Българското Било отново е заето от чужденци, от български граждани, но небългари по тяло и дух, от българомразци, от българоотрицатели, българоскептици, българоотцепници, българопродажници и чуждопоклонници
Така както само допреди десетилетия две села са можели да се сбият за някаква межда, извор или кория. Центровете на събитията се местели. Едните създали Троя, другите създали втора Троя. Едните създали Рим, другите създали втори Рим, а още по-други – трети, четвърти, пети Рим. Всеки доказвал, че е достоен за общото наследство. Съюзявали се и противоборствали, спорели и се надхитрявали. Изтласквали се, разделяли се и накъсвали земята ни. Но пък и не се унищожавали докрай и дори се пазели взаимно при чужди нашествия и опасности, защото знаели, че са от едно потекло. (Защо иначе папата ще пише на Калоян: „Нам е известно, че принадлежиш на стар римски род . . .”, а той пък в друг контекст отвръща: „Че кой по-добре от нас знае за Троя и за войната срещу нашите прадеди?” Манасиевата хроника пък съвсем недвусмислено ни казва, че „При цар Константин Брадати Погонат при своите братя траките дойдоха българите през река Дунав.”)
Така продължава и днес.
Това обаче е дало възможност на други народи да се намесват и да откъсват територии. Съюзявали се с други чужденци и използвали всяка завоювана позиция като отправен рубеж за нови набези. Стигнало се до падане под чуждо робство.
Тези чужденци знаели отпреди, че разединението на противника е силно оръжие, но един ден осъзнали още, че най-ефикасното въздействие срещу него е унищожаването на историческата му памет и народностното му име. И се заели най-усърдно с рушене на нашите паметници и писмена. Успели дори да „изместят” напред във времето грамотността ни. Омаловажавали постиженията ни. Записали дори, че те ни били покръстили. Търкали нашите пергаменти и отгоре писали преиначени преводи и измислици в наша вреда (палимпсести; Не съществуват български палимпсенти върху гръцки или други текстове!). И един ден ни се присмели: „Вие сте по-стари от нас и сте преди нас тук, но сега вече не можете да го докажете.” Започнали да „подпомагат” и да изпращат при нас „учени” – сталтенберговци, татишчевци, шльоцеровци, рьослеровци, тунмановци, шкорпиловци, иречековци, шафариковци, фехеровци, които да ни „поучават” и да ни „доказват”, че сме пришълци и завоеватели. При това те не се свенят да признаят, че действат не като учени в търсене на Истината, а по ясна „политическа поръчка”. При пристигането си у нас през 1881 г. Карел Шкорпил заявява: „Изпратен съм с мисия в България, подобна на тази, с каквато бе натоварен английският археолог Едуард Търнерели при изучаването на Булгар – да потвърди пред Европа, че Волго-Камските Българи са татаро-монголи, а аз – че Балканските Българи не са потомци на Аспаруховата ордица…”
Нещо повече: Точно такива „мисионери” подмамили наши историци да препишат и доразвият техните подсказки и да ги издадат от свое име. А после техните поръчители се позовавали на тях, като при следващите войни и следвоенни преговори казвали: „Ето какво са писали самите ваши историци и какви карти са начертали.” Така само за по-малко от две столетия свили земята ни до „една волска кожа”, а после – до „една човешка длан”.
Съвсем същите „чужди политически внушения”, но с обратен знак, ще прозрат четящите новоиздадения втори том от зловредната уж-българска, уж-национална уж-история, ако при това си зададат известния „йезуиден” въпрос: Qui bono? – т.е. кой има полза от тази история?
В никакъв, ама в никакъв случай това не е българският народ!!!
Полза има само „вражата порода”!
Защото Българското Било отново е заето от чужденци, от български граждани, но небългари по тяло и дух; от българомразци и подлъгани и подкладени от тях българоотрицатели, от българоскептици, българоотцепници, българопродажници, българоотровители и чуждопоклонници.
Нека за чужденците да поясня, че било не означава просто връх или заоблен завършек на възвишение или планина.
Преди броени дни беше съобщено, че Слънцето е обърнало магнитните си полюси. Това според някои ставало на всеки 11 години, а според други – на 22. Полюсите на Земята се сменят много по-рядко – на столетия и хилядолетия, но тяхното влияние е многократно по-силно. Макар че се спори за причините, това са научно доказани факти. При това – разбираемо е – лявото става дясно, а дясното – ляво. Има обаче преходен период на адаптация, през който двойните човешки органи (ръце, крака, очи, уши, сливици, ноздри, бели дробове, бъбреци, мозъчни полукълба и пр.) също трябва да разменят функциите си. Може би пак трябва да поясня, че докато за ръцете и краката разликата между ляво и дясно е осезаема и очевидна, то за другите двойни органи това не е така, но е валидно и се говори за водещо око, водещо ухо и пр.
При мозъка едното полукълбо борави с образите, а другото – с понятията; едното е „интуитивно” и „подсъзнателно”, а другото – „логическо”. Тогава какво се получава в преходния период, когато и писането трябва да промени посоката си? (Виж „бустрофедон” и произведенията на проф. Йордан Табов от Математическия институт при БАН – кръгово писане, съкращения над и под реда, лигатури) Неудобно е с лявата ръка да се пише от ляво на дясно – написаното се закрива и замазва. Речта още повече е подвластна на тези влияния и думите добиват смисъл, четени и писани и в двете посоки. И това е особено характерно за българския език, което пак означава време! Не са случайни начинът на движение на превозните средства в Англия, Австралия и Япония, нито че в арабския свят също водещо е лявото и писането е от дясно на ляво, нито посоките на изобразяване на географските обекти върху картите, нито въртенето на планетите около Слънцето, нито това на електроните около атомните ядра, нито посоките на свастиката и сувастиката.
При многократните смени на Севера и Юга, на плюса и минуса, тези процеси са се повтаряли и промените в езиците са толкова големи, че е трудно да се правят реконструкции. Освен това, дори в периодите на междинна стабилност езиците са подложени на изменения по силата на естествени (или „низпослани”?) фонетични и граматически закони (които учените всъщност само констатират, а не ги създават). Така че практическото проследяване на всичко това изисква огромен труд. Но и затова езиковият анализ е сериозен инструмент за проверка на историческото битие. Езикът и имената съхраняват в себе си цялата история на един народ, в специфичната си форма, разбира се.
Тогава какво се получава, прочитайки думата „било” обратно? – „олиб”. Но гърците нямат звук и буква „б” и ги заместват с „мп”. Получава се . . . Олимп. И действително: първият Олимп е този на планината Рила. Има такъв и в Мала Азия (където името на траките гети, например, се променя фонетично на хети; на североизток пък доста по-късно се е преформило на готи). А какво ни казват от такъв поглед думите „колиба”, „объл”, „ябълка”, „колба”? Същият асоциативен принцип и така наречената метатеза (разместване) на звукове действат и при думите „куп” – „скупчвам” – „кубе” – „купол” – „кепе” – „капа” – ако щете и „купе”, и пр. Всеки също може да потърси в електронната мрежа името Мадара. Колко Мадари има на нашата планета? А колко са фонетичните варианти? Няма континент, където да не се откриват десетки вариации и на името Тангра! Всяка българска дума и всяко българско име се откриват в стотици форми по целия свят и във всички други езици! Ако ставаше въпрос за няколко случая, тогава можем да говорим за съвпадения или заимствания, но когато са налице хиляди такива, тогава търсенето на обяснение не може да се заобикаля.