Откъс от книгата на Евелина Тодорова „Небесни хора“
Знаменателна дата от календара – 21 .09. есенното равноденствие. Професорът определи дейностите по часове. Как ще сме облечени, кой в каква роля ще влезе, къде и кога ще се направи ритуалът в крепостта Монсегюр, още на 20.09 вечерта в симпатичният хотел, до който бяхме „ескортирани” от местните, каква чест, наистина сме в земята на добрите хора... Всъщност... Трудно беше кръговото движение и няколко пъти шофьорите пропускаха изхода ...
Сутринта, десетина души играем паневритмия. Седем часа, безлюдно място, слънцето не е изгряло, все пак започваме в акомпанимент на малък касетофон. И тогава се появяват двама свидетели- местни хора, гледат известно време, после си тръгват. Какво ли мислят – странни хора в бяло танцуват в този ранен час на – паркинг!
Партнира ми непозната за мен девойка -тъмноока, тъмнокоса, не й знам името. Нещо бърка такта, но изиграхме една част от божествения танц. Заредени сме с енергия и нищо няма да препятства пътя ни. Голямата отговорност – да стигнем до Бюгараш, а после и до Монсегюр, предстои.
От Каркасон преминаваме в департамента Од- автентичната страна на катарите. Посоката ни е град Кийан, а след това – Източни Пиренеи, картата на любезните домакини от Каркасон ориентира донякъде, никак не е лесно да откриеш малкото селце Бюгараш, под връх. Бугара . Но както казват” с питане и Цариград се стига”. Спираме при бистра (малко кафене) и ресторантчета – друго по пътя няма, насочват ни с усмивка, канят на обяд, навсякъде цари спокойствие и райска атмосфера. Тези малки пътища ги няма на картата и никакви Джипиеси не помагат, като прибавим, че шофьорите не четат латиница остават само командите – ляво, дясно, направо и така напредваме към Бюгараш.
От лекцията на професора научаваме:
Това селище е съществувало още в Х век като богомилско (обърнете внимание на името му – от бугр-българин) в подножието на връх Бугара – 1230 м., в долината на р. Од – област Лангедок-Русийон. На научна конференция през 2006 година в България, историкът от БАН Александър Мошев прави доклад, където доказва с факти силно българско присъствие в Южна Франция. От първостепенно значение е намереното от него сведение, че върхът „Бугараш” е свързан с богомилството в България. За народа „бугрите” са били веселяци и работяги, богато документирано от изследователят Христо Стойчев.
През 2012 са преброени 200 души – жители. За него се писа, че в знаменателната 2012 година (когато щеше да бъде края на света) там щяло да е единственото място в света, което да остане…) Внезапно Бюгараш станало толкова популярно, че разни чужденци, започнали да идват тук с желание да се заселят. Местната управа била сериозно уплашена…, но нейсе, апокалипсисът не се случва. По късно се прави и документалният филм „Бюгараш” от французите и испанците, където едно от основните лица става кметът, трезво мислещ мъж, успял, заедно с жителите на градчето да устои на медиите..
По пътя разчитам много табели за всички посоки,а няма за Бюгараш.
Все пак пристигаме. Единственият човек, който посреща нашата „богомилска делегация” е дядо с каручка, тръгнал към полето. Любезно ни показва откъде да мине автобуса за центъра . Но преди това внезапно спираме под в. Бугара, (легендата говори, че там идвали богомили да медитират и виждали връх Монсегюр). Е няма да го изкачваме, за да проверим достоверността?!
Групова снимка, радваме се на природата и върха, извисил се над нас – като Христос с разперени ръце... Косьо от Пловдив завързва малко българско знаменце на най-голямото дърво-орех. Същото знаме ще закачи и на 1.11. във Велики Преслав пак на орех (символ на мисловното), вече е решено. Косьо от Пловдив е интересен поклонник, малко говори, наблюдава професора, не иска да изпусне и дума. Впоследствие, излъчва периодично по радио „Бейса Дуно” неговите беседи.
Природата по нищо не се отличава от българската – мирише на Балкан, откъсвам си стрък риган- ароматът е силен.Чувстваме се сякаш сме на родна земя – чисто и тихо.Пусто е само синьото небе и тук там бели облачета, напомнят за невидимото им присъствие...
Най-сетне тръгваме към центъра на градчето, в далечината – останки от замък – вярваме, че е на богомилите, местните казват – на катарите.
