водители.

Повярвахме ли на отец Паисий, който ни завеща да пазим езика, писмеността и историята си, защото без тях няма да ни има?

Не оставихме ли други да ни подсказват какво да вписваме в летописите си? Не ги ли оставяме да извращават езика ни? Ако се огледаме, ще видим, както в горния случай, че всяка една българска дума е едновременно и точна, и с много форми и нюанси, свързана е с десетки други по един невероятен и хармоничен начин.

Не позволихме ли да ни натрапват безпрепятствено чуждици, които употребяваме без да знаем точния им смисъл?

А повярвахме ли на сведенията за историята и царете ни преди 681 г., за които Паисий е “ходил дори до Немската земя”? Как щяха да постъпят другите народи, ако имаха такива и толкова пожълтели пергаментови листа като нас, които ние позволяваме да бъдат стрити на прах от времето без да ги препишем и разгласим?

А зададохме ли си въпроса и потърсихме ли основанието защо Паисиевата история знаем като “славяноболгарская”, а през 1844 г. Христаки Павлович я издава като “Царственикъ или Исторiя болгарская”?

Повярвахме ли и на отец Спиридон от Габрово, който точно 30 години след Паисий, през 1792 г., пише “История во кратце о болгарском народе славенском”, в която говори за българи тук на Балканския полуостров и през 986 год. преди Христа? По страниците й срещаме още десетки такива, за мнозина изглеждащи невероятни и причудливи сведения. Но потърсихме ли нишката, която да ни отведе до началата им? Например, че според унгарски летопис българите построили в днешната немска земя “град здрав и му дали име Бремен, сиреч от обременение се успокоили.”

Сякаш подминаваме и писанието на  поп Йовчо от Трявна “Летопис и родословие”, в което той проследява давността на българската история до 1184 г. пр. н. е. За него се смята, че е ползвал остатъци от откритата през 1825 год. и изгорена от тогавашните владици гърци патриаршеска библиотека от времето на патриарх Евтимий, последния български патриарх преди падането на България под турско робство. Тоест, тя със сигурност е съдържала книги поне от ХI век.

Всичко това не обяснява ли защо, например, при римляните се констатира използването на древния български календар и че императорите им са получавали български календарни прозвища според наименованието на годината, в която са заели престола? А постепенно за повечето от тях се разкрива, че са били родом от нашите земи.

А обърнахме ли достатъчно внимание на географските карти на преподобните Евсевий (270 – 338 г.) и Йероним (331 – 420 г.), изобразяващи България тук, където е и сега, както виждаме още през III – IV век?

Защо тогава просто се премълчава, че траките са българи и те тихомълком се отстраняват от учебниците ни по история?

Будител ли е инж. Емил Живков, който в статията си “Траките са българи” (публикувана в сп. “Ави-Тохол”, кн. 22/23 от 2002 г.) подлага на нов прочит известните досега и смятани за тракийски около 250 думи и наименования? На времето при транскрибирането им в латинските и гръцки източници са се получили немалки изкривявания, но изписани на кирилица, две трети от тях стават четими и разбираеми от всеки съвременен българин. А са минали повече от две хилядолетия!

Нека имаме предвид и това, че гръцките фонетико-буквени трансформации са довели до това днес цял свят да говори за страната “Египет”, докато тя се е наричала “Та-Кемет” (или може би “Таг-Емет”), а титлата “фараон” е звучала като “бата-рекс”. Нека тогава обърнем внимание на известните имена “Испе-рих”, “Испюр-риг”, “Испор-рих”, “Испор цар”, “Теле-риг”, “Бат(е) Баян”, “Бат(е) Билга”, “Омур-таг”, “Омир-таг” и пр. Съществуват също податки, че името на древна Тракия е било “Рак-Хива” и е означавало “Небесна твърд”.

Защо тогава се пренебрегват и трудовете на д-р Ганчо Ценов, който в края на ХIХ и началото на ХХ век е направил задълбочени проучвания на нашата древност из книгохранилищата на цяла Европа. Съпругата му немкиня е подпомогнала това негово дело с 10 милиона златни германски марки, а се е стигнало до там д-р Ценов чрез съдебен процес да доказва добросъвестността и правотата си? Кой може да оспори неговите доказателства?

Уж на науката е известен и така нареченият “Анонимния хронограф” от 354 г., който е латински превод от също анонимен гръцки текст от 237 г. сл. Хр., но и той сякаш се оставя настрана. В него българите са посочени като един от най-древните народи на планетата.

Не виждаме ли как днес пред очите ни чужди манипулатори се опитват да обособяват и противопоставят части от народа ни? Пишат нови истории, “сътворяват” нови народи, езици, граматики и речници: шопски, помашки, македонски, добруджански, гагаузки, влашки . . .

А нима будителите ни са само българи?

