МИР, СВЕТЛИНА И БРАТСКА ОБИЧ НА БАЛКАНИТЕ в брой 109

МИР, СВЕТЛИНА И БРАТСКА ОБИЧ НА БАЛКАНИТЕ
Категория: Сърцето, душата

Всеки човек е дете на Бога, Твореца на вселената, и с интуицията си е дълбоко свързан с висшия си Аз или причинното ниво, което ръководи всичко в индивидуалния му живот на Земята тук и сега. Затова е изключително важно да се разбират връзките между отделните събития, които започват да се случват все по-сгъстено, ускорено и неотложно в ежедневието ни след станалия неотдавна квантов преход. Имам желание сега да споделя с повече хора нашия опит през последните 25 години – казвам „нашия”, защото в спонтанно изграждащата се и досега Поетическа работилница „Св. София, Вяра, Надежда и Любов” се случиха и продължават да се случват много интересни и знакови събития, които никак не са случайни, а са резултат от работата ни на три нива: поезия, философия и наука още от началото на 90-те години та досега. И тези мои приятели са били истински творци през целия си живот... Много от тях вече не са между нас, а други и сега продължават да творят уникалните си издирвания, а някои от тях и прекрасните си стихове...

Личния си вътрешен (езотеричен) опит съм описала в четирите си малки книжки и в няколко публикувани във в. „Родово имение” и „Квантов преход” статии, които изпратих да бъдат включени и в библиотеката spiralata.net (само с бащиното си име, тъй като основната ми задача е преводът на българска поезия на френски, а буквата „ч” във фамилното ми име доста затруднява французите).

Случайно станах и издателка (ХРИКЕР) на поетични, есеистични и езотерични книги, както и на някои книги от Петър Дънов – Учителя и за Петър Димков – Лечителя (поредицата „Слънчевият човек”, която ме насочи към идеята за икономиката на милионите слънчеви сърца), и успях да подготвя и издам пет тома на двуезичното си списание „Български писмена * Les Lettres bulgares”, в което са включени стихове на много мои приятели и статии и материали за изконната ни българска култура. Все повече и повече се убеждавах, че всеки човек има уникален талант и е длъжен да РА-БО-ТИ или твори, за да дарява приятелите си със своите идеи, изразени с вълнуващ музикален ритъм. Същевременно това творчество има отзвук и в други измерения, за които само можем да се досещаме, а Орфеевите живи песенни ритми зазвучават в душите ни, за да става пречистване на пространството вътре във всекиго от нас и около нас. Да не забравяме, че през дълговековната си история нашият народ всяка неделя се е събирал редовно на хоро с музика и песни, за да се извършва онова великолепно медитативно тайнство пречистване на отделните селища чрез колективно изживяваната радост... А богатството на фолклора ни (само записаните и съхранени народни песни са над 300 000!) е доказателство за индивидуалния принос на милионите безименни български творци в това постоянно пречистване чрез преодоляване на егоизма и проявяване на МЕКОТА, НЕЖНОСТ, ТОПЛОТА И БЛАГОСТ в грижовните отношения с всички около себе си. Не е ли вярно, че най-големите беди сега ни връхлитат поради невежествения егоизъм (НЕ) на толкова много хора по света, че и у нас, в България с насилствения процес на позападнячването и американизацията? И не усещаме ли, че може да ни спаси само и единствено добродетелният алтруизъм (ДА)? Това е и знак за истината, и ключ към бъдещето ни... Незабравимият Димитър Димов с романа си „Тютюн” ни даде отколе знак, че във всяко семейство се раждаме с различни вкусове и предпочитания, но особено с противоположни характери и цели в живота си, ала единствената ни задача е не взаимно да се отричаме и борим един срещу друг, а ДА СЕ УЧИМ НА ТЪРПИМОСТ, НА ВЗАИМНО УВАЖЕНИЕ И БЕЗКОРИСТНА ОБИЧ... Точно с добродетелен алтруизъм работеха и работят много от моите приятели и творбите им са доказателство за излъчваната от техните сърца СВЕТЛИНА. Тази светлина е нашият влог в бъдещето на човечеството. А защо ли тъй често виждам в очите на много непознати случайно срещнати наши сънародници как блести вътрешната чистота и смирената мъдрост? Ще ми се тук да споделя няколко идеи и някои от тях да подкрепя със стихотворения, в които мои приятели обрисуват вътрешната си битка с мрака или решимостта си да служат на Цялото и на Светлината като благи българи:

1. Където и да е по света, истинският българин и истинската българка проявяват своята същност и остават винаги верни на себе си. Защото изконно ние носим троен сплит от траки, прабългари и славяни. През 2001 година Жени Заимова имаше представяне на новата си двуезична книга „Избрани стихове” (предимно от предишната й книга „Песен недопята”) в музея „Петко и Пенчо Славейкови” и ме помоли да прочета в превод на френски нейно стихотворение. Разбира се, веднага приех, защото усетих вътрешната връзка между името, с което били наричани прабългарите (белоноги), тъй като са носели по природа знанието да „светят до върха на пръстите на краката си”, поемата „Изворът на Белоногата”, любимата песен или химна на родопчани „Бела съм, бела, юначе, цела съм света йогрела...” и чудесното стихотворение на Жени, в което тя описва своята битка с мрака, неистово нападащ душата й сред една чужда и враждебна среда:

Омагьосана ръка

С кръв във всяка своя гънка
тоз Ню Йорк, тъй гневно горк,
спрял е с вятъра навънка.
Тук е Музата с възторг.
С арфа във ръката тънка
звънка, звънка, звънка, звънка...

