Творецът, откривайки своята висша Същност, твори, създава светове вътре в себе си, в истинския – духовния свят. После идеите, образите му, песните, се материализират и във външния, физическия свят. Това е неговото действие, много по-реално от всяко друго. Библията го нарича създаване чрез непознаващото ограничения и тлен Слово.
Случвайки себе си, творецът случва света. Но това се отнася до всеки един от нас, в този смисъл всички сме творци на своя живот. И ако всички случвахме тази част от нас, която е непобедима и безсмъртна, светът би изглеждал съвсем другояче. И всеки би отвалял “камъка”, който затиска, препречва вътрешната му светлина, доброта и благина.
Така както камъкът от гроба Господен бе отвален, защото животът, Духът, бе победил тленната материя, смъртта. Така отместеният камък се превърна в символ на възкръсването, на вечността… На събудените и посети отново духовни кълнове, които дават началото на още по-дъхави цветя, овошки, на всякакви нови поводи и причини за надежда, за оптимизъм…
Достатъчно е да взривим с духовната си сила, дори и това да стане с трус, този затулящ с апатия, инерция и страх проход към нашата истинска същност. За да се освободим от негативното си и разрушително въображение, рисуващо предимно кошмари, да излезем от своята втора природа, измислената от нас сенчеста страна, изпълнена с много стари представи, със съмнение, неверие, обвързаност с преходното. Със самоубийствения нагон към смъртта. Със коварните възгледи за т.н. тъжен, обречен и безсмислен живот. И да осветим света със съдържащите се в нас светли пориви и въжделения.
Така както, подтикнат от своята истинска същност, може да го направи един поет само с едно кратко стихотворение от три куплета. Както го прави Петър Василев със своето “Наследство” (aвтор на текста на култовата песен на Диана експрес “Две праскови и две череши” - бел. ред.)