Лето Господне 1837-о! 18 юли!
И твоят един син, Българийо, се роди!
Изпълни се поличбата за спасение чрез горение.
За едно голямо и право дело! За огън и за Разпятие!
За един велик пример, за подбуда и за поука.
За слагане крак в стремето.
За едно чисто и свято бъдеще.
За един труд благодействен,
В който ведно се върви.
Сега пак това време зове.
Преваля времето за изпълнение на завещаното.
Времето, което за спасение и горение сродява.
В което посятото е покълнало и е време за жътва.
В тъканта на времето зрее действеност.
Проникновението за светостта на чистотата
и свободата стига до съзнанието.
Оставените от Апостола пътепоказатели
стават знамена и стъпала за духовно въздигане.
С властната съдбовна обреченост да се извърви
пътя на служението в името на любовта, рода и родината.
Макар че каквото и да кажем за Левски, все няма да е точно и достатъчно, защото той е извън нашите ограничени понятия за абсолютната нравственост, за духовния подвиг, за жертвеността като идеал, за пълното единение с Бог, род и родина. За тези качества, които малцина са постигали. Защото Апостола е твърде голям и вечен за нашето безвремие… Но пък винаги ще остава при нас като стремеж към надмогване на трудностите, на отчаянието, на безизходността… Ще остава като жажда за свобода, като напомняне да не заспиваме, а да дерзаем, да мечтаем…
Затова, може би, често е казвал, че иска да излезе преди времето, както и направи. Но както времето е в нас и ние сме във времето, според неговото завещание, така и той продължава да е в нас и ние да сме в него. Така че всеки от нас, носейки частица от най-светлия син на България, може да се надява, че със своя малък принос ще съдейства за голямото добро, за достойното бъдеще на страната ни. Стига да си спомняме по-често за Левски, за неговия пример, но не само на датите, свързани с неговия живот. Защото днес в тези трудни и повратни дни той ще ни бъде все повече нужен. Нужен ще ни бъде светлият му лик, гласът му, вярата му, куражът да вървим напред. Да не се отказваме и да се борим.
Имаме в лицето на Левски своя герой, в съзнанието си неговия идеал за нравствена опора, остава и ние, като нето, да почнем да горим за правда свята и да закопнеем страстно за чистото синьо небе на свободата, което Апостола ни донесе в своите очи.
Остава и ние, като него, да станем готови да разпънем страстите и неволите си и да се родим повторно в Духа из недрата на бавното съзряване и помъдряване.
Лияна Фероли, Общински комитет “Васил Левски”, Кърджали