Християнското семейство като вричане в нашата истинска идентичност - БОЖЕСТВЕНАТА в брой 110

Християнското семейство като вричане в нашата истинска идентичност - БОЖЕСТВЕНАТА
Категория: Сърцето, душата

Предстои ни скок в нея и сливане с дишането на времето, с Любовта

Във връзка с 21 ноември – Деня на християнското семейството /Въведение Богородично/ приканвам към споделяне, към съкровена изповедност поетесата Роса Соколова. Защото поетите със своята чиста и свята интуиция провиждат доста напред. Пък и този ден е емблематичен за нея. Съвсем не случайно тя представи своята най-нова поетична книга “Невидимо-неведомо” миналата година точно на тази дата. Понеже не престава да въвежда в храма на семейството  все нови октави на любов, на отдаденост и служение. Да замесва неговия хляб насъщен с жив огън, с постоянство, интензивност и сила. Така както я е учила нейната майка. Да разтваря душата си за любовта, за да чува и да се слива с песента на Родопа, тази в чан, река, дъбрава и елак… За да съшива с нейния вятър крилата си. За да храни и добро, и зло с хляба на обичането…

-  Роси, какво ни говори това че т.н. основна “клетка” /семейството/ на обществото все повече се разгражда? Дали пък няма да премине в нещо друго?

- Не вярвам нещо толкова исконно и истинско да бъде преходно.Семейството не е клетка, а уют и заедност. Семейството не е  място и къща, то е дом и традиция, Любов. В семейството няма дребнави егоцентрични приоритети, битовизми...  То не е единствено и само биологично родство. Ако някъде се случва – жалко. Преди всичко и най-вече е духовно съжителстване и взаимовръзка. Живина, която наклаждаме като огън, за да разтлее и в други, и още, и пак ... и така, по пътя към голямото семейство. Ние не сме названия в роднински връзки /майка, баща, сестра, .../, не сме и номер по ЕГН и регистри, не сме медицинския си картон, нито ролите, които изпълняваме. Даже не сме  нашето минало. В нас съществува сила, защото живеем в духовна Вселена и само духовните закони могат да ни освободят. И преведат напред, разбира се.

Всички, които съм допуснала в живота си, са част от моето духовно семейство.

- Знаем, че всяко разграждане после преминава в съзиждане, но на чисто, защото имаме дадената ни от Небето посока – “не да имаш, а да бъдеш”…

- Да, но колко от нас го проумяват, замисляме ли се изобщо? Юрнали сме се, ще се задавим от лакомия и алчност, от себезабрава, от безцветност...

Агресивно  ангажирани в хронична и непрестанна  борба за достигане в кратки срокове на все по-високи  постижения – звучи като диагноза, нали?

Трябва ли да сме издръжливи в прехода към новата епоха, питам аз? И можем ли да разглеждаме прехода не като заплаха, а като предизвикателство, като необходимост.Температурата ще бъде много висока и никак няма да е лесно. Енергията ще бъде чудовищна.Но преходът не е  капан без  изход – нито напред, нито назад… Ние не можем да го направим, каквито и ментори да ни изпратят, с каквито и стъпки и препоръки  да разполагаме. Ще го случат следващите, тези които  ще се родят, още в прощъпулника си. Децата на децата ни.

- И в тази надпревара не виждаме, че няма на кого да се доказваме, защото сме като всички други. Но продължаваме да търсим себе си не в общото, а в посока раздробяване, разделяне, ограничаване…

- Това е защото не на всеки му е комфортно в “стадото”. Защото идентичността и уникалността са красиви качества, придаващи другост, открояващи личностното. Това, което задвижва нещата. Пък и другостта не е изолация и дистанциране.Всички ние, независимо какви сме по цвят, йерархия и вид, искаме само едно – да обичаме и да бъдем приемани, ценени и уважавани такива, каквито сме. Не е трудно. Напоследък се занимавам с едно важно упражнение – опитвам се да променя взаимоотношенията си с всеки, само като му изпращам добри мисли.

Мама ме е учила с хляба наш насъщен да храня всички и така наречените “душмани”, от хляба да се “посрамят”... Вярвам, че е  била права...

- Всички ние сме и “капката” и “океана”,  имаме космическа идентичност, но поради неразбиране не можем да се слеем с нея. Кога и къде се срещат бита и битието, малкото и голямото, “нищото” и “нещото”?

- Сега и тук. Винаги и навсякъде, където сме ние, хората. Страшното е, че изпитваме любов към своята клетка-затвор. Виждаме една малка част от бъдещето и го потъпкваме с краката си. Мърляви и занемарени сме. Трябва ни истински и  всеобхватен поглед. За да променим нещата, не е  необходимо да се борим с действтелнотта, а да  създадем нов модел, който ще накара стария да изглежда отживял. Причините не са другаде. Те са в собственото ни съзнание.Първата стъпка е да се откажем от силната си привързаност към конвенционалната действителност, от създадения от нас свят за обожание на ограниченията. Време е да сменим “канала”.

- Един мъдрец беше казал, че трагедията на човека произлиза от това, че безкрайният му дух е затворен в крайната му материя. Явно на духа му трябва този напор, този “затвор”, за да се усилва и да не залинява…

 - Вместо да  търсим силни фрази за  промяната на света, нека започнем  от промяната в себе си. Смятам, че най-голямото откритие и развитие през следващите години ще бъде  в сферата на духовното.  Предстои изследване на духовните сили. Лабораториите ще бъдат преустроени.  Ще дойдат смелите и любопините, вероятно и малко луди... Те ще донесат постоянство, интензивност и сила.

