„Каменният град” е поредната авторска изненада от литературната витрина на Мариана Праматарова. Библиографията й на поет, белетрист, журналист и юрист изчопля от паметта едно споделяне на Боян Пенев в личния му дневник: „Аз обичам пророците – Давид е бил в едно и също време арфа и прашка”. С музика и бойно перо, сюжетната общност от два микротекста - разкази и публицистика, представят М. Праматарова в новия й сборник.
„Каменният град” е „силуетна картина от бързи минути, слели стрелките на стенен часовник една върху друга с финалния акорд”, от „окръглавяла” до взривяване от любов оранжева луна, от танца на жрица на нощта и пробуждането на утринна нимфа, от лавандуловите полета край град, където всичко е от камък, от страшния съд в съдбата на съдийка, от чара на солени мъже, от приказния дом на приятелството, превърнал се в изпепелена бригантина.
Разказите са кратки, на пръв поглед не упражняват читателско насилие, но изведнъж набъбват в концентриран смисъл, готови да прескочат повествувателното пространство, изстреляни с инерцията само на една дума. Прецизно обмислено е мястото на разказа „Агора в сегашно време”в края на първата част. Той се плисва като приливна вълна, която излива разказността на публицистично разстояние. Така разказите заживяват в огледалното си увеличение във втората част, попадайки в знойния климат на етическата и правова реторика, на непоколебимия юридически жест, с който М. Праматарова се изправя срещу реалити сеира, технологичния тормоз и безхаберието на институциите. Памфлетния блик, който се долавя в разказа жигосва и най-продадената съвест, и най-непоклатимото примирение. Не са много авторите, които се осмеляват да осмиват така, а още по-малко са тези, които могат да го направят. Острото женско перо не е оставало незабележимо дори и в по-ранни времена. Памфлетите на Екатерина Каравелова са нарочени не от друг, а от Пенчо Славейков като най-силната сатира на политическия живот у нас наред с тези на Христо Ботев. А и претенциозните мъже от сп. „Мисъл” признават „опълченското мислене” на Анна Карима. В „Каменният град”. Днес така пише и Мариана Праматарова.
Както ще забележат преданните й читатели, някои от заглавията в сборника са вече известни, представяни са на конкурси, награждавани с престижни литературни отличия. Публицистиката е избрана от юридическия й сайт. Преподреждането на създадени вече творби е проследима стратегия при много творци от края на миналия век насам. Така самите автори усвояват технологията на най-интимното четене – да четат себе си критично и антологизират по собствен усет текстовете си, за да им предоставят нова мощ. Това е изкушение и за читателите - очакване на новото и преразпознаване на известното.
В „Каменният град” Мариана Праматарова с пълна пара разбива два мита, наследени от класичността на женското писане. Първият е, че жените подхващат да пишат най-охотно поезия, а вторият, че жените пишат по женски. Импресионистични скици, миниатюри, очерци, памфлети, статии за домашно насилие, семейни взаимоотношения, социално съзнание са доказано отцепена от нея територия. Събирането на разкази и публицистика под една корица наумява за подхващането на роман. А „Каменният град”? Това е нов пътен знак от закона за избиране на пътищата.