Езикът и писмеността като обект и средство за психотронно въздействие
Невежество, престъпно съглашателство и продажност подпомагат противниците на българския дух
Видно е, че доста се работи по въпроса, защото доста преди този случай, още в зората на сегашната ни демокрация – през 1993 г., някой е бил доста настойчив, за да да предизвика Софийския градски съвет да обсъжда и вземе решение (с какво право?), с което се разрешават надписи на чужди езици по фасади, витрини, в магазини, ателиета и учреждения, стига те да са идентични с надписите на български език и да са с по-малки размери от тях. Както се казва: “Като няма риба и ракът е риба.” Но става ясно, че в нашите мътни води плуват доста едри риби. (Виж вестник “24 часа” от 29.04.1993 г.)
“Ескалираща приемственост” се наблюдава и при следващото българско правителство след изборите на 17.06.2001 г. Вестник “Монитор” от 11.08.2001 г. ни осведомява, че поелият Министерството на образованието и науката “бунтар с нежна душа” Владимир Атанасов е “за паралелното въвеждане на латиницата у нас”. В това той вижда “причудлива идея, която има своите основания” и “изтъква Интернет-общуването и изписването на имената на фирми за довод в полза на въвеждането”. От публикацията не става ясно откога датира тази негова идея, но можем да разсъждаваме над написаното, че “веднага след номинирането на Владимир Атанасов за просветен министър медиите припомниха, че по времето, когато шеф на просветата беше Веселин Методиев, Атанасов оглави екипа за създаване на държавни стандарти по литература. Тогава той заяви, че времето на националната идентичност е отминало, вкара Св. Валентин в учебната програма, посочи, че Каравелов е остарял, а “Аз съм българче” според него бил “националистически идиом в европейска България”. Не се отказва от тези си думи, тъй като мисли, че националната специфика е проява на остаряло мислене. Според него зад формулата “национална идентичност” се крият балкански интереси. Този синдром бил описан най-добре от Страшимиров, мотивира се новият образователен министър.” В същото време той “не желае да назове имената на хората, които са го препоръчали на премиера. Единственото, което отбелязва по този въпрос е, че са от учителската колегия” и че “лично с министър-председателя Симеон Втори се е запознал в средата на юли тази година”. Още представи за възгледите на министър Атанасов по въпросите на националната идентичност ни дават и вестниците “Труд” от 22.08.2001 г. със статия от Милена Бойчева “Европейче съм! Обичам Алпите, Карпатите, Урал” и “Нова Зора” от 04.09.2001 г. с редакционна статия “Mr. Atanasoff, изчервихме се от срам”.
А колкото до посочените два “довода в полза на въвеждането” на латиницата, става ясно, че министърът е непростимо слабо запознат с компютърната техника, която с нищо не ограничава общуването както чрез латиницата, така и чрез кирилицата, и чрез китайски и японски йероглифи, и на арабски, а ако пожелаем и на глаголица. В същото време, според приложената логика излиза, че самото наличие на фирми, като “Coca Cola”, “Microsoft”, “BMW”, “Sony” и пр., прави наложително Република България да приеме латиницата като своя официална азбука. Към това сигурно трябва да добавим и свършения (незаконен!) факт, че у нас вече на всяка крачка в очите ни се набиват надписи на заведения и фирми, като “Black cat”, “Sunday”, “Florida”, “Autotechnica Ltd.”, “Petrol”, “Rodopa”, „ENEV” . . .
Разгърнете който и да е вестник. Разходете се по която и да е улица. Влезте в някоя книжарница и погледнете кориците на ученическите тетрадки ! ! !
В един момент събирането на подобни примери се оказа безпредметно и гротескно, защото навсякъде около нас гъмжи от “латинописи”. Преди виждахме някоя и друга българска стока с етикет на чужд език, но това беше в случаите, когато чужди купувачи ни ги връщаха заради незадоволително качество. (То се видя и “тяхното” какво е.) Чужди стоки имаше малко, но и сега почти всичко е произведено у нас, само че под “мениджмънта” на чужди “стратегически инвеститори”. И изглежда така, сякаш пазаруваме само върнати отнякъде стоки.