Няма никакъв надпис пред единствената стена пред нея добре подредена градинка и кладенец, украсен с цветя. Данчето подканя за разговор с местните. Оглеждам се, няма жива душа. Звъня на сграда-прилична на пансион – отваря жена на средна възраст и на въпроса ми дали знае нещо за историята на селището, видимо притеснена бърза да приключи разговора с думите – „пет стаи са ми на ръцете, съвсем сама съм..” Видът и е уморен, вътре има някакъв мъж с куче, който не излиза… Първият ни опит за контакт – неуспешен!
Оглеждам се – дано се появи някой! И ето като по поръчка. Срещу мен млад мъж-усмихнат, изненадан и очевидно зарадван от нашето внимание. На въпросите ми – отговаря уклончиво, да имало нещо като замък... Бързо сменя темата – „Защо не си купите мед от Никола,тук друго не се произвежда” и показва бурканите в ръцете си. Много „отворен” предлага на случайни хора мед, в полза на приятеля си?! В земята сме на „добрите хора”.
Няколко жени се отзовават на поканата и така попадаме в дома на Никола – странно обиталище – голям полутъмен салон, в дъното му пиано. Никола, казва нашият познайник, свири на пиано. Мрачен приземен етаж, доста студен. Обстановка, която напомня за зала, свързана с ритуали, може би този Никола е скрит катар, който организира сбирки на тайното си общество?! Французите са доста подозрителни към всякакви секти, имат закон, който ги забранява.
Мълчаливо благодаря за тази среща. Един от „добрите хора” ни доведе. Самият домакин не говори много, гледа многозначително нашето женско бъбриво общество и вероятно ни възприема по-скоро като клиенти за своя поостарял вече мед, отколкото за поклонници-катаро-богомили. Видимо бързо иска да приключи срещата, подава бурканите с мед и прибира парите... Накрая ми подарява един, малко щедрост, на фона на спечеленото.. А нашият познайник, прероденият брат на „добрите хора” довел ни тук, видимо доволен ме целува щедро.
Така завършва „мисията” - Бюгараш!
На 67 километра от Бюгараш е заветният Монсегюр. Селището се възвишава на 1207 метра надморска височина – най-високото в Pays d`Olmes, отбелязано за първи път през ХІІ век, като собственост на фамилията Перей. През ХІІІ век, общността на катарите от Лангдок, моли Раймонд дьо Перей да възстанови замъка и да пригоди за отбрана острият скалист връх ( на окситански - пок).
Разказът на професора ни подготвя за ритуала – най-отговорната част от пътуването с кратка беседа:
* Монсегюр става крепост на катарската църква и убежище на федите (сеньорите, които са били лишени от правата си като феодали, по време на Кръстоносния поход, заради връзката им с катарите ). Така че към замъка изграждат крепостта, която служи за отбрана. Създава се катарското село,в подножието на върха,извън крепостта, Около 600 души живеели там..
След клането в Безие започва една дълга серия от трагически събития, които в период от 30 години потопили Окситания в кръв и огън.
В нощта на 28 май 1242г., единадесет инквизитори от Авиньоне са убити по заповед на федите от Монсегюр. Това събитие предизвестява края на Монсегюр, защото гневът на папата задължава кралят да започне обсада на Монсегюр през май 1243г. начело с Юг де з` Арси. Обсада от 10 000 армия срещу 200 посветени, сред които и графиня Есклармонда..
*Мога да допълня чутото с информация от книгата на Морис Магр „Магьосници, ясновидци, просветлени”там уточнява,че има две Есклармонди- „Есклармонда дьо Фоа превърната в легендарна фея, в папеса с посребрени коси. По тялото й имало толкова бръчки, колкото били катарските мъченици, била божествената мъдрост, която преминава през човешка форма, само за да се пречисти и да се извиси в йерархията на божествените мъдрости. Тук се появява и втората Есклармонда-племенница на първата-Есклармонд д`Алион, извънбрачно дете. Тя била дъщеря на Роже Рамон, който бил смел ловец, загубил се в равнините на Ариеж, докато преследвал огромен вълк. Накрая успял да го залови, отрязал главата му и търсейки подслон съзрял порта, която водела към женски манастир. Заковал главата на вълка на тази порта, влязъл в манастира, вечерял с игуменката и тъй като била млада и красива преспал с нея. На сутринта си заминал.
Игуменката родила близнаци – Лу (на фр. е.- вълк) дьо Фоа, кръстен на подвига, извършен от баща му в нощта на неговото зачеване и Есклармонд, която редом с брат си щяла да се превърне в героиня на последните албигойци.Тя се биела сред хълмовете, снабдявала с храна обсадения Монсегюр, палила нощните огнени сигнали, чрез които общували отделните групи катари и редом с овчарите бутала каменните късове, които хвърляли от скалите, за да смажат войниците на краля.”
Следва