Чий будител е проф. Фрицлер от Франкфурт, който през първата половина на ХХ век пише за “Общия произход на баварците и българите”? И той като нашите възрожденци негодува срещу грешките и манипулациите в римските и гръцките летописи, виждайки, че в тях “истинно и погрешно, действително и съчинено са в много голяма степен разбъркани”. “Наистина, – казва той – римляните и гърците имат някои и други познания за тогавашните населения, но тези познания, доколкото става въпрос поне за Севера и Изтока, са много оскъдни и мъгляви.” И стига до извода, че: “Основата на родословието на един народ може да се гради само от собственото предание, от собствената традиция на този народ, които по разбираеми причини са най-сведущи.”

Позовавайки се на “Баварската” и “Немската хроника” на живелия през ХVI в. баварски придворен летописец Авентин и на множество по-раншни писания на немски историографи, най-раншните от които са от IХ – Х в., проф. Фрицлер категорично сочи земите около Кавказ и Армения като предишни местоживелища на баварците и българите до III в. пр. н. е. Преди това те населявали азиатския континент чак до Индия и още по на изток, а баварските герои и царе носят имена близки до българското етническо име: Байгер, Бойгер, Балгер, Болгер или Болгарос. Всъщност, фонетичният анализ на немския учен показва, че народностното име “bayer” е резултат от десетки трансформации през вековете, преминало е през формите “bougar” и “baugar”, но произхожда от “bolgar” и “balgar”.

Чий будител е и италианецът Франческо Браччолини, който през 1637 г. издава в Рим героичната поема “Покръстена България” състояща се от 20 песни и възпяваща върху 508 страници българската история и покръстването от цар Тербел. Ще я видим ли някога преведена и издадена у нас?

За кой ли цар Тербел става дума, след като съществуват податки, че българите са първите християни, приели учението директно от апостолите Павел и Андрей? Те и техни ученици идвали до Дунава и по Черноморието, основавали общини и строели църкви. Нима Библията и апостолските послания не го потвърждават? Срещат се и откъслечни сведения за първия превод на Библията като “Biblia Bessica”, т.е. на тракийското племе беси, които са имали манастири в Константинопол, на река Йордан и близо до Мъртво море, а днес там се намират ръкописи на глаголица. А името “беси” не е ли потвърждение на сведението, че те са били най-войнствените и непримиримите от всички тракийски племена, а Християнството ги направило кротки и смирени?

Чий будител е друг един италианец – проф. Винченцо Д’Амико, който през 1942 г. издава в Рим книгата си “Българите, живеещи в Италия през късното Средновековие”. В нея той привежда данни, че повече от 700 населени места в Италия са съградени от българи, заселили се там далеч преди времето на Аспарух, чийто брат Алцек също отива там с около 90 000 души. А още Атила, насочил се към Рим, е бил посрещнат от българи, убеждаващи го да не воюва със свои братя. Потомците им в наше време Д’Амико смята повече от 3 млн. души. Други автори са на мнение, че те достигат 7 млн.

Много се оказват белите петна в книгата за българските будители.

Какво знаем например за д-р Петър Берон? Че е написал буквар, наречен Рибен. Но знаем ли защо е Рибен, след като и на десетлевовите ни банкноти, до лика на всетачения ни възрожденец четем: “Букваръ съ разни поученiя собрани от Петра Х. Беровича за Болгарски-тъ оучилища”? Учили са ни, че доктор Берон е бил енциклопедист, но какво сме чели от него? Ще дочакаме ли някога седемтомната му “Панепистемия”, тоест “Всезнание”, издадена на френски, да бъде издадена и на български? Или някои я мислят за отдавна остаряла? Нека тогава разгърнат преведената “Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки” и ще видят колко още има да работят и учат днешните учени. А защо приемаме за шега д-р Бероновите думи, че името на Испания идва от това, че там Слънцето отивало на “спанье”? След като от друго място после научаваме, че първият испански цар се е казвал Болгарос . . .

Мнозина смятат нашите будители за идеалисти, стремили се от патриотични подбуди всячески да повдигат народното самосъзнание. Но казано е, че в България действа Духът на Истината, а в историята на Волжка България арабският пратеник Ибн Фадлан е прочел през 922 година: “Българин значи мъдър, знаещ човек”.

Повярвахме ли докрай и на Георги Раковски? Знаем ли защо и индийците го смятат борец за тяхното освобождение и кръщават училища на неговото име? Нима те не признават и това, че техните предци са получили Ведите от север? Нима от патриотични подбуди и наивност в книгата си “Ключъ бьлгарскаго iазыка” Раковски разкрива връзките на българския език със санскрита? А защо тогава името на българите се среща близо 70 пъти в древните епоси “Махабхарата” и “Рамаяна”? Защо там четем за бог Кубера и планината Мандара? А други летописи разказват за кан Кардама, заселил се в този район със своите синове и поданици, основавайки династията на Кардамитите.

Имаме и свода от древнобългарски писмени паметници от Волжка България “Джагфар тарихъ” (“История на Джагфар” от 1680 г., по документи от XI – XV век), който проследява българската история от 35 000 години насам и делата на повече от 100 владетели. Защо приемаме тези свидетелства скептично, както и епоса “Сказание за дъщерята на хана” от същото време? Чуваме и за съществуването на поема за Гесер хан “Гесериада”, по-голяма от “Илиадата” и “Одисеята” взети заедно, както и сборници със знания по право, държавно управление, медицина, земеделие, строителство и пр., наречени “Кан-джур”.

