Себеустояването - път към хармоничността в брой 114

Категория: Изкуство, култура

Мариана Праматарова е автор на 7 книги досега – поезия, проза, публицистика. Осмата й поред книга, „Каменният град” /ИК „Новата цивилизация” София, 2015г./, е съставена от две части. Първата е чисто художествено-литературна и включва десет разказа.  Втората, озаглавена „Домашното насилие”, съдържа текстове с публицистични  размисли на авторката върху посочената  в заглавието тема.

  Най-общата характеристика за разказите на Мариана Праматарова е социално-психологическа проза. Времето и пространството, в които са разположени събитията и героите, са „тук” и „сега”. Битуващи в днешната ни действителност, тези герои са наши съвременници. Техният стремеж за хармонично, небезболезнено позициониране на собствената им личност в социалното, несъгласието и конфликтът на вътрешния им „аз” с негативите на реалната действителност пораждат неуютността на собственото им битие.

  Психологически убедително и художествено въздействащо, тези проблеми са най-ярко разкрити в разказите „Нимфа”, „Каменният град” и „Страшният съд”.

  В първия  Ели, момиче от провинцията, е загубила работата си на секретарка. Принудена е по обяви да търси нова. Играла в детството си балет, решава да опита като танцьорка на пилон в нощен увеселителен бар. Още първата нощ претърпява провал. За разлика от Алис, другата танцьорка, притежаваща друг морален мироглед и способности за приспособимост към житейските реалии, Ели е тотално нехаресана и неприета от посетителите в заведението. Искайки да остане вярна на своя „аз”, тя сама се отказва от новата си „работа”. Алис, разбира се, остава…

  Мая, героинята от разказа, дал заглавието на книгата, е 14-годишна ученичка. Живее с баба си в градче, в което всичко материално е от камък. За първи път в живота си тя отива на вечерна служба по Великден. На връщане към дома си е брутално изнасилена в тъмното от трима непознати. Психически сринато, момичето не споделя случилото се с никой, продължава да ходи на училище. Директорът и класната й ръководителка й държат строга сметка и я мъмрят защо не е спазила вечерния час, защо е отишла на Великден в черква? След месец, когато Мая набира сили и смелост, подава жалба в прокуратурата и се

образува дело за изнасилване, настъпва най-страшното – съдът оправдава

изнасилвачите. Читателят разбира, че метафората „каменният град” не е

пресилена. Оказва се, че с формалните си, неадекватни действия и решения толкова важните за държавността и отделния човек  институции като училището и съдът, също са с каменни сърца. Безразличието на съгражданите на Мая, пък са свидетелство, че вкаменелостта в душите им е ампутирала морални добродетели като  „състрадание” и съпричастност”.

   В „Страшният съд” Събева е пенсионирана съдийка. Привидно всички обстоятелства около нея за един спокоен живот – материална осигуреност, , деца, внуци – са налице. Докато у нея не се настанява най-страшния съд, не институционалния, а онзи  на съвестта, от който дори и съдията няма как да избяга. Угризенията все по-плътно и трайно изместват съня в нощите на Събева. В нейната памет все по-натрапчиво и болезнено изплуват случаите от съдийската й практика, когато се е поддавала на натиск, приемала е подкупи и с решените не по закон и вътрешно убеждение дела е смачквала  човешки съдби. Жестокият финал на разказа – самоубийството на Събева – е психолотически мотивиран и има силно художествено-моралистично послание.

  С опасността от плъзгане по фейлетонното и директно подигравателното, сатирата е един от най-трудните  и подвеждащи автора си литературни жанрове

С майсторски написания разказ–сатирична гротеска „Агората” Мариана Праматарова разкрива високите си белетристични  умения. Със смела и честна гражданска и авторова позиция, в него тя е изобразила цялата абсурдност, пълното разместване  и смесване на стойностно и безстойностно, на добро и зло, на комично и трагично в днешната българска действителност.

  Публицистичните текстове във втората част на книгата, „Домашното насилие”,  впечатляват  с актуалността, много доброто познаване на темата  и  ерудитския подход на авторката към нея. Вероятно работата й като адвокат, познанията в различни отрасли на знанието /психология, социология, история, философия и др./ са причините за задълбоченото „оглеждане” на проблема от всички страни, за търсене и предлагане на ефективните пътища за решаването му.

 В днешно време много хора на различни възрасти пишат и издават книги, в което само по себе си няма нищо лошо. Но, да ме прости Господ!, считам за нелепи, смешни и вредни за цялостния литературен процес в България упоритите напъни и неистовото желание на мнозина от авторите на тези книги непременно да бъдат включени и участват в най-безсмислената за художествената литература игра „Кой е по, по, най”!? С качествата си текстовете на Мариана Праматарова убедително доказват, че тя не е от тях.  

Статията е прочетена 936 пъти
Назад към брой 114Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017