Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 26 в брой 114

Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница - част 26
Категория: История

Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие

Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух

продължение от брой тази статия

Твърде много несъответствия се получават. Нека имаме предвид и това, че гръцките фонетико-буквени трансформации са довели до това, днес цял свят да говори за страната “Египет”, докато тя се е наричала “Та-Кемет” или Та-Хем (или може би “Таг-Емет”), а титлата “фараон” е звучала като “бата-рекс”. Също и името “Тракия” се тълкува като “страна на хора, населяващи района на три реки”. Свързва се и с град Троя (трояни, троянци; в “Джагфар Тарихъ” – Атряч, съответно “атрячи”; а италианците днес казват на траките “трачи” („traci”), където цар Резос (имаме и река Резоска) довежда своите войни траки. Правят се паралели и с племето травси, а според други става дума за “drasikes” – “смели, храбри”; всъщност близкото до ума – “дръзки”. Но за Тракия е известно и названието Ракхива, означаващо “Небесна Твърд”, “етерно пространство”. (Виж “Илиада”, “Одисея”, книгата “Битие” от Библията, “Кратка енциклопедия Тракийска древност”, книгата „Страници от камък и дърво” от Олга Кръстева и Ангел Ахрянов, както и произведенията на Ваклуш Толев.)

Не би било уместно да се разпростираме още, но за по-любознателните податките са достатъчни, за да стигнат сами с подобаващо четене до „българската връзка”. Ще подсетим все пак за планината Хем(ус), Хемимонт и понятието „хемисфера”. (Виж книгата на Стефан Симеонов „Египет – ключ към тракийската култура”.

Нека обърнем още внимание и на известните имена “Испе-рих”, “Испюр-риг”, “Испор-рих” “Еспере-рих”, “Испор-цар”, “Теле-риг”, “Бат(е) Баян”, “Бат Билга”, “Омур-таг”, “Омир-таг” и пр. (Виж също книгите “Древните българи и пирамидите” от Владимир Цонев и “Изгубените кодове на древните българи” от Александър Алексиев – Хофарт.)

Какво тогава ни кара да не вярваме на Паисиевата история, както и на написаната точно 30 години по-късно от йеросхимонах Спиридон “История во кратце о болгарском народе славенском”, която връща балканската история на българите до 986 г. пр. Хр?! Още повече, че текстовете им добре се схождат и в същото време от тях е видно, че двамата монаси са ползвали различни източници на различни места. Подминаваме и съчинението на  поп Йовчо от Трявна “Летопис и родословие”, в което той проследява давността на българската история до 1184 г. пр. н. е. (За него се смята, че е ползвал остатъци от откритата през 1825 г. и изгорена от тогавашните владици гърци патриаршеска библиотека от времето на патриарх Евтимий, т.е. тя със сигурност е съдържала и книги поне от ХI век. Това не обяснява ли, например, защо при римляните се констатира използването на древния български календар и че императорите им са получавали български календарни прозвища? Всъщност по-голямата част от тях са траки. (Виж книгата на Йордан Вълчев “Календар и хронология” и част ІІІ-та от книгата на Добрин Денев „Неизвестното в българската история”, както и споменатите Здравко Даскалов – “Още доказателства, че Византия е дело на българите” в сп. “Ави-тохол”, кн. 22 – 23 от 2002 г. и сборника “Готи и Гети”, съставител проф. Асен Чилингиров.)

За сравнение в рамките на почти шест хилядолетия можем да привлечем и статията на Боно Шкодров “Писмени знаци на старите българи и връзката им с древните цивилизации”, публикувана във вестник “Народен будител”, бр. 2 (69) от 2001 г. (Същата статия, но с подробни сравнителни таблици обнародва и вестник “Аз-Буки”, бр. 1 – 2 от 10 – 16.01.2001 г.) Само векове потисканото ни самочувствие и унищожаването на историческите ни паметници и родова памет може да бъде причина за такава формулировка на заглавието, а то спокойно би могло да бъде обърнато: “Писмени знаци на древните цивилизации и връзката им с тези на старите българи.”

Не са ли достатъчни доказателствата за тезата, че Светите братя Кирил и Методий стъпват на една достатъчно дълга българска писмена традиция и всъщност, както казахме, не създават принципно нови азбуки, а провеждат необходимата за тогавашното време писмена и езикова реформа? Налице е една последователност и приемственост, която и днес, и за още дълго време ни гарантира съвършенство и лекота при боравенето със завещаните ни от нашите предци език и писменост. Те са може би нашите най-големи богатства като народ и ще бъде престъпление, ако позволим да бъдат сквернени от невежи и безсъвестни завистници и рушители на всичко разумно и свято.

Достатъчно данни и ежедневно възникващи нови откриваме за още по-древни епохи – атлантска, лемурийска, хиперборейска. Така например, в книгата си “Пророк на миналото” известният изследовател Ерих фон Деникен привежда пример със списък на царе праотци от далечното минало, когато е бил създаден човекът. Този списък представлява клинописен текст върху каменен блок с неправилна форма и височина 20,5 см., и е намерен в иракския град Корсабад, близо до Мосул, в долината на река Тигър. Времето в него се измерва със стотици хиляди години, преминава през редица катаклизми и Всемирен потоп, а редакторът на книгата отбелязва под черта, че той “удивително прилича на “именника на българските ханове”. Ето и следните имена на градове и царе, древнобългарското звучене на които едва ли се нуждае от особено аргументиране: Алалгар, Бад-тибира, Думузи, Гулла, Балих, Тизкар, Самуг, Илку (ще отбележим, че един синовете на споменатия кан Кардама се нарича Ила). Един от последните в именника е “божественият Гилгамеш”, в чиято шумерска фонетична транскрипция (Билга-мес) също се чете исконното българско име (Билга, Билган, Билхан). Но и днес в традицията на Ламаизма съществува понятието “Хубилган”, означаващо ново въплъщение на известен светец или учител на човечеството, наред със специална практика за неговото разпознаване (тук “ху” положително значи “висок”, “висш”, “високоиздигнат”). (Виж книгата на Б. М. Моносов “Бешенная скачка на бледном коне, или по эту сторону магии” – стр. 6.) Виждаме, че и в топонима Корсабад присъства частицата “бад”, която също е съставка на много български наименования. Имаме и такова “Хурса”, за което тук не следва да се впускаме в повече подробности.

Ето и една извадка от споменатата книга на Виктор Абрамов (стр. 41): “През 1993 г. е дадена за набор книгата на кандидата на филологическите науки Николай Николаевич Вашкевич “Под седем печата”. Отговорът на въпрос от протокола на лауреатите на Нобелова награда за ХХ век може да звучи така: “На разумния човек са необходими два съвършени езика – западноарабския и кирилския.” Западноарабският цифрово-буквен код съдържа 28 символа, включващи в себе си идеите на слънчевия и лунните цикли, играта на карти и шахматната игра. Кирилският цифрово-буквен код се явява съвършено средство за общуване с които и да е други разумни вселени в космическото поселение на живота. Четиридесет и трите символа на кирилицата съдържат в себе си както предходните идеи на арабския език, така и допълнителни идеи на разнообразните пропорции на светлинно-звуковата хармония и многомерната гъвкавост на различните смисли.  . . .  Свети Кирил грамотно е създал лингвистичната основа за славянската метакултура. Той е върнал разширените основи на протоезика на народностите, започнали миграция на север от своята прародина преди повече от седем и половина хилядолетия. А сам той е продължил своята работа в други светоносни съществувания, създавайки лингвистичните основи на Вселенския език.”

Тук отново попадаме на „дежурните” заобикалящи „версии”, подменящи „български” с „кирилски” и „славянски”, както и не е указано географското местоположение на „прародината, от която е започнала миграцията на север”, но знаещият може да постави нещата на мястото им. Например, днес науката борави с понятието “индоевропейско езиково семейство” (а допреди време се е ползвало понятието „индо-германско”). Значи става въпрос за връзки в езиково отношение в пространтвото между Индия и Европа. Ами кой е обхождал цялото това пространство хилядолетия наред?! А и целия останал свят, за което има толкова много свидетелства?! Какво тогава се оказва така нареченото “Велико преселение на народите”? – След като и в по-новата ни история за българите се пише, че са по-многобройни от пясъка в пустинята и в морето; след като българската империя (срещу която е издигната “Великата китайска стена”) достига размери, ненадминати дори от бившия Съветски съюз. А ако вземем предвид и другите движения на българите – като държавотворен и просветителски дух на човечеството, но съобразяващ се с местните условия и всяка нова среда, няма ли това да се окаже вярната следа, която ще ни отведе до непротиворечива обвръзка на материалните и езотеричните (окултните) науки? – Нещо, за което тук искаме да направим сериозна заявка. Тези връзки можем да открием във всички части на света, за което има значителен брой проучвания и те поставят днешните български историци и други учени пред огромен брой сериозни изследователски и аналитични задачи. Сред тях езиковият анализ е с изключително силни доказателствени възможности. Така например, някои изследвания на Пламен Цветков го карат да предефинира един от елементите на задачата. В книгата си “Славяни ли са българите” (издателство ТАНГРА-ТанНакРа, София, 1998 г., стр. 142) той стига до прозрението: “Би трябвало да се попитаме не защо българският е толкова близо до славянските езици, а защо славянските езици са толкова близо до българския?”

Опорни точки за това има предостатъчно и може да бъде добре илюстрирано чрез следния цитат от статията на Луко Захариев “Стари неща ли?”, публикувана във вестник “Про & анти” от 24–31.05.2001 г.: “Старобългарският език беше наричан старославянски; една чудновата измислица, която лишаваше България от значението й за Европа. Твърдения на учени като Луи Леже, Роже Барнар и редица други, че старобългарският език е изпълнявал ролята на латински за славянските народи, бяха затваряни зад дебели стени. Тази истина се криеше като някаква ерес от нашия народ.”

Проф. Роже Бернар пише: “Старобългарският език е най-старата форма, в която е познат славянският език и ако понякога го наричат старославянски, това се прави, за да се подчертае универсалният характер на този език, който се налага като език на църквата на всички православни, така че заслужава името “латински език на славяните”.

Ето и една извадка от статията на доц. д-р Евлоги Данков “Теософското учение на Петър Дънов (критичен анализ)”, публикувана в сп. “Богословска мисъл”, бр. 2 от 1998 г.: “Известно е, че Ригведа е създадена около 1100 – 1000 год. пр. Хр. Санскритският език и свързаните с него учения са пренесени от Запад на Изток. Народите, които са се заселили в Индия, Иран и др., са тръгнали от Централна и Югозападна Европа и Южна Азия. Централният език на тези народи се нарича “Сато(м)” по названието на стотицата. Сам по себе си българският език се счита за опорен при реконструкцията на групата езици “Сато (м)” (Вж. Т. Барроу, Санскрит, Москва, 1976, с. 1 – 65).”

За постиженията на чужди учени в тази насока пише в книгите си и ст.н.с. Петър Добрев.

Обратния научен път от Европа до Индия извървява още нашият възрожденец Георги С. Раковски с книгата си “Ключъ бьлгарскаго iазыка”, а също и енциклопедистът д-р Петър Берон, но на тези им постижения се гледа като на езикови занимания и упражнения единствено от патриотични подбуди. (Дори може да се проследи инертността в науката, като се установи, че писаното за последните двама е едно непрестанно преписване на становището на проф. Михаил Арнаудов от 1922 г., без да се изследват първоизточниците.)

Но всъщност санскритът, с който сравнява българския език Раковски и който е в основата на всички езикови изследвания и на доктрините на индоевропейското езикознание, може да се нарече изкуствен език, създаден от древните българи брамани преди V век пр.н.е. Тогава браманът Панин(и), роден близо до столицата на Балх, създава първата граматика на този език по искане на местния владетел за преодоляване на множество затрудняващи комуникацията говори. Какво тогава правим всъщност: сравняваме днешния български език с древния ли? (Виж книгата на Христо Маджаров “Големият заговор срещу българите” – стр. 25/26.)

 

Следователно, следващата стъпка със сигурност ще бъде: “Не защо и как българският език прилича на другите езици, а обратното: Защо езиците на Земята приличат на българския и кои от тях произлизат непосредствено от него?”

