Публикуваме продължението на цялата публикация от бр. 3/2016 г. на в. „Квантов ПРЕХОД“ до финала ѝ
Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие
Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух
Едва ли има място за други коментари, след като самият създател на компютъра Джон Атанасов е гледал на кирилицата като на най-рационална азбука поради своята почти стопроцентова фонетичност и до края на живота си (1995 г.), общо повече от 30 години, е работил върху създаването на универсална фонетична писмена система, която да се използва в единен международен език и за компютърно програмиране. (Виж вестник “Седмичен Труд” от 11/18.03.2000 г. – статия от Яна Илиева “Джон Атанасов не смятал компютъра за най-голямото си откритие” и статията “Edna rodina ми е нужна” от Иван Матанов във вестник “Стандарт” от 20.03.2000 год.; също статията “Азбука за всички езици – мечтата на проф. Джон Атанасов” от Николай Бончев във вестник “За буквите. Кирило-Методиевски вестник” – бр. 6, май/юни 1985 г., стр. 15; същата се съдържа и в книгата “Компютърът за вас”, 2, С., Народна младеж, 1985 г., стр. 37/38). А в книгата “Джон Атанасов – бащата на компютъра” (съставител проф. Димитър Шишков) (стр. 200) четем: “Така и днес кибернетиците виждат в проекта на Атанасов за универсална двоична азбука нещо рационално – те например одобряват един подобен на неговия проект – този на азербайджанския учен Б. Мамедов.” Но трябва да отбележим и това, че проектът на проф. Атанасов още не е публикуван цялостно.
Освен това, съвсем логично е писменост, създадена специално за даден език, да е най-подходящата за него. Днес ние говорим и пишем на езика си, без да се замисляме особено и не си даваме сметка за лекотата, с която правим това. Това може да стане само по пътя на сравнението, но при днешното политизиране на проблема никой не го прави и не посочва препятствията, които трябва да преодоляват ползващите латиницата. Но всеки българин има достатъчна представа от чужди езици и може сам да направи преценка.
Нашите “реформатори” трябва да имат и още нещо предвид. В Германия последната писмена реформа е от 1901 год., а от повече от 20 години насам в немскоезичните страни тече обща дискусия за нов правопис. И макар, че вече е приет закон за след 2005 г., не може да се смята, че се е стигнало до окончателното решение на въпроса. Редица издателства бойкотират решението, продължавайки да използват досегашния правопис, което сигурно ще наложи извършването на нови промени в нормативната уредба. При това за немския език е характерно относително добро съответствие между говорене и писане, т.е. между звукови и буквени елементи на речта.
Ние днес вече не съзнаваме с необходимата сила и това, че с невероятно съвършенство е белязана и машинописната клавиатура за кирилицата. Ергономичните сравнения показват, че на нея се пише повече от три пъти по-бързо и удобно, отколкото на латиница. Нашите машинописки преди постоянно печелеха състезания по тази дисциплина, печатайки със скорост от над 1000 знака в минута – скорост, съизмерима с тази при говорене. Всеки може да направи това сравнение, изучавайки десетопръстната система за машинопис – БДС (за която немците имат още един, по-образен термин – Blindschreibsystem – “система за сляпо писане”) и да я сравни с тази за латиницата (стандарт QWERTY).
Обяснението е просто. Машинописната клавиатура отразява зависимостите между честотата на срещане на всяка буква в съответния език, също и тези между гласни и съгласни, и анатомията на ръката. С тези въпроси у нас още през годините 1907/8 се е занимала комисия от машинописци стенографи при Народното събрание. Въз основа на резултатите от това изследване е била разработена клавиатурата за десетопръстно писане на кирилица. (Казаното обяснява защо има известни разлики при клавиатурите за руски, украински и другите ползващи кирилицата езици.)
А при латиницата всичко е буквално наопаки. Правени са опити за подобрения, например от вашингтонския професор по статистика Август Дворак през 1932 г. и от англичаните Лилиан Молт и Стивън Хобдийм в края на 70-те години на ХХ век (система P.C.D. – Maltron). Но известно е, че промяната на стандарти не е никак лесна работа, а в случая се проявява особено силно и така наречената психологическа инерция. Затова тези разработки остават само на книга. В литературата е посочено, че при клавиатурата на Дворак скоростта на печатане е с 50 % по-висока, отколкото при стандарта QWERTY. При последния се пишат обичайно 60 (петбуквени) думи в минута, а на системата “Maltron” могат да бъдат постигнати 200, т.е. почти колкото при БДС.
При това положение внасянето на чуждици в езика ни води и до нарушаване и на описаната, да я наречем “машинописна хармония”.
Следва да се добави, че при наличието на машинописния стандарт БДС, нелепост е създаването и кощунство и обида спрямо разума и собствената личност е ползването на програми за т. нар. фонетично кодиране на компютърната клавиатура, при която буквите от кирилицата се придават към клавишите за латиницата, т.е. реализира се поговорката “Болен здрав носи”. А именно това е, което до голяма степен създава у някои впечатлението, че компютрите и “Интернет” не могат без латиницата. Да не говорим за “кълването” с два пръста.
За съжаление в много училища и най-вече техникуми все още могат да се видят врати с табелки “Кабинет по машинопис”, но повечето просто не са свалени. При “необходимостта” от толкова съкращения тази дисциплина се изучава все по-малко.
Съществуват и разработки за още по-бърз сричков машинопис на кирилица, но остава сами да размишляваме защо не им се дава зелена светлина; докато проф. Кронщайнер ни обяснява, че неговото предложение “ще стимулира производителите на компютърни клавиатури”. Не се ли напатихме от подобни предложения? – да се поддаваме на съветите да рушим нашите “тоталитарни” производства, за да ставаме вносители на продукти едновневки. А може би някъде вече се разработват програмни продукти, компютърни клавиатури и пишещи машини за “кронщайнерица”.
Всъщност, предложението на “загрижения” за нас българист с нищо няма да измени производството на въпросните клавиатури, тъй като те са стандартни; само накрая, обикновено в сглобения им вид, се правят означенията върху клавишите (например, чрез “прогаряне” с компютърно управляван лазер). По-нататъшното им използване зависи от програмното осигуряване на самите компютри, с които те биват комплектовани и не е задължително да има съответствие между означенията и реалните функции на клавишите. А това е и невъзможно, защото на практика всяка компютърна програма е повече или по-малко свързана с прекодиране на клавиатурата.
Така въпросът опира и до производителите, вносителите и търговците на компютърна техника. В най-голяма степен това важи и за съдържателите на Интернет-зали и клубове; да не говорим за образователната система. Всички тези звена са задължени по закон да осигуряват означения, обучение и възможности за ползване на тези средства на български език. А предпоставките са налице, но когато те не се реализират, възникват разглежданите тук излишни въпроси и проблеми, а незнанието води до опити те да бъдат решавани чрез “кръпки” и по заобиколни начини.
Но дори и компютрите да са заредени с програми на кирилица, когато клавиатурата им е без съответните означения, възникват неудобства. Тази техника навлезе масово в ежедневието при вече напреднали явления – намалено четене и целенасочено провеждано “обезграмотяване”, при насаждане на консумативизъм и илюзии, че комуникациите и информацията ще решат значителна част от проблемите на обществото и личността чрез повишените възможности за общуване. Но непознаването на тези възможности породи припряност, която “изби” и в “проблема с азбуката”.
Казаното следва настойчиво да се изтъкне, защото никой не разглежда тези страни на въпроса, а днес те изпъкват с особена сила. При механичните пишещи машини проблемът не е стоял толкова остро и всяка страна е можела да въведе свой машинописен стандарт, без да засегне особено другите около 70 езика, “обслужвани” от латиницата. Но при съвременните електронни комуникационни мрежи именно съвместяването на различните национални стандарти създава значителни неудобства. Затова предлаганите ни реформи на практика още повече ще задълбочат проблема; проблем, който всъщност не е наш, а ще се следва да си го самоналожим. (При това явно като че ли от само себе си се предполага “новият” ни правопис да бъде по английски образец, за който език статистиката сочи, например, че думата “stewardesses” (стюардеси) е най-дългата дума, която машинописно се изписва само с пръстите на лявата ръка, а при думата “teenager” (тийнейджър) дясната ръка влиза в действие само веднъж. В същото време българският машинописен стандарт е решил въпроса дори за относително често срещащи се двойки от букви, като ск, пр, бл, вд, еи, ай, ой и пр. и пр.) Колко излишен труд би бил наложен на програмисти, оператори, машинописки, печатари! Тъкмо е постигнато някакво равновесие и ето ни отново пред нечие нелепо хрумване! Но целта, както виждаме, е съвсем друга!
Виждаме и друго: че днес самото понятие “латиница” се явява нещо относително и условно. Изобщо не е едно и също нещо да се пише на английски, на немски, датски, френски, испански, полски, турски, италиански, исландски, румънски, унгарски и пр., и пр. На практика в употреба са десетки твърде различни машинописни клавиатури и симулиращи ги компютърни кодови таблици и програми. Тогава следва да си зададем въпросите:
Как във всички тези страни използват компютрите и информационните мрежи? Как в никоя от тях този технически проблем не е довел до възникване на подобен въпрос за промяна, замяна или унификация на писменостите? Откъде накъде тогава поставянето му у нас ще е основателно?
Чисто и просто: на говорещите и пишещите без да са сядали пред компютър, а и на тези, които чукат с два пръста на измисления от тямподобни фонетичен псевдостандарт, следва да стане ясна истината, че за да се “разбират” два или повече компютъра, те трябва да използват съвместими програми. А копирането, записването, прехвърлянето по мрежата, инсталирането, активирането и ползването на такива не представлява никакъв особен проблем. Но – съвсем естествено – това изисква известно прилежание за усвояване. Всичко необходимо отдавна е налице и ако някой не си го е набавил, не знае или не проявява достатъчно желание да работи с него както трябва, това не може да бъде причина или аргумент за промяна на азбуката ни; нито това, че както техниката, така и програмите постоянно се променят и усъвършенстват. (Е, има и различни системи компютри, основно два вида, но има и програми за съвместяване на техните програми и формата на данните, с които те работят.) (Виж също статия във вестник “Компютри” от 14–20.05.2001 г. – “Защо не пишем на кирилица, а се мъчим да надхитрим латиницата?”)
Един пример за “българска латиница” ни дава статията на Асен Сираков и Иван Владимиров “Новият bylgarski ezik настъпва” (публикувана във вестник “Монитор” от 12.11.2001 г.) Разгледан е хипотетичен вариант на така наричаната вече “методица” или “методиевица”, зародила се “спонтанно и естествено” в компютърните зали за комуникация чрез “Интернет”. Макар и с цената на редица компромиси и куриозни приемания (като ч = 4, ш = 6, ъ = y или q, ж = g’ и пр.), става видно, че и така проблемът остава нерешен (ако въобще можем да говорим за такъв). Поставя се дори въпросът (може би иронично) за признаването у нас на английския език за втори официален, за да “garantirame na na6ite deca bezproblemno bade6te vav veka na savremennite tehnologii”.
