Сега преминаваме през утробата, през граничното състояние между тъмнина и светлина, в което се раждат нови светове
Пещерите-утроби олицетворяват преминаването на Слънцето и Земята през тъмния процеп-отвор на Галактическия център, наричан още Сърцето на Богинята-Майка
Случващото се сега се съотнася особено подходящо към привършването на нещо старо и раждането на нещо ново. Цялата реалност днес, изпълнена докрай с тъмнина и безпрогледност се превръща в утроба, от която ще изхвърчи „прилепът” на новото.
Нашите прадеди са ни оставили щедро знаците на това излитане, на това преминаване от едни в други светове и измерения. И това са многото скални ниши и пещери – символи на влизането в "тъмното" и излизането от него. Те ни гледат отвсякъде и сякаш ни казват, че както има под-земия, така има и над-земия. Че както има входове към тъмното, така има и изходи от него, дори и да не ги намираме в очакваното от нас време.
Многобройните пещери по нашите земи символизират акта на преминаванепрез Прохода-Преход в квантовото лоно на Богинята-Майка.
В астрологичен аспект пък ни напомнят, че откакто от 21.12.2012 г. изгря т.нар. от маите Пето слънце, което дава началото на Петия свят, период, оприличаван със земното новолуние, ще продължи до 2020 г. Че през него ще протичат много важни процеси на преминаване на Слънцето и Земята през тъмния процеп-отвор на Галактическия център, наричан още Сърцето на Богинята-Майка. Той може да се оприличи с мрака на у-тробата /у тръбата/, който е входът, порталът към Единното Христово съзнание. Затова в древността така много са почитани светилищата-утроби, а сега придобиват отново голяма значимост и се откриват все повече нови такива.
Минавайки и изравнявайки се с Тъмния процеп-портал /Черната пътека/ на Млечния път, Слънцето ни предоставя уникалната възможност да изминем вътрешно целия този път и да изживеем целия си потенциал, който сме събирали 26 000 години /колкото продължава прецесията на равноденствията, пълният оборот на колебанието на земната ос/. От край време това пътуване към духовна трансформация, към достъп до многоизмерните селения на нашето универсално съзнание е било извършвано от магове, шамани, пророци, светци. И то най-вече по пътя на хармоничните чувства, като възторг, радост, въодушевление и единение с Първичната реалност.
Сега в края на Четвъртия свят, с намаляването на нашата светлина, се чувстваме привлечени от Утробния мрак на Майката, синоним на огнения казан на квантовото пространство, на океана от безкрайни възможности. Като в топлата прегръдка на тъмнината преди новолуние. Затова и слънчевите затъмнения винаги стават във фазите на новолуние. Но пък единствено в този ласкав мрак, подтикващ към обединение, може да се отпие от напитката на безсмъртието – амрита и да се чуе общия език на душите, както и мислите, и чувствата на чистите сърца.
Да преминаваме през този цикъл на разграждане не е страшно, защото в него сякаш цари Съвършен Покой, според Кабала, там Силата е напълно статична. Нещо като да си в окото на бурята. Затова утробата като символ е разстоянието между малкото и голямото, умението да се приближиш плътно до хаоса, но без да се разпаднеш.
Мястото-източник на живота /Галактичиският цантър/, към който сега се насочваме, е наричан с най-различни имена – небеса, нищото, поле на нулевата точка, празнота, фазово пространство, което се състои от вибриращите полета на вероятностите. В това нелокално поле на Богинята-Майка, на квантите, е достъпно както миналото, така и бъдещето, защото в него няма материя, а само чисто съзнание. Но щом като неговата вълна бъде подложена на наблюдение, тя се разпада, според квантовата физика, материализира се в частици реалност. Това са просто различни гледни точки към една холографска реалност, която не е независеща от нас, а е това, което правим ние. И се материализира само чрез промяна на фокуса на възприятие или ъгъла на наблюдение. Така че, ние случваме нещата, а не те нас.
И сега настъпва времето да изпитаме тази възможност в цялата й сила. Защото сега нашето човешко „аз” преминава на по-високо ниво и се събужда за духовната независимост на душата, която е главният атрибут на нашия нов „Аз”. И то най-вече чрез свободата ни от илюзиите, тези които ни представят такива, каквито не сме. А правилният избор е просто да се оставиш да те избере Истината и Доброто, както и да различиш другата страна чрез изпитванията на сърцето. Да можеш да откриеш в себе си добрата страна и да я слееш със своята деятелност. Кабала нарича този процес Глагола „съм”, обърнат към себе си. Това е сливането на физическия и енергетичния аспект на нашия „Аз”.