 

Защото ще се окаже, че при изследванията се прилага принципно погрешна методология. Приели сме (или по-точно, успели са да ни подтикнат или принудят да приемем), че това, което наричаме българско представлява малко клонче от Дървото на живота, и то като част от по-големи клони; а за стеблото и корените въобще не трябва да мислим, защото те са “неведоми” в безкрая на времето. По този начин сравнителното езикознание се занимава със сравняване на листа и клонки, без да ни насочва към разбирането, че в действителност като малки мравки пълзим именно по стеблото.

Това образно сравнение можем да представим и по друг начин. Ако вземем кубчето на унгареца Ерньо Рубик и оприличим неговото подредено състояние на първоезика на човечеството, то разбъркването на елементите ще отговаря на “Вавилонското язикосмешение”. То продължава и днес. Близко до ума е, че броят на езиковите елементи обуславя толкова милиарди комбинации, че едва ли са много онези, които знаят алгоритъма за обратното правилно подреждане. Само по силата на логиката можем да сме сигурни, че такъв алгоритъм съществува. Сигурно е и още нещо: някои от елементите (това са онези, които се намират в центровете на страните на куба, т.е. тези, през които минават неговите оси) винаги запазват взаимното си разположение. Е, вече няколко пъти си позволих да изрека с различни думи една от основните тези на настоящото писание: Тези елементи, около които става въртенето на останалите, това е структурата на българския език. И един ден, когато човечеството възвърне достойнството си да общува пряко с Промислителя Творец, Той отново ще ни даде знанието за Върховното Единство, основа на което са Мисълта и Словото.

Засега на „Княза на този свят” е дадена власт да „българоблудства”. Премного са примерите за това, което показва къде е Силата. Но учреденото право на свободна воля включва противопоставянето.

Какво да кажем и за научността и истинността на днешната официална наука, след като в студентските аудитории се четат лекции при следните постулати:

“Могат да се направят известни обратни заключения за една обща основа, за един индоевропейски основен език на различните, принадлежащи към това езиково семейство езици. Но индоевропейският основен език днес се разбира като абстракция на общите езикови признаци, които могат да бъдат изведени от отделните индоевропейски езици. Той е една хипотетична изходна база и за историческото сравнително езикознание той остава една необходима помощна конструкция за етимологически цели.”

Не звучи ли това като “помощна конструкция за доказване на закон на името на барон Мюнхаузен за самоповдигането за косите”?

Нека тогава езиковедите ни обяснят защо срещу отделни думи в другите “индоевропейски езици” в българския език са налице цели фамилии такива, като от пръв поглед се вижда, че са древни. Например, в английския обичайна е думата “stress”. И на български казваме “стрес”, но и “потрес”, “стреснат”, “стряскам”; имаме и “трясък”, “треса”, “трескавица”, “друсам”, “трус”, “стресница”, “треска”, “втрисам”  . . .  Сигурно някои приемат, че думите “Klappe” и “klappen” идват у нас като “клапа” или “клапан” от техническия немски, пропускайки съвсем българските “хлопам”, “хлопвам”, “похлупвам”, “похлупак”, “клатя”, “хлопка”, “склопявам” (сключвам, затварям), “клепка”, “клепам”, та дори “хлипам” (за сведение: там, където ние употребяваме думата “клапан”, немците казват “вентил”, а на старонемски “хлипам” е “hlidan”)  . . .  Може би и споменатото латинско “sic!” ще се окаже свързано с българските “секвам”, “сепвам”, “сецвам” и пр. А да не би българската дума “вятър”, свързана с “вея”, “виелица”, “вейка” и пр., да произлиза от английската “weather” (фонетично “уедър”) или от немските “Wetter” и “wehen”?  . . .  Може би един ден ще погледнем по друг начин и на латинската и днешна италианска дума “candela” – “свещ”, “вощеница”, след като са налице предостатъчно сведения, че българите първи от всички са приели Християнството от апостолите Павел, Андрей и Андроник, и на фона на думи като “кандило”, “кадя” и “кандилкам”. (Виж също “История на българския език” и “Сравнително индоевропейско езикознание” от акад. Стефан Младенов, както и в приложението статията “Бил ли е Св. апостол Павел в античния Пловдив”, взета отстраницата в Интернет с адрес: http://www.geocities.com/l_p_f_c_1936; авторът не се е обозначил но е посочил адрес за кореспонденция mailto: l_p_f_c_1936@yahoo.com, а за Св. Андроник е писано, че е от кръга на 72-та около Исус Христос и е основател на Панонската епархия. Още аргументи за тези събития привежда Асен Чилингиров в сборника “Готи и гети”, както и архимандрит Кирил Рилски в „Българската самостоятелна църква в Илирия”, изд. 1930 г.)

Примери могат да се открият с хиляди. И това е при дрешното състояние на езиците; миналото недвусмислено сочи още по-голяма близост, при което българският език запазва своята основа, а другите се променят, разклонявайки се и отдалечавайки се именно от него. Древнобългарското “тълмач” (преводач) и днес използваме като “тълмя”, “тълкувам”, а в немския е станало на “Dolmetscher”. Било е време, когато германците са казвали “liuti”, преминало постепенно в днешното “Leute” (фонетично “лойте”), а ние без промяна открай време казваме “люде”. Немското “rügen” на старонемски е било “ruogen” и означава “укорявам”, “порицавам”, “мъмря”. А българското “ругая”? . . . (Може би образно “бода с рога”, “ръгам”).

Налице са и признания, че в латинския език са се влели повече от 2500 чужди думи, но в тази връзка не се споменава дори терминът “славянски”. Дори глаголите “пиша” и “рисувам”, които в един момент могат да означават едно и също действие, в българския и в латинския са с едни и същи корени – “пис-(ати), пис-(ар)”, “рис-”, “pic-” (“художник” е “pictor”). Но дори да вземем само едно от късните свидетелства за присъствието на българи на Апенинския полуостров, то е достатъчно красноречиво. Епископ Енодий е написал около 500 г. “Похвално слово” за своя крал Теодорих Велики (453 – 526 г.) – крал на остготите, известен преди това като Дитрих фон Берн от немския епос “Песента на нибелунгите” (в който епос се разказва и за Атила). В словото си Енодий подробно разказва за противоборството между българи и готи на полуострова, а по повдигнатия въпрос пише: “Откакто българите дойдоха в Италия, латинският език се накърни.” (Интересна в това отношение е не само книгата на Стилян Чилингиров “Какво е дал българинът на другите народи”, но специално за българите в Италия забележителна е книгата на Винченцо Д‘Амико “Българите, живеещи в Италия през късното Средновековие”, издадена в Рим през 1942 г. В нея са приведени данни, че повече от 700 населени места в Италия са съградени от българи, а техните потомци в наше време са повече от 3 млн. души. Други автори смятат, че те достигат 7 млн.)

Но учените не желаят да се занимават с етимология; от една страна, защото е трудоемко, но най-вече, защото чувстват, че ще трябва да бъдат променени редица езикови, а от там и исторически представи. Те казват: “Това не е сигурно” или “Това е случайност”. Но за случайност може да се говори, когато става дума за пет-шест случая, а когато са хиляди? . . .

Хубаво е, когато до едни и същи резултати се стигне по различни пътища. По един от тях ни води изследователят ст.н.с. Петър Добрев, който за тридесет години е изследвал повече от 120 съвременни и древни езици и диалекти. По свой път върви и Борислав Иванов, който стига до значението на отделния звук и в своята “Говореща азбука на прабългарите” (с речник) заключава: “Прабългарите са говорели език, който е бил непосредствено близък или еднакъв с първооригиналния човешки език. Езикът, който Господ е дал на човека при Сътворението. И този първоизворен, Божествен език те са ни оставили, вписан почти изцяло в съвременния български език.” И по-нататък един мост към споменатия по-горе етноним асирийци: “Друго, което веднага се забелязва, е принадлежността на прабългарите към по-голяма човешка общност, наричаща себе си ази и която вероятно е говорела на същия език. Наименованията Азия, Азовско море, Каспийско море, мизи, Зиези, Загора, Асирия, а защо не и Ахил (Азил) с неговите мирмидонци (войници – синове мидийци), за които според гръцки източници се твърди, че са българи) показват, че много преди VII век от новата ера азите са притежавали цивилизовано общество и са били активни участници в историческите процеси.” (В статията на Стефан Чурешки “Отношението “Българи – хуни – скити в ранносредновековните текстове”, публикувана в сп. “Минало”, кн. 1 от 1998 г., четем: “Ариан казва в своя “Периплус”, че Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, което се намира на Меотидското езеро. Той бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия.”  . . .  Йоан Малала говори през VI век за “българи” вместо “скити”, преразказвайки същата версия за Ахил: “И така споменатият Ахил заминал заедно с Атридите, като водил своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.” Българите са наричани и “хуни-мирмидонци”, а също и “пеонци”, “свързвайки ги с водените от тракийския вожд Пирайхмес пеони на помощ на Троя.” Засвидетелствани са и като траки, скити, западни скити; доста преди това като пеласги, кимери и пр. И в известния “Шестоднев” на Йоан Екзарх от IХ в. се отбелязва, че тесалийските мирмидонци на Ахил са българи. Но в редица преписи и съвременни издания този пасаж е заличен.)

Може би следва да добавим: азери, хазари, азърбайджанци, отправяйки поглед и към свидетелството на арабския пътешественик Абу-л-Касим ибн Хаукал, който през 977 г. допълва труда на по-рано писалия ал-Истахри – “Книга за пътуванията и страните”, но повтарящ го дословно: “Езикът на българите (става въпрос за волжките българи; Р.П.) прилича на езика на хазарите.” Трябва да посочим и наскоро преоткрития свод древнобългарски документи “Джагфар Тарихъ” – “История на Джагфар”, включващ през 1680 г. документи от ХI – ХIV в. и връщащ писаната българска история с 35 хиляди(!) години назад. Според нея първият българин е Иджик, Аджак или Азак, заченат от Женския дух – огромната риба Бойгала, и алпа Боян (Аудан). Това на пръв поглед митологично описание намира рационално (от днешна гледна точка) обяснение в езотеричната литература, която разкрива как в далечни геологически времена е извършено залагането на човешката форма на съществуване на душата – човешката монада. Нека споменем само две формулировки за еволюцията, които не изключват, а обхващат Дарвиновата: “Планетите (всяка една поотделно) преминават през различни планетни състояния – сатурново, юпитерово, лунно, земно и т.н.; стават слънца и формират слънчеви системи, а слънчевите системи се превръщат в астрални съзвездия.” и “Пръстта става минерал, минералът – растение, растението – животно, животното – човек, човекът – Бог.”

Видяхме вече “евангелието и псалтира със “сирскы букви”, които наред с редица други съпоставки водят Абазиз Вежаев до извода, че в Херсон Св. Константин – Кирил Философ “се е запознал с началния език или праезика на човечеството” – сирийския или арамейския.

За (а)сирийския език като първоезик на човечеството пише и опонентът на Маурус Храбан (Черноризец Храбър) в разгледаното вече произведение “О писменех” (“За буквите”).

А защо да не си помислим, че тук става дума за АЗ-овия дух, за АЗ-овото съзнание, за индивидуалността изобщо, “излята” сред човечеството и носители на които са космичните българи? Нима е случайно, че първото нещо, с което започваме в училище, е АЗ, БУКИ, ВЕДИ, ГЛАГОЛИ, ДОБРО, ЕСТ  . . .,  което Георги Раковски в произведението си “Ключъ бьлгарскаго iазыка” разшифрова като свързан сакрален текст за НОСИТЕЛЯ И РАЗПРОСТРАНИТЕЛЯ НА ЗНАНИЕТО (ВЕДЕНИЕТО, което други постоянно се мъчат да заличат, за да ни накарат да изпаднем в не-ведение)? Нима днешните индийци не признават, че техните предци са получили ВЕДИТЕ от север? (Да си припомним героя войн Арджуна от едно от най-цитираните произведения от древния епос “Махабхарата” – “Бхагават Гита”, наред с етническото име на сребърните българи – ар(д)жани (“арг” на древнобългарски е “сребро”), от което няма как да не идва и днешното понятие за сребро в редица европейски езици – “argentum”, “argento” (фонетично “ардженто”). А арабите са ни наричали “бурджани”, със значение “благородни, достойни хора”, а Европа – “Страната на бурджаните”; от което наименование произлизат понятията “бюргер”, “буржоа(зен)”, “боргезе”, фамилното име Борджии и пр.) А нима от север при китайците не е отишъл големият философ Лао-Дзъ с името Боян? (Виж и интервюто на Юлия Христова с археолога д-р Марин Димитров във вестник “Черно море” от 15.08.2001 г., озаглавено “Великата китайска стена била вдигната заради прабългарите”.)