Нека тогава си помислим: Как една Англия (която е с площ по-малка от днешна България) е успяла да наложи езика си на целия свят?! Лесно ще получим отговора, ако до двата духовни стълба на англичаните – “домът-крепост” и опозицията “вечни (не)приятели – вечни интереси” – поставим разказите за мисионерите, които покрай проповедническата си дейност са приучавали цели племена и народи на своя език. А ето какво казва и самият наследник на британската корона – принц Чарлз: “Самоуважението на един народ започва от езика. Затова за всеки в обществения живот осъзнато отговорното отношение към майчиния език трябва да е нещо разбиращо се от само себе си.” (Нека имаме предвид и това, че при основаването на Съединените американски щати е бил обсъждан въпросът дали официалният език на новата държава да не бъде немският.)
Не остава ли тогава открит въпросът: С коя и каква наука се занимават нашите “деполитизирани” езикови и компютърни специалисти, след като практиката и “народното” творчество ги изпреварват с посочените по-горе прецеденти?
А ето и следните чисто “технически” параметри, приведени от Гергин Рашев в статията му “Искат да сменят азбуката ни” (вестник “Македония” от 10.10.2001 г.): “За да се научи да пише и чете правилно едно японче, са му необходими 10 години, а на едно американче, англичанче, канадче или френско дете са необходими от 5 до 8 години, за немско дете – от 3 до 4 години. А за нашите деца – само от 6 месеца до 1 година, и то при положение, че не са се учили да четат и пишат при домашни условия. А колко ли години са необходими на едно китайче, за да запамети необходимия минимум от 2 до 4 хиляди йероглифа?”
До същите изводи стига и Тачо Танев в статията си “За кирилицата и латиницата”, публикувана в списание “НИЕ” (бр. 1 от 2002 г.): “Открояващата се по-висока интелигентност на средния българин в сравнение със средния западноевропеец до голяма степен се дължи тъкмо на обстоятелството, че съвременната българска азбука се основава върху Кирило-Климентовата идея. Именно заради особеностите на съвременната българска кирилица българският ученик не изразходва толкова много сили и време, за да изучава самото четмо и писмо и правописа, както това е длъжно да прави и английското, и френското, па дори и немското дете, а насочва силите на възприемането си главно за да заучава същините на учебните предмети.”
Така както писмените знаци са преобразуватели на мисловна енергия, така, от своя страна, езиците трансформират представи, понятия, поведенчески и културни стереотипи. Науката достатъчно се е занимавала с въпросите по изучаването на езиците и то не е проблем, особено ако се започне във възможно най-ранна възраст. Въпросът изобщо не е в това, че може да се получат смесвания на езиците. Практиката е прекрасно запозната с езиковите процеси в дву- и три- и повече -езична семейна среда. Смесвания не се наблюдават, а и колкото по-рано се започне с изучаването на други езици, толкова по-лесно и бързо те се усвояват. Освен това, до около петата-шестата година се оформя и говорният апарат, след което способностите за усвояване на произношението намаляват до такава степен, че колкото и добре да се изучи даден език, не може да се избегне разпознаването, че той не е родният. (Виж статиите “Не измъчвайте мозъка, учете език на младини” от Агоп Мелконян във вестник “Психо – плюс” от 01.09.2000 г. и “Само бебетата усвояват чужд език перфектно” от Петер Зандмайер във вестник “24 часа” от 19.04.1999 г.)
Въпросът е какво се приема посредством изучаваните езици. В научната сфера и производствената практика се наблюдава “разноезичие” в зависимост от ползваната чуждоезична литература, проектна, технологична или друга документация. А ежедневието се изпълва с все по-агресивни опити за политическо, идеологическо и културно влияние. Помагаме и ние с естественото си човешко любопитство, постепенно израждащо се в чуждопоклонство.
В интервю на Христо Борисов за вестник “Шумен” от 25.03.2003 г. литераторът доц. Николай Димков споделя:
“Залитнахме прекалено в това да изучим първо западната литература и едва тогава, и доколкото остане време, нашата. Продължаваме да се люшкаме и в друга посока – да научим децата си първо на чуждия език, а българския – после. . . . Какво можем да очакваме от поколение, възпитавано по такъв начин. . . . Младите се интересуват повече от чуждите езици и понеже не могат да си преведат някои думи, за по-лесно направо ги лепват върху българския. А още през 1824 г. в т. нар. “Рибен буквар” на Петър Берон категорично е изразено становището, че детето първо трябва да научи родния си български език, а след това чуждите. И това го казва човек, който знае осем езика.”
А наясно ли сме и с това, как би се променила фонетиката на българския език, писан на латиница? Все по-малко хора си спомнят и си дават сметка, как някои “дребни” промени в правописа ни през 1945/46 година промениха говора ни. Тогава как, например, след време биха звучали думи и изрази, като: ploschtad “Vasrajdane”, kutscheschki laj, kristalna vasa, waxa za obuvki и пр. Видно е, че ще трябва да призовем за вдъхновение паметта на Светите братя Кирил и Методий и да сътворим нови “латински” букви “ж” и “ъ”, да разграничим “з”, “с” и “ц”, да измисляме нови правила за “w” и “v”, да предефинираме употребата на “i”, “j” и “y”, да се чудим с какво да заместим или как да изписваме “ч”, “ш”, “щ”, “ю”, “я” . . . Какви тогава ще бъдат “българската” латинска азбука и съответната машинописна клавиатура (наред с необходимостта от изцяло ново програмно осигуряване и неизмеримо сизифовско преписване на вече сътвореното) и как те ще ни приобщават към сега ползващите латиницата страни и народи?
А наясно ли са нашите полуграмотни и говорещи на диалект и просторечие управници и законодатели (е, далеч не всички) как ще се справят с един нов “европейски” или най-вероятно “американски” правопис, когато застанат пред едни нови правила, според които, известно е: едно се говори, а съвсем друго ще трябва да се пише?
След това ще се окаже, че употребата на латиницата ще улесни неимоверно много навлизането на чуждици в езика ни и това още повече ще го промени. Нима нямаме достатъчно горчив опит с предлаганите ни още отсега от средствата за масова информация думи и словосъчетания, като “BG президентът . . .”, “US рейнджъри . . .” или “КНСБ функционери . . .” (словоред – английски!); или “нотбуци”, сиреч “лаптопове”, т.е. преносими компютри; или “топ манекенка”, наред с “дойче марки”? (“Добър пример” вземаме от английския, в който привидната граматическа леснота е съпроводена с размиване на смисъла на думите и граматическата им роля в изречението) . . . Ето, това е, което и наши, и чужди недоброжелатели искат да ни накарат да приемем безкритично, а всъщност – да се поддадем на пълно объркване, нова вълна от неграмотност и последващо обезличаване, приемайки в добавка и един културен модел, при който във висши ценности са издигнати кока-колата, дъвката, хамбургера, “екшъна”, “кастинги”, “хепънинги”, “биеналета”, “фестове” и пр. и пр. Съветват ни: “Оставете историята! Гледайте напред към бъдещето!”; но това бъдеще да се разбира: по техен модел!
Става и така, че най-често чуждите думи навлизат в нашия език с различен смисъл, в сравнение с този в езика първоизточник. Например, по неведоми пътища на думата “кастинг” сме придали смисъл “конкурс за манекенки”, докато в английския тълковен речник най-близкото до това значение е “разпределение на роли” (в театър), докато основните такива са: “хвърляне”, “мятане”, “изливане”, “отливане” или пък “помятане” (на животно) и “събиране” (на цифри). А как читателят на днешните ни вестници да се справя с термини от рода на “съспенс”? Дори и да предположи, че те са английски, нима всеки има под ръка необходимите речници? И ако все пак се добере до тях, ще се справи ли с транскрипцията (“suspense”), за да ги открие и разбере значението им (“напрежение”, “неизвестност”, “несигурност”, “безпокойство”, “тревожно очакване”)? И нима при предпочитане на “купешка” дума изразяваме това, което всъщност мислим? Например, “Народно събрание” съвсем не означава “парламент” (от италианското “parlare” – говоря, т.е. “говорилня” или направо “дърдорилня”). Тогава как другояче да разчетем словосъчетанието “парламентарна демокрация”, освен като “управление на народа чрез (глупаво и безсмислено) бърборене”? (И нима няма покритие между такова вътрешно декодиране и действителността?) А колко ли са хората, които знаят какво означава отдавна натрапеното ни съкращение НАТО? На български то всъщност няма никакъв смисъл, защото представлява транслитерация, т.е. чисто буквено съответствие на кирилица на английското съкращение NATO (North Atlantic Treaty Organization) или Организация на северноатлантическия пакт (договор). Тогава би следвало да пишем и говорим за ОСАП или ОСАД.
Добре поне, че не казваме ЕИДС или АИДС, вместо СПИН (Синдром на придобита имунна недостатъчност), както това правят немците, слабо давайки си сметка, че това е съкращение на английски език – AIDS (Aquired Immune Deficiency Syndrom); всъщност те би трябвало да ползват съкращение от рода на EIS или eIdS (erworbenes Immundefekt-Syndrom).
По същия начин мнозина започнаха да употребяват фирменото наименование “джи-ес-ем” (GSM) вместо далеч по-логичното понятие “мобифон”, което е все едно да започнем да казваме “данон” на киселото мляко, за което отново като чуждица си „припомняме” древнобългарската дума „йогурт”, мислейки си вероятно, че става дума за някакъв нов продукт. Целенасочено се извършва пълно размиване на понятия и техния смисъл. Говорим за “глобализация”, а всъщност се извършва “американизация”. Смесваме “комунизъм” с “тоталитаризъм”, “демокрация” с “олигархия”, “капитализъм” и “пазарна икономика” с “монополизъм” . . .
Виждаме и как днес с особена сила се затвърждават грешни преводи.
Започнахме да казваме “високи технологии”, след като е налице по-точното наше словосъчетание “висши технологии”. Остава да започнем да казваме и “високо образование”.
Допреди години на предните стъкла на автобусите виждахме табелки с надписи “Деца”, “Екскурзия”, “Работнически”, “Служебен” и пр. Сега всички те сякаш са отменени и четем само: “Случаен превоз”. Налице е неправилно подражание на английския, където “casional” или “occasional” (на немски “gelegentlich”) означават “за дадения, конкретния случай”, “специално”, “нарочно”, “нередовен”, “който става от време на време” или “специален”, “извънреден” транспорт. Все по-често се чува и “преведения” английския израз “нямам идея”, употребяван на мястото на далеч по-уместния и обичаен “нямам представа”. А на някои вече дотолкова им се губи представата за българския език, че бъркат употребата на изразите “няма значение” и “няма смисъл”.
