За иконите, които не горят в брой 101

За иконите, които не горят
Категория: Изкуство, култура

...Ако за писателя словото е кръст, но и свето Възкресение, то и за всеки народ облеченият в слово поклон към неговите духовни първенци е онази необходима литургия, без която камбаните напразно биха били, а те – народите, биха вървели слепешком през историята си, неосъзнавайки величието и падението си, слепи и глухи без своите водачи. Защото, както казва Бодлер: „Всяка литература има по един брегови фар“, но и всяка национална история – също, бих допълнила. Такъв фар с чиста и неподправена светлина, пробиващ мъглите и съмненията, е Апостола, Дякона Левски. Иконата, която не избледнява, не се напуква, не гори – въпреки пожарите на времето. Иконата, пред която се кълнем мълчаливо или се срамуваме. Светият Мъж – с главна буква, който не е светец, но пред когото българинът е готов да се прекръсти. Единственият, може би, който е опазен от нихилистично обругаване и развенчаване след смъртта му. Но не беше опазен за живота!

Естествено е, че фар с такава силна светлина заслепява, изгаря очите. Затова навярно и не всяко писателско перо дръзва да го опише.  Преди година англичанката Мерсия Макдермот се поклони в словото си пред великия ни съотечественик, като твърдеше, че българите нямали нужда от Христос, защото имали Апостола. Писателска хиперболизация, разбира се, но искрена и импулсивна. Малко по-късно се появиха и редица текстове на Хайтов, който страдаше от мистерията около неговия гроб. Отпечатано беше в една престижна поредица на издателство „Захари Стоянов“ и тефтерчето на Левски с тези ужасни за нашата национална съвест четири въпросителни след думата „народе“...

Книгата на Константин Дуфев, която разлиствате сега, уважаеми читатели, не е първи опит  на писателя в тази тема.Обаче – уви! – е последен. Преди „Обреченост“ Дуфев издаде още няколко творби за Апостола: „Обречени на  безсмъртие“ – 1976 г.,  „Безподобният  Апостол“ – 1987 г., „Апостола пита: Народе ????“ – 2002 г., Кино романа „Българският Христос“ -2004 г. Той не успя да завърши романа за Левски „Обреченост“, при все, че не за първи път гледаше с незащитени очи към този  мощен национален фар. Рано отишлият си, щедро надарен поет и приятел Йордан Кръчмаров имаше такъв стих:

„...Вървя и мисля: как да гледам слънцето –
през тъмни очила или направо?
Ако очите си внезапно изгоря,
дали някой ще признае, че съм правият?...“

В този роман Константин Дуфев гледа направо към ярката и безкрайно драматична личност на Апостола. Той не просто върви по следите на една съдба, следвайки хронологически познатото време. Сам обладан от възрожденския плам на това време, писателят се взира по-скоро в психлогическите връзки: Левски и времето, Левски и непрогледналият народ,  Левски и другите апостоли на национално-освободителното ни движение,  Левски и авантюристите-поборници, наивно замаскирани под прикритието на неразумната смелост... Разбира се, интересни са и връзките: Апостола и просвещенците – еволюционисти,  Апостола и българското чорбаджийство, родолюбиво само на думи... При обрисуването на тези герои бавно и полека емоционалните краски на повествованието се сгъстяват и писателят ни подготвя за темата „предателството“, без да е успял да достигне до нея. По-скоро, успял е да посочи психологическите предпоставки, родили предателството.  И това, че не виждаме обвинителният писателски пръст, който заклеймява конкретния предател, не значи, че отпада обвинението за колективната вина, нито горчилката от тази, изписана от Апостола дума – „Народе????“

И преди К.Дуфев е топил перо в епохата на Възраждането ни. Навярно неговият дряновски корен му е диктувал избора. Навярно чистата му и патетична душа, приела и наивитета и възторзите на рисуваното време, е добавяла към този избор. Какво ли? Може би, непримиримото търсене отговора на въпроса „Защо?“ – въпрос съпътстващ всеки кореспондент по неговите маршрути... Коста Дуфев беше мой колега в бившия, в славния в. „Народна младеж“, където се учехме не просто да пишем, а да разбираме първочовека срещу нас. И дори, когато натрупа  опит и книги зад себе си, Коста си остана оня любопитен и любознателен за живота и за Човека кореспондент. Един кореспондент на душата. Какъвто е впрочем всеки писател по призвание.

А може би изборът на герои е част от дарбата на писателя, както и избора на приятели е част от дарбата на човека...Знам ли... Да посегне към Левски обаче, знам, че може не просто одързостеният, а оня, чиято житейска философия е натрупана след нафората на собственото пречистване и духовна извисеност. Защото Апостола не е светец, но е икона...

При една наша среща в Скопие в навечерието на 24-ти май получих вълнуващ подарък: водещ и на почтена възраст поет на днешна Македония ми рецитира на чист български език: „Не тъжи, майко, не плачи, че станах ази хайдутин...“ Разбира се, още при първите думи неудържимо се разплаках. А той, след като завърши, добави: „Това беше Свети Христо Ботев. За него и за Свети Васил Левски може винаги да се плаче...“ Въпреки църковния канон не го приех за светотатство. Навярно, защото към чистотата на такова име като Левски, към извисените му общо човешки идеи, не може нито нещо да се добави, нито нещо да се отнеме. Но заради тези, след нас, трябва да се напомня. Това е направил и Константин Дуфев, потърсил с перото си Апостола – нравственият пътеводител на нашата национална свобода и на народа ни...

 


Уважаеми г-н Панчев, уважаема редакция, наскоро съпругата на писателя и бивш директор на Пловдивските радио и телевизия, Константин Дуфев (починал преди няколко години), ми повери 8 книги от изключително ценното му творчество. 5 от тях са за Васил Левски - 3 документални, 1 кино-роман и един роман. Последният се нарича "О б р е ч е н о с т"  и е недовършен от писателя, но е издаден . Изненадата ми беше много голяма, когато видях, че предговорът и епилогът към романа са от Елка Няголова (наричана  "бялото цвете на Добруджа") и  още повече от  красотата и точността на изказа й. Изпращам Ви ги с надежда да ги оцените и публикувате за датата 19-ти февруари. Това би могло да спомогне и за насочване вниманието на читателите към творците Константин Дуфев и Елка Няголова.
С Уважение и надежда!
Донка Драмска

(Предговор към книгата на Константин Дуфев „О б р е ч е н о с т“ )

Статията е прочетена 518 пъти
Назад към брой 101Назад

вестник Квантов преход 2011 - 2017