Колко ли още неща сме забравили? Нима доскоро знаехме нещо за самата Волжка България? Казваше ли ни някой в училище, че тя е просъществувала до средата на ХVI век, когато е завладяна от цар Иван Грозни, титулувал се след това “Цар на руси и българи”?

Вярваме ли и на днешните ни будители, като учения от Волжка България Фархат Нурутдинов? В предговора към издадената през 1991 г. “Джагфар Тарихъ” той посочва редица примери за всеприсъствието на българите в древния свят, за тяхната строителна, писмовна, културна и държавотворческа дейност. Така например, по времето на Атила “част от германските родове давали войници в българските части за охрана – “англи” - пазители на крайбрежието. Това название произхождало от древнобългарската дума “анг” – “вода”, “подводна река” и означавало “хора, пазещи по вода или на брега”. А “сакчите” били пазители на пътищата и други обекти из хунобългарската държава. “В края на краищата – пише Нурутдинов – българските думи “англи” и “сакчи” се превърнали в название на две части от германците – “англи” и “сакси”.

Виждаме връзката с древните ни укрепления “онгли”, какъвто строи и Аспарух около делтата на Дунав и морето. Несъмнена е и връзката между думата “ъгъл” в днешния български и в повечето европейски езици: лат. “angulus” – “ъгъл”, “кът”, “усамотено място”; итал. “angolo”, фр. “angle”, англ. “angle”. От нея произлизат и различни понятия за “куки” и “ченгели”, откъдето немската дума за “въдица” е “Angel”, а глаголът за “ловене на риба” – “angeln”. Производни са и думите за “котва” – “ancora”, “ancre”, “ancor”, “Anker”.

В същото време в латинския език думата за “гранични укрепления” е “burgarii”. Древните ни предци са имали хилядолетна държавотворческа традиция и строго са охранявали границите на десетките основани от тях държави. Граничарите, допуснали непозволено преминаване на граничната бразда, били наказвани със смърт. Такъв е произходът и на думата “burgus” – “укрепен град”, а в днешния немски “Burg” е “крепост”. Такова е и името на черноморския ни град Бургас.

А обърнали ли сме достатъчно внимание на германския епос “Песента на нибелунгите”, в който една от централните фигури е Атила? Сякаш постоянно забравяме, че той е от българския владетелски род Дуло, засвидетелстван от китайските летописи две и половина хилядолетия преди Христа! Къде в “Песента на нибелунгите” можем да открием лоша дума за Атила и хунобългарите? Няма нищо за диви набези и преселения на народи. Напротив, говори се за едно древно царство, за могъществото, справедливостта и благородството на Атила, за неговата роля като помирител на враждуващите помежду си бургунди.

А защо бургундите отиват при Атила? Защо и Аспаруховите българи хоногундури са наричани и вуругунди? Може би ще намерим част от отговора в книгата на друг един наш съвременен будител - Димитър Табаков – “Хоризонтът на познанията. Българите през вековете”. Както и резултатите от много други задълбочени изследвания на древното ни минало. И тази книга ли трябва да бъде открита едва след десетилетия или столетия?

Табаков привежда и следния пример. В исландската “Gelehrte Urgeschichte” от началото на ХIII век се твърди, че бог Один, дал руническата писменост на германските народи, е дошъл в Скандинавия от района на река Дон, където са живели така наречените “сребърни българи”.

Това сочат и проучванията на известния изследовател Тур Хайердал, който наскоро е издал в Норвегия книга, в която доказва, че учители на Один са българите утигури. Ще видим ли тази книга на нашия пазар и в нашите библиотеки?

А в книгата на Росен Минев “Единственият. Легенда и действителност” четем предговорните слова на друг един наш съвременен будител – варненеца Христо Маджаров: “Авторът на “Тайните учения на всички епохи” Менли Хол свързва името на Один с древния източник на Арийската култура в Северна Индия – точно там, където са действали българските брамани от Балхара/Бактрия – със столица Бълг (висши), населена с арии (свободни).”

Но още Херодот пише през V век пр. н. е., че ако се върви от устието на Дон обратно на течението, минавайки земята на “тедиските” (италианците наричат днес немците “тедески”!), след 15 дни се стига до земята на “аргипеите”. А това са земите южно от Москва.

През XIX в. руският учен Татишчев определя “аргипеите” като така наречените “сребърни българи”.

През 1907 г. унгарецът Марк Аурел Щайн и колегата му Ин Ма Чанг успели в манастир в Такла Макан, Западен Китай, да разчетат с помощта на санскрит така наречените тохарски текстове. Двамата учени виждат в речника и граматиката на езика им прилики с келтския и германския.

Но самоназванието на тохарите е било фонетично близкото “арши”. Руският изследовател Лев Гумильов определя “тохар” като “бяла глава” според по-късния тибетски език. През 1941 г. и белгийският учен Ван Виндекенс определя “арши” като “бял”. В езика на волжките българи се откриват думи, като “харк” (нека си помислим за град Харков!) и по-късните “арки”, “аргат”, “аркат”, “арг”, “аргос”, означаващи “сребро” или “бял”, “ослепителен”. От тях са “Арджуна” – името на главния герой от “Махабхарата” и “европейските” наименования на среброто – “argentum”, “argiros”, “argento” и пр.