А по повод така наречения Празник на влюбените свещеник Йоан Карамихалев пише в “Църковен вестник” (бр. 3 от 01–15.02.2002 г.), в статията “Подмяната на първородството”: “Изобщо, в съвременното ни общество се наблюдава една масирана подмяна на ценности – заменяме Словото с думите, заменяме мъдростта със знанието, знанието пропиляваме в сведения, и така, докато загубим живота си в живеене. Цялото ни знание доближава незнанието, цялото ни незнание доближава смъртта, но близостта до смъртта не е близост до Бога. Заменихме съгласието с “консенсус”, работата с “бизнес”, но не сме станали нито по-сговорчиви, нито по-работливи. Стигна се дори до безумната идея на някои “неразумни юроди” за подмяната на кирилицата с латиница, къй като, видите ли, кирилицата препятствала пътя ни към Европа.”
Запитан в навечерието на 2002 г. какво мисли за бъдещето, публицистът и писателят Никола Инджов отговаря, че се води “война срещу неподвластния на САЩ свят, включващ много страни на всички континенти. Тази война се води и у нас, – е мнението на литератора, – макар и със средствата на политиката и тихата глобализация – единния световен хотел (“Хилтън”), единния световен ресторант (“Макдоналдс”), единната световна култура (телевизионните сериали и шоупрограми), единната световна информация (CNN), единния световен език – английския, единната световна писменост – латиницата . . .” (Виж вестник “Нова Зора” от 25.03.2003 г. – статия от проф. Чавдар Добрев “При изворите на отечествената и световната съдба”.)
Тези явления потвърждава и Янко Бъчваров в книгата си “Глобалното зло”. На стр. 24 и 95/96 четем: “Освен всичко, специалистите и коментаторите от радио “Свободна Европа” като че не искат да бъдат разбирани от обикновения, добър и честен българин, и изпъстрят речта си с чуждици. Само заради една чужда дума човек загубва връзката с всичко, за което си е губил времето да слуша. Може би в някои хора от медиите преобладава чувството, което ги кара да не се чувстват повече българи. . . . В самозабравата си, всички тези изброени проповедници на новото, веднага след “Перестройката” започнаха да променят и езика ни, като използват безброй английски думи, чието значение не знаят дори много американци.”
А може би някои от по-горе споменатата “част от продажната българска интелигенция” имат пряк интерес от предложената писмена реформа. Няма да е за първи път в човешката история, една ограмотена прослойка да подтиска и властва неограничено над безпросветна тълпа. Можем да си представим как болшинството, разкарвано по инстанции, учреждения и служби с още по-непонятно изписани документи и формуляри, ще се принуждава да заделя още от залъка си за преводачи, адвокати, нотариуси и безброй служители с неясни функции. Кой спечели от езикови нововъведения като “лоби/ране”, “реституция”, “комасация”, “омбудсман”, “(а)пробация”, “импийчмънт”, “деноминиране”, “мониторинг”? Нима сега стопанските дейци са нещо повече като “мениджъри”, “супервайзъри”, т.е. “надзиратели” или “контрольори”, или “синдици”, т.е. “ревизори”, а търговците – като “дистрибутори”, буквално “разпределители”? . . .
Всеки, който владее и ползва чужди езици, може да си даде сметка колко много са се променили през последните 2 – 3 десетилетия самите езици, които ползват латиницата. Под натиска основно на английския език те приемат чуждици заедно с техния правопис – в противоречие със собствения. Така “вавилонското езикосмешение” продължава своя фатален ход. (Дали това няма да се окаже една от причините, които един ден отново да изведат българския език като общ език на човечеството; за което говорят пророчества в окултната литература? Но за това малко по-нататък.)
Все пак: никой, например, при приемането на Гърция в Европейския съюз и след това не е помислял да поставя пред нея въпрос за писмеността, която тя ползва. На никого в Гърция и през ум не му минава да предлага промяна или замяна на гръцката азбука с друга. Това би накарало нашите съседи само да се подсмихнат. Същото се отнася и за останалите страни членки. Всички те просто са възприели официални или работни езици за общите си дела, докато националните им езици и писмености изобщо не представляват пречка в съвместната им дейност.
Историята ни е дала и още един пример. В края на 20-те години на ХХ век големият реформатор на Турция – Кемал Ататюрк, заменя арабската писменост с латиницата. При това, формално погледнато, арабицата не е “собствена” турска азбука. Всеки може да разсъди, доколко този акт сам по себе си е доближил Турция до Европа и доколко самата Европа е приела Турция по-близо до себе си след тази промяна. Въпросът е, че днес турците не могат да четат произведения и писмени свидетелства от период, обхващащ на практика почти цялата им история.
Уважаеми читатели, информацията в по-горния абзац за Гърция вече не е точна, но реших да я оставя, за да се види развитието на проблема. Макар и със закъснение, научаваме, че през месец април 2001 г. гръцкото списание “Κήρυξ γνήσιων όρJόδοξων” (стр. 90 – 91) е публикувало статия, която потвърждава, че “азбучният проблем” е международен. В нея четем:
“В последно време започна да се проявява тенденция, гръцката азбука да се заменя с латинска. Тази тенденция се проявява главно в текстове, написани на компютър – с използване от страна на държавни институции, и дори на висши образователни институти – с текстове, представяни от телевизията, но и със съответните поощрения от страна на чужди радиостанции. Характерно е, че този опит . . . стигна дотам, че да занимава печата и да стане обект на въпроси от страна на народните представители към Министъра на Народното образование и религиите. . . . Смятаме не само за светотатство, но и за безумен всеки опит да се замести гръцката писменост в нейната люлка, още повече, че в други страни подобни опити за промяна на писането . . . доведоха до всеобщи и гневни реакции на хората от тези страни.” (Виж сборника “Случаят” Ото Кронщайнер и кирилицата, българистиката и малките филологии”.)
За задръстване на европейските езици с чуждици и опити за постепенното им изместване от английския говорят все повече публикации в Западна Европа. В Германия “новият език” е наречен “Denglisch” (от Deutsch и Englisch). Затова там се наблюдава засилване на дейността на съществуващите и възникват нови дружества за защита на немския език. “Обединение Немски език”, например, също си е поставило за цел да повишава чувствителността на обществото към езиковата проблематика, да критикува проявите на подмяна на собствените термини с чужди и да поддържа огъня на автентичността. Все по-силни обаче стават опасенията, че вече практически провежданата писмена реформа само привидно решава някои проблеми, но успоредно с това предизвиква много повече допълнителни такива. Затова, както вече споменахме, редица издателства се опитват да не се съобразяват с предвидените промени. Но сигурно не им е лесно, защото текстообработващите програми вече са настроени за новия правопис, коригират автоматично текстовете и ако пишещият иска да работи както досега, трябва при всяка дума да се връща назад и изрично да задава окончателното изписване. Неудобството е повече от ясно. При това редица фактори налагат почти ежегодна смяна на програмите, за да може да се поддържа съвместимост, т.е. четимост в условията на глобалната компютърна мрежа. Преобладаващият елемент на чисто изнудване при тези фактори не е убягнал на способните за критична оценка потребители, но това е извън предмета на настоящите разглеждания. Следствията обаче са безкрайно нелепи, досадни и изключително скъпо струващи.
Загрижеността, породена от опитите да бъдат разрушени човешките езици и да бъдат те заменени с един, при това ползван като инструмент за размиване и изличаване на самите народи, е изразил австриецът Карл-Маркус Гаус в книгата си “Европейската азбука”. В главата “Световен език? Майчини езици!” той пише:
“Стопроцентовият днешен опит за въвеждане на английски не просто като рационален език за общуване, а като нов общ европейски език, е безнадеждно погубен от идеологията на насиления прогрес, също както отживялата мечта за създаване на световен език с помощта на есперанто. Този опит е обсебен от визията за единство, от разумния ред, при който фалангите на отлетите от една матрица граждани са в състояние на постоянна готовност, от мракобесническата ярост, че нощта е демократична, защото тогава всички котки са сиви. . . . Затова в Европа на отечествата с цялата възможна власт трябва да се изтласка на заден план Европа на майчините езици, понеже майчините езици олицетворяват паметта, в която покълва съпротивата. Онова, от което се нуждае Европа на стопанските стратегии, е заменяеми, безпаметни работнически кадри, които безпроблемно се пресаждат от едно място на друго. . . . В такъв прогрес Европа на майчините езици не е нищо друго освен спънка. Ето защо навсякъде се създават детски градини, основни училища, гимназии, в които децата на просветения елит не слушат уроците на майчиния си език . . ., а на английски или френски. Привидно това става, защото усвояването на малки, периферни езици не е рентабилно – сякаш усвояването на език вече няма друга стойност, освен икономическата.” И по-нататък: “В последните си есета руският поет Йосиф Бродски, който в никакъв случай не бе консервативен, а пишеше късните си творби на езика на своето изгнание, американски английски, малко преди смъртта си издигна отчаян зов за спасение на така многостранно застрашения човешки език; не друго, а самото просъществуване на човечеството той постави в зависимост от просъществуването на езиците, защото прозря, че интегритетът и суверенитетът на човека се утвърждават, осъществяват именно чрез неговия език. Който държи на своя език, макар и език, смятан за майчин само от малък брой хора, той в никакъв случай не гледа да се вкопчи в отживялото. . . . Той не се противопоставя на новото, което неизбежно ще дойде, от малодуховна враждебност, а се старае да го облагороди, като не жертва човешкото право на собствен език. . . . Европа ще има само един език или няма да бъде Европа, каза веднъж един публицист, но истината е друга: Европа ще има много езици, защото остане ли с малко, ще ни научи на варварство.”
Говорейки за разрушаването на езиците, не забелязваме, че на същата ерозия е подложен и английският. Като че ли са успели да ни заблудят, че той е “нароченият” за бъдещ единствен на планетата, но това се оказва далеч не така. От една страна, протича естествено взаимодействие между него и другите езици в множеството райони на света, където той е официален или широко използван. От друга страна, появата и развитието на различия вътре в него сякаш бива поощрявана. Така ефектът нараства лавинообразно. Вече освен за оксфордски и американски английски, се говори за австралийски английски, канадски, арабски, индийски, малайзийски и прочее разновидности на този език. Indlish, Singlish, Chinglish, Manglish, Janglish (Engrish), Spanglish, “със странна фонетика и убийствена граматика, като бумеранг се връщат в бившата метрополия на Великата Британска империя, леят се по нейните улици носово, гърлено, с мънкане и фъфлене”, образувайки забележителна смесица, която се “подхваща от подрастващите, става модна”, от което “знаменитият фонетик Даниел Джоунс, автор на класическия английски правоговорен речник, постоянно се обръща в гроба”. (Виж статията на Олег Бараш “Кокни” и “Мокни” във вестник “Будилникъ”, бр. 35 от 25–31.08.2003 г.)