Историята ни дава безброй примери през всички времена, а и в настоящето. Нима българинът не е най-големият индивидуалист на света и не носи самочувствието, че е център на Вселената? Никъде в други страни българинът не се обединява в затворени общности, както това е характерно за другите националности. Няма да открием български квартали в Америка, Канада, Австралия или където и да било другаде. Но навсякъде българинът е най-изявеният. И ако това не бие на очи или остава пренебрегвано от средствата за масова информация, то всеки попаднал в чужбина може да си направи труда да разгърне който и да е телефонен указател. И навсякъде ще чуе реплики на възхищение: “Тук има един човек от България, който е направил или прави това и това.”

Неудобно е някак си да се признае и тръби, че през 1991 г. коефициентът на интелигентност на българите се е изравнил с този на израелците, а до 1995 г. го е надхвърлил с 3,5%. Независими проучвания сочат, че българите, които съставляват 17 стотни от процента (!) от земното население, са излъчили 3 % от програмистите и 5 % от изявените медиуми на планетата, което е съответно 18 и 29 пъти над средното! (Виж “АЗ-ът на българите” – стр. 84, “Книга за българския народ” от Атанас Мочуров – Сломер, стр. 145 и книгата на Росица Божкова и Живко Желев “Окултизъм и наука”.)

От физиката и химията е известно, че всяка концентрация е съпроводена със стремеж към разсейване, разтваряне. Така в обществен порядък казаното се изразява в “разреждане” на “прекаления” духовен потенциал в други страни. Затова българинът винаги е бил духовен кредитор – странстващ бард и трубадур на новото; само привиден гурбетчия, но всъщност тръгващ по света, защото има какво да му каже; понякога сам възприемащ се като емигрант, но винаги, макар на моменти само в подсъзнанието си, затаил стремежа към “завръщането в бащината къща”. Забележителна илюстрация на това е книгата на Стилян Чилингиров “Какво е дал българинът на света”, издадена през 1937 г. – една добра възможност за сравнение с изминалото време и особено с настоящия невероятно динамичен преход между две хилядолетия.

Такава е мисията на българина – да постига и разпространява ЗНАНИЕТО. (Възможно е думата “знание” семантично да значи “нещо присъщо на, идващо от АЗ-овете, които са с огнена, слънчева уста”.) И ако ние българите трябва да търпим трудности и лишения, то положително това е едно от средствата против възгордяване и срещу разлагащата сила на богатството и благоденствието. Окултистите ни казват, че те, както и липсата на болести, не представляват абсолютно никакъв проблем, но историята ни дава предостатъчно примери за последващо плъзгане по наклонената плоскост на охолството и разгула, и деградация във всяко едно отношение.

А по отношение на езиците: във Вселената и на Земята съществуват сили, които се стремят да наложат един език, както и такива, които работят за тяхното диференциране. (Виж Рудолф Щайнер – “Бхагават Гита и Посланията на апостол Павел” – ариманически и луциферически същества, асури и пр. Същото се отнася и за национализма и глобализма.) В тази полярност на стремежите и действията не може да се определи еднозначно добра и лоша страна, тъй като промяната на условията води до промяна и на гледната точка и мотивацията. Това е част от механизма на еволюцията. И все пак, опорна точка за оценки е дали дадена страна следва някакъв ограничен и користен личен интерес за сметка на другата, а не посоката на Вселенската еволюция. А за нея са посочени предостатъчно “жалони”, като в най-голяма степен е дадена възможност за изява на свободната ни творческа воля.

Всъщност, филолозите само констатират езиковите явления и виждат, че те следват определени закономерности. Но те нито определят тези закономерности, нито могат да ги прогнозират. Извършват само регистрации със задна дата и не могат да вземат отношение по въпроса защо и как става всичко това. Не могат да ни кажат защо от един език се получават други с различен строеж и лексика. Нали при едни и същи изходни предпоставки и резултатите следва да са еднакви? Още по-малко останалите носители на езика планират и уговарят помежду си граматически правила, да не говорим за структурни промени. А защо изкуствените езици не могат да се наложат, въпреки логичността и подредеността им? Подобни неща могат да се наблюдават във всички области на живота. Значи необходимостите и причините за тях трябва да търсим по на високо.

Отново стигаме до мисълта за Бога и неговите съработници. Някой е казал: “Учените изучават законите на Природата, но не искат да видят зад тях Законодателя. Те могат да приемат, че наличието на един часовник е достатъчно основателен признак за съществуването на часовникар, който го е направил, но нито Светът, нито Животът, нито Вселената са им достатъчни, за да приемат съществуването на Промислителя Творец.”

Ето, в книгата “Кабала” можем да открием още нещо удивително. В нея се говори за седем велики и могъщи духове, стоящи пред трона на Всевишния и 72-ма гении, управляващи сферата на проявения свят. Имената им са имена на Божието всемогъщество. В “длъжностната характеристика” на 16-я от тях е записано: “Хакамиах – Бог, съзидаващ Вселената. Против изменниците и за да се удържи победа, и да се освободим от тези, които искат да ни притиснат. Да се произнасят техните имена със следното: “Всемогъщий Боже на войските (в различните преводи: “Силите”, “небесните войнства”, “полковете”; Р.П.), Ти, който създаде Вселената и покровителстваш българския народ, аз те призовавам с името Хакамиах за избавлението на България от нейните врагове.”

Трябва да се подчертае, че нито едно от описанията за ролята на другите гении не е свързано с името на народ или държава! Положително в тази връзка са и думите на Петър Дънов в книгата “Българската душа” (стр. 168 – 169): “България е единствената страна на Балканския полуостров, която има представител в Божествения свят. Това е необикновена привилегия, но и голямо задължение. Ето защо българинът трябва да бъде крайно внимателен – на първо място в отношенията си с Божествения свят, след това – към народите и след това – към своя собствен народ. А това още значи: да погледне много отговорно към своята съдба. Благословението от “горе” трябва да бъде оправдано.”

Да си припомним и това, че в “История славянобългарска” Паисий пише за разделянето на хората при строежа на Вавилонската кула (“стълп” – оттам и думата “стълпотворение”) на 72 народа и езика – колкото е броят на посочените по-горе гении. (Със сигурност маркиз д‘Алвейдр не е чел Паисий.) За “седемдесет и двама богове, които властват над седемдесет и двата езика на народите” се говори и в редица гностични евангелия и писания. Голяма сбирка такива е намерена през 1945/6 г. край селището Наг Хамади в Северен Египет. Ето някои заглавия: “Пистис София” (“Праведната Мъдрост”), “Природата на Архонтите”, “Книга на архангелите от пророка Моисей”, “Книга на Нориа”. Показателно е, че изследователите и коментаторите постоянно правят връзки с отгласи и посочват препратки към знанието на халдеите. (Виж книгата на Жан Дорес “Тайните ръкописи от Египет”.)

Нима тогава е случайно, че нашата столица ни носи името София – мъдрост, а страната ни е единствената в Европа, която е запазила името си през всичките хилядолетия, за които говорихме? Също и потвърждението на предсказанието за България от богомилския жрец Петър Осоговец през 956 г.:  “И повели Бог Млечният път да властва над България.  . . .  И превратна бе участта на Египет, умряха двата народа близнаци в Междуречието, изгоря Гърция, погина Юдея, разсипа се Рим, само Византия и България останаха.  . . .  Но този, що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят Византия навсякъде, а България като огнена птица ще се възражда из собствената си пепел, та докрай на вековете ще пребъде . . .”

 

Затова, както казваме, че сме малки пред хляба, така малки сме и пред духовния ни хляб, защото той ни се дава от най-високоТО място и ние нямаме право “да даваме свето нещо на кучетата, нито да хвърляме бисерите си пред свинете . . .” (Евангелие от Матея, гл. 7, ст. 6.)

 

Въпреки всичко казано, не следва да се увличаме по тезата за “богоизбрания народ”, защото всеки родител еднакво обича децата си. Разлика може да има само в количеството радост и удовлетворение, които взаимно си доставяме.

 

Така вместо да се впускаме в сделки от рода “кон за кокошка”, бихме могли да обсъждаме въпроса дали да бъде върнат правописът отпреди 1945/46 година. Такова предложение беше направено пред Народното събрание през 1991 г., но то остана без последствие. (Виж статията “Правописната реформа в България от 1945 г.” от Елена Русева във вестник “Народен будител”, бр. 2(69) от 2001 г. В нея се цитира статия от Йордан Вълчев във вестник “Прелом” от 1992 г.) А известна е сакралната същност на буквата Ѣ (е-двойно или ятова гласна), за която посветените отдавна са известили и предупредили, че е “най-българската буква” – един от духовните стожери на България, и ако се изхвърли от употреба, ние, българите, ще се окажем в тежко положение; нещо, което не от днес е печален факт. Но от друга страна, българският език до голяма степен вече се е “нагодил” към настоящия правопис, а и социалната обстановка в момента е такава, че предварителната нагласа спрямо каквито и да било реформи е крайно отрицателна. Добре поне, че редица стари книги се издават фототипно, с което до известна степен се запазва благотворното психологическо въздействие на стария правопис. Сложно е, но това е наш, български проблем, а не конюнктурната инициатива за приобщаване към Запада чрез латиницата. Затова някои с право питат: А ако след време политическият вятър отново промени посоката си, пак ли ще трябва да си сменяме азбуката?

Друг проблем в тази връзка е и този с личните имена. Името също е един своеобразен генетичен код, една вибрация, която отразява човешката личност. Пътят, по който човек получава името си, също не е случаен. Дори едно любителско изследване на американец е установило, че хората, чийто инициали означават или наподобяват думи, носят “печата” на техния смислов заряд. Например, човек с името Свилен Рашев Златев, съкратено С.Р.З. и напомнящо думата “сериозен”, следва да е именно такъв. В съобщението за това “хоби” се дават примери за силата на имена, означаващи БОГ (G.O.D.) или МЪРТЪВ (D.A.D.). Но името не е само свидетелство за дадено качество, а може да е заложено като предизвикателство човек да се бори за избягването или изкореняването му. И ние можем да проверим това.

Да се замислим над името на известния американец Джордж Сорос (унгарец по произход с име Дьорд Шорош), имайки предвид, че “сорос” на гръцки означава “гроб”, “ковчег” и “погребение”. Всеки също може да прецени дали лицето с прякор Горби не “загроби” половината свят. Или пък какво става с българската армия, когато я “реформира” човек с името Свинаров? Каква ли щеше да е държавата ни с вицепрезидент Куцкова?  . . .

Окултистите са ни дали следното правило: Името трябва да звучи музикално и да има в себе си от трите части на азбуката (от А до И, от Й до Р, от Р до края), и то така да са съчетани хармонично буквите или сричките, че при изговарянето на името да се чувства мекота. Името може да е както сигнал, така и отрицание или предизвикателство за преодоляване на известни качества.

Българската именна традиция ни е завещала прекрасни имена, но криворазбирането на демокрацията и изопачените представи за свобода ежедневно ни правят свидетели на гротескни случаи на именуване с тежки последствия за цели поколения. Чуждите фамилни имена в повечето случаи не дават информация за пола на съответното лице и телефонните или писмени обръщения често са съпроводени с необходимост от уточнения или направо се стига до неудобни ситуации. От друга страна, в повечето други страни не съществува традицията детето да получава и името на бащата. (А било е и време, когато българите са получавали и името на майката.) Така освен предизвикването у околните през целия живот на мисли и въпроси за произхода – както националния, така и този на името и неговото значение, върху децата се прехвърля и затруднението: как след години те да кръстят своите деца? (Един малък пример за парадокси и поводи за безкрайни бъдещи доразумения може да видим в известие във вестник “24 часа” от 13.10.1998 год. под рубрика “Мания” – “Родопчани луди по имена на звезди”, също във вестник “Новинар” от 12.03.1999 г. – “Вписват и прякори в личните карти” или в рубриката “Второто аз” на вестник “24 часа” от 30.03.1999 г.)