Или “тохари” и “арши” са просто други наименования на “сребърните българи”, заключава също Петър Голийски в статията си “Тарим и Бактрия” (публикувана в списание “Ави-Тохол”, кн. 20 от 2002 г.).

Известни са и наименования на древните българи като “аржани” или “арджани”, както и руското “нукратски”, идващо от арабски – “нукрат” е също “сребро”. Арабите са ни наричали бурджани, със значение “благородни, достойни хора”, а Европа – “Страната на бурджаните”. От това наименование произлизат понятията “буржоа(зен)”, “borghese”, “Bürger”, фамилното име Борджии и пр.

Така през 448 г. Атила просто препотвърждава с договор правото си на владение над земите ни. И Аспарух идва при свои. Когато петимата синове на Кубрат пораснали, те естествено станали нещо като областни управители, за да се учат на изкуството да управляват.

Оставили сме се да ни убеждават, че някакъв отряд полудиви чергари дошли от дебрите на Азия, успели да убедят къде-къде по-културните траки и кротките славяни да се съюзят с тях и заедно основали държава на територията на една империя. Все едно една днешна терористична организация да създаде държава на територията на Европейския съюз или САЩ.

А след като слезли от конете и разпънали юртите си, българите запретнали ръкави и взели да строят военни съоръжения и валове от по няколкостотин километра, каквито и до днес военната практика не познава, и градове за по 800 хиляди души с монументалност и архитектура непознати за останалата част на Европа, където по същото време градове с по 200 хил. души са голяма рядкост. За сведение, Плиска тогава е с площ 26 кв. км., а Константинопол 17. Но тъй като нашите крепости и градове сега са в руини под земята и само малка част от основите им е разкрита, колкото да има какво да се показва на туристите, то могат да се твърдят всякакви нелепости.

Подобна се получава и картината на нашето ограмотяване. Известно време сме се мъчели да пишем с гръцки букви, докато от Империята решили да ни изпратят двама учени от Солун. Където всъщност и днес всеки втори човек говори български, ако не се страхува от налаганите забрани и санкции.

А как стана така, че подхвърлената ни отвън идея да заменим азбуката си беше наградена с най-високото ни държавно отличие? Как допуснахме също да забравим, че до 1945 г. най-високото българско отличие е бил орденът “Св. Св. равноапостоли Кирил и Методий”, учреден със закон, приет от Народното събрание на 08.02.1910 г. по случай обявяването на независимостта на България? Оказва се, че той и досега е смятан за един от най-красивите в света, поради което често бива отпечатван на кориците на чуждестранни специализирани издания.

Самият създател на компютъра Джон Атанасов е гледал на кирилицата като на най-рационална азбука поради нейната почти пълна фонетичност и до края на живота си (1995 г.), общо повече от 30 години, на нейна основа е работил върху създаването на универсална фонетична писмена система, която да се използва в единен международен език и за компютърно програмиране. Но трудът му още не е публикуван.

Днес мнозина, за съжаление не само чужденци, полагат големи усилия да забравят и да ни накарат и нас да забравим, че исторически Европа започва от района на Странджа-Сакар. След това, в разцвета на средновековната българска държава, така другите народи са наричали Балканския полуостров.  А днес Европа сякаш се е преместила с около хиляда и петстотин километра на северозапад и в духовното ни пространство биват насаждани настроения, като че ли страната ни е извън нея. По същия начин с течение на времето са меняли местоположението си и отделни области, като Мизия, Македония, Моравия и пр. Било е например време, когато областта Македония се е намирала на триста километра източно от сегашното си положение. А и за Моравия днес се налага извършването на сериозни исторически проучвания, за да се установи, че е била хиляда километра на югоизток, т.е. изцяло е обхващала областите, наричани днес “Западни покрайнини”. Та и днес там тече река Морава.

Трябваше ли да чакаме унгарецът Петер Юхас да напише книгата “Кирил и Методий в българската Моравия”, в която върху 200 страници описва проучванията си за установяването на географското положение на тази част от древната България? Оказва се вярно написаното в житията на Светите равноапостоли: че те са работили на българска територия, покръствали са българи и са им давали писано слово и знания.

Дългогодишните проучвания на полския академик Хенрик Ловмянски сочат, че Кирил и Методий са били и първите проповедници на Християнството и в Полша през 863 г., а за родина на поляците се сочи областта край Охридското езеро. Самата католическа църква в лицето на папа Пий IХ потвърждава през 1863 г., че полските земи са били християнизирани през IX век от Кирил и Методий. Тогава главата на полската църква архиепископ Леон Пшилуски е организирал общонационално честване на 1000-годишнината от покръстването на поляците.

През 1881 г. папа Лъв III препотвърждава канонизацията на братята Кирил и Методий и като католически светци, а през 1979 г. те бяха обявени от папа Йоан-Павел II за покровители на Европа, което на църковен език означава и създатели.