- За сега обаче материята взима връх и ражда само земни страсти, земна ненасита, навярно затова се подлага на разрушение…

- Но пък мислите ни са много по-съществени от гените. А околната среда, която се влияе от мислите ни, контролира гените. Затова напредъкът е възможен и без да се  унищожава  материята, като се откриват нови хоризонти и нови пътища за мислите ни. Това, което днес смятаме за парадокс, ще бъде утре голямата истина за децата на децата ни.

- Питала ли се, Роси, защо бог Кришна в древния индийски епос Бхагават Гита поучава, дарява с мъдрост своя ученик Арджуна точно в разгара на унищожителната битка между неговите два рода?

- Не съм се питала. Аз чета и препрочитам Бхагавад Гита  поне два пъти в годината. Знам че е истина, любов и мъдрост. Достатъчно ми е, че съм докосната и благославена. Останалото е суета и търсене на думи и сентенции. Битката в Бхагавад Гита е реалност и днес, ние винаги се намираме в нея и тук, в материалния свят. Защото основата на илюзията е в гоненето на  целите. Вместо само да си следваме пътя…  Пък и Кришна в Бхагавад Гита казва, че отровата се неутрализира с любов, а преди да се стигне да там – с добро, с култивиране на качества, с друг начин на живот... И най-вече с общуване. В него е вълшебното хапче.

- Докато се стигне до там, има и друг начин, той днес се прилага като лечение с хомеопатия  /на отровата с отрова/. А той не ни ли подсказва, че само трудният, тесният път ни води към нашата истинска същност?

- Това е пътят – теснината и стръмнината. Лесното е за други. Безхаберието е лесно и удобно нещо, но не ни приляга. Нито земното, нито духовното се  унищожава, а само се разкрива вътрешното, истинското… Та нали всичко е съвършено, защото е част от Бога. Само липсва правилната визия на това как да го гледаме – с какви очи, с какво сърце, с каква сетивност... Щом Бог е Любов, значи всичко е любов и ако гледаме на нея като на такава, не само ще я получаваме, но и ще я умножаваме. Но насочена неправилно, заради илюзорна идентичност, изпадаме в кризистност, безцветност, безвкусие, изобщо в непознаване…

- Нямаше и да стигнем до нашата вечна неудовлетвореност, забързаност за още и още, която е в основата на всичките ни беди, болести и разочарования…

- Да, така е. Забравили сме, че енергията не е неизчерпаема. Аз също съм от тези хора. Напънати, бягащи, препускащи и неспиращи, отровени от неразбиране и едноличност... Бурите в нас и сигналите на влошеното ни здраве означават само едно – душата не може да си намери място, липсва й пространството, духовното… А тя има нужда да се  развива в същото това време, докато материалното си върви. И така докато някой ден се спрем и случим своето говорене, своето откровение и преодоляване. Докато изговорим себе си по един необясним невидим и неведом начин. Не в офиса и не у дома. В застинало движение. Със стопирана динамика. Като вдишване и издишване… Като осъзнаване на простата истина, че ние сме и материята, и духа, че дух, душа и тяло са в едно. Че тялото не е раздробено на  части, на органи, на вътре и отвън, че няма начало и край… Но може да бъде сцена, декор, предизвикателство, избор, желание, случване. Да бъде един мощен вик…

- То е и храм на живеещия в него дух. Но като че ли, в храма на  всяко едно голямо или малко семейство, както и в това на християнското, влиза само готовият за това, а неготовият пречи с примера си и на другите да го правят...

- Едно е да си мислим, че сме готови и съвсем друго да го можем. Готовите дори няма да  проговорят за това, те просто ще го направят.

Готовият е пространство, което се  разлива в тялото му, потъва в него, отдава му се. Усвоява го и го превръща в част от себе си. Става единство с другите единства.Обостреност и концентрация. Дишането на времето. Импулс, импулси... Мислите на всички готови се сборуват и се превръщат в едно  безкрайно сливане и взаимодействие. Всеки споделя себе си, това е  пътят – поглед, докосване, дума, игра, желание, сближаване. Воля за синтез. Случване.

- Свещените писания на много народи обещават раждането на едно голямо, космическо семейство, изграждането на един общ за всички храм. Но преди това, вероятно, ще сме встъпили в своя малък храм на сърцето…

- Моята най-голяма и истинска светиня, създадена и отгледана с любов, е семейството ми, приятелите, близките. В нея, за нея, аз дарявам всичко, което мога. Като една нестихваща необходимост от себеизразяване. Традицията и историята на рода за мен също са исконно чувство и знание, което с достойнство и гордост предавам нататък. Нали само ние хората имаме шанса да сме това, което  сме решили да бъдем. А аз най-силно искам да бъда майка и баба. После – всичко останало.

- Ако всички отговори са в “невидимото-неведомо”, Роси, какво ти прошепва то, след като му посвети цяла книга с поезия?

- Научила съм от индийския духовен учител Ошо, че осъзнаването  е ключът за хармоничния живот. И в него няма думата “трябва”, няма насилие, няма заповеди… Дори медитацията си не започвам с релаксация, а с осъзнаване. Така релаксацията се случва от самосебе си ... А „Невидимото-Неведомо” ми прошепва, че ни предстои да извършим скок – скок към Божественото, към Космоса, извън нас и вътре в нас – към себе си, към света, към свободата. Както е ставало и друг път, но сега ще е най-трудно. Защото днешният живот е не просто спектакъл, който сме дошли да изгледаме, а да изиграем заедно с другите…

А ти, Лили, предизвика очите ми да навлезнат по-дълбоко от дълбокото на личността ми. И ето, чувам / а ти? /, навън вали – бавно, ритмично, есенно… Измиващият всичко дъжд в този миг така много ми прилича на Вричане…

Разговорa води Лияна Фероли

Статията е прочетена 524 пъти
Назад към брой 110Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017