 

Ако на някого част от казаното се стори твърде отвлечено и нереално, нека си представи един жител на топлите страни, който не вярва на обясненията, че водата може да се втвърдява или да пада от небето под формата на бели, пухкави снежинки. Нека също си представи ситуация преди двеста години, в която някой пророкува, че след време хората ще карат возила с две колелета, т.е. велосипеди. Нека си представи и нещата след двеста години, когато на историците може да се наложи да разнищват въпроси като: “Как така сърбите, босненците, хърватите и македонците са югославяни, а за българите такива данни няма; при положение, че са говорели и пишели почти еднакво?”, “Как така хърватите са ползвали глаголицата до края на ХIХ век? В същото време българите и румънците са ползвали кирилицата, а за езика на румънците се казва, че е от романската езикова група, докато този на българите е от славянската?” или “Какъв е този народ “мюсюлмани”, появил се в Югославия в края на ХХ век?”. Така народът хон, хун-ну или хуни (в превод от китайски “високоиздигнатите”) днес се смята, че е нещо съвсем различно от народа бълг или бълг-ариите. А как тогава Атила е от българския владетелски род Дуло? Как след около 230 години “номадската”, т.е. “чергарската” орда на Аспарух, с численост според твърденията от 10, 25 до 150 хил. души, се установява на територията на една империя (!) и основава държава, като при това й налага плащането на данъци? Можем ли ние днес да организираме една чета и да създадем държава на територията на страните от Европейския съюз или в някой щат на САЩ? Излиза също, че още неразпрегнали конете и неопънали юртите, българите запрятат ръкави и започват да строят военни съоръжения и валове от по няколкостотин километра, каквито и до днес военната практика не познава, и градове за по 800 хиляди души, с монументалност и архитектура непознати за останалата част на Европа, където по същото време градове с по 200 хил. души са голяма рядкост. Тези въпроси отдавна са осветлени от историческата наука, но разбираемо е защо в учебниците за подрастващите поколения им се отрежда все по-малко място. Дори в нова тритомна история на света на английски език за българи преди 681 година не се говори. Нищо чудно, ако в следващото нейно издание се натъкнем на твърдението, че България е възникнала на територията на разпадналата се Османска империя през 1878 година, наченки на каквито интерпретации можем вече да срещнем в споменатата по-горе книга на Збигнев Бжежински – “Голямата шахматна дъска”. Тя представлява едно майсторско упражнение по сглобяване на неверни, подвеждащи и тенденциозни “изводи” от сами по себе си верни исторически факти, но манипулирани с оглед посочените “обработка на словото” и “нарушаване на способността за самостоятелно мислене”. В тази книга, наред с обявената още в подзаглавието императивност, т.е. безусловна повелителност по отношение на целия свят, с невероятно нахалство и наглост се борави и с понятия като “зони на интереси”, “колонии”, “протекторати”, “васали” и пр., а картата на света бива разкроявана по начин, изцяло идентичен с “берлинските” “Княжество България” и “Източна Румелия”.

Същата манипулация се извършва и чрез издаден през 1999 г. в Германия исторически атлас, който представя България като „остатък от разпадането на Османската империя”. Имайки претенциите да описва човешката история от Адам и Ева, този атлас оставя например Атила извън веригата от разглежданите времеви и събитийни потоци, и сякаш “разтворил се” в Римската империя. А ако за нас някак си бихме могли да си затворим очите пред пропуска по отношение на годината 681, то едва ли това е простимо за редица периоди между IХ и ХIII век, когато България е най-голямата държава в Европа. Напротив, по това време на тази част от картите едновременно съжителстват надписите “Византия” и “Османски турци”, докато “Българи”, “Кумани” и “Маджари” са посочени със стрелки още на път насам от североизток. В същото време Римската империя се “разклонява” и още през IV—VI век се четат “Британия”, “Франция”, “Германия” . . .  По същия начин по-нататък “времевият поток” на “Великобритания” се влива в този на “САЩ” и така последните могат да черпят непрекъсната “историчност” от сътворението на света до ден днешен!  . . .  А в раздела за важни открития на човечеството изобретяването на компютъра е “на(с)рочено” за 1946 год., т.е. девет години по-късно от действителното, като за автори са посочени доказаните още през 1973 г. плагиатори; и то в резултат на един открит, категоричен и юридически за целия свят меродавен съдебен процес.

В последно време в Съединените щати и Англия все по-често се борави с термините “империя” и “колонизация”. Но за разлика от всички досегашни исторически “постижения”, днес те сякаш подразбиращо се от само себе си се свързват с понятието “световни”. И както досега всяка империя се е поддавала на множество изкушения, едно от които е обсебването на историята и постиженията на друга народи, така и днешният световен хегемон и неговият подгласник се опиват от миналото на Римската и Британската империи. В езиково отношение това се изразява в превръщането на тяхната история в почти приключенско четиво, изучаването на латински език се превръща в модно явление, на латиски се превеждат даже книгите за Хари Потър  . . .  (Виж вестник “Нова Зора” от 23.07.2002 г. – статията “Имперските въжделения” от проф. д-р на историческите науки Анатолий Уткин, директор на Центъра за международни изследвания при Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките.)

В ход е пълно пренаписване на историята. Така например в богато илюстрованата енциклопедия „Знаци и символи” на издателство Dorling & Kindresley Limited (2008 г., гл. редактор Катрин Уилкинсън), преведена и преиздадена от нашето „2009 Книгомания” ЕООД, в раздела „Азбуки” четем:

„Първата азбука се появява, когато пиктограмите се превръщат в символи, които обозначават отделните звуци. Всички азбуки водят началото си от Северносемитската азбука, която се развива в Средиземноморието около 1700 г.пр.н.е. Тази система трасира пътя на финикийската азбука – първото писмо, основаващо се на звуците на речта. Това води до развитието на староеврейската азбука, редица азбуки в Европа (през гръцката) и в Азия (през арамейската).” А буквите от всички тези азбуки са именувани: алеф, бетх, гимел, далетх, хе, вав и пр.

За кирилицата пък е писано:

„Смята се, че кирилицата, използвана днес в някои страни от Източна Европа и в Русия, е създадена от светите братя Кирил и Методий от св. Климент Охридски и е наречена в чест на св. Кирил – кирилица.”

Човек може да добие усещането, че е попаднал на друга планета или в паралелно измерение през свръхизкривено пространство. Но още следващото поколение едва ли ще забележи нещо нередно в цитираните текстове. (Както вече се срещат и мнения, че чалгата произлиза от народната музика и танци!) Не по-малко изумление предизвиква поемането на тази „щафета” от българско – както се казва – „дружество с неограничена безотговорност”, направата на безкритичен или некоригиран съвместно с първия издател превод и разпространението на всички тези безумия из нашето духовно пространство. А може би самото име на издателството показва, че то е основано и финансирано за самия случай и с такава цел за в бъдеще.

(Научаваме обаче и нещо интересно за морзовата азбука, която преди няколко години се опитаха да отменят с аргумента, че самото развитие на техниката я прави вече излишна. „През 30-те и 40-те години на ХІХ век американският художник Самюъл Морз създаде своята прочута морзова азбука, в която най-често използваните букви имат най-кратки кодове. Първото съобщение, което гласи: „Ето какво създаде Бог” – е изпратено на 24.05.1844 г.” Нищо, че по това време денят на Светите братя Кирил и Методий се е чествал на 11-ти май.)

По десетки подобни начини целенасочено, на няколко етапа и разчитайки на ефекта “къса памет”, а не малко и в резултат на чуждопоклонство, нашата история бива съкращавана с цели епохи. Виждаме, че в езиково отношение това става сравнително лесно. Чрез последователна и целенасочена писмена и пропагандна дейност частните понятия могат да се превърнат в общи и родови, и обратно. Така постепенно избледняват всякакви спомени и се забравя, че траки, скити, сармати, кимери, пеласги, хуни и пр. имат нещо общо с българите, а в същото време може и китайците да се превърнат в американци. Тогава можем да си зададем въпроса: След векове за един народ ли ще бъдат смятани немците (според днешните руски, полски, български и др. чисто езикови и фонетични начини на идентификация), германците (български), джърмън(с)ите (английски), тедеските (италиански), алеманите (френски, турски)? Да не говорим за тевтонци, шваби, фризийци, пруси и прусаци, баварци, саксонци и пр.; докато, както видяхме, самите немци или германци се самоназовават “дойчен”. Също така днес ние казваме “баски”, а самите те наричат себе си “еускара”. Може след векове да се случи и “камикадзе” да бъдат сметани за някакъв войнствен народ, нападал американците, губейки всякаква връзка с японците. То и за понятието “американец” можем да си представим какви изследвания, разкопки, публикации, дисертации и спорове ще има. Кой знае също какви племена, етноси и народи ще се получат от названията “гяури”, “бригадири”, “скинари”, “седесари”? . . .  След като и сега ни се налага да гадаем: Има ли и каква е връзката между наименованията “славяни”, “склавини”, “склави”, “скиави”, “славони”, “словени” и пр., които биват свързвани с думите “слово” и “слава” (“славни” и “славещи Бога”), но в някои езици са понятия за “роби”; или може би става дума за “подчинени”, “васални” племена, най-вероятно “федерати”? (В своите разработки Румяна Михайлова привежда по този въпрос и следната възможност: “Легендата разказва, че на по-високия бряг на р. Волга са живели хора, често нападани от племената, населявали по-ниския й десен бряг. Жителите на “полето”, т.е. половците, вземали в плен жители от високите места.  . . .  Нека се опитаме да изведем етимологията на славянския етнос и посредством старобългарския език: от глагола “ловити” = “ловя” + префикс “съ” = “съловити; кратко страдателно причастие “съ-ловен” = “словен” = “заловен/уловен”.”) Какво да кажем и когато по силата на естествените езикови закони едни помъчени заради рода и вярата си българи, биват наричани “помаци”, а днес пред очите ни от тази дума се “организира” етнос, приписва му се говоренето на помашки език, в съседни страни се издават “помашки” речници и граматики, и се повежда борба за неговото “освобождение” от българско(!) иго? Такива “подмятания” се правят и спрямо така наречените капанци, но ако ни преподават по-добре историята, щяхме още от първите си ученически години да знаем, че това е прозвище, дадено на онова местно население, което най-активно подпомогнало цар Крумовата войска при устройването на “капана” за Никифор. Не обяснява ли това усърдието, с което тези хора и днес служат във войската и едва ли не не могат да се оженят, ако не се върнат от войниклъка с нашивка.

По подобен “езиков” начин и бъдещите изследователите ще имат достатъчно проблеми и загадки за разрешаване. Ще бъде ли, например, един ден ясно, че живелите у нас повече от 600 години цигани са решили един ден да се нарекат “роми” и как им е хрумнало това? Можем да си представим и затрудненията на бъдните историци, когато след няколко столетия ще им се наложи да разнищват понятието “комунизъм”. От малкото останали дотогава източници те с удивление ще установяват парадокса, че до 1990 г. “Комунизмът” (с главна буква) е бил въжделяван от голяма част от човечеството бъдещ обществен строй, а веднага след това за него се говори като за вече отминала реалност, и то с коренно противоположна оценка: както за най-мрачни и ужасяващи етизоди от Средновековието и делата на Инквизицията.

Както горчиво-иронично се шегува Емил Живков в изследването си “Траките са българи”, след време тукашното население би могло да бъде определяно и като гяурско. Ще могат да се правят позовавания на исторически документи, да се извършват археологически разкопки, да се пишат трудове и все да се говори за гяури. По същия начин сегашните движения на българи по целия свят и обратно ще дава възможност за изграждане на теории за произхода им от Италия, Испания, Канада, Австралия, САЩ, Южна Америка, Африка и където другаде си пожелаят душеприказчиците на нашите потомци. Такова е и понятието “траки”, към което векове наред е прикачано определението “варвари”.

Самата официална историческа наука от години борави с всевъзможни, условно приети „работни” понятия, които вече са така преплетени и „интегрирани” с наистина научните термини, че трудно могат да бъдат разграничени. Например „олмеки” – по аналогия с ацтеки и толтеки за означаване на техните предци, от които има находки, но не и писмени свидетелства за народностното им име; „шумери” е нещо като „варненци”, превърнато в етноним. Или да вземем известния археологически артефект „чинията на Ной”.