Можем ли днес да си представим какво е означавало в миналото някой да бъде ръкоположен за първоапостол?!

Но знаем ли всичко за нашите Свети братя, учители на българския род? Всъщност, коя и каква е създадената от тях азбука, след като различните преписи на произведението на Черноризец Храбър “О писменех” (“За буквите”) съдържат съществени различия? И какво “доустройва” Климент Охридски?

Няма ли да се окаже, че сме смесили понятията “черти”, “резки”, “руни”, “букви”, “писмени знаци”, “писмена”, “азбука”, “йероглифи”, “глифи”, “кирилица”, “глаголица”?

Произведението “Златните степи” на Ал Масуди (Х век) съдържа свидетелство, че “Жителите на Манкир – столицата на Балхара (основана от споменатите българи Кардамити), говорят език, наречен кириали.”, т.е. “първосвещен”. Изследователят на древната ни история д-р Светлозар Попов проследява пътя на този език и неговата азбука назад във времето, когато тя е станала основа на считаната днес за първа писменост – финикийската, а оттам и на гръцката. Разкрива съответствията между писмеността кириали и кирилицата като пряко следствие от древнобългарското, наричано днес руническо писмо. Оказва се, че не азбуката ни е кръстена на нашия просветител, а носилият цял живот името Константин Философ приема в Рим иноческото име Кирил броени дни преди своята кончина.

Но може би нещата стоят малко по-иначе. Повод за размисъл в тази насока ни дава сведението, което новгородският свещеник Упир Лихий е оставил в 1047 г. върху свой ръкопис на кирилица с глаголически остатъци, а именно, че е направил преписа “ис коуриловице”.

В този дух пише и полският историк и свещеник Мачей Стрийковски, живял през втората половина на ХVI век. Едногодишното си пребиваване в Цариград като дипломат и пътуванията си през това време из българските земи той описва в своята “Хроника полска, литовска, жмудска и на цяла Русия”, издадена в Кьонигсберг (днес Калининград) през 1582 г., т.е. точно 180 години преди Паисиевата история. В нея кирилицата е наречена глаголица. През 790 г.(!?) император Михаил бил изпратил в дар на всички българи (наричани в хрониката и “славаци”) “глаголическите букви Аз, Буки, Веди”, а братята Кирил и Методий били “първите славянски апостоли, също от българския род”, както и свети Йероним.

А възможно е кръгът да се затваря и от друга страна, без противоречие с вече казаното. От житията на Кирил и Методий, от моравски, полски и други исторически свидетелства се вижда, че рождените, чисто български имена на двамата братя просветители са Църхо (тълкувано от някои като “Царко”, “царче”) и Страхота. Лесно може да се види фонетичната и писмената връзка между имената Кирил и Църхо. За пример може да ни послужи книгата на Йордан Табов “Падането на Стара България”, в която са изброени 27 различни начина на изписване на името на моравския княз Светополк, някои от които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си: Zwentibaldus, Tuventabar или Tuventarus. Обяснението е: “. . . на различни езици и диалекти името “Светополк” се е произнасяло по различен начин, други са получени при преход от латиница към кирилица, трети – от грешки при преписване.”

Така под ”кирилица” в най-дълбоката древност сигурно се е разбирало “свещено(то) слово”, “свещено(то) писмо”, “свещена(та) азбука”, която всъщност графически е това, което ние днес наричаме “глаголица”; тази писменост, която древните българи са притежавали открай време. А “глаголица” е било най-общото понятие за азбука, писменост, писмо, “писменица”, “буквеница” или семантично: “средство за записване на живото говоримо слово”; от старобългарското “глаголати” – “говоря”.

И двете писмености са съществували и са били ползвани едновременно, но едната е за “свещенодействие”, а другата е по-пригодна за “ежедневна” употреба, т.е. ръкописането й е по-лесно. Книжовните ни школи творят и разпространяват книги и на двете азбуки, но с течение на времето глаголицата е останала на заден план. (Впрочем, до ХIХ в. е ползвана и така наречената хърватска ъглеста глаголица.) А Климент Охридски, след което и патриарх Евтимий, са следващите реформатори на българското писмо и слово.

Така всъщност Светите братя Кирил и Методий извършват писмена реформа, каквато през няколкостотин години се налага поради естествените фонетични и граматични закони на развитие на езика.

Налице е пълна приемственост. Та още в надпис на хан Омуртаг четем: “Името е . . . Годината на появата на истинския Бог бе 6328 (от Сътворението на Света). Принесоха се жертви и се заклеха за . . . книгите.” Също така в кореспонденцията на цар Борис с главата на Римо-католическата църква Николай I папата съветва нашия цар да изгори старите книги като “нечестиви”.

Нима може да се предполага или твърди, че най-голямата държава в Европа през IХ век, наред с Римската империя (в двете й части) и държавата на франките, не е знаела що е писменост, тънела е в неграмотност, та е трябвало да бъде “цивилизована” от Рим и Константинопол?!

Какво да кажем и за тезата, че след диспута на Кирил и Методи българският език добива правото да бъде богослужебен; осветени, т.е. признати са за канонични направените преводи на Светото писание и българският език е обявен за четвърти свещен световен език?