Учудващо е дори колко много се промени английският език в самите САЩ за петдесетина години. Гледайки, например, филм от годините около Втората световна война, слухът ни лесно установява, че това не е днешният английски. Невероятно различни са и фонетиката, и речникът му, да не говорим за начина на говорене.
Можем само да предполагаме какво ще ни бъде предложено, когато и това средство няма да е в състояние да изпълнява комуникативно-познавателните си функции.
Да, и ние сме готови от всекиго да приемем по нещо разумно и рационално, както сме го правили многократно, за да обогатим след това на свой ред човечеството. Но не бива да се поддаваме на незрели и недоброжелателни предложения. Не е възможно специалистите по езика да не знаят всички тези неща и да не си дават сметка за тях! В противен случай за тях не би могло да се каже друго, освен, че са некомпетентни, недобросъвестни, незаинтересовани или продажни. Трябва да се изтъкне и дебело да се подчертае:
Поставеният въпрос за замяната на кирилицата с латиница е абсолютно несъстоятелен! Не съществува нито един сериозен аргумент за промени в писмеността ни!
Тъкмо напротив, ако се задълбочим във въпроса, ще открием неподозирани аспекти на Божественото съвършенство на българския език и българската азбука.
По-горе беше споменато словосъчетанието “дойче марки”. Опитайте да разберете от някой немец, какво означава думата “дойч”. Ще ви се наложи сами да се поровите в енциклопедиите и ще откриете, че тя произлиза от по-стар термин за “народ”. В същото време, ако чужденци се поинтересуват, какво означава думата “българин”, ще открият повече от 300 (!) значения, всичките свързани с понятия като: “космически човек”, “високоиздигнат, знаещ човек”, “човек на духа”, “божествен учител”, “носител на благост, благодат, светлина”, “човек, посветен в тайното знание и мъдрост”. Още от най-дълбока древност китайците означават българите с йероглифа БАО със значение: “мъдреци, колобри, хора, общуващи с висшите сили на Вселената и Разума”; а днешна България наричат Бао-цзя-ли-я. (Виж сп. “Ави-Тохол”, кн. 12–13 от 2000 г. – бележка за Христо Тодоров-Бемберски и неговата дисертация “Етнонимът БЪЛГАРИН – история и същност”, защитена през 1995 г. и публикувана от издателска къща “Огледало”. В нея са събрани и разгледани 254 значения, а останалите могат да се открият в излязлата през последните години историческа литература.)
Известни са фундаменталните Библейски думи: “В началото бе Словото . . .” В тази и други книги повечето неща са изказани под формата на притчи, но учените все повече разкриват тяхната истинна основа. Все повече се убеждават, че е съществувал един Вселенски праезик и че българският е много близък до него. Въпросът е сложен и е трудно да се определи къде и кога са се случили описваните събития. Те винаги са взаимно влияещи си проекции на неща в различни измерения, времена и мащаби. Същинското разделение на езиците, или така нареченото Вавилонско разделение или смешение на езиците, не е станало на Земята; тук се е извършило само едно вторично “роене”.
Окултистите разкриват, че основа на материално-сетивния свят е астралният свят – светът на силите, а той е отражение на Божествения свят – света на идеите. Словото, като отражение на идеите, е източник на всички енергии и сили. А тъй като то е съставено от звуци и букви, то на всеки звук и на всяка буква съответстват определени сили и енергии. И независимо дали и доколко го съзнаваме или не, но всички наши чувства, мисли или думи проникват и влияят на всички нива и измерения. Така ние СЪ-изграждаме Мирозданието.
Можем да направим и сравнението, че на ниво съзнание и подсъзнание различните езици действат в различни “обхвати”, подобно на тези при радио- и телевизионните вълни. А известно е, че различните честоти имат различни свойства и поведение в средата, в която се разпространяват. Същото важи и по отношение на времето. Времето не представлява поток с постоянна интензивност и се влияе от енергийни въздействия. Затова всеки човек, всеки народ, всяка общност “носят” със себе си своя “координатна система”. Случвало се е дори заради несъответствия в календарни хронологии да се водят войни, и то не поради грешки, а защото спорещите са живели в различни времеви потоци, предизвикани от различия в Словото им. (Виж книгата на Уве Топер “Измислена ли е човешката история”.)
Българският език има особени свойства.
Ето една лична опитност на пишещия тези редове, която потвърждава и цитираното по-долу от авторката Нина Ничева.
След като десет години съставях описания на изобретения тук в България на български език, пет години правих това в Германия – съответно на немски език. Немския усвоявах у нас в езикова гимназия. В Германия веднага с учудване установих, че за единица време съставям почти двойно повече текст на немски, отколкото преди това на български. Обяснението дойде след години, узнавайки, че немският език е средството за настройка на съзнанието за работа в материята, за работа с материални, технически обекти. А изобретенията са именно такива. Потвърждение на казаното можем да видим в това, че немците са най-добри специалисти в сферата на механиката, в не по-малка степен в електротехниката, но за нещата с по-фини и “високочестотни” характеристики, като например електроника и програмиране, им се налага да внасят специалисти и продукти от други страни (не малко и от България, със засилваща се тенденция; на 16.09.2000 год. по националната ни телевизия беше излъчено съобщение, потвърдено през следващите дни и от пресата, че от 1991 г. до този момент България е “изнесла” повече от 50 000 програмисти).
Тук, а и във връзка с казаното по-горе за “вътрешния” смисъл и многостепенното и подсъзнателно декодиране на думите, могат да се дадат хиляди примери за сравнение с всички езици. Така думата “различен” или “отличаващ се” в българския език означава “с друг лик, с друг образ”, докато съответстващата дума в немския – “unterschiedlich” – съдържа действието “под-раз-делям”, “от-делям”, след което са направени сравнения и са установени разлики. Българската дума “изразявам” навежда мисълта към “нещо, излизащо” (от нас), и то “еднократно”, т.е. ненуждаещо се от повече обяснения; съответната немска дума “ausdrücken” означава “из-бутвам”, “из-стисквам”. Думата “възкръсвам” на български асоциира процеса “издигам се над, преодолявам силата на кръста”; немската дума “auferstehen” почти буквално значи “ставам, изправям се, отново, от нещо”. В немския (както и в английския) не съществува думата “велик”, а на нейно място се употребява думата “голям”; също разлика не се прави между “висок” и “висш”. От друга страна, често се налага “конструирането” на думи. Например, в българския език няма дума “работовземател”, по аналогия на “работодател”. Или “потокомер”, подобно на “електромер”, “водомер” и “капкомер”. Също “шипел” – за означаване на вид трион, наричан на немски “Stichsдge” (буквално “бодящ трион”). На български казваме “забележителност” – “нещо, което се забелязва” (идва от “белег”), само се “набива в очи”; не е необходимо да го търсим, то “само идва при нас”. Докато немската дума “Sehenswürdigkeit” отразява “нещо, което е достойно, заслужаващо да бъде видяно”; т.е. изисква се по-висока активност, трябва ние да отидем при него. Съществена разлика откриваме дори при думи с отрицателен заряд, като например “подкупвам” – на български “купувам отдолу” – къде по-“изтънчено”, отколкото при немското “bestechen”, изведено от “бода, пробождам, намушквам”.
Виждаме колко повече действие и материалност съдържат немските думи, докато българските синтезират състояния на духа, представи и усещания на границата с други измерения. Ето и българската дума “появявам се” – става изведнъж, сякаш от нищото или от “някъде другаде”, а в немския език “erscheinen” отново протича много по-осезаемо – чрез лъч, сияние, блясък. Думи като “мечта”, “блян” и “копнеж” в българския език са първични и означават точно определени неща, докато в немския те са производни от “неща, които сънуваме, търсим или искаме да видим” (Traum, Sehnsucht).
Затова и Библията е един урок по Слово. Всеки нейн ред е “инструкция” за съставяне на “словни алгоритми” и “операционни команди” към “Вселенския компютър”. Нека си припомним случая с йерихонските тръби или “командите” на Христос: “Талита куми!” – при възкресяването на момичето на началника на синагогата, “Еффата!” – за възвръщане на слуха, “Стани и ходи!” – при излекуването на паралитика, както и предупреждението му: “Всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.” Но за всичко това се изисква вяра и особена нагласа на духа, която трябва да се упражнява. Затова и Константин-Кирил Философ в Херсон е трябвало да “беседва с човека, който е притежавал евангелие и псалтир със “сирскы” букви, да усвои силата на речта с оглед към своя говор, да отдели гласните от съгласните букви и след като се помолил Богу, бързо започнал да чете и разказва, учудвайки мнозина”. (А за това, че тук става дума за древнобългарския език, можем да научим и от книгата на Йордан Вълчев “Две изречения на Исус Христос” и от статията на Абазиз Вежаев в книгата “АЗ-ът на българите” – “Руски” ли е “роският” (“рушкият” или още “фрушкият” език), с който Св. Константин – Кирил Философ се запознава по време на мисията си при хазарите.”)
Всичко това неминуемо води до посочената различна настройка на съзнанието и подсъзнанието, в съответствие с въпросите, които има да отработва всеки един народ съгласно Божия план и всяка една душа според личния си път. Страните и народите са съответни “класове” от “Земното училище” в рамките на “Вселенската образователна система”. И както в познатите ни училища, гимназии, техникуми и университети програмите са сравнително устойчиви и обучаващите се преминават през тях, вземайки своите изпити, така душата “посещава” различни “класове” и “курсове”, докато постигне знания и изучи езика, даващ й възможност да общува и да сътрудничи на небесния ни Отец. Нека тук имаме предвид и това, че думата “религия” (от латински) означава “връзвам, свързвам отново”, или става дума за възстановяване на прекъсната връзка. По-нататък можем да разсъждаваме за това, как сме се възползвали от правото си на свободна воля, за така нареченото “падение” и върху притчата за завръщането на блудния син.
В този ред на мисли направените езикови сравнения не бива да водят до смесване на категориите или качествата “различност” с “по-добро” или “по-лошо”; така, както не може да се каже, че пети клас е нещо по-значимо или по-важно от седми клас или че официалното облекло е по-добро или по-лошо от ежедневното, спортното или работното, или че електрониката е по-добра от механиката. Просто всеки един от нас, в съответния момент, се намира на достигнатото от него стъпалце на развитие – в посока към следващото. Но и редът на стъпалата е различен за всеки.
