Бях в Рим, видях и папата. Рим, десет часа сутринта. Стоим пред Ватикана. Ограден е отвсякъде с огромен каменен зид, а на изток - от колоните на площад "Свети Петър”. От 1929 г. той съществува като самостоятелна държава, със свое знаме, химн, марки, монети, войска (която е била разпусната от папа Павел VІ през 1979 г.). На входа на огромната порта пазят стражи във великолепни костюми - казват, че били нарисувани от Микеланджело. Младите швейцарци - стражи, облечени в черно, тъмносиньо и червено с прекрасните си шапки, са ослепително красиви. Впечатлението ми обаче е помрачено, защото се оказва, че Сикстинската капела има почивен ден. Какъв лош късмет – да стигнеш дотук и да не видиш една от най-големите забележителности на Рим... Успокоява ме само мисълта, че ми предстои да присъствам на меса на папата.
В края на І и началото на ІІ век християнската църква е вече организирана. Епископът на Рим - столицата на империята, е издигнат високо в еклезиатската йерархия. Така под името папа (лат. - баща) духовният баща на християните определя историята на църквата и моделира по особен начин облика на Вечния град.
Вълнението ми расте. Вече сме на площада, който носи името на свети Петър. Отличава се със симетрия и импозантност. Всъщност това е огромен кръг, завършващ от едната страна с величествена базилика, известна още като Ватиканската църква, а отляво и отдясно е ограден, с високи колони. В центъра му се издига каменен обелиск от І век пр.н.е. с кръст. Пренесен е на площада през 1585 г., а на симетрично разстояние се намират два бликащи фонтана. Върхът на обелиска с кръста е на една права линия с най-високата точка на купола на базиликата „Свети Петър”.
Бароковата украса на площада е започната от Бернини през 1656 г. Самата базилика е построена в чест на апостол Петър - първият епископ на Рим, смятан за заместник на Христос.Първоначалната църква, издигната от император Константин Велики - първият християнски император през 324 г., приема мощите на свети Петър. През ХV век обаче по инициатива на папа Юлий тя е разрушена и се изгражда нова, която по размери и красота не отстъпва на паметниците от античността. Църквата е завършена от Браманти - един век след смъртта на папата. Куполът й е по проект на Микеланджело, той го издига, но го завършват Джакомо де ла Порта и Доменико Фонтана през 1593 г. Бароковата украса принадлежи на Бернини, а фасадата на църквата (115 метра дълга и 45 метра висока) е завършена от Мадерна. От централната й „лоджа” папата дава своята благословия.
Прочутата статуя от бронз на свети Петър е от ХІІІ в. и дело на Ариолфо ди Камбио. Краката й са поизтрити от целувките на богомолците.
След традиционните снимки и щателната проверка от полицаите влизаме в базиликата.Месата е започнала, единственият начин да гледаме процесията е да застанем отстрани.Плътно притиснати и безмълвни, следим всяка дума на папата, песните и молитвите на тъмнокожите свещеници от Южна Африка. Официалните гости, дошли от целия свят, се молят седнали. Между нас и тях има коридор, по който се движат охраната и свещениците. След 20 минути краката ми омекват. Не свалям поглед от красивия червен балдахин, издигнат на четири бронзови колони с пищна барокова украса. Там е папата, целият в бяло и сърма. Слиза, качва се и говори, чуват се странни молитви-песни на африканците в акомпанимент на особена музика. Огромното пространство е изпълнено от светлини, камери. Неусетно се включвам в общата молитва. Моля се за Южна Африка, за всички, които обичам, за България. Поемам и нафора от африкански свещеник. Във въздуха кънти благословията на папата. Благословени сме и ние, подаваме си ръце за прошка. Месата свършва, два часа са минали неусетно. Поток от хора се стича към изхода, повлича ни… Навън забелязвам, че голямо множество се намира в десния край на площада. Високо на един от прозорците на Ватиканския дворец ще говори отново папата, този път за хората на площада. Насочвам се натам и снимам. Точно в 12 часа той започва: ясно, спокойно и тържествено поздравява всички с Великденските празници, благодари за участието в месата. Гледам, слушам и мисля за необикновеното духовно излъчване,което има - старостта го прави още по-внушителен...
Погледът ми попада на гълъбите, изпъстрили площада, така спокойно кацат на раменете на хората, поемат храна. Деца се движат сред тях. Чисто и красиво! Един гълъб излита точно пред фотообектива на апарата ми - за сбогом от Ватикана.
12.10.1995 г.