Та властващата тогава църковна догма за триезичието е формулирана чак в началото на VII в.(!) от севилския архиепископ Исидор. Това са цифром и словом две изречения, които, повтаряни и налагани с бруталност в продължение на столетия, се приемат за височайша истина. Исидор пише: “Три са свещените езици: еврейски, гръцки, латински, които най-много блестят по цялата земя. На тези три езика Пилат е заповядал да бъде надписът на Господния кръст.” А простата истина е, че по времето на Исус Христос Палестина, и в частност Юдея, е римска провинция, в която въпросните три езика са били официални. Друг е въпросът, че всеки език по своята същност е свещен и има място на Земята, стига това да не е за сметка на който и да било друг.

Но от житията и другите писмени паметници за нашите просветители може да се направи изводът, че Светите братя Кирил и Методий са имали достъп до първоизворите на българската история и българския език, стоящи в основата на човешката цивилизация. Трудно е за вярване, нали? Дано тогава “пророците” от други “села” са по-убедителни. Дано те ни донесат по-голяма “будност”, ако нещо у нас се противи на нашите “събудители”.

В книгата си “Пророк на миналото” известният изследовател Ерих фон Деникен описва списък на царе праотци от далечното минало, “когато е бил създаден човекът”. Този списък представлява клинописен текст върху каменен блок с неправилна форма и височина 20,5 см., намерен в иракския град Корсабад, близо до Мосул, в долината на река Тигър. Времето в него се измерва със стотици хиляди години, преминава през редица катаклизми и Всемирен потоп, а редакторът на книгата отбелязва под черта, че той “удивително прилича на “Именника на българските ханове”. Ето и следните имена на градове и царе, древнобългарското звучене на които едва ли се нуждае от особено аргументиране: Алалгар, Бад-тибира, Думузи, Гулла, Балих, Тизкар, Самуг, Илку (един от синовете на споменатия кан Кардама се нарича Ила). Един от последните в именника е “божественият Гилгамеш”, в чиято шумерска фонетична транскрипция (Билга-мес) също се чете исконно българско име (Билга, Билган, Билхан). Но и днес в традицията на Ламаизма съществува понятието “Хубилган”, означаващо ново въплъщение на известен светец или учител на човечеството, където “ху” положително значи “висок”, “висш”, “високоиздигнат”.

Съществува и дисертация за значението на думата “българин”, която изброява повече от 250 (!) такива, всичките свързани с понятия като: “космически човек”, “високоиздигнат, знаещ човек”, “човек на духа”, “божествен учител”, “носител на благост, благодат, светлина”, “човек, посветен в тайното знание и мъдрост”. Още от най-дълбока древност китайците означават българите с йероглифа БАО със значение: “мъдреци”, “колобри”, “хора, общуващи с висшите сили на Вселената и Разума”; а днешна България наричат “Бао-цзя-ли-я”.

А нима от север при китайците не е отишъл големият философ Лао-Дзъ с името Боян? Приели са го като будител, въпреки че Великата китайска стена била вдигната заради нас. Стена срещу нас издига и император Анастасий в началото на VI век, но стени срещу знанието се градят по-трудно.

Около 1985 г. изследванията на съветските тогава езиковеди Томас Гамкрелидзе и Виктор Иванов ги довеждат до извода, че така нареченият пра-индоевропейски език води началото си от Кавказкия регион(!). Някои учени на Запад потвърдили това, но психологическото влияние на “желязната завеса” на времето е попречило тази теория да се възприеме с по-голямо въодушевление.

Обрат настъпва, когато през 1995 г. трима американски учени – Доналд Риндж, Ан Тейлър и Танди Уороу от Пенсилванския университет – съставят програма с известните данни за развитието на езиците и провеждат компютърна симулация на развоя на езиковите процеси във времето и пространството. Остават изненадани. Варират многократно изходните условия, но резултатите сочат същия регион за начален. Става въпрос за V – VI хилядолетие пр. Хр. Като “участник” в това първо “роене” е споменат и тохарският език.

А в книгата “Кабала – наука за Бога, Вселената и Човека” от д-р Папюс (Жерар Анкос) прави впечатление непредубеденото изумление на двама французи – автора и неговия приятел, докоснали се до величието на българския език, без самите те да разбират, че става дума за него, защото говорят за “славянски език”, дори за “славянско наречие”.

През 1901 г. маркиз Сент-Ив д’Алвейдр пише на д-р Папюс своето мнение за “Кабала” преди издаването й, споделяйки:

“До юдеите Кабала е достигнала от халдейците чрез Даниил и Ездра. До древните израилтяни – преди разселването на десетте неюдейски колена – Кабала е достигнала от египтяните чрез Моисей. За халдейците, както и за египтяните, Кабала е представлявала това, което академиите на метрополията наричали мъдрост, т.е. синтеза на науката и изкуството, доведени до своя общ принцип. Този принцип бил Словото и Глагола. . .  Но според мен, древната азбука на Кабала, състояща се от двадесет и две букви, най-загадъчната и тайнствената, послужила вероятно като прототип не само на всички останали от същия вид, но и на ведийските знаци и санскритските букви – е арийската азбука.” . . .  То (значението на знаците) е присъщо също така и на някои други наречия, като например на славянското, та макар и в етимологията на думите “слава” и “слово”. Тези значения вече говорят много. Санскритският език потвърждава това положение  . . .  Този род азбука се явява прототип на арийската или иафетическата. Тя с пълно основание може да бъде наречена азбука на словото или на славата. Слово и Слава! Защо тези две думи са така близки в два толкова различни древни езика като славянския и халдейския?”

