Прекланям се пред наивния порив към хармония в брой 110

Прекланям се пред наивния порив към хармония
Категория: Сърцето, душата

Не ми отива на мен да говоря за християнското семейство, или да разсъждавам за духовността. Аз съм дете на колектива. Когато навърших три години, сама се кръстих с вряла вода и едва оцелях. През лятото баща ми си закърпваше сандалите и отиваше да лови риба. Правеше ми дървени човечета, които се премятаха на конец. Понякога спеше на тавана. Веднъж през капандурата влязъл крадец и без малко да му скочи на корема, а татко го хванал за крака и му викал: „Какво правиш, бе, човек! Ще се пребиеш!“ Това го разправяше крадецът. Баща ми не вярваше в Бог. Той обичаше красивата ми майка повече като дъщеря. Тя ме научи на песничката „Дядо Господи, прости ми, моля ти се от душа…“. Имаше си любима чаша. Последните й думи бяха: „Поне една студена вода да пия.“ Светът беше разделен със желязна завеса и ние бяхме семейство. После завесата се раздра и ние пак бяхме семейство. Сигурно сме били семейство и след робското въстание на Спартак, когато по цялата Виа Апиа, на всеки 70 метра е имало забит кръст. 213 километра, 6000 разпънати и нито един възкръснал. Стотина години по-късно Божият син ни посъветва да не пожелаваме роба на ближния си. И правилно, защото може да ни спретне бунт с пълководец от неподходящо коляно, който да изпие горчивата чаша до дъно. „Или, или, лама, сабахтани“. Трябва да си бог, за да пожертваш детето си. Земните бащи не постъпват така. Освен ако не се изживяват като свободни духове, или диви зверове. Майките не биха дали тригодишните си дъщери в детска градина, но се налага да ходят на работа. Някои го правят, защото детето трябва да се социализира. Благочестивата Анна го е сторила, за да изпълни обета си. Винаги има обяснение. Дева Мария и Йосиф не изоставят сина си.

„We share the same biology
Regardless of ideology
Believe me when I say to you
I hope the Russians love their children too“

Така разбира нещата Стинг. Религията като идеология е още един повод за насилие. Християнски семейства, мюсюлмански семейства… Всички искаме спокойствие и хляб за децата си. Страхуваме се за тях и се надяваме на мирно бъдеще. А надеждата прави човека глупав. Затваря очите му за истината и го приспива в робската люлка, която продължава да отмерва времето с ритъма на беззвучна камбана за упокой на Ботевия несломим дух. При опожаряването на Перущица по време на Априлското въстание след училището идва ред на църквата „Св. Архангел Михаил“. Там Спас Гинев и Кочо Честименски убиват жените и децата си, за да не попаднат в ръцете на башибозука. Там, където е мястото на духовността. Загиналите за свобода не възкръсват. Впрочем, загиналите за вярата си - също. Жестоко е, но равносметката на Вазов е по-жестока.

„И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...“

Оправяйте се без Бог. С такива думи се става патриарх на словото. Защото църквата не е спасение. Всичко е нож и политика. Търговците в храма, всяка година разпъват Исус. Включили са го в смяната на сезоните. Принизили са битката за човешката душа до природно явление, което идва неосъзнато и така си отива. Ето, затова, донякъде интуитивно, винаги съм се пазила от думата духовност. Предпочитам изкуство, природа… Такива, каквито ги познавам като земно същество. Небесните дела не са моя работа, а и не мисля, че изобщо трябва да се разискват. Не ми е приятно, че теологията замества вярата така, както науката обяснява любовта с химически процеси. Човек не подлага съкровените си чувства на дисекция. Не ги споделя. Тези, които се интересуват от невинната клюка - кой къде отишъл, какво направил, кого изцерил, принизяват вярата. Тези, които си задават въпроси, се съмняват. Фанатиците напълно са я изгубили, защото тя иска смирение, а те ни натрапват собствената си горделивост. На мен ми е достатъчен фактът, че някой някъде е бил поруган, за да застана до него. Аз съм на страната на губещите. Може да не споделяме еднакви възгледи, но се прекланям пред наивния порив към хармония. И не ме интересува бог ли е, или човек. Семейството не си го избираш сам. Не ми се навлиза в дебрите на трансцеденталното. Не зная, дали многобройните идентични ментални преживявания на хората в критични моменти са някаква съществуваща действителност, или е просто игра на ума. Може би сме човечета на конци, с които Бог забавлява децата си, защото сме устроени еднакво. Долавяме едни и същи ухания, чуваме едни и същи звуци в различна степен, според деликатността на възприятията си. Индивидуалността е в нюансите, които лесно се губят, затова е важно да сме будни. Да изостряме сетивата си. Да различаваме безпогрешно вярата от страха, смирението от глупостта, сляпото подчинение от уважението, жаждата за власт от предназначението да служиш на хората. Много е трудно. Човешките същества са крехки, но не се отчайвайте. Просто сте уморени. Нека другият ви замени в това бдение, защото сте семейство, в което духа се наследява заедно с гените. Не да умираме трябва, а да живеем. Това е големият подвиг на бъдещето. Ние всички сме деца на Балканите. Носим тежка кръв. Добре е да не ни закачат. Защото някой ден ще потърсим сметка за разнообразните духовни експерименти, на които ни подлагат повече от 13 века. И отвъд законите на естеството, този път ще възкръснем.

Статията е прочетена 545 пъти
Назад към брой 110Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017