За особения потенциал на българския език говори и следното, което Вселенският закон за неунищожимостта на информацията няма да позволи да остане още дълго в секретните архиви. Известно е, че след 5 – 6 последователни превода на различни езици даден текст изцяло променя смисъла си. През 60-те години в САЩ е бил организиран колектив от специалисти от различни страни за работа по технически проект. Практиката сочи, че и в такива случаи, колкото и добре да се владее даден общоприет език, комуникацията е затруднена и информацията също се изкривява. В тази връзка решили да установят, кой е езикът, при който информацията остава най-непроменена. За целта изследвали около 200 езика, поръчвайки на специалисти преводи на един и същи основен текст. След всеки превод се извършвал обратен превод на изследвания език за сравняемост. При най-“издръжливите” езици информацията се “изгубила” към 15-ия превод, подобно на играта “развален телефон”. А българският език “понесъл” близо 70!
А в книгата на Росица Божкова и Живко Желев “Окултизъм и наука” откриваме следните пасажи: “Доказана е използваемостта на телепатията (започвайки с подводницата “Наутилус”), науката за образите и частичният им пренос чрез символи, знаци и звуци. . . . Интересен пример: от изследваните азбуки най-добре се пренася и въздейства положително кръглата глаголица. Тя е най-близко до математическия модел на кръг, точка и два кръста.” Или: “В български институт са открити уникални математически, геометрически и окултни зависимости между буквите на Глаголицата и движението на планетите в Слънчевата система. . . . Всички цитирани по-горе данни са официално потвърдени от най-големите в света астрономически лаборатории и институти, в т. ч. от НАСА.”
Остава сами да разсъждаваме защо тези факти не се популяризират.
Установено е също, че говоренето на български език най-малко напряга говорния апарат и лицевата и челюстна мускулатури.
Вярно е, че върху езика влияят множество фактори, между които не на последно място и “консервиращото” действие на писмеността, но положително в тясна връзка с всичко гореказано е и фактът, че българският език за повече от 1100 години се е променил много по-малко, отколкото другите езици само през последните 2 – 3 века. На нас не ни се налагат особени усилия, за да четем и разбираме старобългарските писмени паметници. А с книгата си “Езикът на Аспаруховите и Куберови българи” (с речник с над 1000 думи) ст. н. с. Петър Добрев доказва, че всеки наш съвременник би се разбирал не само с първостроителите на Дунавска България, но и със сънародниците ни от множеството предшестващи я български държави. Докато другите народи се нуждаят от истински превод на произведенията от своето минало. Това показва, че българският език притежава изключително богати изразни възможности, съчетани със свойството да предава и съхранява информацията точно и устойчиво във времето.
Всичко казано следва да е един добър пример за “силата” и “инструментите”, дадени на всеки един народ, и че всеки трябва да “обработва отредената му нива”. Всички безброй “коефициенти” и “неизвестни” във “Великото уравнение на Живота”, се намират в строга математическа зависимост: брой на хората, територията, която обитават и нейният релеф, езикът, мерните единици, календарът, архитектурата, ритмиката на песните и танците и пр. Това са вибрации, при които трябва да са налице баланс и хармония; в противен случай следват катаклизми – и природни, и обществени. А българите, по всичките си неизмерими пътища по Земята, винаги са живели в особена хармония с природата и не са преживявали сериозни природни бедствия. (Да си припомним отново цитираното за мисълта като геологически фактор от Вл. Вернадски.)
Тогава остава ли сянка на съмнение към думите на великия Вселенски пратеник и Учител на българския род – Беинса Дуно (Петър Дънов), който в началото на ХХ век казва:
“Българин”, в космичния смисъл на думата, е човекът на Духа. Оттук, съвсем неслучайно България е средище на духовен подем - извор на идеи . . . Българският език е най-точният език, на който могат да се предадат окултните закони и Словото на Бога, защото българският народ е най-древният на Земята . . . Буквите не са произлезли произволно. Има си особен път, по който езикът е дошъл в света. Езиците не са създадени на Земята. Те са копие на нещата от невидимия свят. И езикът на всеки народ е нареден според неговото развитие . . . Като съм дошъл на Земята между българите и аз си служа с българския език . . .” (Виж книгата “Българската душа – Душа. Българите и България. Пророчества. Учителя”, съставител Свилен Чорбаджиев – стр. 168 – 170.)
А в своето “Призвание към народа ми Български – синове на семейството Славянско” през 1898 г. той известява: “Аз съм Елохим, Ангел на Завета Господен” и “Затова благоволих да извикам отдалеч, открай Небесата, двамата братя, светила на славянский род, и да им връча Словото на Истината и Словото на Живота, да ви го донесат и ви научат на пътя, по който да възлезете във вечната Виделина, в която обитавам: Виделината на живота, която ви проводих, за да пребъдете в нея. . . . Правдата е вечна, Отец ми е неизменяем, делата Му са неотложни, вие сте мой народ. Господ потърси дом за себе си и изборът му падна в славянското домочадие, което Небето възлюби за неговата Божествена добродетел. Затова ви пратих двамата ми служители, да ви донесат радостната вест да напуснете мрака на тъмните езически богове. И биде радост голяма в световете на Виделината, кога Бог положи печата на великото Си име на вази и положи Духа Си в сърцето ви в Завет вечен. И явих се на тогавашния ви царствующ господар и му известих волята на Небето да приеме пратениците Ми на Новия Завет и той ми послуша гласа и се удостои пред мене да стане родоначалник на духовното ваше възраждане.”
Нека хвърлим поглед и към споменатата книга “Кабала”. През 1901 г. маркиз Сент-Ив д‘Алвейдр пише на автора своето мнение за нея преди издаването й, споделяйки: “До юдеите Кабала е достигнала от халдейците чрез Даниил и Ездра. До древните израилтяни – преди разселването на десетте неюдейски колена – Кабала е достигнала от египтяните чрез Моисей. За халдейците, както и за египтяните, Кабала е представлявала това, което академиите на метрополията наричали мъдрост, т.е. синтеза на науката и изкуството, доведени до своя общ принцип. Този принцип бил Словото и Глагола. . . . Предполагаме, че евреите са предали твърде точно полученото от халдейските учени, взимайки под внимание това, че с писмеността изобщо, и с преработването на древните книги в частност, се е занимавал Ездра под ръководството на великия глава на халдейската академия на маговете – пророк Даниил. Но от научна гледна точка това не придвижва напред въпроса, защото трудността само се пренася от еврейската Кабала върху паметника на асирийската писменост, а след това върху още по-древни документи, чак до първоизточниците. . . . Но според мен, древната азбука на Кабала, състояща се от двадесет и две букви, най-загадъчната и тайнствената, послужила вероятно като прототип не само на всички останали от същия вид, но и на ведийските знаци и санскритските букви – е арийската азбука.”
По-нататък д‘Алвейдр говори за първоезика – езика на Божествената Слава, чиято азбука браманите наричат “Ватан” или “адамическа” (за нея говори и Петър Дънов) и която “очевидно е принадлежала на първата човешка раса, защото със своите пет начални форми, строго геометрични, тя самата разкрива себе си. Моисей очевидно загатва за тази азбука в 19 стих, II глава на своя Сефер-Берешит (става въпрос за книгата “Битие” от Петокнижието в Библията, където се казва: “Господ Бог направи да произлязат от Земята всички полски животни и всички небесни птици, и ги заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й.”, т.е човекът е призован и призван за СЪтворец.; Р.П.). Тази азбука се различава от другите семитски азбуки с това, че буквите й имат морфологичен строеж (гр. μορφε – морфе – форма, образ; Р.П.), т.е. представят точно идеята чрез своите очертания, което ги прави уникални. Освен това, внимателното им изучаване ми показа, че тези букви са първообрази на зодиакалните и планетните знаци, което също така има огромно значение. . . . Освен това, тази азбука се пише отдолу нагоре и нейните букви са разположени по такъв начин, че да образуват морфологични или говорящи изображения. Пандитите ги изтриват от дъската, щом само завърши урокът на гуру. Те я изписват от ляво надясно, подобно на санскритската, следователно, по европейски. На основание на всичко изложено дотук, тази най-основна от всички азбуки, “Каба-Лим” принадлежи на арийското племе. Азбуките от този род не бива да се причисляват към семитските, защото те не принадлежат на никоя от тези националности. Тях може и трябва да ги считаме за схематични и такова изображение представлява не само знак на речта, но и на славата. (Виж Първо послание до Коринтяни, гл. II, ст. 6, 7 и 8; Р.П.) . . . То е присъщо също така и на някои други наречия, като например на славянското, та макар и в етимологията на думите “слава” и “слово”. Тези значения вече говорят много. Санскритският език потвърждава това положение. . . . Този род азбука се явява прототип на арийската или иафетическата. Тя с пълно основание може да бъде наречена азбука на словото или на славата. Слово и Слава! Защо тези две думи са така близки в два толкова различни древни езика като славянския и халдейския?”
По-нататък става дума за геометричните особености на “буквите-майки”, покриващи се с представите ни за глаголицата с нейните основни фигури – кръг, кръст и триъгълник, образуващи и вписвани в така наречения “ключ-модул”. След което не трябва да ни изненадва изводът на авторите на книгата “АЗ-ът на българите”: “Никой от колектива на нашите съвременници, докоснали се до тези познания, няма да се учуди, ако след време се докаже, че първоначалният труд препис на БИБЛИЯТА е писан с буквите от азбуката на СВЕЩЕНАТА БЪЛГАРСКА ГЛАГОЛИЦА.”
И още два откъса от цитираното писмо на маркиз д‘Алвейдр: “В това, че творческото начало е Словото, древните били съгласни помежду си. Да говориш и да твориш са синоними във всички първоначални езици. . . . В Тракия Орфей, посветен в египтските мистерии едновременно с Моисей, е написал съчинение, озаглавено “Божественото слово”.”
