Изворът, който оросява със святост, никога не наводнява
Вече немалко хора започнаха да разбират, че не ние убиваме времето си тук на земята, а измислената от нас мярка за преброяване на недългия живот, ни убива с особена лекота. Разбрали, че няма време, за доста хора то изчезва, когато осмислят този факт. Но за повечето от нас няма избор, няма съмнение, че трябва да се бърза да се живее под напора на т.н. „време“. Защото не сме избрали да бъдем човека, който искаме да бъдем. Просто – заварено положение. Наследени възгледи, твърдения, образи, внушения, календарни предубеждения, стари и нови митове. И притчи, много притчи, предавани от уста на уста. Така трябвало, така не трябвало… Толкова сме внушаеми, че дори не се усещаме как живеем нечии други, не нашите животи. Без всякакво въображение. Но с много хипноза, бутафории, привидности, симулации, криви огледала и оптика. И с много, ужасно много преструвки, че сме това, което казваме, правим или както изглеждаме. В един постоянен транс и в едно перманентно самоопиянение и самохипнотизиране. Дотам, че понякога се питаме дали живеем истински или само симулираме живот. Особено, когато ни се налага да сваляме маските, които са станали нашите истински лица. И после Дявола ни бил виновен, изкушавал ни, изпитвал ни. Измисляме го, за да се оправдаем с него за несвършената си работа и за апатичната си природа. А той, Немирникът, ако го имаше, изобщо не би ни оправдал.
Добре че понякога, макар и много рядко, зад маските ни прозира онзи все още нероден, автентичен Живец от Вечната реалност. Проблясква, като искри в детски поглед, изумлението от безпределния вечен принцип на раждащото се ново във всеки един кратък миг. И тогава можем да си кажем като в тибетската мантра: Аз съм душа! Аз съм Божествена Светлина! Аз съм Божествена Мъдрост! Аз съм Божествена Любов! Аз съм Божествена Сила! Аз съм Божествено Творчество! Аз съм Съвършен!
А щом сме всичко това, как можем да се съмняваме, че сме съвършено въплъщение на съвършения Живот, тук и сега? Че можем сами да творим своята реалност и да избираме да следваме своята легенда, своята притча, без да повтаряме нечия друга? Тази, която е заложена изначално в нас, още преди душата ни да е потърсила своя земен пристан. Но пък затова ще трябва да се научим да четем в своята Книга на Живота, в която е записана единствено непроменящата се, валидната за нас Реалност.И тогава нашата вяра, нашата любов, нашата надежда няма да е плод на консенсус, на договаряне, на споразумение. А лично преживяване, извиращо от най-дълбоката ни вътрешна същност. Божествената. Без това да изглежда като егоизъм, несъгласие с другите, а само един автентичен, самороден цвят и образ. Та нали нашият Творец обича разнообразието и ние, като Негови творения, би трябвало да го можем, да творим не копия, а оригинални творби-реалности, условия на живот, които резонират с най-вътрешните, най-чиститени мисловни и сърдечни състояния.
И ако изваждахме само от този Вечен Извор най-светлите си състояния и отношения, нямаше да има по света никакви потопи, земетръси, урагани, цунами… Нямаше да има от какво да се изчиства Майката Природа и Земя. Пък и нищо не се пръхва без нашето участие, без нашето съгласие, без нашите съзнателни намерения, мисловни и умствени нагласи, без нашите фантазии, които, както доказа Струнната теория,задействат съзидателните вълни на материализирането. Тогава къде е разковничето ли? В нашето съзнание е отговорът. Това, което Съ-знава, Съ-зидава заедно със създалия го Творец. Само това проумяване е достатъчно, за да можем да смятаме и най-дребното, най-причудливото нещо за истинска реалност, а най-разумното, най- авторитетно изглеждащото нещо за истинска илюзия. Както и да можем да се идентифицираме с това, което сме - един неунищожим дух, едно необусловено и свободно съзнание. А не с мимолетни,преходни, консенсусни вярвания и убеждения, до които не сме избрали да достигнем сами.