Различни ли?

В ръкопис на старобългарски език от около 1670 г., намиращ се в Националната ни библиотека “Кирил и Методий” под № 773 пише: “Многочислени, дори безбройни, те (българите; на други места се казва “по-многобройни от пясъка в пустинята или морето”) изпълниха цялата земя до Драч, тъй като българите и персите, и влъхвите са едно и също нещо, и всички те са на тази земя пришълци.”

Същото се чете и в църковен ръкопис “Летописец 1627 год.” с № 774 от сбирката на НБКМ. Така и в известния “Именник на българските владетели”, след изброяването им, простиращо се назад във времето до 153 – 165 г. от н. е., а според някои до 117 г., е посочено: “Преди (някои смятат, че думата е “подир”) така назованите асирийски царе царува, както казахме, и Навуходоносор”. А в “Хрониката на Констанцкия събор” (ХVI Вселенски събор, заседавал от 1414 до 1418 г. в гр. Констанц на брега на Боденското езеро, Южна Швабия), написана от Улрих Рихентал между 1420 и 1430 година (стр. 477), срещаме герб с надписи: “Kayser von Bulgarii” (“Цар на българите”) и “Rex caldaorum” [“Цар (Владетел) на халдеите”], а под изографисаното се чете: “Българският цар, който трябва да има за пълномощие и един представител на Ордата, и владее също царството на халдеите”. По-нататък върху страниците на хрониката България е указана като “земя, намираща се някъде в Азия, източно от Дамаск, но западно от Индия”.

Тук в този район са се намирали древни български държави, една от които е Бълг, Балк, Балх или Балхара, срещана още и като Бактрия, намирала се на територията на днешен Северен Афганистан. А споменатият герб е поне от 2800 г. пр. н. е. и може да се види и върху знамето на брата на кан Аспарух – Котраг, и върху знамена от Волжка България. Днес, освен в герба на град Търново, абсолютно същата тази символика краси герба на германската провинция Баден–Вюрттемберг и на австрийската провинция Кернтен (Каринтия), в която живее население от славянски произход. Има я и във Великобритания; виждаме я върху фланелките на английския национален отбор. Автентичният герб може да се види в енциклопедия “България”.

А в апокрифния летопис “Видение Исаево” от ХI век неизвестният автор пише за българите и куманите като за един и същ народ, именувани различно според различната си вяра. В същия летопис се отбелязва и това, че по-рано българите са били “етиопи”, а Херодот нарича “източни етиопи” един народ, който по времето на персийския цар Ксеркс (485 – 465 г. пр. Хр.) “е живял навярно в Северозападна Индия”. Връзка в тази посока може да се направи и посредством известната “Книга на Енох”, която е на етиопски език (има я и в “славянска” версия), и в която е описан древнобългарският календар (същият, който е ползван и в общината на есеите, сред които е бил обучаван в младежките си години Исус Христос; който отчита астрономически явления в рамките на 60 хиляди(!) години и който през 1976 г. ЮНЕСКО обявява за най-точния в света). Сведения и обширни анализи за “етиопското” и “мирмидонско” българско минало откриваме и в книгите на д-р Ганчо Ценов и Кръстю Мутафчиев. Такива податки се срещат не само в Омировите епоси “Илиада” и “Одисея”, но и в така наречената “Хронографска Александрия” от края на IV в. пр. н. е., която е книга за живота на Александър Велики.

Днес науката борави с понятието “индоевропейско езиково семейство”. Значи става въпрос за връзки в езиково отношение в пространтвото между Индия и Европа. Ами кой е направил преход между тези два толкова отдалечени райони на света?! Всъщност, кой е бил винаги тук, след като империята на Атила е ненадмината по територия в цялата човешка история, дори от бившия Съветски съюз! Какво тогава ще се окаже така нареченото “Велико преселение на народите”?

В резултат на своите езикови изследвания Пламен Цветков (в книгата си “Славяни ли са българите”) стига до прозрението: “Би трябвало да се попитаме не защо българският е толкова близо до славянските езици, а защо славянските езици са толкова близо до българския?”

Опорни точки за това има предостатъчно и може да бъде добре илюстрирано чрез следния цитат от статията на Луко Захариев “Стари неща ли?”, публикувана във вестник “Про & анти” от 24–31.05.2001 г.:

“Старобългарският език беше наричан старославянски; една чудновата измислица, която лишаваше България от значението й за Европа. Твърдения на учени като Луи Леже, Роже Барнар и редица други, че старобългарският език е изпълнявал ролята на латински за славянските народи, бяха затваряни зад дебели стени. Тази истина се криеше като някаква ерес от нашия народ.”

