Едно Пътуване в брой 109

Едно Пътуване
Категория: Сърцето, душата

Сама съм. В стаята  звучи музика – нежна,релаксираща.Пламъчето на  свещта не помръдва. Зениците ми неподвижно са  вперени в оранжево-червената огнена енергия.Ромоли поточе… Изхвърлям всички мисли от съзнанието си. Бавно затварям очи и се унасям…

Виждам нечии други очи - топли и сякаш познати. Излизам от тях, като от забавен филмов кадър. До мене е  някакъв мъж, струва ми се познат…Но не мога да си спомня, кой е.Ние сме на една самотна, широка поляна, изпъстрена с цветя, обградена от високи дървета и храсти. Изпитвам несигурност. Не зная къде съм. Да, нещо  ми  подсказва,че това е моят водач.Той тихо ми казва - Не се страхувай! Аз съм до тебе! Подай ми ръка. Ние с тебе ще направим едно пътешествие. Виждаш ли тази  просека? Ще минем от там. През цялото време ще бъда до теб. Тръгваме!

Преминахме просеката. Отвъд поляната се откри невероятен изглед – ярко синьо небе, а  пред нас се издига изумрудено-зелено възвишение. Тръгваме към него по една криволичеща, светла пътека. Приближаваме към хълма. Пред нас се изпречват стъпала от  бял мрамор – толкова бели, сякаш никой не е ходил по тях. Стъпвам на първото стъпало и тръгвам нагоре. Пред мен изплуват някакви смътни образи – минават пред очите ми  и пак се скриват. Изкачването е  трудно. Спирам за малко , да отдъхна.

- Трудно е и  ще става все по-тежко.- казва моят водач.- Предлагам да се върнем…
- Не ! - казвам.- Много съм уморена, но продължавам – с теб или без теб !
- Тогава, тръгваме…

На едва от площадките стълбите свършват. След белите стъпала започва зелена поляна, с наклон към стъпалата.В дъното са се ширнали възвишения с гъсти гори. Между  дърветата се показват  красиви пагоди.Съзнанието ми  извиква  японка, гейша, в бяло кимоно, с флорални мотиви. Лицето й  е покрито с бяла маска.Само устните червенеят, като разцъфнал цвят.Силно  подчертаните с черно очи, излъчват такава болка, че  успяват да се заковат в сърцето ми.  Заглежда  ме и  изведнъж се стопява, изчезва. Продължавам  с последни сили, не искам да се отказвам. Отново се появява нещо смътно. Махам с ръка, за да отпъдя тези  бледи  образи. Поглеждам напред. Високо, на фона на горския масив виждам старец, подпрян на една тояга. След две-три минути път,стигаме до него. Той се взира в далечината, не ни обръща внимание. Наблюдавам очите му. В тях нищо не се отразява, всичко потъва. Няма жизненост в тези очи. Когато започва да опипва с тоягата пред себе си, разбирам, че е слепец.Чувствам го близък по някакъв начин. Разплаквам се…, хълцам, но той не ме чува… След малко и той изчезва.

Изкачваме се по стъпала, които водят към островърха, бяла сграда. Пътят ми  пресече млада жена, облечена в груба, неизбелена дреха.На кръста и имаше  широк, ленен колан, вързан на груб възел. Поглеждам към лицето й, но то не се откроява – блед отпечатък от миналото. Само аз чувствам много тежка карма, която сякаш се стоварва върху ми.Непрекъснато плача… Подминаваме.

Стигаме до сградата. Изглежда като дворец, но  всъщност е храм. Вратите се отварят пред нас. В дъното гори огън. Около него танцуват девойки, облечени в широки  бели дрехи. Косите им са дълги, с различен цвят. Вглеждам се в една, с гарваново-черни коси. Тя танцува  вдъхновено, вглъбена в своята роля на водеща ритуала. От дълбока, странична ниша се разнася магична , опияняваща мелодия на флейта.Разнася се  омайващ мирис на благовонни масла. Всички  жени  изпадат в транс… Тогава се появява жрецът – могъщ в ролята си, разкриващ събития и време… Поглеждам в очите му – това са очите на моя спътник. Обръщам се да го потърся. Той е до мен, гледа жреца, без да мигне.  Разбира, че го наблюдавам. Обръща се и ми  прошепва.- Виждаш ли ? Това сме ти и аз преди ! Това тук е египетски храм… Ние с тебе се познаваме отдавна.Сега преминахме през твои предишни  животи…

Боже, с колко мъка съм минала през всичко това !Всички тези животи-една безценна  огърлица на моето Аз, трупало своя опит. Но  защо  с толкова мъка и безкрайно страдание… И душата ми знае всичко това. Сега си спомня. Знае, че това е последния живот, в който тя страда. Пречистена, възродена за новия полет, тя ще се върне отново тук, но за да бъде  свободна,щастлива… Стоя на върха и вече мечтая за моя нов живот.

- Е, да тръгваме обратно!- казва моят спътник.- Сега ще се върнем много по-бързо. Погледни още  веднъж надолу, защото връщането ни ще е напред. - Поглеждам.Пред нас няма нищо, само тъмна пихтиеста маса облаци.- Сега ти ще се събудиш, когато чуеш птича песен и ромоленето на  горско поточе. Ето го.Нали чуваш, как бълбука и успокоява твоята болка. Добре дошла отново в твоя сегашен живот. Вече знаеш, че ти видя твои предишни прераждания…

Чувам птиците и  потока.Отварям очи. Ромоленето на водата продължава – музика от неизключения ми компютър. Свещта до мене едва мъждука. Сълзите ми още се спускат и мокрят пазвата ми.Чувствам се освободена, преродена. Искам да полетя…  

                                   -------

Разказът Едно пътуване е написан от Виолета Асьова - Бургас

Статията е прочетена 532 пъти
Назад към брой 109Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017