Имаме най-сериозни основания да се съмняваме в добронамереността на “новите” ни западноевропейски и американски “приятели”, които постоянно ни натрапват обидно неизгодни за нас конвенции, договори, споразумения, сделки, промени в Конституцията и вътрешното ни законодателство. Видяхме и виждаме какво става в Югославия и Македония. “Непослушните” биват демонизирани, успоредно на което сякаш от нищото изникват тероризъм, междуетнически напрежения и граждански конфликти. Следва “намеса” или пряка военна интервенция на “международната общност”. А “послушните”, като нас, биват залъгвани и ерозирани с карнавални мероприятия, като например обявяването от Съвета на Европа, Европейската комисия и ЮНЕСКО на 2001 г. за Европейска година на езиците. Но ако се взрем по-внимателно, ще видим, че такава една формулировка означава: Европа да чества всички езици по света (не е “Година на европейските езици”), което обяснява “задокеанската” доминация на събитието. И никой не се усеща, че всъщност през цялото време се говори за “година на малките езици и култури”, за тяхното “интегриране” и “вписване” в “контекста на европейската и световната култура”, които на практика все по-осезателно се превръщат в англоезични. (Да се чудим ли, ако след време се заговори за “американски език”? – както за “австрийския език” на г-жа Елка Константинова.) Така с едно унизително “потупване по рамото” и българският език, ведно с българската култура, са обявени за малки, да разбираме незначителни, и им се посочва място в групата на изчезващите, т.е. на нарочените за “претопяване”.
Показателна е и книгата на Александър Кинг и Бертранд Шнайдер „Първата глобална революция”, която всъщност представлява доклад на Съвета на Римския клуб от 1991 г. По същество пред нас е един опит да се анализира цялостното състояние на света в този преломен момент и да се посочат пътищата на „все по-съвместното ни” бъдеще. Едва ли обаче читателят ще остане доволен от прочита, защото очакванията по отношение на една толкова влиятелна институция се оказват прекалено високи спрямо предложените изводи и насоки. В този доклад не се говори пряко за езика, макар да има специална глава „НОВОСТИ В ЕЗИКА, АНАЛИЗИТЕ И ПОДХОДА”. Има обаче някои податки, които „признават” неговата важност и наред с всички останали разглеждания повдигат въпроса: Объркани ли са тези „ромеи” и не знаят какво да ни кажат или се мъчат да продължават да ни заблуждават, сами не вярвайки на думите си?
Така например чрез софистични еквилибристики се достига до извода, изведен в самостоятелна глава: че „ОБЩИЯТ ВРАГ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО Е ЧОВЕКЪТ”! „Търсейки новия враг, който ще ни сплоти, ние стигнахме до замърсяването, глобалното затопляне, сушата, глада и пр. В глобалния им смисъл те представляват обща заплаха, която води до необходимостта от сплотяването на всички хора по земята. Определяйки ги като врагове обаче, ние автоматически влизаме в клопката, за която говорихме по-рано: да объркваме симптомите с причините. Всичко това е резултат от човешката намеса и тези проблеми могат да бъдат решени само с изменения в човешката дейност. Следователно: истинският враг на човечеството е самият човек.”
Бихме могли да кажем, че цялата тази картонена конструкция се срутва с едно „малко” уточнение: НЯКОИ ЧОВЕЦИ!
А в следващата глава „ИНДИВИДЪТ И ОБЩЕСТВОТО” четем: „Навсякъде учителите имат трудности, защото и те са неподготвени да обучават младите, които са много по-независими, много по-информирани и в същото време дезинформирани от средствата за масова информация. Всякакви институции, като политическите партии, профсъюзите, откриват колко трудно е да контактуват с членската си маса сега. По стария начин! Кризата във взаимоотношенията е езикова – кризата на диалога. Липсата на диалог води до конфронтация.” По-нататък: „Прераждането не става веднага и безболезнено. То не може да не отчете разликите между отделните народи, да забрави за тежестта на традицията или пък да не обръща внимание на факта, ча концепциите не винаги имат еднакви имена на различните езици.” Продължавайки да „бъркат кашата”, авторите се мъчат да ни убедят, че „трябва да си признаем, че тези проблеми са само отражение на сегашния опасен ход КЪМ ЕДИН ШИЗОФРЕНИЧЕН СВЯТ”.
(Продължава в следващия брой)