Как е с мен неразделима...
Във разискрено небе
със душа неутолима,
като в чудо завърте
съкровено поверими
рими, рими, рими, рими...

Всичко в песен тука диша...
Как ти още не разбра?
Стегнал си ме във каиша.
С омагьосана ръка,
скрита в мойта дупка миша,
пиша, пиша, пиша, пиша...

Где си, малък дявол грешен,
още в тъмната гора?
Тук в ресниците раздрешен,
като утринна зора,
все си гостенина днешен.
Грешен, грешен, грешен, грешен

сън сънувам с рокля бела.
Все по приказния мост,
тук, в самотната постеля,
пак пристигаш като гост.
Слънцето ти е припело:
смело, смело, смело, смело

там, при щастието, спряло
с вечна стихотворна реч.
При облечената в бяло,
рицар пак, пристигаш с меч...
Боже, как съм побледняла...
Бяла, бяла, бяла, бяла...

2. Дългогодишно приятелство ме свързва с Никола Гигов и Елена Хайтова. Уникални в нашата култура са книгите им, а откритието на Никола (шест мраморни плочи с писмени знаци и надпис в Старинния театър в Пловдив) е неоспоримо доказателство, че траките не са били безписмен народ... Прочетете книгата му „Орфей и Европа” в Spiralata.net, потърсете другите му книги и вижте в http://www.youtube негови записи (например „Изгубеният Орфей – Небето”), за да се убедите в ролята на живия дух на Орфей за българската ни духовна култура... Сърцето ме боли, като видя прекрасните сгради в София на десет чуждестранни културни института, разпространяващи сред нашия народ своята култура... А какво правим всички ние за нашия Орфей тук, в родината ни, и за българския влог в световната култура? Вярно е, имаме и ние културни институти в някои други страни, но сме длъжни да работим много по-отговорно за съхраняването на нашата култура... Благодарна съм на още двама мои приятели от Поетическата ни работилница – Пламен Цонев, който не е вече между нас, и на д-р Лиляна Райчева, които също имат книги за Орфей и траките. А за поддържането на вътрешния огън в душите и сърцата български цитирам едно стихотворение на Никола Гигов:

Нестинарка

Я вижте – боса сред жарава:
танцува в някакъв несвяст.
Чрез болката се възкресява.
И в песните извайва глас.

Тя лебед ли е или феникс?
Лети-прелита и мълчи.
И носи българския гений
във искрометните очи.

България танцува в огън –
дори и ада тя надви.
Така остана тя безгробна –
и лъч в жаравата лови.

Красива като влюбен ангел
и храбра като свобода,
тя роза във косите слага
и пее песни през беда.

Каква крилата нестинарка!
България ли е това?
Танцува огнено и сладко
и ражда
огнени слова.

3. Сред моите приятели в работилницата особено място заема незрящата по рождение, но много талантлива поетеса и композиторка Милена Ганина. Тя редовно идваше на неделните ни срещи още от 1996 година и споделяше, че „вижда” при нас много светлина. Успяла е да завърши българска филология, пее и свири прекрасно на пиано (изпълнява своите авторски песни), отдавна ползва и компютър за общуване със своите приятели, изпълнява и сега в клуб „Катарзис” свои нови творби. Удивително е как тя усеща връзката си с Природата и безпределната Вселена:

*   *   *

Сред есенния вятър
едно щурче чирика
и скрило зов за лято
при себе си ме вика.

И сред градския шум аз ще чакам, ще помня, ще търся
твойто светло гласче като зов за живот, като дъх.
И където да съм, песента ти безспирна и дръзка
ще ме грее по пътя далечен към светлия Връх.

 

А когато животът ми свърши и устните млъкнат,
и когато е все едно Времето как ще тече,
нека в сетния миг най-безшумно при мен се промъкне
и запее над мен едно златно и лятно щурче...

*   *   *

Дори един-единствен път
да парнеш пръсти във звездите,
и небесата да кънтят
от твоите възторзи крити,
дори в секунда да прозреш
пулсациите на Всемира,
какво, че вечният стремеж
за светлина във теб умира?
Какво, че всичките ти дни
са пусти и че ще изтлееш?
За златния, единствен миг
си струва да живееш.

4. Преди доста време усетих разликата между думите „да имам” и „да бъда” – „имането”, тоест притежаването на нещо материално и стремежът само към печалба и придобиване на имоти, съдържа отрицателна частица, докато „бъдещето” има положително значение и предсказва реални постижения, които ще настъпят в живота ни, ако се стремим да бъдем добри и верни на себе си, и естествено моето предпочитание е за второто: не да имам, а да бъда... Затова може би в началото на 90-те години в душата ми се изля следното стихотворение, въпреки че и в него се появи думата „имам”, но в друг смисъл, духовен и алтруистичен:

Всичко да ми вземат –
обич пак ще имам,
за една поема
ще намеря рими...

