Българското Било отново е заето от чужденци, от български граждани, но небългари по тяло и дух, от българомразци, от българоотрицатели, българоскептици, българоотцепници, българопродажници и чуждопоклонници
„Равенският космограф” пък е представен в на мен поне неизвестен текстови вариант, при който изразът „В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят” фигурира като „. . . отскоро българи живеят” и дори е направена уговорката, че „съществува мнение, че добавката за българите може да е по-късна” (стр. 34, горе). Тоест, гледната точка на съставителите винаги клони към „историческия минимум”, а при всеки възможен случай „задълбава” и по-надолу.
Тогава какъв друг извод би могъл да бъде направен, освен че още по-усърдно продължава линията на „обосноваване” на постановката, че дори през V – VІ век все още ни няма на Балканите. Как при това положение да открием нещо и за Анастасиевата стена? За Великата китайска пък изобщо да не говорим. Това, наред с президент Петър Стояновата „македонщина”, сигурно би било причислено към „историческата романтика” . . .
Така наречените славяни пък, които „като море залели Балканите”, нещо се губят в представената картина, но може би присъстват повече в първия том, който – признавам – само съм разгръщал и при описаната ситуация бих го ползвал само за справки по отделни въпроси.
Към всички други досегашни опити за обобщаване на българската история са лепнати не по-малко „адекватни” на моите цветисти определения: „спекулативно интерпретиране”, „свободно съчинителство”, „невероятни хипотези”, „митологизация”, „патриотарска профанация”, „абсурдни преувеличения”, „патриотарски емоции, брътвежи, екзалтации”, „самоцелно и произволно „създаване” на славно минало”, „безкритично популяризаторство” . . .
Изведен е дори „социокултурен феномен”, вменен на „почти всички народи от бившата социалистическа общност”, породен от „по-екстравагантно настроени историци” и „безотговорни лаици” вследствие разкрепостяването, настъпило след 1989 година. Използваните за това „явление” изрази са: „историческа фантастика” и „фолк-история” (изписано също и на друго място на английски – „folk-history”). На места дори тонът на изложението придобива вид, от който по-възрастните читатели могат да се почувстват като на партийно събрание отпреди 10 ноември, та дори да ги побият тръпки като на някой от сталинските процеси още 50 години по-назад. Сякаш от трибуна прозвучава заплашителен глас над тръпнещи от ужас „народни маси”: „В заключение трябва да се подчертае, че е необходимо изграждането на подчертано критичен подход към подобни „нови извори” за древното българско минало, които определено могат да бъдат свързани с чужди политически внушения или са плод на историческата „фантастика”!” (стр. 82, горе). Тоест, до известната формулировка „шпионаж в полза на чужди сили или държави” и репресиивни действия от миналото, за които чуваме и гледаме, че все още „най-безкомпромисно” се прилагат в Китай и Северна Корея, остава само една крачка . . .
Съвсем сериозно смятам, че от този текстови корпус не може да бъде изведено нищо, което да се нарече историческа памет, да не говорим за национален дух!
Самата „конструкция” на този труд влиза в драстично противоречие със заявените научни и социални претенции, преплитайки морализаторска критика и задочни полемики със съвременни изследователи, чиито идеи просто се отричат без аргументи, но нищо не се утвърждава в замяна. Не се посочват нито конкретни трудове, нито текстове, нито съждения и изводи на критикуваните автори, а само са заклеймени тяхната „самозаблуда” и „ненаучност” чрез изрази от сорта на цитираните. Като че ли тук му е мястото за такива прения! . . .
Приносът на Георги С. Раковски за българската историческа наука е изцяло пренебрегнат. Поп Йовчо от Трявна също не вдъхва доверие у съставителите. Паисий, Спиридон Габровски, Юрий Венелин, Гаврил Кръстевич, Андрея Милошич и други според тях са попреписали оттук-оттам или един от друг. А д-р Ганчо Ценов, също без никакъв анализ, е наречен „екстравагантен изследовател” и неговите „наивни схващания” са класифицирани като „отдавна неактуални за сериозната наука, въпреки упоритите опити на някои дилетанти у нас напоследък да ги реабилитират и популяризират”. И всичко това на четвърт страница. Всичко останало е написано въз основа на чужди източници. Излиза, че сме толкова некадърни, та не можем да излъчим личности, които да съберат и систематизират познанието за нашето историческо битие.
В този ред на мисли възниква въпросът: Щом е отречена древната ни и исконна връзка с Балканския полуостров, какъв е смисълът на първия том?
Така с много думи и логически криволици отново сме изкарани малобройни диви номади с неясен произход, случайно следствие от напълно хаотични смешения; късни пришълци, попаднали на днешното си местоживелище покрай други народи, увлечени от необузданите им завоевателски пориви. Тоест, не можем да имаме каквито и да било претенции за земята, която обитаваме и дори – на фона на днешното ни незавидно икономическо и социално положение, миграция и демографска катастрофа – би следвало да се посвием още и да приемем всички „по-нуждаещи се” или най-добре би било направо да напуснем „тази територия”. (Такива изказвания има вече срещу руснаците – че страната им била по-голяма от необходимото.)
Днес сме свидетели как милиони българи за две десетилетия и половина бяха буквално прогонени от страната, при което насаждането на исторически нихилизъм се явява сериозен инструмент в ръцете на „организаторите”. Отколе е ясно, че историята е свързана с претенции. И друг път съм казвал, че историята е нотариален акт за собственост не само върху общия ни дом – хилядолетното българско землище, но и върху духовните и материалните ни постижения. В този смисъл д-р Светлозар Попов особено сполучливо говори за Българската Демосфера (чуждица, но като за пред другите можем и ние да се издокараме „по-модерни”).
Изненадващо възмутително във визирания втори том е неотклонното следване на внушената ни от чужди недоброжелатели линия – най-мазохистично да се самонаричаме варвари! (Тук възмущението ми избива и от спомен във връзка с кандидат-президентско предизборно телевизионно интервю на проф. Иван Маразов. Тогава той на думи потвърди, че траките са българи, но в по-нататъшните си трудове продължи да превъзнася „гръцката цивилизация”, „гръцката култура” и всичко гръцко, неотменно прикачвайки определението „варвари” към нашия собствен народ и сродните ни такива.)
А вече все по-често и западни учени признават, че тази уж-цивилизация е изцяло съчинена и пришита в края на средните векове и най-вече през петдесетте години съществуване на самостоятелна гръцка държава преди нашето Освобождение от турското робство; именно робство, а не „присъствие” – с всичките му пазари за роби и стотици хиляди по „три синджира”. Има ли такова нещо в гръцкия национален епос? Има ли изобщо такъв? Излиза, че гърците 500 години са живели необезпокоявани от никого, в мир и съгласие с турците, и само са преписвали древни ръкописи от преди новата ера и от времето на не по-малко преиначената също от тях Византийска империя.
(Продължава в следващия брой)