НАДЕЖДАТА НИ Е В БОЖИЕТО НАСЛЕДИЕ в брой 111

НАДЕЖДАТА НИ Е В БОЖИЕТО НАСЛЕДИЕ
Категория: Сърцето, душата

“един народ си тачи потеклото и в огъня влиза – да се възвиси.”

Петър Василев, “Глас”

Книгата “Наследство” на известния наш писател и поет Петър Василев бе представена  в Общинска художествена галерия „Станка Димитрова”.  Идея за тази книга му дава разпаленият почитател на песента за двете праскови и две череши – дисководещият Николай Иванов Колев от Стара Загора. Така съвсем естествено идва и заглавието на новата му книга от едноименното стихотворение, станало песенен хит, който звучи в българския ефир вече почти четири десетилетия. В “Наследство” Петър Василев остро более за днешната ни драма, която няма свършек. Но иска да остави паметта за славното ни и заветно потекло, та да остане поне нещо нетленно и пощадено от днешното безпощадно време.

 

Интервю на Лияна Фероли с писателя и поета Петър Василев, по повод новата му книга “Наследство”

- В новата си поетична книга, Петре, си поставил акцента върху завръщането към корените ни, само там ли можем да намерим утеха, надежда?

- След като няма много други места, къде да ги открием, изводът се налага от само себе си. В днешния свят по нова мярка, явно, възземането ще дойде оттам. И дано генът на свободолюбието ни отново избухне със силата на героичното ни наследство.

- В “Наследство” си събрал и повечето от знаковите си стихове. Така че още повече прозира изживяната от теб българска орис като лична съдба…

-  Такава е ориста на пое­та, да я почувства като свой вътрешен плам, дори и като своя вина…

- Казваш в “Българската Коледа”, че и празниците ни вече са други и не са така честити. Защо?

- Поради това, че и ние вече сме други, след толкова ядове, смут и печал. След толкова много разминавания между мечтаното и действителното.

- Дори ни се налага, както споменаваш, да спасяваме обречените ни и гаснещи от безнадеждност болни деца с есемеси…

- Да, затова и в празничните дни, трябва да си казваме истината. Да останем будни за днешните събития, за днешния свят, който гъмжи от жертви и палачи..

- Страхуваш ли се още, че няма да ни бъде?

- Човек разбира, че колкото повече животът напредва, той става все по-скъп. И че все повече си струва да бъде изживян. Пък колкото – толкова.

- Сигурно намира и някакви закономерности в случващото се?

- Да, започва да си мисли, че то не може да бъде случайно. Че, вероятно, Бог ни е пращал такива големи изпитания, за да се закалим  и да устоим пред все по-ескалиращите безумства и бедствия. И за да можем така да оцелеем.

- Е, явно, болката отрезвява…

- Явно и тя има своята роля, защото само прекрачилият отвъд нея, може да надкрачи трудностите, да надмогне, да разбере съдбовността на своята орис.

-  А пък, ако намери сила и да запее, макар и с мъдра печал, ще стигне до заключението, че не е живял напразно, щом е оставил своя диря, щом е засял своите “две праскови и две череши”…

- Точно така, та нали за това идваме на този свят, да оставим нещо свое и то да пребъде в нашите деца, в следващите поколения. Малко ми е чудно, че при толкова много хубави и дълги поеми, все ме свързват с най-късото ми стихотворение “Наследство”. Ето какво прави добрия композитор /Митко Щерев, / и хубавата музика. Но това говори и за така нужния синтез между изкуствата, напомня, че в забързаното ни време краткостта на изказа все повече ще се цени.

- В съкровената си поетическа изповед виждаш, че във всяко нещо в живота ни има предварителен промисъл. Че то е нашият тест, нашият изпит, с който да заслужим по-хубавия свят…

- Да, защото само осъзнаването, покаянието водят към изкупление. А още много дълго имаме да изкупваме голямото си безбожие. Затова, да наметнем овехтелите си дрешки и да тръгнем под мъдрия дъжд, та дано да измие всеобщия позор…


 

Наследство

Понеже се пилях насам натам,
все нещо като камък ми тежеше.
Но най-накрая се опомних сам.
Две праскови посях и две череши.

И този камък рухна отведнъж.
Като взривен, каквото беше.
Сега съм друг, макар един и същ.
Две праскови посях и две череши.

Какво ще ми говорите за тлен.
Щом този свят от пантивека грешен.
Ще наследи от мене, подир мен,
две праскови посях и две череши.

 


 

Българска Коледа

Наложихме я, дявол да ни вземе,
прочухме се – и вече сме доволни:
при толкова налични джиесеми
сега ни дайте безнадеждно болни.
Ще ги спасим – каквото и да става –
и то с едни пикливи есемеси.
И то в една разкапана държава,
която няма хал да се намеси.
Ще ги спасим – решили сме го вече,
че то не се търпи такава рана:
деца да гаснат, до едно обречени…
Но първо да ги видим на екрана!
И вдън гърлата ни засядат буци.
И цяло Българско стои на тръни:
да стенеш ли, да стискаш ли юмруци,
или в земята черна да потънеш?
Ще ги спасим!…Такива сълзи лепнат
по скулите на клетите им майки,
че грехота е за едната лепта
човек да се озърта и помайва.
А вън декември шества като бесен
и сякаш гузни съвести замита.
И целият гъмжи от есемеси…
Но тази Коледа не е честита!
Но тази Коледа е друга вече…
И всеки сам по себе си да съди,
но страшно е дори на Бъдни вечер
да те е страх, че няма да ни бъде.

Статията е прочетена 528 пъти
Назад към брой 111Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017