А какво е и така нареченият “църковнославянски” език?

Значи следващата стъпка със сигурност ще бъде: “Не защо и как българският език прилича на другите езици, а обратното: Защо езиците на Земята приличат на българския и кои от тях произлизат непосредствено от него?”

Трябва ли тогава да ни изненадва изводът на авторите (Христо Танев и колектив) на книгата “АЗ-ът на българите и националните символи”:

“Никой от колектива на нашите съвременници, докоснали се до тези познания, няма да се учуди, ако след време се докаже, че първоначалният труд препис на БИБЛИЯТА е писан с буквите от азбуката на СВЕЩЕНАТА БЪЛГАРСКА ГЛАГОЛИЦА.”

Ще повярваме ли тогава и на думите на един смятан за мистик - Петър Дънов (Беинсˆ ДунҐ), който в началото на ХХ век казва:

“Българин”, в космичния смисъл на думата, е човекът на Духа (и руският академик Дмитрий Лихачов нарича България “държава на Духа”). Оттук, съвсем неслучайно България е средище на духовен подем - извор на идеи . . .  Българският език е най-точният език, на който могат да се предадат окултните закони и Словото на Бога, защото българският народ е най-древният на Земята . . .  Буквите не са произлезли произволно. Има си особен път, по който езикът е дошъл в света. Езиците не са създадени на Земята. Те са копие на нещата от невидимия свят. И езикът на всеки народ е нареден според неговото развитие . . .  Като съм дошъл на Земята между българите и аз си служа с българския език . . .”

А в своето “Призвание към народа ми Български – синове на семейството Славянско” през 1898 г. той известява: “Аз съм Елохим, Ангел на Завета Господен” и “Затова благоволих да извикам отдалеч, открай Небесата, двамата братя, светила на славянский род, и да им връча Словото на Истината и Словото на Живота, да ви го донесат и ви научат на пътя, по който да възлезете във вечната Виделина, в която обитавам: Виделината на живота, която ви проводих, за да пребъдете в нея.  . . .  Правдата е вечна, Отец ми е неизменяем, делата Му са неотложни, вие сте мой народ. Господ потърси дом за себе си и изборът му падна в славянското домочадие, което Небето възлюби за неговата Божествена добродетел. Затова ви пратих двамата ми служители, да ви донесат радостната вест да напуснете мрака на тъмните езически богове. И биде радост голяма в световете на Виделината, кога Бог положи печата на великото Си име на вази и положи Духа Си в сърцето ви в Завет вечен. И явих се на тогавашния ви царствующ господар и му известих волята на Небето да приеме пратениците Ми на Новия Завет и той ми послуша гласа и се удостои пред мене да стане родоначалник на духовното ваше възраждане.”

Ето и една извадка от книгата на Виктор Абрамов “Да. Путь встречи с учителями”: “През 1993 г. е дадена за набор книгата на кандидата на филологическите науки Николай Николаевич Вашкевич “Под седем печата”. Отговорът на въпрос от протокола на лауреатите на Нобелова награда за ХХ век може да звучи така: “На разумния човек са необходими два съвършени езика – западноарабския и кирилския.” Западноарабският цифрово-буквен код съдържа 28 символа, включващи в себе си идеите на слънчевия и лунните цикли, играта на карти и шахматната игра. Кирилският цифрово-буквен код се явява съвършено средство за общуване с които и да е други разумни вселени в космическото поселение на живота. Четиридесит и трите символа на кирилицата съдържат в себе си както предходните идеи на арабския език, така и допълнителни идеи на разнообразните пропорции на светлинно-звуковата хармония и многомерната гъвкавост на различните смисли. . . . Свети Кирил грамотно е създал лингвистичната основа за славянската метакултура. Той е върнал разширените основи на протоезика на народностите, започнали миграция на север от своята прародина преди повече от седем и половина хилядолетия. А сам той е продължил своята работа в други светоносни съществувания, създавайки лингвистичните основи на Вселенския език.”

Така, независимо от превратностите в Българската Съдба, ние българите и днес, след повече от едно хилядолетие, следваме духовните пътища, прокарани от Светите братя Кирил и Методий.

Българският Дух е един от основните творчески и градивни фактори на нашата планета Земя. Той е приносителят на духовността и индивидуалното космическо съзнание – АЗ-ът на бълг-ариите. Но многократни злоумишлени съкращавания на българската история и пренебрегване и унищожаване на създаваното от българите по света правят необходими вечната ни будност и будителство.

Така АЗ, БУКИ, ВЕДИ, ГЛАГОЛИ, ДОБРО, ЕСТ . . .  е нашето верую за ведение и добродействие, сега и в бъдното, во веки веков, което Георги Раковски в “Ключъ бьлгарскаго iазыка” разшифрова като сакрален текст за БЪЛГАРСКИЯ “АЗ” – НОСИТЕЛЯ И РАЗПРОСТРАНИТЕЛЯ НА ЗНАНИЕТО.

Статията е прочетена 580 пъти
Назад към брой 114Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017