Не сме това, което си мислим, че сме. Ние сме изцяло Божествени и е възможно да се пробудим за тази Цялост
И да станем самото благословение, разцъфването в разбирането
Твоята задача е не да търсиш любовта, а да търсиш и намериш всички бариери вътре в теб, които си изградил срещу нея. (Руми)
Преподавателят по йога в пловдивския център “Гарабитов” Васил Тосев представи в Кърджали книгата си “Поддръжка на човешкото тяло”. Той разказа пред своята публика как е стигнал до тук, как пътят му е преминал през много изпитания и здравословни проблеми. Но точно, когато бил стигнал до дъното на отчаянието си, съдбата го среща с правилните хора и той променя изцяло живота си. Когато се среща за пръв път с Иван Гарабитов, той му казва, че един ден ще направи духовен център и ще го направи в него учител по йога. Така и става. Никога не е искал да става учител по йога, да пише книга за това, но след като е минал успешно през този оздравителен път, решава да го сподели и с други хора, имащи нужда от това. Защото смята, че когато оставиш здравето си в чужди ръце, никога няма да бъдеш напълно здрав. Сега казва на всички, че няма невъзможни и безнадеждни неща. Дори има в групата си баби на по 70-80 години, които правят йога за напреднали и се чувстват идеално. Надява се техният пример и неговият живот да вдъхновят повече хора да се погрижат за себе си. Изучава йога и при Венцислав Евтимов, ШибендуЛахири и СвамиДевМурти. Става единственият Мевлеви дервиш в България, практикуващ танца „СЕМА“. Получава дервишко посвещение в гр. Кония от Фарук Челеби, правнук на Джелаледин Руми - поетът-мистик и основател на дервишкия тарикат (орден, братство) Мевлеви. Това е едно затворено потомствено общество /в него няма други чужденци, освен Васко Тосев и един американец/. В това братство Руми(Мевляна) посочил най-прекия път за сливане с Бога – танцът, въртенето, което като екстатичното, трансово състояние те въвежда във всемирната любов.
- Това ли е пътят, Васко, към навлизането в Нищото-Всичко?
- Това е един от пътищата, има и други практики, свързани с прекъсванията на мислите, на умствените разделения и наслагвания. Защото божественото е в тези прекъсвания, Бог е в тази празнота.
- Но ние все искаме да си го обясним с умствени представи, с думи, затова не успяваме да го разберем добре.
- Да, защото разбирането идва отвътре, а не отвън, така както първият човек е усетил, че има връзка с нещо в себе си, с някаква сила. Но този път към самопознание е доста дълъг, стръмен и трънлив. Обикновено попадаш в него, когато си стигнал дъното на своето пропадане. И това се случва за добро, защото само тогава можеш да приложиш истинската наука за “смъртта”, но като умиране на алчността, на завистта, на користните представи и интереси, на илюзиите, заблудите. А когато говорим само за любов, мир, светлина, щастие, усилваме нашата умствена активност. Затова всичко това трябва да спре, защото всичко, което си мислим, че сме, не сме това.
- Но след като истината е нещо толкова неограничено, вероятно е и почти недостижима…
- Тя е във всеки един човек, всеки от нас има постоянен достъп до нея. Само умът ни и неговите представи за реалността я ограничават. Трудно можем да изживеем директно реалността, затова го правим чрез представите си за нея. Възприемаме предимно реалността чрез умствените ни представи и така губим връзка с истината. А свободата, висшата ни цел, както казваше моят учител ШибендуЛахири, е свобода от ума, отваряне към живота, този в нас, в който ецелият Бог, а не само част от Него. Т.е. ние сме изцяло Божествени. И е възможно да се пробудим за тази Цялост, която е в нас и няма защо да я търсим навън.
- Какво представлява това усещане за цялост, като в танца “Сема”, това директно познание?