Жалко, че нямаме възможност да покажем на този френски маркиз, а и на много други, написаното в ръкопис на старобългарски език от около 1670 г., намиращ се в Националната ни библиотека “Кирил и Методий” под № 773: “Многочислени, дори безбройни, те (българите) изпълниха цялата земя до Драч, тъй като българите и персите, и влъхвите са едно и също нещо, и всички те са на тази земя пришълци.” Същото се чете и в църковен ръкопис “Летописец 1627 год.” с № 774 от сбирката на НБКМ. Така и в известния “Именник на българските владетели”, след изброяването им, простиращо се назад във времето до 153 – 165 г. от н. е., а според някои до 117 г., е посочено: “Преди (някои смятат, че думата е “подир”) така назованите асирийски царе царува, както казахме, и Навуходоносор”. А в “Хрониката на Констанцкия събор” (ХVI Вселенски събор, заседавал от 1414 до 1418 г. в гр. Констанц на брега на Боденското езеро, Южна Швабия), написана от Улрих Рихентал между 1420 и 1430 година (стр. 477), срещаме герб с надписи: “Kayser von Bulgarii” (“Цар на българите”) и “Rex caldaorum” [“Цар (Владетел) на халдеите”], а под изографисаното се чете: “Българският цар, който трябва да има за пълномощие и един представител на Ордата, и владее също царството на халдеите”. (А както казахме “орда” на древнобългарски означава “ред”, “порядък”, “организация”, “строй”, “боен ред”; оттам и на латински, италиански, френски, английски, немски и пр. “ordo”, “ordine”, “ordre”, “order” “Order”, познато и като “църковен орден”, т.е. “църковна организация”.) По-нататък върху страниците на хрониката България е указана като “земя, намираща се някъде в Азия, източно от Дамаск, но западно от Индия”. Тук интересуващите се могат да потърсят и ще открият достатъчно информация за държавата Бълг, Балк, Балх или Балхара, срещана още и като Бактрия, намирала се на територията на днешен Северен Афганистан. А гербът с три лъва един над друг е поне от 2800 г. пр. н. е. и може да се види както върху знамето на брата на кан Аспарух – Котраг, така и върху знамена от Волжка България – държава, просъществувала до 1552 г., когато е завладяна от цар Иван Грозни, след което той включва в титула си израза “Цар болгарский”. Днес, освен в герба на град Търново, абсолютно същата тази символика краси герба на германските федерални държави Бавария и Баден-Вюрттемберг, а също и на австрийската провинция Кернтен (Каринтия), в която живее население от славянски произход. Може да се види и на съвременни датски монети. Такъв е и гербът на Великобритания. А автентичният български герб може да се види в енциклопедия “България”, наред с други подобни негови варианти според арабски и други древни източници.
( виж ZNAK2 )
Каква ирония е и това, че името на река Волга идва от Болгар, а не както някои в миналото са писали, че “българин” произлизало от Волга. Тогава за името Волжка България се получава “Българска България”.
Колкото до германската “лицензия”, би следвало да се потърсят исторически връзки, така както самите германски учени признават родствеността между България и Бавария. Нищо чудно, ако се окаже, че “хранени хора” на другия брат на Аспарух – Алцек, са останали в този район, докато той се е установявал в Италия. А по-вероятно е това да е свързано с времето на Панонска България или още по-рано.
За съжаление, все още за парадокс се смята трудът на германския професор Карл Фрицлер от Франкфурт “Общ произход на баварците и българите”, в който се привеждат редица писмени свидетелства в подкрепа на тази теза. Позовавайки се на “Баварска хроника” и “Немска хроника” на живелия през ХVI в. баварски придворен летописец Авентин и на множество по-раншни немски историографи от по-предните векове, най-старите от които са от IХ – Х в., проф. Фрицлер категорично сочи като предишни български местоживелища до II в. пр. н. е. земите между Армения и Индия. А баварските герои и царе са с имена Байгер, Бойгер, Балгер, Болгер или Болгарос, Поймонт или Боемунт.
Също така в българския апокрифен летопис “Видение Исаево” от ХI век неизвестният автор пише за българите и куманите като за един и същ народ, именувани различно според различната си вяра. В същия летопис се отбелязва и това, че по-рано българите са били “етиопи”, а Херодот нарича “източни етиопи” един народ, който по времето на персийския цар Ксеркс (485 – 465 г. пр. Хр.) “е живял навярно в Северозападна Индия”. Доста преди това Омировите епоси “Илиада” и “Одисея” говорят за етиопи в северните части на Европа, близо до океана, а преди за тях да се заговори в Африка, те са засвидетелствани в Месопотамия. Според Херодот етиопите не само били конен народ, но надявали и “кожи, одрани от челото на коне заедно с ушите и гривата, която служела като гребен на шлема им”. Същото пише и епическият поет Хойрил Самоски, живял по същото време, като добавя, че това е “народ, непривичен за погледа, от чиито уста излизаше звук на финикийски слова . . . и си стрижеха косите”.
Връзка в тази посока може да се направи и посредством известната “Книга на Енох”, която е на етиопски език (има я и в “славянска” версия), и в която е описан древнобългарският календар (същият, който е ползван и в общината на есеите, сред които е бил обучаван в младежките си години Исус Христос; който отчита астрономически явления в рамките на 60 хиляди (!) години и който през 1976 г. ЮНЕСКО обявява за най-точния в света). Според изследванията на астрономи, физици и математици последната корекция на нашия календар е извършена през 4768 г. пр.н.е. Други обаче смятат, че това е станало в годината 5505 пр.н.е., което е нещо средно между така наречените Византийско (5508 г.) и Александрийско (5500 г.) летоброене. За българския календар проф. М. Лонгон казва следното във френското списание “Население и общество”: “Научно е доказано, че прабългарите в далечното минало са притежавали един от най-съвършените календари в света, по-приемлив от китайския и индийския начин на леточисление, по-достъпен и по-практичен. Сега, когато от няколко години насам в една от комисиите на ООН и в ЮНЕСКО се обсъжда нов календар, валиден за цял свят, създаденият преди векове от прабългарите календар ще послужи като модел и източник на идеи за изработване на такова календарно летоброене, което ще бъде прието от всички народи, населяващи земното кълбо.” (Цит. по книгата на Борис Чолпанов “Славата на България”, Военно издателство, София, 1988 г.; стр. 23.) Точността на този календар се дължи на това, че той не е съставен чрез астрономически наблюдения от определена земна географска точка, както това може да се установи за другите календари, ползващи за опорна точка Слънцето, Луната или други планети от нашата слънчева система, а следва вселенското време и „лагерува” в центъра на нашата галактика, която, както знаем, представлява една неимоверно сложна система от около 200 милиарда звезди. Това доказват старозагорските изследователи Таньо Танев и Ангел Манев.
Спомен за древния български календар са запазили и руските исторически хроники, но понятието „български” от тях се заличава при всеки следващ препис или упоменаване. Например, във филма „Петър Велики и неговият син Алексей” от документалната поредица „Тайните на века” дикторски глас съобщава: „Указ от 20.12.1699 г. за новото летоброене формално прокарал паралел между старото и новото време. Отпразнувайки на 01.09.1699 г. настъпването на 7208 година по старото летоброене, Петър заповядал на 1 януари отново да се празнува новата 1700 година. И по-нататък в Русия да се броят годините от Рождество Христово, както е и в другите християнски държави.” И веднага следва горчивата констатация, която може да се постави в края на много пасажи от настоящото писание: „В тези дни Петър извършва главната грешка на своя живот, същността на която ще осъзнае едва години по-късно. Решението да бъде зачеркнато миналото, зачеркнало и бъдещето.” С малко аритметика стигаме до годината 5508 пр.н.е.
Споменавайки Енох, който е близък потомък на Адам и прадядо на Ной, откриваме и друга връзка с българското етническо име. Сред ръкописите от Кумран в „Свитък за Ламех” (който е бащата на Ной) е записано, че жената на Ламех се е наричала Бат-Енош. Бащата на Дева Мария пък се е казвал Бат Билга. (Виж книгата на Ерих фон Деникен „Спомени от бъдещето”.)
Сведения и обширни анализи за “етиопското” и “мирмидонското” българско минало откриваме и в книгите на д-р Ганчо Ценов и Кръстю Мутафчиев, които далеч не са единствените историци, стигнали до извода, че българите са стари заселници на Балканския полуостров. Такива податки се срещат и в така наречената “Хронографска Александрия” от края на IV в. пр. н. е. – книга за живота на Александър Велики. (Виж също публикацията на Иван Митев “Ние, Болг-Ариите” във февруарския брой на списание “Наука и техника. Вселена” и статията на проф. Георги Бакалов “Българите – внуци на Ной” във вестник “Труд” от 15.04.2003 г. Последната е по повод излизането на първия том на многотомна “История на българите”. Това заглавие смятаме особено подходящо, защото българското име съществува откакто свят светува, докато засега известните „Българии” по всички континенти са близо 60!)
За древното ни минало разказват и епосите “Махабхарата” и “Рамаяна”. В тях, според изследователите, българското народностно име се споменава повече от 70 пъти. Разказва се за народа болхики (сравни болхари, богхари), за бог Кубера и планината Мандара. (Може би от това наименование идва понятието “мандра”, защото според преданието боговете гандхарви използвали планината Мандара като бухалка, или по-точно като бутало на бурилка за масло, за да бият океана и да добият напитката на безсмъртието амрита; семантично “не-мъртва”. Това съвсем не противоречи и на тълкованията “мъдър”, и на английското “мадър” (mother) – майка, защото не само според Ани Безант (в книгата й “Родословието на човека”) се смята, че в този район на планетата (Памир) от Световния океан се е издигнала първата суша (Петър Дънов твърди, че това е територията на Балканския полуостров и по-специално Рилският масив, достигнал височина 12 – 15 хил. м.). Други летописи разказват за кан Кардама, заселил се тук със своите синове и поданици, и основал династията на Кардамитите. Паралели можем да открием и спрямо по-късно описваните етиопци от царство Саба, чиято царица с българското име Балкис (според Корана – Билкис, в други източници Бастет) е родила син от цар Соломон на име Меленик – събитие, предадено и от Библията, и от Корана. А изследванията на биолозите установяват, че днес етиопците са носители на най-древната генетична линия на Земята. (Виж притурката на вестник “Народно дело” – “Огледало” от 01.11.2000 г., по материали на списание “Нейчър джинетикс”.)
Редица източници разказват как царица Балкис идва с огромен керван в днешните български земи, за да се поклони пред старите живелища и гробове на своите деди. Малко по малко наяве излизат признаци, даващи сериозни основания да очакваме откриването на специално построени паметници, “депа” за древното знание за света, които ще преобразят представите за българската и човешката история не само на интересуващите се читатели, но и на повечето учени и изследователи. Един от районите, пазещ засега тайните си, е Странджанско–Сакарският. В статия с показателното заглавие “Странджа крие кивота на човешките цивилизации” от Ганета Сагова (в. “24 часа” от 25.01.2004 г.), между другото, четем: “Кръстьо Мутафчиев открива аналогия на знаците от картата на иманяря с тази на звездното небе. Той приема, че обектът е построен по точен астрономически архитектурен план. . . . Мутафчиев стига до извода, че странните символи на картата са от прабългарско писмо! Според изследователя прабългарите са един от най-древните народи, носители на цивилизацията отпреди т. нар. Библейски потоп, а прабългарският език е вселенски.”