Всъщност, днес може да бъде прозрян и план за обявяване на край на човешката история и поставяне на “ново начало”; но по сценарий на “планиращите”. От една страна, видяхме какво стана в световен мащаб през последното десетилетие на ХХ век. Виждаме и продължението. Успоредно с това, наред с преиначаването на историята, тече и процес на нейното омаловажаване с крайна цел пълно отричане. Съществуват и догадки, че за тази цел се подготвя “разкриване” и повратно тълкуване на археологически находки. В някои страни, и най-вече в САЩ, историята отдавна е извадена от списъка на науките и е причислена към изкуствата. Като такава тя фигурира в университетските образователни програми. Прокарва се тезата, че само последните 400 години са надлежно документирани; всичко останало преди това е предания и митологии. А в програмното възвание “Катехизис на евреина в СССР”, съставено изцяло в духа на “Протоколите на ционските мъдреци” и издадено през 1958 г. в Тел Авив, се съдържа следният пасаж: “Не разрушавайте открито паметниците на руската древност, но и не ги възстановявайте. Ще минат години и те сами ще се разрушат. А хулиганите и “любителите на старини” ще ги изпокрадат и разпилеят тухла по тухла. Народ без история е като дете без родители и от него може да се налепи всичко, каквото е необходимо.”

Тук със сигурност съзнанието на всеки четящ ще започне да прави паралели с казаното от Паисий и с нашата днешна действителност.

И ето, днес сме свидетели на постоянното подканяне да пренапишем историята си; естествено, преди всичко училищните учебници. И тук на езика се възлага първостепенна роля. Известен е опитът да бъде заменен терминът “турско робство” най-напред с “османско” такова, а днес усилено се работи за прокарването на думичката “присъствие”.

А нима и терминът “прабългари” не е езикова манипулация от същия род? Виждаме, че откак свят светува историята и летописите засвидетелстват етнонима “българи”. И предците ни сами са се наричали така, и другите народи са ги наричали така, а сега с една единствена дума се заличава цялата българска история преди 681 г. И това ако не е “постижение”! Все в наш ущърб . . .

Често четем и сензационни статии от рода на “Христос е роден в 1054 година” от Гари Каспаров (виж вестник “24 часа” от 03.11.2001 г.) или книги като “Измислена ли е човешката история” от Уве Топер и “Падането на Стара България” от Йордан Табов, наред с фундаменталните трудове “Краят на историята” на Франсис Фукуяма (някъде Фукаяма) и “Сблъсъкът на цивилизациите” на Самуел Хънтингтън. (Според последния човеците в бъдеще ще воюват помежду си не толкова по икономически или идейно-политически причини, а поради цивилизационни различия: “език, история, религия, обичаи, институции и субективното самоопределение на хората”.) Трябва обаче да се подчертае, че тук в никакъв случай не става дума за заклеймяване на тези и други подобни изследвания като несъстоятелни или недобросъвестни, защото действително съществуват научни проблеми по отношение на историческата датировка на събитията. Тук става въпрос за целта и начина на използване на резултатите и изводите от такива проучвания.

Във всеки случай свидетели сме на цинично унищожение на исторически и културни ценности. В Югославия сякаш най-голямата цел на бомбардировките бяха манастирите и църквите. Средства за възстановяването им няма, докато за последното десетилетие на територията на “ислямската дъга” са построени повече джамии, отколкото за 500-те години турско “присъствие”. Цели се цялостна подмяна на етно-културното и религиозното самосъзнание на народите. Същото наблюдаваме и в Ирак. Както писаха вестниците “Нова Зора” и “Строго секретно”, варварите на глобализма налетяха и на Вавилон. Тяхната първа грижа е промиването и заличаването на паметта на народите. Унищожени бяха едни от най-старите паметници на човешката цивилизация. И ако през ХIII век внукът на Чингис хан е подпалил Багдат и според преданието река Тигър е почерняла от мастилото на хвърлените в нея книги, то в началото на месец април 2003 г. небето над града почерня от пушека на горящите безценни документи и музейни експонати. Видяхме множество телевизионни репортажи как американски и английски войници пазеха не музеите, а плячкосващите ги мародери, каквито винаги и навсякъде по света се появят в подобна обстановка (да си припомним опожаряването и разграбването на партийния дом в София през декември 1989 г.). На протестите на световната общественост и учените командването на войските отговори, че те “нямали мандат за полицейски функции, а само за военните действия”. А от вестник “Строго секретно” ли трябва да научаваме, че и според ЮНЕСКО “повечето експонати от Националния музей на Ирак са били откраднати от професионални грабители и че това е било “планирана операция”. Данните сочат, че престъплението е извършено от професионалисти, които са знаели къде и какво да търсят. Имали са и необходимото съвременно оборудване.” (Е, сигурно трябва да сме благодарни, че нашият Национален исторически музей “само” и “просто” “по-цивилизовано” беше преместен на далечно и неудобно за посещения място.) “По този начин – продължава изложението си вестникът за неудобните публични тайни – бе нанесен смъртен удар срещу основния източник за Шумерската цивилизация и древната култура на Месопотамия, които Израел винаги е искал да заличи от земята, за да налага своята версия за историята на района.”

По данни от печата по време на военната кампания срещу Ирак от тази страна са изнесени повече 70 000 музейни експоната. Но казано е: Нищо не остава скрито-покрито. Констатацията на криминалистите е неумолима: Няма престъпление без следи и свидетели.

Всеки може да тръгне по извървяната тук пътека с убеждението за истинността на думите: “Почукай и ще ти се отвори; потърси и ще намериш; поискай и ще ти се даде.” Тогава на всяка крачка ще го очакват удивителни неща! . . .

Казано е също: “Не причинявай на другите това, което не желаеш на теб да ти се случи!” или “Каквото посееш, такова ще пожънеш.” Лошото е, че най-знаещите като че ли най-много са изложени на изкушения и в даден момент започват да смятат, че са надраснали Вселенските закони, че те касаят не тях, а “другите” – “плебеите”, “профаните”, “робите” . . .  Тогава след много заблуди и страдания ще трябва да прозрат другата страна на тези закони: справедливостта. Това в не по-малка степен се отнася и за настоящия случай, и колкото по-голямо е знанието за последиците от дадено действие, толкова по-големи са вината и обратното възмездие (въздаяние). Нека премислим, че думата “съдба” означава “нещо отсъдено”, а се отсъжда за нещо извършено. И следва да е ясно, че всеки сам изгражда съдбата си. Тук един от основните съдници е Съвестта; ако искаме да я чуем, тя своевременно ще ни изпрати най-правилната вест и съвет. Казано е още: “Духът говори на всекиго различно”, т.е. според най-доброто в неговата личност.

 

А към такива, като професор Кронщайнер и другите наши “съветници” и “доброжелатели”, можем да подходим и по друг начин. Да им кажем, че предлаганите от тях промени вече са извършени, т.е. че у нас латиницата е въведена. Можем да им покажем и съответните нормативни документи: за паспортите, за шофьорските книжки, за автомобилните номера, за географските наименования, за имената и названията, и пр. А накрая “свенливо” да ги подпитаме: “А европейските комисари не са ли всъщност комунисти болшевики?” . . .

 

 

В заключение, позволявам си да приложа един откъс от книгата на Нина Ничева – “През времето и пространството” – стр. 107 и 108:

 

 

ЕЗИКЪТ – КЛЮЧ КЪМ ВСЕЛЕНАТА

 

 

Езикът е информационно-енергиен инструмент на човека и КЛЮЧ за контакти с Вселената. Езикът на човечеството в началото бе ОБЩ. Спомни си Библията и сказанията, в които се говори: “В началото бе словото . . .” Езикът бе първичен в сътворението на Всемира, цивилизациите и човечеството. А още по-точно е МИСЪЛТА като ЕНЕРГИЯ. МИСЪЛТА е облечена в думи, които се премоделират в определена енергия.

Произнесената дума или мисъл е задвижена енергия. Написаното е закодирана енергия.

ЕЗИКЪТ е своеобразен ключ към Всемира с компонентите му – НАПИСАН, ПРОИЗНЕСЕН, ПОМИСЛЕН. Най-бърза и силна е мисълта. След нея е произнесеното. Ето защо не се препоръчва произнасянето на хулни и лоши думи, клевети и проклятия. Те са енергия със силен заряд и последици.

Затова тези човешки качества (да владеят силата на езика) с развитието на расите закърняха. Само единици – шамани, свещенослужители, вещици, магьосници, посветени – могат да УПРАВЛЯВАТ СЛОВОТО в трите му превъплъщения.

 

Интересува те защо на Земята има толкова много и различни езици? Пак с цел, поне в един народ или етническа група да се сведе до минимум насочване на енергията за лошо чрез словото. Малцина са онези, които имат ключовете за владеене на езика. За съжаление те са и добри, и лоши, за да има човек преценка и понятие КОЕ Е ДОБРО, КОЕ Е ЛОШО. ДОБРО или ЛОШО също са относителни и вечно движещи се понятия. Те важат само в мига и после местата се променят.

За да се извлекат поуки, понякога периодът на едното или другото е ДЪЛЪГ няколко човешки поколения, за да има и време да преценят и осмислят, и да го кодират в СЛОВО – устно и писано. Днес – вече записано като глас и запазено.

Всеки език има свои “тънкости” и ключове за силата му, които овладяват малцина.

Не случайно хората се събират на определени места по много. Тогава енергията на думите е силна (храм – молитва, митинг, съборище, мач). Тази отделена и насочена енергия е вид материя с определени свойства и качества.

 

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК е стар междугалактически език. Дори глаголицата и кирилицата още се използват от някои цивилизации. БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК има свойството да преодолява ПРОСТРАНСТВО И ВРЕМЕ във Всемира. Затова имате толкова много хора с необичайни способности и контакти. (По този въпрос виж също книгата на Цветко Кънев “Феноменът Царичина” – стр. 101, 103 – 104 и 77 – 79; Р.П.)

 

РУСКИЯТ език концентрира духовна мощ за съзиждане, ако се употребява от ПРОСВЕТЕН, иначе се превръща в унищожителен заряд с последици. (Не доказват ли това повратностите и крайностите в руската история?; Р.П.)

 

АНГЛИЙСКИЯТ е езикът на познанието.

 

НЕМСКИЯТ има приложно-изграждаща мощ. Неслучайно немците са работливи и технически напреднали.

 

ЯПОНСКИЯТ е език на въплъщението в материално нещо на всяко изречено (помислено) като идея. Тласка непрекъснато към съзидание и новост.

 

ФРЕНСКИЯТ е език на любовта, нежността, емоциите. Има добро излъчване. Предразполага към нематериалното, има минимум материя като основа.

 

КИТАЙСКИЯТ и ИНДУСКИЯТ с наречията имат свое космично значение, както и ИСПАНСКИЯТ. Те са езици остатъци от цивилизации, пребивавали на Земята и дали важни открития за ДУХА и МАТЕРИЯТА.

 

ЕВРЕЙСКИЯТ и ЛАТИНСКИЯТ имат роля в ранния етап от човешката праистория.

 

 

 

 

Откъс от книгата на Мариана Везнева “Свръхсетивно познание” – стр. 135:

 

“Всеки звук има своя специфична вибрация. И тя се отразява на този, който произнася звука, и на този, към когото е отправен. Всяка дума има влиянието на мантра и въздейства по индивидуален неповторим начин. Има дори разлика в характера на хората от различните националности в зависимост от “мелодията на техния език”. Същото се отнася и за звуковото съчетание на имената, особено за личното име.”

 

 

 

 

ДО

РЕДАКЦИЯТА НА

ВЕСТНИК “24 ЧАСА”

 

1504 СОФИЯ

бул. “Цариградско шосе” № 47

 

 

 

 

Уважаеми госпожи и господа,

 

 

За кой ли път над нашия род, език, култура и държава се кълбят тъмни облаци. И ако попълзновенията на чужди са разбираеми, то от удара в гръб от свои боли най-много. Колко ли духовни опори ни останаха, та да позволяваме гавра и с най-святото и най-българското, и то в навечерието на самия му празник – Деня на славянската писменост и култура!

Става дума за статията, публикувана в броя от 23 май на страница 7. Не искам да назовавам заглавието й, защото и то, и самата тя, са повече от кощунствени. Надявам се, че възможно най-малко хора са я чели и ми се ще да вярвам, че веднага са разбрали, че тя се базира на софистична и тенденциозна интерпретация на историческите факти. А на всички останали просто искам да поднеса още няколко аргумента, защо ние имаме всички основания да “не се срамим да се наричаме болгари”.