Обич слънцето раздава,
светът е обич!
Само тя спасява
от зло и злоба.

Чистота и Светлина
търся с обич.
Обич все раздавам –
 обич... обич...

Едничък дар за лек
срещу злоутробието –
обич, само обич!

Приятелката ми Любов Динчева Джунгурова (не случайно собственото й име е Любов) живее и работи като университетски преподавател в Бургас и през 1996 г. издадох първата й стихосбирка „Преди потопа”. Едно стихотворение от нея възприех като знаково за ролята на осъзнатия човек в обществото ни днес, въпреки че в края му също е употребен глаголът „имам”, ала също в духовен план:

Светът е картина,
в която ме няма.
Нямам запазено място
с бяло петно.

Свещарка

В храм без стени,
без икони и тронове,
сред звездни мъгли,
с дъх на дъждове
и тъмни стонове,
вая крехкото тяло
на свещите-стихове:
дълго, нощем,
в свръхнапрежение.
Сама като мишена.
Нежно като Създателя.
Откривам, че восъкът може
не само да моли и да прощава.
Може да утешава,
да е опит за атентат,
папирус, в който сълзите на отчаянието
са издълбали тайната на душата,
да е огниво, прахан, искра
за доброто око на Слънцето...

                    Восъкът

– розовият вик на утрото
и жадната първа глътка на бунта...

Откривам, че сенки до мен
змийски се хлъзгат, умират, излюпват
в отвратително множество, и е студено –
даже когато мисля за слънцето.
Скоро, скоро ще запаля свещите
от гладния поглед на дете в мрака...
Ние, свещарите, имаме светлата радост
да оцеляваме заради пламъка.

5. Преди доста години Анета Алексиева и Максим Маринов ни оставиха свои стихове за богомилите. Но и в моята душа спонтанно в началото на 90-те години се изля едно дълго стихотворение, от което тук ще спомена само два куплета:

...Все благото за други,
за други отредили –
не търсите заслуги,
о, души на богомили.

...

Щом се свят засрива,
тук пак сте се родили,
о души все живи –
души на богомили...

Случайно две приятелки от Общество Бяло братство през 2009 г. ми дадоха един екземпляр от книгата на французина Мишел Муние Катарското богомилско християнство – основа на нашите култури, основа на нашата история (в светлината на западноевропейските и славянските народни приказки), която веднага започнах да превеждам и да издавам в три части на български език, защото дава истинския смисъл на Учението на българските богомили и на ролята им в европейски и световен план...

6. През октомври 1995 г. участвах като преводачка с двама поети от нашата работилница в Смедеревската поетична есен и по пътя се роди в душата ми едно стихотворение, което породи чудесно приятелство с няколко поети от Сърбия и Румъния... Младата тогава поетеса Миряна Булатович (която сега е зам.-председател на Съюза на сръбските писатели) ме прегърна насълзена и ми каза, че съм „много добър човек”, на което отговорих, че народите ни винаги са много добри, но политиката ни разделя. А на вечерята всички присъстващи пожелаха да им покажа как се играе българската ни РЪЧЕНИЦА... Това стихотворение бе посрещнато с аплодисменти, преди да бъде прочетен на сърбохърватски преводът му, направен от Милан Благоевич.

Не забрани за човека!
Не неразбрани гении отвека!
Не деца гладни и сиротни!
Не облещени очи самотни!
Не!на злото.
Не!на злото
Не!на злото.  
Не!
А обич най-обикновена,
обич топла, съкровена,
сътворяваща добро,
обич, с ласка приютила
всекиго, в когото
силите изтляват...

Бог ни повелява...
Не безумни гранични полета!
Не картечни откоси!
А лехи
с пламтящи нежни лалета
сърца на поети,
по които децата ни
да тичат боси.

Сега нашите приятели Ефим Кушнер от Русия и Георгиус от Гърция определено заявяват, че от нашите български сърца се излъчват импулсите на Обичта и Светлината сред балканските ни съседи. Затова ли Беинса Дуно – Учителя, и Петър Димков – Лечителя, извършиха такава огромна работа сред нашия народ, както и третият представител на Всемирното Бяло Братство в Западна Европа Омраам Микаел Айванхов до 1986 г. за разпространението и утвърждаването в света на идеите за природосъобразен начин на живот, за вярата в Бога и индивидуалната пряка връзка на всеки човек с живия Дух на Христос, както и за братството между хората? От Орфей и орфизма, чрез Боян Мага и богомилството тези идеи и днес са животворни и необходими... Нека искрено пожелаем в живота ни да се проявява много повече и по-често алтруистичната грижа за другите, по стародавната традиция на добрите човеци, защото само това е залогът за естественото развитие на нашето общество...

Статията е прочетена 690 пъти
Назад към брой 109Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2024