Забележителна в това отношение е статията на д-р Светлозар Попов във вестник “Черно море” от 24.04.2001 г. – “Кирилицата – българската азбука!” (Статията е публикувана и във вестник “Народен будител”, бр. 3 (70) от 2001 г., със заглавие “Кирилица или Кириали?”) В нея е приведено свидетелство от произведението “Златните стени” (на други места “степи”; Р.П.) на Ал Масуди (Х век): “Жителите на Манкир – столицата на Балхара (основана от Кардамитите; Р.П.), говорят език, наречен кириали.”, т.е. “първосвещен”. Д-р Попов проследява пътя на този език и неговата азбука назад във времето, когато тя е станала основа на считаната днес за първа писменост – финикийската, от което и на гръцката; разкрива съответствията между писмеността кириали и кирилицата като пряко следствие от древнобългарското (днес така наречено) руническо писмо, след което не му остава друго, освен да посочи: “Само петдесет дена преди смъртта си Константин Философ приема в католическия Рим иночество и “гръцкото” име Кирил. Кирилица от Кирил. Кирил от кириали.” По същия въпрос със същите изводи за древнобългарската история пише и Константин Каменов в книгата си “Небето помни”, издат. “Народен будител”, 2000 г.
В допълнение и като подтик за по-нататъшни размисли и търсения ето следния текст от книгата на Ерих фон Деникен „Нови спомени от бъдещето”: „В Мадрас се намира църквата на светия мъченик апостол Тома. Вътре се пазят неговите мощи. В Индия се проповядва, че по намерените документи погребаният тук свети Тома е онзи същият „Тома Неверни”, който се съмнявал във Възкръсването на Иисус Христос. В Индия той е уважаван от сирийските ортодоксали като закрилник на гностическата азбука. Казват, ча края на живота си е прекерал в Мадрас.”
Но може би нещата стоят малко по-иначе. Повод за размисъл в тази насока ни дава и приписката, която новгородският свещеник Упир Лихий е оставил в 1047 г. в своя препис на кирилица с глаголически остатъци на “Книга пророков с толкованиями”: “Слава тебе, Господи, царю небесный, яко сподобил мя написати книги си ис коуриловце князю Володимеру, Новеграде княжащу, сьшови Ярославлю Болшемоу”. (Виж книгите: Иван Груев – “Българско Евангелие” – стр. 42/43, д-р В. Сл. Киселков – “Славянските просветители Кирил и Методий” – стр. 154, Сергей Лесной – “Откуда ты, Русь?”.)
В този дух е и сведението на полския историк и свещеник Мачей Стрийковски, живял през втората половина на ХVI век. Едногодишното си пребиваване в Цариград като дипломат и пътуванията си през това време из българските земи той описва в своята “Хроника полска, литовска, жмудска и на цяла Русия”, издадена в Кьонигсберг (днес Калининград) през 1582 г., т.е. точно 180 години преди Паисиевата история. В нея кирилицата е наречена глаголица. През 790 г.(!) император Михаил бил изпратил в дар на всички българи (наричани в хрониката и “славаци”) “глаголическите букви Аз, Буки, Веди”, а братята Кирил и Методий били “първите славянски апостоли, също от българския род”, както и Свети Йероним. (Виж статиите на Георги Борисов “България в историческата памет на Полша”, публикувана във вестник “Нова Зора” от 25.12.2001 г. и “България и българите в една уникална история на Полша, Литва и Русия” във вестник “Нова Зора” от 24.12.2002 г.)
А възможно е кръгът да се затваря и от друга страна, без противоречие с вече казаното. От житията на Кирил и Методий, от моравски, полски и други исторически свидетелства се вижда, че рождените, чисто български имена на двамата братя просветители са Църхо (някои го тълкуват като “Царко”, “царче” или правят паралели с употребяваните и днес имена Зарко и Церко) и Страхота. Лесно може да се види фонетичната и писмената връзка между имената Кирил и Църхо. За пример може да ни послужи книгата на Йордан Табов “Падането на Стара България”, в която са изброени 27 различни начина на изписване на името на моравския княз Светополк, някои от които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си: Zwentibaldus, Tuventabar или Tuventarus. Обяснението е: “. . . на различни езици и диалекти името “Светополк” се е произнасяло по различен начин, други са получени при преход от латиница към кирилица, трети – от грешки при преписване.” Ето, и днес ние казваме като немците Щутгарт, Мюнхен и Цюрих, а италианците произнасят “Стоккарда”, “Монако” и “Дзуриго” . . .
Така под ”кирилица” в най-дълбоката древност сигурно се е разбирало “свещено(то) слово”, “свещено(то) писмо”, “свещена(та) азбука”, която всъщност графически е това, което ние днес наричаме “глаголица”; тази писменост, която древните българи са притежавали открай време и която Кирил и Методий преустройват. А “глаголица” е било най-общото понятие за азбука, писменост, писмо, “писменица”, “буквеница” или семантично: “средство за записване на живото говоримо слово”; от старобългарското “глаголати” – говоря (имайки предвид и другите близки думи от етимологичния речник: чешката “хлахол” – дума, език; руската “колокол” – звънец; диалектните “глаголец” и “глагоръц” – език на звънец, “глагор” – тембър, глас; съвременната – “говор”; санскритските “gargara-s” – глътка, “ghar-ghara-s” – шум, очевидно кореспондиращи с нашите “гаргара”, “гъргоря” и “дърдоря”).
Интересно тълкование предлага и д-р Тачо Танев в книгата си “Беседи за българските азбуки”. Тъй като в графиката на глаголицата са заложени три елемента – кръст, кръг и триъгълник, тя се смята за своеобразно олицетворение на Светата Троица. Знаем, че по иконите и в книгите често се използват съкращения. Тогава записвайки думата “Троица” в цифрово-буквен вид “Гца”, тя може да бъде четена и като “Глаголица” – “г” има цифрова стойност 3 и словно обозначение “глаголи”.
И двете писмености са съществували и са били ползвани едновременно, но едната е за “свещенодействие”, а другата е по-пригодна за “ежедневна” употреба; ръкописането й е по-лесно. Книжовните ни школи творят и разпространяват книги и на двете азбуки, но с течение на времето глаголицата е останала на заден план. А Климент Охридски, след което и патриарх Евтимий, са следващите реформатори на българското писмо и слово. (Не знам защо Климент Охридски гледа от иконите навъсено. Да не би да е гузен за това, че се е занимавал с “доустройване” на нещо съвършено? Но сигурно проф. Асен Чилингиров е по-прав, разкривайки в книгата си “Църквата “Свети Герман” (стр. 87 и 88), че трудовете на Св. Климент са приписвани на римския папа Климент, съответно е преправяно и житието му, дейността му в отдалечените краища на страната е представяна като заточение и му се “вменява замяната на изобретената от Св. Кирил глаголица с кирилицата”. Как тогава да не гледа опустошително? Някой е казал, че светците плачели два пъти: при мъченичеството . . . и когато след това четели житията си от небесните висини. Сериозни аргументи за фалшификации в житията на Св. Климент и на братята равноапостоли разкрива и Светослав Диамандиев в книгите си „Непознатите Кирил и Методий” и „Защита на българската писменост от преди 870 г.” Формулираните от този изследовател реторични въпроси поставят в непреодолимо противоречие наличните исторически свидетелства, и дори липсата на такива, спрямо логиката на историческите събития и процеси, не оставяйки място за съмнение в пагубната роля на гръцкото духовенство, в случая в лицето на охридския архиепископ Теофилакт от края на ХІ и началото на ХІІ век. Дори по отношение на Св. Климент, Диамандиев посочва, че са компилирани биографиите на четирима Климентовци!
Не бива също с лека ръка да бъде отхвърляна и тезата на д-р Ганчо Ценов, че Кирил и Методий всъщност са живели през ІІІ – ІV век! Колкото и абсурдна да се струва тя на мнозинството историци, а и на обучените от тях поколения „неведоми”, едва ли някой може да посочи в цялата историческа литература аргументи(!!) срещу позоваванията и доводите на този изследовател; използват се само епитети и хули или просто се прилага тактиката на упорито мълчание и негласно пренебрежение.
Казаното сигурно вече е достатъчно, за да обясни и връзката с посочените в цитираното от “Кабала” писмо – брамини и пандити. Тя се откроява още по-ясно чрез споменатата “Хронографската Александрия”, а специално по въпроса статии е публикувала доц. д-р Татяна Яруллина Ал-Булгари, например в списание “Граал” – бр. 2 – 5 от 2001 г. Връзка може да се направи и чрез “Анонимния Римски (или Латински) хронограф” от 354 г., който е латински превод на „Хроника”-та на папа Иполит (170 – 235 г.), писана на гръцки език. В него българите са посочени и като бактрийци, гимнософисти (голи мъдреци), нагомъдреци, брахмани, рахмани или брамини (от там и името на руския композитор от български произход Сергей Рахманинов (Виж книгата на А. Х. Халиков “500 руски фамилии от българо-татарски произход”). В други преписи на този хронохраф направо е записано: „Ziezi ex quo Vulgares” – „Зиези, от който са българите”. Многобройни са диренията кой е Зиези, но най-логични са податките Зиес – Зевс. Достатъчно древногръцки хронисти, дори самият Херодот, признават, че цялата си култура, наука, изкуство, митология, пантеон на боговете, писменост и пр. гърците са заимствали от траките.
Така става ясно и как се е стигнало до това, днешната ни писменост да се смята за произхождаща от гръцката и как, примерно, се е появил терминът “гръцка Бактрия”, иронизиран от Константин Каменов в юнския брой (5) от 1999 г. на вестник “Народен будител” като един от най-абсурдните опити за фалшификация и обсебване на историята. Става ясно защо и тук, из целия Балканския полуостров, се откриват надписи на български с “гръцки” букви; налице е и учудване или игнориране и спрямо тези, описвани като тракийски. Чудим се какъв е бил тракийският език и официалната наука го е обявила за безписмен, докато географски карти, като тези на Св. Евсевий (270 – 338 г.) и Св. Йероним (331 – 420 г.; някъде 347 – 419 или 420; наричан също Героним, в руската книжнина Герасим; а може би Герман – виж начините на писане и четене в старите ръкописни текстове, разяснени от Йордан Табов и Тачо Танев), изобразяват България на Балканския полуостров – както виждаме, още през III – IV век! (Виж книгата на д-р Ганчо Ценов “Произход на българите и начало на българската държава и българската църква”.) И хрониката на архиепископ Йоан от Никея сочи, че Мизия се е казвала България в началото на VI век.