Преди много време пак сме стигали до Сърцето на Майката, затова клетките ни, душите ни имат спомен за това. Но, за да подпомогнем този процес пак да се случи с лекота, можем да предприемем физическо и аурично пречистване, което е тясно свързано с етиката, естетиката, морала. В противен случай това изчистване се задейства чрез процеса на жертвите, които се материализират чрез бедствия, земетръси, пожари, наводнения… А когато осъзнаем, че ние сме ги предизвикали с цел изчистване и не се гневим срещу тях, ги приемаме като нещо закономерно, защото отричането им само ги задълбочава.
Но слава Богу, че започваме да осъзнаваме днешната духовна тъмнина и немощ като декор, фон за еволюционен скок, тъй като, сгъстявайки се, тъмното самố се разпръсква, така както експлодира черната дупка и от нея се раждат нови светове, звезди, галактики. Неслучайно вече се заговори и за белите космически дупки, които създават нови реалности. Много техни съответствия има и на земята. Но една от най-интересните е тази край Кърджали, край село Ненково, която има формата на утроба.
Утробата е символ на износването на семето/зародиша на Светлината/ и на изтръгването му от царството на мрака. Символ е на едно голямо търсене и осъзнаване на царуващия в нас Бог. Затова и живата вода, според митологията, се е намирала в най-дълбокия мрак. Утробата е един подстъп към Вечния Дух, достъпът до който тръгва и от най-малкия отвор, но е широко достъпен за всички. Като идея, тя е медиатор, свързващ земното с небесното. Един преход, тунел към Светлината. Така както го описва изпадналият в кома, след като дойде в съзнание. Един вид скок от тъмата в сияйната битийност, която, обаче, не е само отвъд, а и тук в самия теб.
Утробата като символ е един мост между преходното и вечното, едно междинно състояние между земната и вечната градина. Тя е едно транспониращо средство и един благослов към физическия свят, към физическото тяло, което създава необходимите трептения, импулси за духовното преображение. Тя е образът на земно обусловената духовна любов. Без този, оставен ни от нашите прадеди символ-напомняне, нямаше да сме съвсем наясно, че не може да се премине от тъмата направо в светлината без свързващото звено на преходното състояние. Защото тъкмо то учи на смирение, наблюдение, съзерцание. На отърсване от страха, съмнението, осъждането, което най-много ни е нужно сега, когато преминаваме през граничното състояние между тъмнина и светлина.
Като символ, олицетворяващ Майката и матрицата на възпроизводството, утробата въплъщава свещената сила и енергия. Но заедно с това, олицетворява и посвещението, просветлението, великото мълчание и тайната изповед. Неслучайно, светците са се оттегляли в пещери, за да просветлят своята душевност и да се освободят от земното притегляне. Неслучайно, в пещери са родени и много мъдреци, като Дионис, Хермес, Мойсей и др. А древната книга „Сифра Ди-зениута” казва, че когато майката е оплождана, се просветлява. Ваклуш Толев пък твърди, че Майката съхранява равновесието, дори тя го е създала от Материя и Дух. Духът е Мъжът, материята е Жената и когато се уравновесят, се създава хармонията. Бащата е началото, материята е краят, а Майката е по средата.
Сега сме пак в тази златна среда, в която отново и много настоятелно звучи гласът на Майката, идващ от далнините на времето и от дълбочината на душите ни. Призивно-нежно, но и справедливо-строго той ни призовава да следваме методите, които употребява природата – удвояването, закона на сеенето, обработването, единението. Вслушващите се в този глас, духовно търсещи хора ще могат да наблюдават ставащото сега като божествено проявление, чиято валидност ще се оценява не фрагментарно, а единствено в духа на вечността.
Днес става също ясно, с или без напомнянето на пещерите, че вече дойде времето да се види кой може да излезе, да излети от „пещерата” на своето подсъзнание. Било то насън или наяве. Че никой не влиза там, откъдето сам не може да излезе. Това се е знаело и от нашите прадеди, чийто прогрес се е основавал на почитта им към Светлината, докато ние, техните пра-пра-пра внуци, сме приковани във вътрешното си царство на тъмата. Дали пък точно от това дъно няма да съзрем звездите? Дано!