- Като абсолютна празнота, там няма нищо, но умът иска да има нещо, за да се хване за него. Най-вече за различните идентификации, обвързаности. А ако те паднат, тогава няма какво да остане. Но нищото не устройва ума, на него му трябва някакво хубаво преживяване, някакви вълнения, очаквания, желания… А в нищото е всичкото. Като да навлизаш навътре, навътре в семенцето и то постепенно да изчезва. Но пък оттам тръгва всичко.
- При теб как стана? Чувстваш ли обвързан към някакво вероизповедание?
- Чувствам се като никакъв – като всички и като никой. Иначе официално съм си християнин. Но религията изисква от нас следване, води те към това да станеш нещо, а не да бъдеш самото благословение, разцъфването в разбирането. Това ми безметежно състояние се случи, именно, защото не съм го искал. Нито да си го представя, нито да го чувствам. То не се описва с думи, защото е непознаваемо. Както казва Руми – знанието, че нищо не знаеш и нищо не можеш да узнаеш, отваря малкия прозорец-врата между теб и Него. Просто няма нищо за узнаване. Индийците го наричат Хилядата имена на неназовимото.
- Суфизмът опитва ли се по някакъв начин да назовава това проникновение?
- Според него, всеки трябва да намери Бог в себе си, а не да го търси в църквата, в джамията, в синагогата, защото Той е в сърцето на всеки един от нас. Но когато се правят опити да се организира една “истина”, тя се превръща в лъжа. В този смисъл, в религията няма истина, там има следване. Но винаги следваш, вървиш в сянката на някой друг. Тогава как можеш да очакваш да те огрее Светлината. Затова трябва да следваш себе си. Да се обърнеш навътре, да запалиш своята свещ.
- И в Библията, и в Корана се казва, че един ден ще има едно “стадо” и един Пастир. Суфизмът какво добавя по тази тема?
- И християни, и мюсюлмани, и евреи имат един бог, а пък само се карат, защото свещениците и на трите религии считат своята за по-истинна, а “чуждата” за по-недостойна. Но това е заради власт и пари. Бог не прави такова разделение, хората си го правят.
- Тогава как ще дойде това единение на хората в Бога?
- Когато всеки човек разбере, че трябва да започне търсенето на Бога в себе си. Да не търси спасение отвън. Да не върши непристойни неща цяла седмица и после да отиде да се изповяда и да смята, че някой може да му опрости извършеното.
- Но това е много дълъг процес…
- Когато няколко души се осъзнаят, по индуктивен път те го предават и на другите около себе си. Така са започнали всички велики учители, имали са със себе си малък брой ученици, но после ученията им са се разраствали навсякъде по света.
- Можем ли да вярваме, че сега настъпва времето на пробуждането ни?
- Вярваме или не, нещата се случват по естествен път. А вярата е една подкрепяща структура, каквато е една патерица за болния ти крак, но когато той оздравее, я махаш. Няма нужда да ходиш цял живот с нея, а отгоре на това и да се хвалиш, че твоята патерица е по-хубава от чуждата, със златен обков и т.н. Всяка една вяра е една илюзия.Защото, ако ние познаваме нещо, не е необходимо да вярваме в него.
- И когато се сдобиеш с това директно познание, тогава къде заживяваш?
- Вече не си в умственото възприятие, което слага на всяко нещо някакъв етикет, не си в лутанията на винаги разделящия ум, не си втоталното объркване и насилие. Заживяваш в свободата на чистата божественост на живота, в Целостта, т.е. в прякото възприятие, като това при децата. Но поради обусловеността на живота, после и те го загубват, забравят го.
- Един много добър пример за такъв живот е този на суфисткия учител и поет Мавляна Джалал ад-Дин Мухамад Руми…
- Да, за мен Руми е най-големият духовен учител, в неговите стихове има една уникална енергия. Те му идвали само в онези паузи между мислите и при спирането на ума. Затова той ги е изричал, докато е бил на пазар, докато се е къпал и извършвал всекидневните си действия, а след него вървял човек, който ги записвал. Такива случвания стават, именно когато не ги чакаш. Очакваш ли ги, все едно ги прекъсваш, защото в този момент има засилена ментална, умствена, активност.