Дано някой ден излезе на бял свят “Biblia Bessica” на тракийското племе беси (семантично “бесни”; известни и като най-войнствените и непримиримите), които са имали манастири в Константинопол, на река Йордан и близо до Мъртво море, а днес там се намират ръкописи на глаголица. Но видяхме, че Св. Йероним е смятан за българин. Той е известен с това, че е направил първия признат за каноничен превод на Библията на латински език и това е известната „Vulgata”. Изказано е обаче предположението, че всъщност става дума за „Vulgara”, което ще рече „Българската книга”. (А ако се взрем в наскоро излязлото “Евангелие от Тома – Словата на Иисус”, ще усетим паралелно дадения коптски текст твърде близък до старобългарските ръкописи. За отбелязване са връзките: копти – гюпти (гюпци) – егюпти – египтяни. Нека интересуващите се потърсят и етиопската азбука.) Всъщност в историческите документи се срещат редица податки, че именно Св. Йероним е създал глаголическата азбука през 383 г. в Илирия (Славония, Далмация). Това мнение е било широко разпространено до XVIII век, а е имало застъпници и през следващото XIX столетие. (Този въпрос е разгледан в произведенията на руските учени Татишчев и Лесной, и на чеха И. В. Ягич. Виж също книгата на Йордан Табов “Когда крестилась Киевская Русь?”) Също така в книгата “Житията на светиите от Светаго Димитрия, Митрополита Ростовскаго”, издадена в гр. Велико Търново през 1899 г., Св. Йероним е изписан като “православний учитель” в списъка на “учителите, списателите, историците и повествователите, от които са съставени славянските “Четьи минеи”. Остава да се питаме кога, защо, как и от кого той е изваден от сонма на почитаните ни светци и е заличен от православния календар?
Забележителна статия за Св. Йеронимовата глаголица е написал Божидар Пейчев, публикувана в сп. “Философска мисъл”, кн. 2, 1979 г., стр. 72 – 85 и в кн. 4, 1979 г., стр. 54 – 65. В нея се цитира произведение на богослова, в което той споделя, че “разпространявал свой вариант на азбука, изнамерена от философа и космографа Етикус Истер, родом скит от благородно потекло”, и то “чак до родината на самия Рабан, понеже възжелал да увеличи известността на тия букви с мощта на своята ученост и трудолюбие.” Йероним съобщава също, че е превел на латински философски произведения на Етикус.
По-нататъшният анализ довежда Божидар Пейчев до извода, че книжовникът Черноризец Храбър в действителност е известният църковен деятел и извънредно продуктивен писател – съвременник на Светите братя Кирил и Методий – Hrabanus Maurus (също Rabanus, означаващо буквално “гарван”), монах от Фулденския бенедиктински манастир и по-късно епископ на гр. Майнц, срещу когото всъщност е насочено полемичното произведение “О писменех Чрьноризьца Храбра”, т.е. “За писмената/писанията на Maurus Hraban”. В произведението си от 856 г. (това е и годината на смъртта на (Х)рабан Мавър) “De inventione linguarum ab Hebreae usque Theodiscam et notis antiquis” (“За изобретяването на езиците от еврейския до простонародния и древните писмена”) той обръща внимание на азбуката на Истер и я изписва като приложение. Всички изследователи сочат приликата на тази избука с глаголическото писмо, а фонетичните особености на името Маурус Храбан са създали предпоставката по-късните преписвачи постепенно да го “преведат” и “побългарят” като Черноризец Храбър. Досега не е намерено задоволително обяснение кой стои зад това име. Изказани са множество предположения, но сериозни доказателства не са открити. И наистина, такъв случай на писане под псевдоним е необичаен за тогавашните традиции не само у нас, но и в целия известен свят. Има, разбира се, редица анонимни произведения, но това е според възгледа, че пишещият е само “инструмент” на боговдъхновението. Иначе към имената са добавяни прозвища според месторождението, мястото на изява, вида на занятието или забележителни дела: Климент Охридски, Петка Епиватска или Петка от Епиват, Злата Мъгленска, Иван Рилски, Кракра Пернишки, Марко Преславски; Владислав Граматик, Яков Черноризец, Григорий Доброписец, Захарий Зограф, Марко Кралевити, Матей Граматик, Григорий Цамблак. Както виждаме – точно обратно на предизвикалия толкова обсъждания случай. Така е и в другите страни: Кирил Кападокийски, Еразъм Ротердамски, Балдуин Фландърски, Павел Анконски, Леонардо да(от) Винчи, също и при (H)rabanus Maurus – (Х)рабан Мавър = Духовник, Монах, Черноризец (расоносец). “Чернец, почернения, монаха, калугера, Храбан (Hraban)”, както пише и самият Божидар Пейчев. Другото негово важно откритие е, че философските възгледи на Етикус Истер съвпадат почти дословно с тези на древноримския поет Публий Овидий Назон, намерили израз в неговите “Метаморфози”. А известно е, че Овидий е бил заточен и е живял най-малко десет години в гр. Томи (днешния гр. Кюстенджа), т.е. в района, откъдето произхожда Етикус Истер. При това има данни, че е “написал поема на местния език”. Тогава нима е изключено възгледите и произведенията му да са били повлияни от хората, с които е живял и се е срещал? Може да се изкаже и предположение, че Етикус Истер е “местен” псевдоним на Овидий. Тогава би възникнало противоречие със сведението за “благородния скитски произход”, но така или иначе налагащите се сериозни проучвания ще установят как стоят нещата в действителност.
По подобен начин и на Божидар Пейчев се налага да търси отговор на въпроса защо един наш книжовник би могъл да се противи на сведения за по-стара българска писмовност и книжовност. Това е въпрос на политическа ангажираност, разкрива той. Принизяването на делата на предшествениците, за да се изтъкнат тези на силните на деня или каквато и да било актуалност, злободневност или модност, е позната практика и примери за това можем да открием по всяко време. Освен това разглежданата епоха е белязана от борбата между разделилите се християнски църкви, при което западната част на Балканския полуостров е била под влиянието на западната римо-католическа църква и не е било политически изгодно да се признават заслугите на “нейните” деятели.
Това е още един пример за съзидателната или рушителната сила на Словото. Едно е езичници, “погани” да чертаят и гадаят с някакви си “черти и резки”, друго е да си имаме работа с букви; къде-къде пък с йероглифи, т.е. свещени писмени знаци. Друго е да говорим и за руни, засвидетелствали “скришом прошепвани тайни магически и ритуални жречески познания”. Така и ние днес ставаме чести свидетели на омаловажаване или отричане и рушене на достигнатото, за да се обоснове и изтъкне някакво ново начало, нова епоха, реформи, промени, ново развитие, нов ред и пр.
Така и според д-р Ганчо Ценов траките гети (явяващи се в определен исторически период и като известните хети в Мала Азия) постепенно са били преименувани на готи, за което привежда солидни доказателства от най-дълбока древност. След редица странствания част от гетите/готите се завръщат през втората половина на IV век откъм Северното черноморие на Балканския полуостров и са засвидетелствани и през VI век от техния историк Йордан(ес) като многочислен народ под името “малаготи”, “малките готи” (Gothi minores). Всъщност името му е Йорнанд, роден в Тракия и произведението му се нарича “Гетика”. Според него готският епископ Улфила (311 – 383 г.; също Вулфила, но най-вероятно Урфил(а); сравнявано от някои и с името Орфей) ръководи епархия с център Никополис ад Иструм (край днешното село Никюп, намиращо се в центъра на триъгълника Долна Оряховица – Павликени – Полски тръмбеш). Тук той създава азбука и превежда Светото писание на готски език, който за д-р Ганчо Ценов е ни повече, ни по-малко българският мизийски диалект. (Виж също статията на инж. Емил Живков “Траките са българи” в сп. “Ави-Тохол” – кн. 22/23 от 2002 г., в която 2/3 от известните на науката тракийски глоси и имена са идентифицирани като разбираеми за всеки днешен българин думи и понятия. А не им е било обръщано необходимото внимание, защото при транскрибирането им в гръцките източници са се явили изкривявания. (Всъщност, понятието “глоса” не идва ли от “голос”, “глас”?) Може да се види и това, че самото наименование Европа е тракийско и първоначално произхожда от бога на източния вятър Евър (Еврос). По-късният женски образ е резултат от неговото обновяващото действие спрямо Природата, на която той се явява баща. Доказателствата за това ни представят Христо Танев и колектив в книгата си “Докога ще крием достолепието на Стара Загора?” В Тракия имаме и река Евър, Еврос, Хебър, Хеброс – Марица. (Виж също статията на Здравко Даскалов “Още доказателства, че Византия е дело на българите” в сп. “Ави-тохол”, кн. 22 – 23 от 2002 г. и сборника “Готи и Гети”, съставител проф. Асен Чилингиров.)
Че траките са българи, беше потвърдено устно по телевизията и от известния ни траколог проф. Иван Маразов. Не бих могъл обаче да твърдя дали тази теза той е започнал да защитава и в трудовете си, или това беше само елемент от неговата предизборна платформа като кандидат за вицепрезидент. Труден баланс във времена, когато един от основните критерии за “политическа зрялост” е антибългаризмът.
Но да се върнем отново към готите. За препис на Библията на Улфила се счита така нареченият “Сребърен кодекс” (“Codex Argenteus”) от VI век, съхраняван днес в библиотеката на университета в шведския град Упсала. В статията на Росен Милев “Родина сме на две азбуки”, публикувана във вестник “Литературен форум” – бр. 8 от 26.02. – 04.03.2002 г., е изобразена тази така наречена готска азбука и всеки може да види, че това си е чиста кирилица. Но дали всъщност не става дума за нещо от рода на “Biblia Bessica” или за самата нея, а Ватиканът да ни е подхвърлил през ХVII век един луксозен фалшификат? Не само защото един толкова стар препис е трудно да се съхрани толкова време, но и защото на практика се явява единствен. Асен Чилингиров разкрива, че най-ранната известна история на този препис е точно доказуема само след 1654 г., което пък учудващо се схожда с годината 1648, когато Йохан Глаубер изобретява мастилото от сребърен нитрат за неговото написване и с факта, че за това откритие съобщава филологът Исак Восиус, който всъщност бил получил кодекса от шведската кралица Кристина. (Виж сборника “Готи и гети”, поредица “Брегалница”, София, 2005 г.)
Бидейки принудени да приемат “Codex Argenteus” като първоизточник, езиковедите в същото време са затруднени да отнесат използвания в него уж готски език към установените периоди и форми от развитието на германските езици. От друга страна, един сплотен и високообразован народ, наброяващ повече от един милион души, както се твърди за готите на Урфила, не би ли оставил нещо от своята култура и писменост върху камък, което да достигне до нас? Или сигурно на времето във Ватикана не са предполагали, че един ден България ще се възроди и съшитата с бели конци сребърна Библия ще започне да поражда съмнения. За какви източни (ост-) и западни (вест-)готи може да става дума, след като местоположението им на картата е точно обратното? Че това е също още един опит за изкривяване и присвояване на чужда история следва да говори и фактът, че в английския език, който е класифициран в една и съща езикова група с немския (англо-саксонската), не съществуват посочените две понятия. В английските речници и енциклопедии фигурират единствено термините “Goths”, “Ostrogoths” и “Visigoths”. Очевидно е, че този съвсем различен начин на писане с нищо не насочва мисълта към посоките на света – East и West. Явно е кой не си е “съгласувал” своевременно правописа. (Виж също книгата на Уве Топер “Измислена ли е човешката история?” и цитата от нея в приложението. Също и сборника от статии “Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи”, съставител Росен Милев.)
( виж ZNAK3 )