Във въпросната статия можем да прочетем израза: “Ето защо всички българи, особено тези, които не празнуват утрешния ден, трябва да знаят, че . . .”. Излиза, следователно, че съществуват както основания, така и немалък брой хора, игнориращи значението на делото на светите братя Кирил и Методий, на техните ученици и последователи, на цяла една повече от хилядолетна култура, дала ярко отражение върху световната. Основен аргумент за това е чисто външната прилика между гръцките и глаголическите букви. По същия начин и днес всеки срещнат от страните, употребяващи латиница, само с бегъл поглед стига до извода и твърдението, че кирилицата е всъщност малко преиначена латиница; и те, и ние използваме символите А, В, Е, К, М, Н, О, Р и пр., както и елементите на всички останали. Ясно е, че такъв един подход е повече от опростенчески и плод на най-обикновено и простимо незнание. Никой никога не е правил капитал от тази прилика, защото този аспект на въпроса напълно се побира в рамките на географската близост и историческата последователност и приемственост. Нима по същия начин не би могла да бъде открита прилика и между китайските, корейските, японските и други йероглифи? Но когато подобни неща се използват като аргумент за принизяване на цяла една духовност, тогава следва решително да възразим. Защото днес все повече неистината се защитава от учени хора с пълния научен инструментариум. (Кой ли “поръчва музиката”?). Защото, освен знаещите, съществуват и подрастващите, които през последните десетина години бяха оставени на талазите на чуждопоклонството, безпросветността и зложелателството. Но вярвам, че има достатъчно родолюбиви учители и родители, които ги учат правилно и те осъзнават, че същността и смисълът на делото на нашите просветители се заключава преди всичко в следното:

1. В намирането на онази връзка между езика и писмените средства, която в най-пълна степен прави възможна тяхното взаимно отразяване. (За нас днес е лесно и естествено да четем и пишем, и трудно можем да си представим  колко  усилия и време са необходими за изнамирането на възможно най-малко на брой знаци, с които да се обхване целия водопад от звуци на живата реч. При това, езикът, за който светите братя са търсели букви, е значително по сложен от днешния български език. За илюстрация бих препоръчал романизования животопис “Кирил и Методий” от Иван Богданов, издателство “Български писател”, 1987 г.)

2. В осъществяването на великата цел, да се преведат и направят достояние и разбираеми произведенията на световната духовна култура; за всички, а не само за една малка, самозвано елитарна прослойка, използваща силата на знанието за заблуда, потисничество и собствени изгоди; срещу всякакви опити за духовна и етническа асимилация на цели народи.

3. В защитата на правото “всякое дихание да слави Божието творение на своя си език”; срещу постулираната през VII в. от севилския архиепископ Исидор догма на триезичието – на основата на преданието, че по заповед на Пилат Понтийски на кръста на Исус е бил поставен надпис на латински, гръцки и еврейски езици. (Истинска догма! Цифром и словом две изречения, без друга аргументация! Но подета от заинтересовани и насаждана в продължение на столетия, тя се е превърнала в сила!)

4. И не на последно място, в създаването на основата за собствено духовно творчество и израстване на славянските народи.

Това призвание, тази мисия, братята Кирил и Методий и техните ученици и последователи изпълниха блестящо, с цената на саможертва, гонения, лишения и страдания, пренебрегвайки множество възможности за лично израстване и изгода. Възмутително е и твърдението: “Най-малката заблуда е, че азбуката на Кирил е голямо филологическо постижение”. И тук сигурно се разчита на това, че малко хора познават нещата професионално и че днес вече са създадени психологически нагласи, на основата на които всичко може да се отрича. Но нека само загатнем на търсещия, че при добро желание може да проследи хармонизацията на славянобългарската азбука с цялата вселена; как на всяка буква съответства не само фонетично, но и цифрово, честотно, цветово, символично и редица други значения, и това се отнася и за съчетанията от букви, срички, думи, словоред и пр. Знам, че за много хора ще прозвучи парадоксално, но самото изписване на всеки един знак кара вселената да завибрира по особен начин. (Виж произведенията на Петър Дънов.) Неслучайно по света се организират състезания по краснопис, при това не като част от графиката или живописта. Тук, вероятно, е мястото да изразя своето неудовлетворение и повторя призива, отправян нееднократно от други преди години, че при тези невероятни възможности, които имаме като народ, нашето законодателство не съдържа разпоредби за защита на шрифтовете.

Във въпросната статия четем също, че “Кирил само “урежда” гръцкото бързописно писмо според особеностите на славянската фонетика. Получава се една сложна, грозна и крайно неудобна графична система”, а по-нататък “Краят на кирилицата идва с компютрите. Техният “език” и програмите им просто не я понасят.” Много често очевидното, след подробен анализ, се оказва невярно. Но в тези твърдения, без никакви аргументи, дори очевидното сочи точно обратното. Елементарната логика показва, че създадената специално за даден език азбука неминуемо би трябвало да е по-пригодна за този език, отколкото, да речем, латиницата, която днес обслужва 70 езика, често пъти коренно различни и вече значително отдалечени от първоизточника – латинския, за който често срещаме определението: мъртъв. Всеки от собствен опит знае трудността при изучаването на чужди езици, стигнали до положение, едно да се пише, а друго да се изговаря. Какво да кажем за буквосъчетанията  sch = ш, tsch = ч, ei = ай, eu = ой, ough = ту ав, ту оу и пр.

Също така всеки, изучавал машинопис, установява, че клавиатурата на кирилицата най-добре съответства на честотата на срещане на буквите в текстовете и на анатомията и движенията на ръката; по такъв начин, че по-силните пръсти поемат съответно по-голямо натоварване, в сравнение с по-слабите. Освен това, разположението на буквите върху клавиатурата е такова, че двете ръце се редуват при писане и много рядко с една ръка се отпечатват последователно две или повече букви. Точно по обратен начин стоят нещата с клавиатурата на латиница. Това е и основната причина, нашите машинописки редовно да печелят състезанията по машинопис. Налагането на стандарти от позиция на силата не е доказателство за тяхната рационалност. Може само да се проявява разбиране, че веднъж приети и наложили се, тяхното променяне става все по-трудно и скъпо. Така още по-драстичен се явява и случаят с кодирането на компютърната информация. Чисто технически проблем, както загатва статията, не съществува. Просто по завоалиран начин е наложено един вид “мито”, което при днешните ни финансови възможности по близък до ума начин води до посочените палимпсести, т.е. изписването на български текстове на латиница.

Нека, в противовес, се замислим над причините, поради които, например, една по-малка от България страна, като Англия, е успяла да наложи своя език на целия свят. Нима ние нямаме история, паметници, литература, култура, наука, забележителности, постижения, таланти и пр. които впечатляват света? Не, ние просто не държим достатъчно на тях, не сме ги представили достойно пред другите. Какво да кажем за степента на собственото ни самоуважение, след като сами, противно дори на географията, приемаме, че не сме в Европа и трябва да вървим към нея; нещо повече, да прекрояваме всичко наше, да се молим и чакаме, сякаш съществуват врати, които други, ако пожелаят, да ни отварят. Не е ли само наша вината, че просто не сме довели до знанието на тази Европа и на света, че, например, само музеите ни са над 400? – много повече на единица територия, от където и да било; при това съхраняващи доказано най-старите реликви въобще. Казали ли сме на света, че прабългарите имат род и са имали редица държави още от старозаветните времена насам? Вместо това махнахме дори годината 681 от герба си. А как, освен “неразумни и юроди”, биха ни нарекли нашите просветители, виждайки днес по улиците ни хора, сякаш облекли чужди знамена и окичени с всевъзможни чужди символи? Какво ли биха си казали, виждайки рекламите и етикетите на чужди езици. Нима така дефинираната Европа и Америка приемат наши стоки с етикети на български език? Защо ли ние сякаш сме длъжни да приемаме техните? Как ли просветителите биха се чудили на имената на заведения и фирми – невероятни съчетания от чужди и наши думи, кирилица и латиница. А разтваряйки който и да е вестник, ще съзрат също такива уродливи реклами, включващи българо-чуждици като “трейд”, “къмпани”, “сандей”, “съни”, “дейта”, “билдинг”, “бляк кет” и пр. и пр. А какво ли говори на чужденеца съкращението BDZ (ще рече БДЖ)? Дори вече българската реч започна да придобива английски словоред. Можем, например, да прочетем заглавия и изречения като: “КНСБ босове посетиха . . .” или “Веднага пристигнаха МВР специалисти.”; да не говорим за нуждата от тире. Отдавна вече сме приели за съвсем естествена “услугата” да изписваме имената на улиците и указателните табели и на латиница? Как ли биха ни се усмихнали иронично в така наречените европейски страни, ако им загатнем, че и те биха могли да изписват на своите табели надписите и на кирилица? Те са наши съседи, но всъщност не знаят къде се намираме. Когато им отидем на гости могат да ни зададат въпроса, дали България е скандинавска страна, дали сме бивша съветска република, близкоизточна или северноафриканска държава. Те знаят понятието кирилица (Kyrillisch или cyillic), но при вида на текст, писан на нея, възкликват: “A, russische Schrift!?”. Не такива са параметрите и цената на истинското “отваряне към Европа и света”, “приобщаването към ценностите на европейската култура и цивилизация” и другите подобни нови идеологеми.

Кой ни е виновен? Нима “европейските” страни, които са приели закони и наредби за своите си езици, за имената си, за надписите, рекламите, шрифтовете и пр.? Нека да си спомним отново за миг малката Англия, нашата история и словата “Върви, народе възродени! Към светла бъднина върви . . .”

 

 

25.05.1998 г. гр. Шумен

(Където празникът 24 май беше “сместен” в тържеството на 23 май при закриването на дните на града; където на 24 май хората излязоха по главната улица с надеждата да участват в честването му, поздравяваха се и питаха за това; през което време книжарницата на тази улица работеше(!), поради предположението, че на този ден хората ще проявят повече духовни интереси; много от тях питаха за знаменца и все пак ги намериха малко по-нататък на два щанда за вестници и при един специално подготвил се за случая търговец.)

 

Моля за извинение, ако някой се почувства незаслужено засегнат или действията му са били продиктувани от обстоятелства или съображения, които за мен са неизвестни или неразбираеми.

 

 

С най-дълбоко уважение, съчувствие и доброжелателство:

 

 

(  Ради Панайотов  )

 

 

 

 

 

Д  Е  К  Л  А  Р  А  Ц  И  Я

 

 

НА УЧАСТНИЦИТЕ В VII-та НАЦИОНАЛНА КОНФЕРЕНЦИЯ С

МЕЖДУНАРОДНО УЧАСТИЕ ПО ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРНО

БЪЛГАРОЗНАНИЕ. гр. ШУМЕН, 27 – 29.07.2001 г.

 

 

Присъединяваме нашия тревожен и настойчив глас към всички, които през последните години констатираха и изразиха безпокойство от ерозирането на нашата култура и духовност. Считаме, че рушенето на един от най-важните фундаменти на националния ни живот не е резултат само от действието на остри проблеми в стопанската сфера или поради липса на средства, а е породено и се осъществява именно от редица държавни институции, от най-високоотговорни държавни служители, от повечето средства за масова информация.

В името на заявените като национален приоритет цели за присъединяване на Република България към Европейския съюз и НАТО на българското общество се внушава и върху него се упражнява натиск да замени хилядолетната си кирилска азбука с латиницата, да приеме втори официален език, да въведе в ежедневния си живот, в образованието и администрацията използването на “майчин език” според броя на живеещите у нас етноси.

Констатираме неправомерно и подмолно нагаждане на нормативни актове и практическо осъществяване на промени в този дух, в противоречие със законите и Конституцията на страната.

Правят се опити да бъде променен българският етнокултурен модел, противопоставят се едни етноси на други. Под понятието “права на човека” се изграждат несъществували досега отношения на малцинственост и мнозинство.

Родолюбието се обявява за разюздан национализъм. В ход е обезродяващ и обезличаващ глобализъм.

На българския народ се вменява чувство за малоценност заради изповядваната от него православна християнска религия.

