Както никой не помни своето рождение, така и тя не го помнеше. За свое начало беше приела началото на своя летеж. А и кой знае дали мислеше за това. Сега тя само чувстваше, че й беше леко. Движението я опиваше със своята фантазия, със своята плавност и тя се чувстваше много щастлива. Радваше се и на своите дружки, които също като нея бяха нежни творения, и също като нея не спираха своя бавен, приказен валс...
Беше студено, но тя не чувстваше ледения студ, от който беше побеляла, защото беше завладяна от красотата на чудния танц. Дружките й не се различаваха от нея. Те си приличаха по всичко, дори и по това, че имаха еднакви имена. И заедно, те представляваха една феерия, нещо неизразимо хубаво, което като че ли нямаше начало и нямаше край...Но постепенно първоначалният вихрен валс се превърна в меланхолично люлеене и тя почувства, че движението я беше изморило и силите й я бях напуснали. И... тя вече не летеше. Тя просто падаше, макар и бавно, но... падаше... Беше я малко страх, защото предусещаше своя край. И й стана мъчно, че из своя път не беше сетила топлинка, не беше я познала и не знаеше какво е тя... В същия тоя момент, в който можеше и да заплаче, едно усмихнато момиченце беше обърнало нагоре дланите на своите чисти и топли ръчички. Тя кацна на една от тях и почувства топлината.
Тя, малката бяла снежинка!
Момиченцето я гледаше с най-хубавата усмивка, с която може да се усмихва едно щастливо дете и тя също се усмихна. Усмихна се на детето и после се ... стопи.
Това беше нейната последна усмивка – нейният усмихнат край. А кой знае дали тоя край не е начало на нова метаморфоза, в която ще има още повече нежност и красота.
Колко хубаво би било да бъде така!