Ефим Кушнер за книгата "Зелен живот" на Димитър Папазов
Идеята за написването, както може да се прочете в предговора към първото издание на мемоарната книга на проф. Димитър Папазов „Зелен живот” в Берлин, Германия, август, 2013 год., идва от доцент Детлев Бланке, един от малкото специалисти в света на появилата се във втората половина на 20 век нова интерлингвистична наука. Причините за това са някои нови изследвания на автора за Югоизточна Европа след Втората световна война, когато България е била на път отново да загуби самостоятелността си като държава, принадлежността му към родов корен, в който има личности, участвали в епохални събития в Европа през втората половина на 19 век като Парижката комуна през 1871 година, както и ценните лични контакти на немския учен с чудесни хора в България, благодарение на които е почувствал „специфичната култура и пейзаж на тази балканска страна”. Сред тези, с които е общувал, е и проф. Димитър Папазов, когото той определя като „една от откроилите се личности в българското есперантско движение” през определен период, повече от десетилетие бил член на ръководния орган на Световната есперантска организация с център в Ротердам, Холандия, в официални отношения с ООН и ЮНЕСКО.
По предложение на Народно читалище „Интеркултура 21 век–2006” излиза второ преработено и допълнено издание на български език, което вероятно по финансови причини е значително съкратено. Чрез кратките краеведчески сведения в него е показан животът през 50-те и 60-те години на 20 век в България и е поставен акцент в обществената дейност на автора от младежките му години до днес, все още участващ активно в голям брой обществени организации. Има интересни данни за дейци от рода на автора, учили в Русия, участници в българското национално-освободително движение, а след Освобождението на България през 1878 година участвали в политическите борби в България като русофили и в едни от първите български парламенти.
В книгата, показваща цялостната обществена дейност на проф. Папазов, се откроява работата му в Българското есперантско движение като общественик и професионално като секретар и генерален секретар на Българския есперантски съюз, секретар на Балканския есперантски комитет и участник в международното есперантско движение. Освен за работата му в България и с различни български и чуждестранни инстанции е разказано за организацията и провеждането на 34-я Световен есперантски младежки конгрес във Велико Търново, председател на Организационния комитет за който е бил през младежките си години, и за усилията му да организира през 80-те години на Балканите форуми за сътрудничество чрез международния език есперанто, увенчали се въпреки че балканските страни по онова време са били в различни политически лагери , с успех в България, Гърция и бивша Югославия. В нея са описани и първите български неформални контакти с китайски представители в чужбина в края на 70-те години по време, когато страните са били още в недобри отношения, а Китай не се е отворил към света след събитията там през предишните две десетилетия. Разказано е също и за посещението му на онзи Китай в средата на 80-те години, в който сградите не са били по-високи по традиция от 4- етажния императорски дворец, контрастиращи на днешните небостъргачи в Пекин и Шанхай. Отделено е място и на работата му в ръководния орган на световната есперантска организация в края на 80-те години, когато, изхождайки от схващанията си, че бъдещето ще принадлежи на по-духовния Изток от практичния Запад, организира с колегите си от Централна и Източна Европа издигането на кандидатурата на японец за президент, което само с няколко гласа не се осъществява, но се коригира след 3 години за следващия изборен период. Описан е и случайният му контакт през младежките му години с един световно признат днес български иноватор, производител на луксозен автомобил в Европа с неговото лично име, чийто изобретения стоят в скоростните кутии на автомобилите „Нисан”, „Тойота”, „Пежо” и много други.
Отделено е място и на 90-те години чрез премеждията му, чрез есперанто съвързани предимно с чужбина, както и на съвремието, в което той обществено активно участва. В книгата са описани срещите му главно с обикновени хора от България, както и от чужбина, с които не е имал езикова бариера да общува. Една от главите е посветена на отрицанието на войната, унищожаваща хора и от двете страни на барикадата, чрез разказа му за една красива виетнамка по време на виетнамската война в началото на 70-те години, чието цяло семейство е било избито от американски войници тогава, а тя като снайперистка е убила ... 120 американски войници – урок срещу насилието и за автора още през младежките му години, и за читателите на книгата още веднъж. Не липсват в книгата и куриози било от 70-те, било от 80-те, било от 90-те години – в края на 70-те години по време на световния есперантски конгрес във Велико Търново, когато избухва недоволство сред западните конгресисти, че им сервират „отвратителни неща” като таратор и боза, през 80-те години, когато заедно с румънски есперантисти в Брашов ги следи румънската политическа полиция „Секуритате”, тъй като есепарнто е било забранено в Румъния, или през 90-те години, обикаляйки с безплатни жп билети цяла Европа със 100 долара, колкото са отпускали тогава на туристите.
Свързаността на живота на проф. Димитър Папазов с международния език есперанто го оцветява в „зелено” – идейния цвят на есперантистите, откъдето идва и заглавието на книгата „Зелен живот”. Прочитайки я, читателят вижда, че животът на автора, чрез който виждаме всички тези събития, е бил в духовната сфера. За съжаление днес все по-рядко и в България, и по света се срещат мемоарни книги на работили в духовната област. Книгата ще бъде полезно четиво и за по-възрастното българско поколение, което да си припомни миналото, и за по-младото поколение, което да се запознае с някои организации, работили в духовната и обществена сфера, които и днес, в нашия практичен 21 век, продължават да поддържат факела на духовното начало и ще се радват да намерят продължители на духовните традиции от миналия 20 век.
Мемоарната книга на проф. Димитър Папазов съдържа богат исторически материал от няколко десетилетия, още веднъж потвърждаващ, че България неслучайно е наричана от много духовни авторитети „Лаборатория на света”. Ролята на лабораторията става особено важна в настоящия момент, тъй като човечеството навлиза в пика на квантовия преход. Многолетното сътрудничество на осъзнаващите това с автора на книгата, бил и продължаващ да бъде един от активните членове на тази лаборатория, мой добър приятел и съмишленик, предполага разширяване на духовната взаимност с воините на светлината в новото време, когато предстоят глобални промени за света.
Ефим Кушнер, 10.11.2014 год.