Ние сме за общуване между всички култури и тяхното обогатяване, но в условия на равнопоставеност и взаимно зачитане.

Не приемаме премахването и унищожаването на съвършени образци на духовността и културата в името на преходни цели, на онези наши устои, които ни легитимират пред света и които съдържат в себе си заряд, позволяващ им още столетия пълноценно да служат на нашите потомци.

 

 

 

ОТ УЧАСТНИЦИТЕ

 

 

 

 

 

ОТВОРЕНО ПИСМО В ЗАЩИТА НА КИРИЛИЦАТА

 

(Публикация във вестник “Шуменска заря” от 07.09.2001 г.)

 

Представители на инициативния комитет за защита на кирилицата и българския език представиха документа, който ще бъде изпратен до всички държавни и местни институции. Той обобщава подписката, в която се настоява за нов Закон за българския език.

Вестник “Шуменска заря” ще продължи да следи пътя на отвореното писмо и съдействието на шуменските депутати за осъществяването на родолюбивата идея.

 

 

Д О:  ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНОТО

СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

И НАРОДНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ

Д О:  ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Д О:  ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА МИНИСТЕРСКИЯ

СЪВЕТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Д О:  БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ

Д О:  ТВОРЧЕСКИТЕ СЪЮЗИ И СДРУЖЕНИЯ

В БЪЛГАРИЯ

Д О:  СРЕДСТВАТА ЗА МАСОВА ИНФОРМАЦИЯ

Д О:  БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ

 

 

 

О Т В О Р Е Н О   П И С М О

 

 

Уважаеми дами и господа,

 

На 29.07.2001 г. участниците в VII-та национална конференция с международно участие по интердисциплинарно българознание в гр. Шумен приеха Декларация. Във връзка с нея от 08.08. до 28.08.2001 г. беше проведена подписка в защита на кирилицата и против налагането на латиницата като официална азбука в България.

През тези 21 дена, в продължение на 11 часа на ден, на едно единствено място, бяха събрани 5818 подписа. Става ясно, че българският народ не желае да приеме натиска, който бива упражняван върху него: в името на преходни цели да замени хилядолетната си азбука с друга, непригодна за българския език.

Показателно е, че подписа си поставиха множество лица с турско-арабски имена, а също и чужди граждани. Разбирайки манипулациите и виждайки резултатите от действията, отразени и критикувани в Декларацията, те също дадоха своя глас в подкрепа на “общуването между всички култури и тяхното обогатяване в условия на равнопоставеност и взаимно зачитане”.

Подробности и аргументация по тези въпроси, както и самата Декларация, са публикувани в “Интернет” на страници:

- http://panaiotov.hit.bg/index.htm

- www.vlast-bg.hit.bg

Становища могат да бъдат изразени чрез електронен адрес:

- uvieps@yahoo.com

Документацията по подписката се намира в Центъра по интердисциплинарно българознание: 9700 Шумен, бул. “Славянски” № 17.

 

 

ОТ УЧАСТНИЦИТЕ

 

 

 

 

ПАПАТА + КРОНЩАЙНЕР & CO И 666 НА УМ

 

(Статия, публикувана във вестник “Нова Зора” от 02.04.2002 г.)

 

 

Така както преди повече от десет години един известен политик от неконституционна партия изказа становището, че пътят на България към Европа минавал през Босфора (да разбираме през Анкара), така и не от скоро у нас упорито се правят опити за насаждане на твърдението, че НАТО и Европейският съюз нямало да ни обърнат внимание, ако не минем през политическия “хаджилък”, предлаган от Римската курия. Стигна се дори до назидателни изказвания и писания, сякаш Българската православна църква е Ватикански диоцез и е длъжна да ни поведе на това поклонение, а на нейния Патриарх подвикваха на малко име, на фона на най-сервилни титулувания на католическия първосвещеник.

На 3 ноември 2001 г. вестник “24 часа” извести, че папа Йоан Павел II ще посети България на 24 май 2002 година. Това съобщил външният ни министър Соломон Паси, който още от 18 януари 2000 г. (т.е. почти година и половина преди да заеме този пост) бил един от основните учредители на “Народен комитет” за отправяне на покана за това посещение (наред с телевизионния водещ Иван Гарелов и самия вестник “24 часа”). Датата била съгласувана с Ватикана. “Освен това празникът по православния календар се пада на 11 май, на 24 май е светската му изява, уточняват хора от комитета”, смятайки също, че “със самото си светейшо присъствие по нашите земи папата щял по особен начин да легитимира желанието ни да се интегрираме в Европа”. (Виж също редакционната статия “Ватиканът и българските предначертания” в брой 2 на вестник “Нова Зора” от 15.01.2002 г.)

Излиза, че – нашите уважения! – едва държащият се на краката си глава на Римо-католическата църква ще долети у нас на светско посещение; не по покана на държвното ни ръководство (как ли да разбираме това “съгласуване”?), не по покана на Светия синод на Българската православна църква, не дори и от страна на католическата общност у нас, а по молба на – както е посочено – група интелектуалци, оглавявани от човека, скандално известен с фразата: “Майната му на православието!” И то в момент, когато в Югославия се сипеха НАТО-вски бомби, които, както впоследствие разбрахме, са засегнали или разрушили близо 400 православни храмове и манастири.

Трябва да имаме предвид и това, че 11 май е ден на Светите братя Кирил и Методий според православния календар, докато католическата църква е определила за това датите 14 февруари, 5 юли, а в някои времена и 9 март. (Виж статията на Тамара Шишманова “Интригата Кронщайнер – П. Стоянов е етап от турцизацията на България” във вестник “Монитор” от 09.11.2001 г.)

Всъщност, датата 14 февруари, видно и от нашия църковен календар, е “Успение на Свети Кирил Славянобългарски”. Тогава що за интрига и лицемерие е стремежът точно на този ден да ни бъде натрапен така нареченият Празник на влюбените – ден на Св. Валентин?! (Виж също статията на свещеник Йоан Карамихалев “Подмяната на първородството” в “Църковен вестник”, бр. 3 от 01–15.02.2002 г.) Още повече, че в статията “Ден на любовта – но коя?” в “Църковен вестник” от 16–28.02.2002 г. четем информация на авторката Светлозара Василева, че в Америка Св. Валентин се “счита покровител както на “обикновените” влюбени, така и на хомосексуалистите”, което, “ако наречем нещата със собствените им имена, ще разберем, че това не е нищо друго, освен празник на блудството”. За сатанистите и вампироманите пък 14 февруари е „Ден на мъртъвците” (виж книката на Г. А. Зотов „Еликсир в Ада”).

Освен това, мотивите на “интелектуалците” вменяват и мисълта за светски и канонични различия в отношението и почитта ни към празника на писмеността и културата, както и към самите братя равноапостоли Кирил и Методий.

Нима нещата не следват една твърде дълга конспиративна верига, след като нашият народ на три пъти трябваше буквално да въстава срещу опитите на един уж български просветен министър да премахне от училищните учебници стихотворението “Аз съм българче”, наред с “готовността” му да въвежда латиницата? Същият този Владимир Атанасов, подобно на своя съекипник Соломон Паси, още “по времето, когато шеф на просветата беше Веселин Методиев, оглави екипа за създаване на държавни стандарти по литература, заяви, че времето на националната идентичност е отминало, вкара Св. Валентин в учебната програма”. (Виж статията “Владимир Атанасов – бунтар с нежна душа пое МОН” във вестник “Монитор” от 11.08.2001 г. А в буквалната неграмотност на Веселин Методиев може да се убеди всеки, разлиствайки вестник “Дума” от 25.05.1999 г., където е поместено факсимиле на негово слово.)

Какво тогава би се явило посещението на папата у нас, ако не невероятен политически и дипломатически гаф; опит за обсебване на един от най-светлите ни празници и използването му по един популистки начин за цели изцяло в наш ущърб? (По въпроса още от 1997 г. статии пише Стефан Чурешки, например “Планът на Ватикана”, “Католицизмът, православието, българите и съвременният свят” и “Европа не е Европа без Православието”, също и Волен Сидеров – “Има ли защо да се плашим от папата” във вестник “Монитор” от 07.03.2002 г., наред с книгата му “Бумерангът на злото”. Виж също статията на Мълвина Господинова “Какво се крие зад обиколката на папата из Православния свят” във вестник “Монитор” от 30.01.2002 г., както и книгата на Христо Маджаров “Големият заговор срещу българите”.)

В тези и множество други материали и публикации отдавна ясно е подчертана неразривната връзка, равносилна почти на идентификация, между Православието и кирилицата, както и агресивната политика на католицизма.

Видяхме какво стана и с “българската” християндемокрация, която представлява политическата платформа на католицизма. Но за краткото си време от нейната поява и в краткия си “управленски мандат” тя успя да нанесе непоправими щети на страната ни. Нима тогава можем да продължаваме да очакваме нещо добро от така проявилите се дори не и новоизлюпени почитатели на католицизма, а “артисти”, които получиха възможност да опитат ролята на “по-католици от самия папа”?

Както е печално известно, един от най-ярките сред тях – бившият президент Петър Стоянов, открито пренебрегваше Светия синод на Българската православна църква и нейният Патриарх Максим, кокетирайки в същото време с “алтернативния синод” на разколничещите архиереи. А част от последните са за униятство с католицизма и участват в посочения комитет за поканване на папата у нас. Наред с това, също е всеизвестно, Петър Стоянов награди австрийския професор Ото Кронщайнер с най-високия български орден “Стара планина” – първа степен, след предложението му да заменим кирилицата с латиница. После, на връх 24 май миналата година, изказа пред паметника на Светите братя Кирил и Методи пред Националната библиотека становището, че въпросът за въвеждането на латиницата като официална азбука “тепърва ще се дебатира много в българското общество”.

Известен е и опитът на Рим да ни “предложи” латинската азбука още през времето на цар Борис I Покръстител, наред със съветите на тогавашния папа Николай I да бъдат изгорени старите книги като “нечестиви”.

Видяхме и посещенията на папата в последно време в Русия, Украйна, Румъния и Гърция, и протестите които те предизвикаха. А наскоро той обяви Русия за католическа църковна провинция. В същото време, като първи етап на една всеобща “писмена реформа”, т.е. докато успеят да ни убедят нас да приемем латиницата, се полагат старания за “опростяване на руския правопис”. (Виж статията “Пред заплахата от глобализъм” на Валентин Распутин, препечатана от вестник “Российский писатель” във вестник “Нова Зора” от 26.02.2002 г.) Питаме се: Какво му е на руския правопис, че трябва да се опростява? – При положение, че с латиницата Западът си има предостатъчно проблеми. (Виж също броеве 42 до 47 на вестник “Нова Зора” - статията “Франкенщайнер в страната на кирилицата”, списание “Ави-Тохол”, книжка 17 до 21 от 2002 г. – статията “Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница” и страница в “Интернет” с адрес: http://panaiotov.hit.bg/index.htm)

От една страна се работи паралелно по всички възможни варианти за въздействие, а от друга сигурно се разчита на това, че убеждавайки ни - като по-слабо звено във веригата – да приемем латиницата, ще се получи един изключително силен аргумент да се каже след това на Русия: “Вижте българите. Уж Кирил и Методи са техни хора, а приеха латиницата. Хайде сега и вие.”

Нима папата ще пристигне у нас, просто за да се поклони пред паметника на Кирил и Методий? Нима ще потвърди ясно “правото, всякое дихание да слави Бога и Божието творение на своя си език”? Нима ще дойде, за да ни върне писмените паметници, излагани днес пред света като “Ватикански”? Нима, в знак на уважение, ще ни покаже разработката на глаголицата на Св. Константин Кирил Философ или преводите на Светото писание на български? Нима ще получим записите на диспута, който нашият просветител е водил с тогавашния папа и неговите кардинали? Нима, в знак на добра воля, ще ни предостави достъп до архивите на Ватикана, в които се съдържат изворите на нашата история, унищожени у нас по време на многовековните робства и нарушени държавност, обществен и културен живот. Нима, в знак на дипломатичност, ще ни бъдат върнати сандъчетата със свещените инсигнии и атрибути на цар Борисовия колобър? Да не би, от кумова срама, да бъде изказано съжаление за гоненията на Кирил и Методиевите ученици? Или ще бъдат осъдени предвожданите от Ватикана грабителски и светоскверни кръстоносни походи? Или ще чуем признаето, че Инквизицията е създадена заради богомилите? Или извинение за изгарянето живи на 26-мата атонски монаси? А да не би Йоан Павел II да отхвърли постулата за непогрешимостта на папската институция? . . . Или може би ще разсее съмненията ни, че в Рим Константин – Кирил Философ е бил отровен? (Нека прочете житието му и ни каже, защо днес неговите мощи са в неизвестност, а не в почитания му гроб в базиликата “Сан Клементе”?) Всеки знае, че Ватиканът не е засяган нито от природни бедствия, нито от войни; така че всичко трябва да е добре съхранено. Но сигурно няма да е никак удобно да се извади пред очите на света. Как е възможно да имаме отговорите на папа Николай II до цар Борис, а да не са запазени въпросите, зададени във връзка с покръстването на най-голямата по това време държава в Европа? . . .

Вярно е, че могат да се изтъкнат и множество аргументи за добрата воля и добрите дела на католицизма, но защо те все се явяват “качулка преди или след дъжд”?

Можем да погледнем на въпроса и от друга гледна точка. В катехизиса на католическата църква от 1967 г. на Православието се признава непрекъсната линия на предаване на апостолството, докато при католицизма тази връзка е изгубена; дори в един момент е налице двупапство. А предаването на апостолството е единственото условие и признак за легитимност! Това признание, обаче, е направено със следния умисъл според “повелята на тогавашния ден”: “Ние трябва да гледаме на народите от Източния блок като на наши потенциални съидейници. Комунизмът е идеология на народните маси, на трудещите се, а Христос е проповядвал пред народа, пред бедните, низвергнатите, онеправданите.” И ако по такъв начин на времето се е смятало да бъде постигнато обединение и възвърната легитимността на католическата църква, то днес се отива на връщане към униятството; или каквито и други термини да се използват – икуменизъм, либерално богословие, християндемокрация и пр.

Вярно е, че с течение на времето Римската курия се е сдобила с огромна политическа власт и богатства, но кой да обясни на очакващите от нея безкористна християнска помощ, че от канонична гледна точка папската институция е нищожна и абсолютно нелепо би било сравнението със сана на един патриарх на автокефална православна църква, каквато е българската; да не говорим за Вселенския патриарх. Тогава, с цената на предателства и отстъпления, сигурно бихме могли да получим обещания, с каквито ни залъгват вече трета петилетка, но всъщност никакви реални изгоди. И защо ли изобщо трябва да се занимаваме с институция предостатъчно компрометирана – уж изхождаща от Светото писание, а унищожила цели народи в Америка, ангажирана с банково дело и финансови машинации, с доставки на оръжия и политически игри от най-голям мащаб?!

Нещо повече, положението около визитата на папата у нас става изключително сложно и дори опасно, имайки предвид и неотклонно поддържаната след 13.05.1981 г. версия за “българска връзка” в атентата срещу папата. (А колко други “български връзки” бяха тиражирани междувременно; даже и в момента?!) Може да бъде използвано и така нареченото пророчество на Света Богородица от Фатима, оповестено на 13.05.1917 г. и касаещо и България. (Виж книгата на Росица Божкова и Живко Желев “Окултизъм и наука”) В днешното, изпълнено с тероризъм и политически волунтаризъм време съществуват среди, които са заинтересовани от всяческо дестабилизиране на света и предвижданото посещение би могло да им даде повод за множество действия, с които на страната ни ще бъдат нанесени огромни и непоправими щети. Близка е до ума възможността, на наша територия да бъде осъществен нов атентат срещу папата? (А достатъчно е и само инсценирането на опит за такъв.) Веднага след това пред световната общественост ще бъде дораздухана истерията за “рецидивизма на българите”, което ще е напълно достатъчно за окупация на страната ни от познатата ни вече “международна общост” под претекст за борба с тероризма, както това стана с Афганистан.

Не, при стеклите се обстоятелства едно посещение на главата на Римо-католическата църква никак не е изгодно за нас. Твърде солен може да се окаже “политическият залог”, прозиращ зад този път не особено добре премерена дипломация. Тя представлява едно съвсем директно потупване по рамото на “новите” и бъдещите унияти, утвърждавайки и преповтаряйки хилядократно цитираната крилата фраза на Соломон Паси, и очаквайки да изоставим нашия си празник, за да отидем да се кланяме нему “VICARIUS FILII DEI” - Наместника на Сина Божи; титла, чиято цифрова стойност е 666 . . .

 

 

 

 

BGR-ИН ДА СЕ НАРИЧАМ . . .

 

(Бележка във вестник “Монитор” от 01.05.1999 г.)

 

 

Поредната ни крачка “към Европа през Америка” са паспортите, които ще получим през следващите месеци. В началото на този месец вестниците разпространиха снимки на новите лични карти и задгранични паспорти. Прави впечатление, че в тях визуално доминират надписите на латиница, по-специално на новия международен език – английския. Докато това е донякъде разбираемо по отношение на задграничните паспорти (досега те бяха оформени на френски език), то в пределите на България едва ли ни е нужен личен паспорт и на английски език. Да не говорим за това, че има най-малкото езикова разлика между “лична карта” и “идентификационна карта” или “карта за идентичностя или самоличност” според наименованието на български и английския му “превод”. Видно е също, че досегашното международно съкращение на името България – BG, е заменено с BGR. В съзнанието ми изниква дума като “бъгърин”, а може и “бегерин” – от глагола “бегам”.

Моят проблем е как да откажа да ми бъдат издадени и връчени подобни документи, защото те унижават чувството ми за национална принадлежност и гордост.

Спомняйки си за патоса на поета Маяковски, сега едва ли някой наш поет ще получи вдъхновение да напише стихотворение за българския паспорт.

Безброй са примерите за самоунижаване на българската национална идентичност, като се започне от най-високо държавно равнище. И те се множат с всеки изминат ден. От десетилетия насам оказваме височайше внимание неизвестно на кого, изписвайки имената на улиците по уличните табели и на латиница. (Телевизионни репортажи в последно време за Югославия и Македония показват, че подобно явление там не съществува.) А можем да бъдем сигурни, че ако поискаме подобна взаимност по отношение на кирилицата от други страни, ще срещнем недоумение и снизходителни и иронични усмивки. Също така, вероятно по силата на някакви споразумения, сме приели да поставяме и на автомобилите си идентификационни табели и номера, буквените означения върху които съответстват само на знаците от латиницата. Заливат ни и надписи, реклами, фирмени наименования и пр. на чужди езици. Да не говорим за “побългарени” или “кирилизирани” такива, като например “Сандей”, “Саундмастер”, “Бляк кет” и пр. Също така, печатът, радиото и телевизията ни заливат с чуждици, много от които със значение, различно от това, което те имат в езика първоизточник; пример: кастинг.

Пожелавам на всеки да научи няколко чужди езика, но да не им се “поддава”; да обиколи света, но “да знае своя род и език”.

 

 

 

 

ПРЕД ВИЗИТАТА НА ЙОАН-ПАВЕЛ II

 

(Из статия от Борис Георгиев, публикувана във вестник “Нова Зора” от 07.02.2002 г.)

 

“Миналата година при посещението си в Гърция славянинът Йоан–Павел направо хариза на южните ни съседи Кирил и Методий. Обявяването на двамата равноапостоли за гърци е всъщност двоен грях, за който никак не важи оправданието “Прости му, Господи, той не знае какво върши”. По простата причина, че настоящият римски епископ е завършил с отличие славянска филология и много добре знае, че въпросът за народностната принадлежност на Солунските братя няма категоричен отговор.

Наред с другото Йоан–Павел II е родом от градчето Вадовице, в Горна Силезия, покръстена през IX в. Не от кого да е другиго, а от първоучителя Методий. Обстоятелството, че папата ще бъде в Пловдив точно на 24 май, е подходящ случай да се покае за първото и да благодари за второто.”

 

 

 

 

ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПАПА ЙОАН-ПАВЕЛ ВТОРИ СЛОЖНА И ОПАСНА ИНТРИГА

 

(Статия, публикувана във вестник “Шуменска заря” от 23.05.2002 г.)

 

 

Както вече повече от десетилетие рой наши и чужди политици се мъчат да ни убедят, че пътят на България към Европа минавал през Вашингтон и Брюксел, през Босфора (т.е. Анкара) и къде ли не още, така и не от скоро упорито се правят опити за утвърждаване на становището, че НАТО и Европейският съюз нямало да ни обърнат внимание, ако не минем през политическия “хаджилък”, предлаган от Римската курия.

В момента, точно в Деня на българската писменост и култура, на празника на Светите братя Кирил и Методий, започва посещението на папа Йоан–Павел II у нас. Беше дори оповестено, че в тази връзка на някои места се отменят традиционните манифестации. Това посещение е в отговор на покана от страна на сформиран още в началото на 2000 г. “Народен комитет”. Негови учредители са впоследствие станалия външен министър Соломон Паси, телевизионният водещ Иван Гарелов и вестник “24 часа”. (Виж последния от 03.11.2001 г.)

Излиза, че – нашите уважения! – едва държащият се на краката си католически първосвещеник идва у нас неясно като духовник или като държавен глава на Ватикана; не по официална покана на българската държава, нито от Светия синод на Българската православна църква, не дори от страна на католическата общност у нас, а по молба на – както е посочено – група интелектуалци, оглавявани от човека, скандално известен с фразата: “Майната му на православието!” Изречена в момент, когато над Югославия се сипеха НАТО-вски бомби с надписи “За вашия Великден”, засегнали и разрушили повече от 360 православни храмове и манастири.

Не по-малко смущаващ се явява и “аргументът” на “интелектуалците”, че “празникът по православния календар се падал на 11 май, а 24 май била светската му изява”; докато католическата църква е определила за това датите 14 февруари, 5 юли, а в някои времена и 9 март. Всъщност, денят 14 февруари е “Успение на Свети Кирил Славянобългарски”, но той тихомълком се заменя с “празник на влюбените”, чийто патрон е почитаният от католиците Св. Валентин. Друго “но” е, че на Запад, и особено в САЩ, Св. Валентин се счита за покровител не само на “обикновените” влюбени, а и на хомосексуалистите, което си е направо празник на блудството.

Нима в цялата тази невероятна поредица от гафове не прозира една твърде дълга конспиративна верига, след като един уж български просветен министър вкара Св. Валентин в училищните ни учебници, а нашият народ трябваше на три пъти буквално да въстава срещу опитите му да премахне от тях стихотворението “Аз съм българче”, наред с изразената от същия този Владимир Атанасов “готовност” да въвежда у нас латиницата като официална азбука? В този дух “усилия положиха” и бившият президент Петър Стоянов, бившият социален министър Иван Нейков, председателят на БАН Иван Юхновски и редица още отродители.

Отдавна ясно е подчертана неразривната връзка, равносилна почти на идентификация, между Православието и кирилицата. В същото време все по-силен става натискът да ни бъде отнето и последното, което ни е останало – буквите, духовността, историчността, самосъзнанието и хилядолетното достойнство.

Известен е и опитът на Рим да ни “предложи” латинската азбука още през времето на цар Борис I Покръстител, наред със съветите на тогавашния папа Николай I да бъдат изгорени старите книги като “нечестиви”. А при посещението си миналата година в Гърция папа Йоан-Павел нарече Кирил и Методий гърци, забравяйки сякаш, че сам той е завършил славянска филология, а жителите на родния му град Вадовице в Горна Силезия са приели Христовата вяра чрез първоучителя Св. Методий.

Виждаме и изявите на “българската” християндемокрация като израз на политическата платформа на католицизма с неговата особено агресивна политика; страдащ в същото време от липса на легитимност.

Следват още десетки въпроси, за които тук няма място, но интересуващите се могат да открият в “Интернет” на страница с адрес: http://panaiotov.hit.bg/index.htm

А постоянно раздухваните десетки “български връзки”? Не разполага ли вече така наречената “международната общност” с предостатъчно “основания” за косовско-македонско-афганистански обрат! Достатъчно е само някой да мръдне по-рязко сред оставилите нашия си празник и тълпящи се да отдават почести нему – “VICARIUS FILII DEI”, ще рече “Наместника на Сина Божи”; титла, чиято цифрова стойност е 666 . . .

Бог да пази България! Защото ние вече колко ли я заслужаваме?! . . .

Статията е прочетена 644 пъти
Назад към брой 114Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017